юли 03 2007

Соло екскурзия до Копривщица и кръщавка

По молба на Стойчо, публикувам разказа и тук

Соло екскурзия до Копривщица и кръщавка

Вероятно повечето хора си мислят, че да ходиш сам на екскурзия е въпрос на също толкова лош вкус, колкото и да ходиш сам на кино, театър или опера. И ако не те укоряват, те съжаляват, така че преди да тръгна сам за Копривщица имах сериозни колебания — не че толкова ми дреме кой какво ще каже, но ако всички толкова те съжаляват ако пътуваш сам, може би наистина е кофти.

Имах повод да отида там — Стойчо ме покани да стана кръстник на дъщеря му (Благодаря, Стойче за честта), но за да въведа малката в Христовата вяра в неделя от 11 часа, означаваше тръгване в неделя сутрин в 8 от София, а ставане в… дори ме е страх да изчислявам в колко часа.

От една страна, мразя да ставам сутрин рано по всякакъв повод, а в неделя пък — хептен. Отделно имам опит с присъствие на групови мероприятия (сватби, екскурзии, походи) с два-три часа сън от предната нощ, и знам че — първо, не съм хич приятна компания — кисел, мълчалив и неадекватен, и второ — всичко преминава като забързан кадър около мене докато аз единствено си мечтая кога ще положа морна главица на възглавницата, така че и моето собствено преживяване също е толкова неприятно, колкото и това на хората, които трябва да ме изтърпяват.. някой ден трябва да ви разкажа как в такова състояние се опитвах да спя в Априлци, докато местните ергенчета си форсираха моторетките, някой се упражняваше с банцига, а в три съседни къщи ветеринарят скопяваше прасета…

И така — със зеления пътешественик в събота следобед потеглих към Копривщица. Носех със себе си: ваучера — posoka.com ми го издадоха супер експедитивно, светлоотразителна жилетка, една раничка лични вещи и Baptism Kit, Baptist Edition (комплектът вещи и документи, изисквани от церемонията от кръстника;-)). Очаквах полицейски проверки и затова примерно овързан с колан и идеално спазващ правилата поех на изток по подбалканския път. Тъй като по него последно съм минавал не помня кога точно — обърках пътя и влязох първо в Долни Богров (или Горни?), пак на магистралата и тоя път уцелих.

Полицаите ме спряха максимум 10 км. след това. Готов да извадя светлоотразителната жилетка със замах на каубой (още не я бях прибрал в багажника), ухилен си подадох документите през прозореца. Какво? Само проверка на документите? Направо си бях разочарован…

Вече усетих две от предимствата да пътуваш сам. Първо — Sergeant’s Pepper Lonely Нearts Club Band на уредбата, и второ — дъхът на северния ледовит океан откъм климатика…. Стана ми весело на душата, отпуснах се, намалих скоростта и започнах да се наслаждавам на пейзажа наоколо. Дотук експериментът е върха!

Не мога да сравнявам подбалканския път с минали периоди, защото никога не съм го минавал като шофьор, а като пътник — доста отдавна, но пътят е разнообразен и много живописен. Първите километри, чак до село Саранци, пътят е почти прав като стрела и като че ли сам ти натиска педала на газта. Аз обаче проявих самодисциплина защото пейзажът беше супер, а и много рядко ми се случва да пътувам извън София, а слънцето да ми грее в гърба. След с. Саранци започват серпентините, които не са приятни зя шофиране, но затова пък отвреме навреме се виждат грандиозни панорами, и тъй като големите скорошни дъждове попречиха на тревата по баирите да изгори, толкова е красиво на моменти, че направо ти се плаче.

Пътят като настилка е общо взето неприятен и с дупки (има тук-там и добри участъци), от кръпки не се вижда оригиналният асфалт, но за пътуване с повишена концентрация на вниманието става… Текат ремонти на няколко места, така че може би до две три години ще светне, кой знае.

