окт. 24 2008

Почти до Мургаш

Високи сини планинииии…:-) и ще разгледаме София от северната страна. Приятно четене:

Почти до Мургаш

След упорито следене на прогнозата и рефрешване на Weather Underground, най-накрая гръмовержеца се смили и ни пусна една дупчица за ходене в неделя. Поради ред причини тоя път камерния състав беше повече от камерен — аз и Ирма, две трети от ударната група.


Вижте по-голяма карта

Рано тая сутрин успях да направя чай, да си посъбера багажеца, да си забравя телефона, да се върна за да го взема и да пътувам с най-бавния тролей деветка на света. Влачеше се като костенурка инвалид, а на мен това никак не ми изнасяше — едно че Ирма вече сигурно ме чакаше и друго че гонехме митичния селски рейс за Желява.

Бая се изнервих докато стигна до Дондуков, а като прибавим и недоспиването + липсата на кофеин — съвсем бях сдала багажа. Когато на автостанция Изток цъфна една от ония оранджави чавдарки, които някога ни кандилкаха до Студентски град и обратно и ни натовари за Желява малко живнах. И това беше временно, понеже се оказа че тоя рейс има маршрут по-сложен от моряшки възел и два пъти по-оплетен. Такива завъртулки из всички паланки около магистрала Хемус направи, че все ми се струваше как ще нахлуе в нечии двор. Зави ми се свят и огладнях докато се мъчех поне да налучкам посоката, в която се движехме.

Вестибуларния ми апарат вече даваше заето и твърдеше че ляво е дясно когато слезнахме в селото. Огледахме се, намерихме даже маркировка и поехме за да стигнем до хоремага, аз налазих кафето, Ирма бисквитите, а любезния чичко ни упъти. От упътването разбрах само, че трябва да минем над бента, че някъде си имало паметник и че има „орминотировка“ (маркировка де).

Тръгнахме уж по неговите указания и попаднахме на два агресивни пуяка, докато ги подминем реших да питам друг човек за посоката. Той каза че не знаел какви са пътеките, ама е имало асфалт и да ходим по него, пък след асфалта имало пътека. Това и направихме, не беше най-разумното решение, но в 9 сутринта не изглежда толкова зле. Всъщност асфалтовото пътче никак не беше лошо, а даже приятно, само дето много заобикаляше. То ни изведе на паметника на ботевия четник Ангел Тодоров на Мерова поляна.

Витошата и смога, който дишаме
Мерова поляна

От там къде с пътека, къде без трамбовахме главно по билото и се мъчехме да намерим шорткът към „главния“ път, които се виеше някъде под нас. Накрая попаднахме на някакъв газопровод в нищото и известно време следвахме него. На мен никак не ми се ходеше по пътя, някакъв гаден чакъл… а там беше толкова зелено.




Все пак слезнахме до пътя и тръгнахме по него. И разни моторизирани типажи минаха покрай нас, както и един младеж с колело. Най-накрая си следвахме колците и се движехме спокойни, че имаме твърде много време. Е в един момент объркахме пътя, но за малко. Много пътища се нароили около тоя Мургаш. Май всеки с ATV си проправя свой. Станало е като пътен възел.

Малко преди хижата седнахме да хапнем и забелязахме, че времето се скофтя, а бяха обещали слънце.

Планини

Хижа Мургаш

не ми е ясно от колко време е в ремонт, но аз май така си я помня… само че преди имаше хижар. Сега няма никой, нито хижар, нито котка, нито някой който да работи по въпросния ремонт. С две думи — на нищо не прилича.

Ирма вече се беше поизморила, но след като се повъртяхме около хижата — аз, тя и младежа с колелото, все пак двете решихме да тръгнем към върха. Хванахме в гората отзад по червената маркировка на Ком-Емине. Ако някой се интересува — поне в онзи район е поддържана много добре.

Тъкмо обаче наближихме края на гората и колците и запръска дъждец, аз избързах да погледна към билото какво се случва и никак не ми хареса — причерняло, гадно. Замислих се наистина да наметна дъждобрана и беж към върха. Колко му беше — има-няма 20 минутки, обаче случайно се появи малко здрав разум, който ми напомни как не е хубаво да ставам на гръмоотвод, ако затрещи там на откритото.


Махнах на Ирма и се върнахме.

Малко по-надолу вече като слизахме Мургаш се мерна за малко — вече слънчев. Теглих му една наум и му се заканих в най-скоро време да се видим отблизо.

Слезнахме през

Бухово

Ужасният път е още по-ужасен. Чакълът ни подби зверски краката, а и ходенето там е пълна скука, добре че минаха двама с мотори та разведриха обстановката и свежия планински въздух.

Изглежда като есен…


Всичко хубаво има край и Кремиковци се показа, както обикновено произвеждаше смог за София и околностите.

А тази госпожа ни посрещна в Бухово:

После, с подбити крайници се натоварихме на рейса и се прибрахме. Аз вече обмислям следващия път — никакво Бухово, никакви дъждове и право на върха…

Автор: Людмила Валериева

Снимки: авторът

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


No responses yet

Leave a Reply