The Great North Walk (4): Птеродактили и Адриано Челентано

Четвърта част от пътуването на Веско из буша на Автстралия (предишната трета част е тук>>>, а началото – ето тук>>>)
The Benowie track продължава
Скоро минавам по Baily Bridge, построен от военните като продължение на the fire track. Малко след това разбирам какво означават тънките линийки събиращи се близко една до друга. Означават безмилостно стръмен баир! Тръгвам нагоре и колчетата с вървящо човече изчезват. Това допълнително ми носи неприятно усещане че не съм на прав път. След всеки постигнат ценен метър се моля да не съм сбъркал. Дано да не се налага да се връщам обратно!

The fire track, по който вървя е изключително стръмен и се налага да пъпля на зиг заг за да си запазя ритъма. Изкачването няма край. Fire tracks са черни пътища, които не водят до определена точка. Тяхната функция е да ограничат пожарите в националните паркове, както и да позволят на пожарникарите да се приближат.

500 m down
До Galston Gorge (следващата голяма почивка), остават само 500 метра, но не знам че повечето от тях са надолу

Най-после навлизам отново в гората и става по-леко. Отново намирам указателни табели за правилната посока и оптимизма ми се връща. Една от тях обявява, че до Galston Gorge остават само 500 метра. Забравят само да споменат, че повечето от тези метри са във вертикална посока… По това надолнище ще открия нови форми на изтезание за моите крака!

Кандилкайки се надоло, в главата ми се появява английската приказка: “Whatever goes up, soon or later must go down”.
В следващите няколко дни често ще се връщам към този израз и огорчено и злобно ще го припомням на себе си преди всеки баир.

В действителност е много по-стръмно и трудно за спускане с тежка раница.

Galston Gorge е място, където за пръв път изпробвам канчето в което си готвя в следващите дни. Направено някъде в Китай от неръждавейка то е достатъчно леко, за да спечели доверието ми. Най-голямото му предимство е че струва $2.50 от местния discount shop, вместо $58.00 за това, което ми предлагаха в “Kathmandu”.

Наливам полувин литър вода, която завира удивително бързо върху малкото бутаново котлонче и пускам вътре някакви азиатски noodles, които се оказват толкова люти, че в последствие водата за пиене няма да ми стигне за да утоля жажда си. Освен тях към обяда прибавям няколко дребни, тънки (и сладки!?!) колбаси за протеин и две, три плочки шоколад за въглехидрати. Опитвам се да се самоубедя че не е зле, отбягвайки мисълта, че това ми предстои в следващите доста дни.

Преди да тръгна отново, разглеждам внимателно картата и с нарастващо чувство на щастие откривам, че до Crosslands, на 6.8 км от тук и място за моята първа нощувка, пътеката не пресича тънките линийки, а се движи по тях, следвайки реката. До там няма катерене!

Galston Gorge

Това е изключително красив учатък, потънал в дълбока зеленина: причудливи храсти, висока трева и огромни дървета с лъскави стволове. На моменти се разкриват романтични гледки към водата. Реката вече е преминала в един от ръкавите на залива, намиращ се на север от Sydney.

Вървя без да спирам. Толкова съм унесен, че група огромни черни птици ме стряскат с излитането си на метър от мен. Приличат ми на птеродактили

Black Bird:Успявам да заснема една от тях, която злобно ме гледа със светещо око.

Пристигам в Crosslands невероятно облекчен, горд че съм успял да постигна максималния план за днес и щастлив че мога да пия неограничени количества вода от чешмата край тоалетните. Колко малко му трябва на човек!

Тук вече има две групи палатки. Едната е на няколко момичета, сушащи си косите край огромен огън (очевидно са се къпали преди малко), а другата е на по-голяма група млади момчета, ритащи топка на широката поляна.

Моят бивак при Crosslands

Докато приготвям бивака, ме атакува огромен рояк зажаднели за кръв комари. Налага се да нахлузя непромокаемите шушляци с вдигната качулка на главата, за да се спася. Когато пада мрак, комарите изчезват. Мога да си приготвя вечеря на спокойствие.

Избрал съм ужасното ядене за което вече споменах, но все още нищо не подозирам… На пакета пише да се подгрее с малко вода. Следвам указанията и ме озадачава силната миризма на канела. Имам чувството че приготвям мляко с ориз. Това обаче не е десерт, а нещо, което след като кусвам имам импулс да изсипя в близките кофи за боклук. За жалост храната е премерена до грам и не е възможно да се откажа от това нещо. Освен това съм го носил цели 20 километра. Изяждам го стоически, но дълги дни след това ще бъда преследван от този отвратителен вкус с дъх на канела. Завинаги ще намразя мляко с ориз.

Атмосферата на Crosslands е като пионерски лагер с леко разпусната дисциплина. Отвъд реката, сред дърветата виждам някакви постройки с армейски плац и знаме. Дочувам маршировка и по навик започвам да се моля за душите на бедните войничета, набиващи крак в тъмното.

На следващия ден ще срещна маршируващите и ще се окаже че това не са бедни войничета, а група средношколци, дошли по собствено желание на скаутски лагер. Преминал през две години казармени простотии, това не мога да го разбера – кой с нормален акъл ще отиде някъде в гората доброволно да се строява и да марширува под ритъма на армейски барабани. И да си плаща при това.

Мисля за тях, мисля и за себе си и ме хваща срам – как мога да ги съдя, като всеки би могъл да зададе справедливия въпрос: кой с нормален акъл ще тръгне да върви 250 километра без видима причина?

Младите хора от моята страна на реката се забавляват изключително добре. Момичетата разпалват огъня още повече, а другите, доста по-млади тинейджъри, започват да се гонят в тъмното с някакви светещи пръчки. Гласовете им ясно кънтят в дефилето с характерния за възрастта превключващ се басово –писклив тембър.

Момичетата, очевидно разочаровани от детинщината на другата група момчета (които продължават да се гонят в тъмното), ме канят да се присъединя към тях край огъня. Нямам проблем да си преправя акцента на италиански, а името ми от Веско става на Валентино. От някъде се появява китара. Това е добра възможност да демонстрирам позабравените вече умения. Започвам старо, но изпитано парче на Адриано Челентано и усещам върху себе си грейнали погледи, изпълнени с възхищение. Младите австралийките си умират по всичко италианско. Магията отпреди доста години се завръща и тази вечер не си лягам сам в палатката…

Написаното по-горе е само моментна фантазия, която минава през главата ми докато наблюдавам тези безгрижни младежи. Толкова съм щастлив от постигнатото днес – решавам, че имам правото да я допусна.

Психически се приготвям за дълга нощ с безкрайни песни и шум около огъня, както и други пиянски изпълнения, но като по чудо, точно в девет светещите пръчки изчезват, огъня замира и всичко утихва. Над Crosslands пада нощ.

Good night Валентино-Веско!
Заспивам като пън. Напълно сам!

Следва Част 5: Jerusalem Bay>>>
Автор: Веско Петров

Снимки: авторът

Please follow and like us:
   Изпрати пътеписа като PDF   

Може да харесате още...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.