Отбих от главния път към Копривщица, забелязах зашеметителната гледка и не можех да не спра, още повече, че ме очакваше айрянчето, което си купих от ОМВ на тръгване. Излязох. Почти пълна тишина, чуват се само как жужат насекомите, меко планинско слънце ми пече във врата, а асфалтовата лента е единствения чужд елемент в пейзажа. Спрях уредбата (тъкмо бяха започнали Temptations с My Girl) и имах чувството, че се чува дори тревата как шуми от лекия ветрец, който подухваше в гърба ми. Божествено! Поседнах с айряна в ръка, огледах се. Мина автобус. Опитах се да се сетя, кога за последен път съм спирал с компания просто така, да се насладя на пейзажа, а не да утолявам жаждата за кадри на новопроизведени цифрови фоторафи. Не се сетих за нито един случай. Опитах се да натъпча максимум от страхотния пейзаж в немощната ми памет. Нищо не се получи. Затова взех апарата и нащраках едно 20 пози…

Локалният път към Копривщица не е нищо особено. Разбира се, има живописни места колкото искаш, но не спрях, донякъде защото се притеснявах че от хотела може да забравят за моя ваучер и да настанят някого (случвало се е), или че няма да ми стигне светлата част от денонощието да разгледам Копривщица на спокойствие.

Хаджи Иванчовата къща,

където отседнах, е стара къща, сега приспособена за хотел. Издържана в типичен копривщенски стил, единственото модерно нещо в нея са баните, тоалетните и телевизорите. Иначе е чисто и много приятно. Спах в огромна стая със сдвоени легла (№ 8), стаята има прилична гледка, но има два сериозни недостатъка — първо, намира се точно над много оживена улица, откъдето минаваха редовно мотористи и шумни туристи, и второ, леглата са така разположени, че още в ранни зори слънцето ти грее точно в очите. Къщата се намира в самото начало на градчето, на първото кръстовище се тръгва по моста вляво, след това рязко вляво и обратно покрай реката. Къщата е боядисана в жълто и се забелязва отдалеч.

Хвърлих багажа в стаята и бегом към града. В Копривщица идвам редовно, по няколко пъти съм влизал във всички къщи-музеи, така че този път обиколката имаше само чисто естетически функции.

Желанието ми да обикалям напред-назад не беше особено голямо, затова отидох до пазарчето, купих си студена бира в по-леки шишета и се качих на паметника на Бенковски. Паметникът на Бенковски не е нищо особено — типичен груб героичен соц, но от него се открива чудесна панорама към половината град. Седнах на един камък, отворих биричката и започнах да изучавам пейзажа. Слава Богу, в Копривщица не строят (като изключим един строеж точно под паметника) и всичко изглежда автентично, пасторално и доста спокойно.

Постепенно слънцето започна да клони към залез, сенките се удължиха, а цветовете започнаха да се стоплят и да бият към червено и оранжево. Идилия…. Точно в 8 часа обаче, изглежда започна работното време на някаква кръчма — пуснаха високо народна музика, от досадната, обработената, а след първото парче стана ясно, че май нямат намерение да намаляват звука… Тю, развалиха ми кефа.. Империята отвърна на удара с Еминем, Marshal Matters на макс на MP3 плеъра и идилията е възстановена.

Не знам дали имам някаква национална особеност в кръвта, или е по-скоро нещо общочовешко, но докато разглеждах къщите си казах — ето, сега се убедих, роден съм да живея в къща. Искам да имам зеленина, птичките да ми пеят, а като си погледна от прозореца — да виждам зелени хълмове или планини. Вместо това населявам клаустрофобичен квартал с еднопосочни улици в който всеки път става все по-трудно да намеря къде да си оставя колата. Обещах си да направя нещо по въпроса.

