Почти до Мургаш

Високи сини планинииии…:-) и ще разгледаме София от северната страна. Приятно четене:

Почти до Мургаш

След упорито следене на прогнозата и рефрешване на Weather Underground, най-накрая гръмовержеца се смили и ни пусна една дупчица за ходене в неделя. Поради ред причини тоя път камерния състав беше повече от камерен — аз и Ирма, две трети от ударната група.


Вижте по-голяма карта

Рано тая сутрин успях да направя чай, да си посъбера багажеца, да си забравя телефона, да се върна за да го взема и да пътувам с най-бавния тролей деветка на света. Влачеше се като костенурка инвалид, а на мен това никак не ми изнасяше — едно че Ирма вече сигурно ме чакаше и друго че гонехме митичния селски рейс за Желява.

Бая се изнервих докато стигна до Дондуков, а като прибавим и недоспиването + липсата на кофеин — съвсем бях сдала багажа. Когато на автостанция Изток цъфна една от ония оранджави чавдарки, които някога ни кандилкаха до Студентски град и обратно и ни натовари за Желява малко живнах. И това беше временно, понеже се оказа че тоя рейс има маршрут по-сложен от моряшки възел и два пъти по-оплетен. Такива завъртулки из всички паланки около магистрала Хемус направи, че все ми се струваше как ще нахлуе в нечии двор. Зави ми се свят и огладнях докато се мъчех поне да налучкам посоката, в която се движехме.

Вестибуларния ми апарат вече даваше заето и твърдеше че ляво е дясно когато слезнахме в селото. Огледахме се, намерихме даже маркировка и поехме за да стигнем до хоремага, аз налазих кафето, Ирма бисквитите, а любезния чичко ни упъти. От упътването разбрах само, че трябва да минем над бента, че някъде си имало паметник и че има „орминотировка“ (маркировка де).

Тръгнахме уж по неговите указания и попаднахме на два агресивни пуяка, докато ги подминем реших да питам друг човек за посоката. Той каза че не знаел какви са пътеките, ама е имало асфалт и да ходим по него, пък след асфалта имало пътека. Това и направихме, не беше най-разумното решение, но в 9 сутринта не изглежда толкова зле. Всъщност асфалтовото пътче никак не беше лошо, а даже приятно, само дето много заобикаляше. То ни изведе на паметника на ботевия четник Ангел Тодоров на Мерова поляна.

Витошата и смога, който дишаме
Мерова поляна

От там къде с пътека, къде без трамбовахме главно по билото и се мъчехме да намерим шорткът към „главния“ път, които се виеше някъде под нас. Накрая попаднахме на някакъв газопровод в нищото и известно време следвахме него. На мен никак не ми се ходеше по пътя, някакъв гаден чакъл… а там беше толкова зелено.




Все пак слезнахме до пътя и тръгнахме по него. И разни моторизирани типажи минаха покрай нас, както и един младеж с колело. Най-накрая си следвахме колците и се движехме спокойни, че имаме твърде много време. Е в един момент объркахме пътя, но за малко. Много пътища се нароили около тоя Мургаш. Май всеки с ATV си проправя свой. Станало е като пътен възел.

Малко преди хижата седнахме да хапнем и забелязахме, че времето се скофтя, а бяха обещали слънце.

Планини

Хижа Мургаш

не ми е ясно от колко време е в ремонт, но аз май така си я помня… само че преди имаше хижар. Сега няма никой, нито хижар, нито котка, нито някой който да работи по въпросния ремонт. С две думи — на нищо не прилича.

Ирма вече се беше поизморила, но след като се повъртяхме около хижата — аз, тя и младежа с колелото, все пак двете решихме да тръгнем към върха. Хванахме в гората отзад по червената маркировка на Ком-Емине. Ако някой се интересува — поне в онзи район е поддържана много добре.

Тъкмо обаче наближихме края на гората и колците и запръска дъждец, аз избързах да погледна към билото какво се случва и никак не ми хареса — причерняло, гадно. Замислих се наистина да наметна дъждобрана и беж към върха. Колко му беше — има-няма 20 минутки, обаче случайно се появи малко здрав разум, който ми напомни как не е хубаво да ставам на гръмоотвод, ако затрещи там на откритото.


Махнах на Ирма и се върнахме.

Малко по-надолу вече като слизахме Мургаш се мерна за малко — вече слънчев. Теглих му една наум и му се заканих в най-скоро време да се видим отблизо.

Слезнахме през

Бухово

Ужасният път е още по-ужасен. Чакълът ни подби зверски краката, а и ходенето там е пълна скука, добре че минаха двама с мотори та разведриха обстановката и свежия планински въздух.

Изглежда като есен…


Всичко хубаво има край и Кремиковци се показа, както обикновено произвеждаше смог за София и околностите.

А тази госпожа ни посрещна в Бухово:

После, с подбити крайници се натоварихме на рейса и се прибрахме. Аз вече обмислям следващия път — никакво Бухово, никакви дъждове и право на върха…

Автор: Людмила Валериева

Снимки: авторът

Please follow and like us:
   Изпрати пътеписа като PDF   

Може да харесате още...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.