Завръщане в Барселона(2)

Продължение на Улиците на Барселона (Началото е ето тук>>>)

Ходенето пеш по 10 часа на ден е ужасно изморително, но си има и своите предимства. Забелязваш колко чист и приветлив е града. Забелязваш начина на живот на хората, ритъма и пулса на града. С риск да се повторя и да стана досадна ще кажа, че именно това ми допада в Барселона – темпераментът на хората и начинът им на живот. Уж са емоционални като нас, а в същото време са спокойни, приветливи, търпеливи и не си дават много зор, а в същото време пък от обслужване човек общо взето не може да се оплаче.

Когато си навън по 10 часа, търсенето на тоалетна е неизбежно. Винаги намирах и интересното е, че във всички обществени тоалетни беше чисто и имаше тоалетна хартия. В един търговски център попаднах на прозрачна тоалетна. Ужас! Влизаш в едно помещение с колона по средата, която представлява мивка като от “Хари Потър и стаята на тайните”, но метална, оглеждаш се и виждаш свободните тоалетни през прозрачната им стъклена врата. И зяпваш. Огледах се да разбера дали се вижда някой, който в момента си върши деликатната работа, но не видях. Имаше прозрачни тоалетни, които бяха свободни, имаше и едни зелени матови врати, зад които не беше ясно какво точно има. Нямах много време за размисъл и се престраших да влезна вътре, поне за да видя дали това не е някаква зрителна измама и да проверя какво се вижда отвътре навън. В момента, в който врътнах ключалката, светна една допълнителна лампа, стените и вратата станаха зелени и повече нищо не се виждаше. Надявам се, че и отвън навътре не се е виждало. След мен “стаичката” отново стана прозрачна. Измих си ръцете и потърсих изхода. Вратата беше изчезнала. Сетих се, че бях влязла с други хора през отворена врата. Позагледах се и открих в металната стена една вдлъбнатина, която се натиска леко и стената се отдръпва – вратата бе огромна и плъзгаща се. Почувствах се като абориген.

Не отричам, че позяпвах и по магазините. Но ако тръгнете на пазар в Барселона, имайте предвид, че от 13 до 17 часа повечето магазини почиват. “По-работните” почиват само от 14 до 16 часа. В това време и улиците са по-пусти. Затова пък вечер работят до 20.00, а ресторантите към 21.00 тепърва се готвят да приемат клиенти. Магазините в големите търговски центрове не почиват на обяд, защото отварят по обяд към 11.00 някъде. Цените в повечето магазини са като в София, особено за качествени дрехи и обувки, но предлагат по-голямо разнообразие. В прехвалените нови софийски молове дори е по-скъпо. Ние оставихме пазаруването за последния ден – събота сутрин – и се натъкнахме на прилично голяма лудница по магазините. Бях си харесала разни “парцалки” на едно място, но се оказа, че има опашка за пробната. Някакъв момък стоеше отпред и раздаваше табели с цифричка. Дълго време не можах да разбера какъв е смисъла точно, защото пробните бяха без номер на вратата. Чак малко преди да ми дойде реда схванах системата. Номерът, който получаваш, отговаря на броя артикули, които ще пробваш. Не може да влезеш в пробна с повече от седем. Ако са повече ги поверяваш на момъка и като свършиш с първите седем му ги оставяш и си взимаш следващите с нов номер. Това, което ще купиш остава в теб, това, което не ти харесва му го зарязваш, а той като се позатрупа вика помощ по телефона. Тази организация ми допада. Ходиш, гледаш, взимаш, мериш и изчезваш.