След като залезе слънцето слязох надолу към реката. Туристи нямаше много, в заведенията нямаше почти никой… Прибрах се в хотела, отворих нова биричка и пуснах телевизора. Атентат в Глазгоу, по ТВ СКОТ дават страхотен български филм по Хайтов (разказа с каците) Защо през 60-ти правят толкова добри филми, а сега са толкова безпомощни, се питам докато отпивам от бирата? Божидар Димитров говори в някакво предаване за Петър Богдан, редуват го с народна музика и безумни фолк-хумористични скечове на несръчен диалект. О Боже, българските телевизии наистина нямат дъно! Така ми се доспива от бирата, че едва намирам сили да стана от леглото и да се добера до

най-близката кръчма — „България“.

Кръчмата нищо особено, кухнята на ръба на приемливото, нямат телешко (може ли такова нещо!), но пък регистрират

гигантски ПЛЮС! Музиката

не беше чалга, а само хитове на бигбендове и стар джаз — Chattanooga Choo Choo, Moonlight Serenade, In The Mood, Tuxedo Junction… а по едно време май дори и Andrews Sisters. Не, не съм в рая, кухнята е почти гадна, но мога да остана цяла вечер тук.

След бирата и една ракия в кръчмата главата ми вече не може да седи изправена без да я подпирам с нещо, а в очите ми отказват пружините, които държат клепачите отворени… Все пак правя едно малко кръгче наоколо, защото небето е покрито с разкъсани облаци, а едрата пълна луна създава истински драматизъм… и се опитвам да го запечатам някак си в кадъра.. но така ми се спи, че дори не преглеждам резултатите на дисплейчето… Време е за сън…

Не мога да спя без телевизор. Кабелната има около трийсетина програми, но добре подбрани, не усещам нещо да ми липсва. Гледам новините по френската, върви някакъв стар но хубав филм по някаква кабеларка…. ужасен звук. По френската започва Форт Бояр (силовото реалити) Разбирам доста неща, но ми трябва още френски да се чувствам комфортно. Тоя път отборът е доста слаб — няколко готини мацки, и трима мъже. Губят всички мисии подред. Мацките си ги бива, особено водещата, която говори със странен акцент. Дядото в кулата е съвсем изперкал. И аз щях да изперкам, ако толкова години трябваше да приказвам едно и също (виж Къци Вапцаров)

Няколко секунди преди заспя оценявам експеримента „пътувай сам“ като успешен.

* * *

Събуждат ме лъчите на сутрешното слънце които греят право в лицето ми и шума на трактор точно под главата ми. Гледам часовника — тъкмо навреме. Не знам колко човека са отседнали в хотела, но в механата няма никой и закуската чака само мен — мекици. Мекичките са топлички, има портокалов сок (разтворим, горе долу става за пиене) и чай. Хапвам мекички със сладко от дюли, поливам ги с чай и портокалов сок, за десерт има гъсто кисело мляко. Царска закуска. По телевизора в механата върви сериал с Тед Дансън (бармана от бар Наздраве), който тоя път е семеен лекар, но не е мръднал и грам в обноските. Смешките са предсказуеми, реакциите на героите също. Доглеждам серийката, към 10,30 е но Стойчо го няма никакъв…

Отивам си в стаята и тъкмо да се унеса в дрямка, звъни телефона — щастливият татко е докарал семейството и е време шоуто да започне. Кръщавката е в старата църква „Успение Богородично“ — синята църква точно над центъра. Църквата е стара и много красива. Попът е приказлив и дава инструкции за началото на церемонията.

Преди няколко седмици се кръстих и аз (защо сега, къде и как — въпрос на друг постинг) и процедурата беше прясна в паметта ми. Интересно че в църквата, в която аз се кръстих, кръстникът трябваше да ми подари кръстче, а в църквата в която аз бях кръстника — трябваше да подарявам дрешка! Дрешка?! Тия хора не са у ред. Вие имате ли идея какво мъчение е за зрял хетеросексуален мъж в разцвета на силите си, без деца, да купува дрешка за 5,5 годишно момиченце? Първият въпрос естествено е, „каква дрешка?!“ и „как може в църквата да не кажат“, второ какъв размер, а децата се оказва, че не са по добрата стара система L, XL, XXL… а си имат собствена, в сантиметри. Благодаря ти Стойчо, за инструкциите. Справих се.