Пазарите в Барселона също са интересни. Те представляват сергии, покрити с някакъв вид гумиран брезент отгоре и отстрани. Приличат малко на циркови шатри. Всички пазари са еднакви отвън. В тях се продават само храни – плодове, зеленчуци, хлебчета и кроасани, местни сладкарски специалитети /някакви малки сладкишчета и бонбони, на които едва устоях/ и прясна риба. Всякаква. Аз не си падам много-много по риба и не я познавам, но октоподите ги различих. Интересното е, че вътре в пазара мирише на риба, особено като я приближиш, но отвън не мирише. Само това ми беше интересно. Там цените на плодовете бяха по-ниски от софийските, особено на „златна превъзходна” и на ягодите.

Храненето за Барселонци е на почит. По обяд и вечер е пълно навсякъде. Храната като цяло е двойно по-скъпа, сравнено със София, с малки изключения. Ако пазаруваш храна от супермаркет или пазар е по-евтино. Ако седнеш да хапнеш в неангажиращо заведение едно основно ястие, достатъчно горе-долу да нахрани мъж, е 8-9-10 евро. Супи много-много не ядат. Сандвич /дамски/ е около 3-4 евро. Кроасан – 0.70 до 1.20 евро, кафе с мляко – 1.20 до 1.40 /според мястото/. Литър и половина вода – 1.00 евро в магазин. От улицата или в метрото можеш да купиш само 0.500 мл вода за 1.00 – 1.50 евро. На мен испанските кроасани ми харесват, тук не съм откривала такива и затова закусвах и обядвах с кафе и два кроасана, но не мисля, че мъж би издържал повече от 2 часа след такова “хапване”.
Аз, честно казано, не държа на храненето, особено имайки предвид, че съм там за 3-4 дни, които спокойно можех да си изкарам на кроасани, ябълки и ягоди. Не мога да кажа същото за съпруга си, който държи не само на нормалната храна, но и на нормалното хранене и вече е научил доста имена на храни и изрази от сферата.

В свободната му вечер седнахме в един крайбрежен ресторант, с масички съвсем до пристанището. Признавам си, че бях мрънкащо изморена и изгладняла и ми се ядеше печено пиле. След кратък размисъл и малко, но геройски понесени подигравки, се съгласих, че на крайбрежния булевард в Барселона е редно да се яде риба, а не пиле, каквото си имаме и в София. Добре, риба да бъде. Но каква? Менюто беше пълно със средиземноморски риби, чиито имена не ми говореха абсолютно нищо. Сервитьорът като видя, че въпреки многото му обяснения и жестикулации продължавам да го гледам безпомощно, каза “момент” и изчезна. След малко се върна със сурови риби и започна да ми ги показва и да ми обяснява коя с какво най-добре върви и как се приготвя. Е, това е вече нещо. Избрах си една симпатична рибка и го пратихме да я готви. Когато ястието стана готово ми го донесе и ми го показа как изглежда в съда, в който е приготвено. Попита ме дали да ми изчисти рибата от костите. О, да! Ако има нещо, дето да не обичам, то е да си чистя рибата, особено пък на обществено място. Казах “Да, моля” и след 3 мин. рибата беше пред мен, но без глава, опашка, гадни люспи и кокали. Хапнах си я съвсем по принцесешки, без да си цапам пръстите.

Един полезен израз, който научих в този ресторант беше “A la casa” – произнася се “А льа каса” и означава “местно производство”. “Вино а льа каза” е сравнително младо трапезно вино /3-4 годишно/, произведено за ресторанта и е сравнително евтино. Там пихме някакво местно розе за 14 евро бутилката, което е една съвсем приемлива цена за качеството на виното.

В менюто имаше всякакви десерти, които се доставят отвън. Десерт “а льа каса” за деня се оказа крем-карамел, който се приготвя в ресторанта и беше чудесен завършек на вечерта.

П.П. Щях да забравя – рибата се казваше “Донада” /Donada/.:)

Следва продължението: Парковете и музеите на Барселона>>>

Автор: Даниела Соколова

Бележка от Стойчо: Към разказа има и снимки, които ще кача в най-скоро време

Please follow and like us:
   Изпрати пътеписа като PDF   

Може да харесате още...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.