Копривщица / Koprivshhica, София / Sofija, 2090, BG

На церемонията случайно присъстваше известно лице от българския шоубизнес (имаха си приказка със попа), а Стойчо — фоторепортера, дори не го хвана в кадър. Това са папараците в наше време. (Критиката беше по мой адрес, а човекът беше Тончо Токмакчиев – стана ми неудобно да го снимам в църквата – бел.Ст.)

Направихме си снимки в двора на църквата, попът дойде да ни окаже внимание, изглежда по някаква причина му бяхме любопитни. Слязохме да хапнем в ресторант Галерия. (бившият балкантуристки ресторант точно зад паметника на падналите във войните). Ресторантът не е кой знае какво, но има огромно предимство, че е точно до детската площадка, където кръщелницата можеше да повърлува на воля. Промених си първоначалното намерение да хапна телешко, и вместо това си поръчах агнешки чревца. Въпреки че въртях на шиш сервитьорката да ми обяснява стават ли за ядене, тя без да и мигне окото обясни че ги поръчвали много. Бяха тлъсти, мазни и смърдяха от километър. Не ядох чревца и наблегнах само на картофите.

След обяда се качихме заедно (аз отново) до паметника на Бенковски. Този път идилията нарушаваше грамадният пневматичен чук на единствения строеж в Копривщица. Абе тия хора никога ли няма да се научат кога се строи? В неделя, в ранния следобед, в курортен град пълен с туристи, пневматичният чук разбива скалата на дребни парченца и това се чува сигурно чак до гарата (на 12 км).

Все пак — багерочукът най-накрая спря, небето се заоблачи и не беше горещо, и така прекарахме час в два в сладки приказки за живота и бизнеса, наслаждавайки се на панорамата, след като си направихме много хубави снимки.

Прибирането към София също беше много приятно, като тоя път видях и другата половина от зашеметителните панорами. А серпентините определено са по-лесни на изкачване.

Други разкази свързани с Копривщица – на картата:


Копривщица


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

en.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


2 коментара

2 коментара to “Соло екскурзия до Копривщица и кръщавка”

  1. евгения каза:

    Очарова ме твоя пътепис.
    Свежарски, леко недодялан, с дъх на природа, непринуден…
    Пожелавам ти да осъществиш мечтата си един ден и да живееш в малка,бяла къщичка с гледка към зелената поляна!!! 🙂
    Поздрави

  2. Не ходете в ресторант Галерия каза:

    Бяхме в Копривщица и ни направи впечатление рекламата на ресторант „Галерия“, както като разнообразно меню, така и като промоции, обявени на големи табла пред ресторанта. Даже и на път към ресторанта ни дадоха рекламна брошура – бяла риба пане + сезонна гарнитура – 3.99лв, шницел + сезонна гарнитура – 3.99лв, 2 броя кюфтета или кебапчета + сезонна гарнитура – 2.89лв; кашкавал пане + сезонна гарнитура – 3.99лв и т.н.
    За съжаление обаче, нищо не се оказа вярно – риба нямаше, а цените бяха съвсем различни – кашкавал пане без гарнитура – 5.90 лв; кебапчетата и кюфтетата по 1.30 лв без гарнитура, стар хляб (даже се оказва че е и свършил), великденската салата беше с четвърт яйце и без маслина.
    С една дума – ИЗМАМНИЦИ.
    Иначе ресторанта е разположен на хубаво място и ако бяха честни към клиентите си щеше да е чудесно.
    Не бих отишъл повече в този ресторант и не бих го препоръчал на никой.

Leave a Reply


Switch to mobile version