окт. 12 2011

Нежността на Хърватия и колоритът на Черна гора (3): От Хвар през Дубровник към Дурмитор и река Тара

Днес завършваме мотоциклетната обиколка на Западните Балкани заедно с Петя. Започнахме от Дунава и  през Белград стигнахме Плитвишките езера.  Миналия път минахме от Задар към Трогир, Сплит и Макарска в Хърватия, а днес поемаме от остров Хвар през Дубровник към каньона на река Тара.

Приятно четене:

Приказката продължава – приказка без край…

или нежността на Хърватия и колоритът на Черна гора

/пътешествие с мотор – юли, 2011 г./

част трета

От Хвар през Дубровник към Дурмитор и река Тара

Остров Хвар

Остров Хвар, Хърватия (Хърватска)

 

След кратко, сгъстено откъм емоции пътуване, акустираме в пристанището. Веднага след слизане от моторите, Светльо изчезва в близкото кафене. Скоро се връща, победоносно развявайки шарена брошура. Казва, че е намерил прекрасен къмпинг само на3 км. Въодушевяваме се и има защо.

Освен чудесно място за палатките, скоро разполагаме с най – добрия до момента плаж – скромно количество ситен пясък, малки камъчета, по които стъпваш спокойно бос, дълбочината на водата постепенно се увеличава и много, много слънце. Както обичам да казвам – какво повече? Заедно сме и се радваме. На лазурното море, на спокойствието, което трепти в горещия въздух, на момента събрал всичко това.  Започваме да се смеем. Всеки познава еуфоричното усещане, в което се съчетават възбуда и щастие. Разхладени, обличаме част от екипировката и поемаме към Стари град, намиращ се на около70 км. Пътят е доста изморителен – тесен, с множество завои, неприятен наклон и не особено добър асфалт. Характерната  миризмата на лавандула, която лъха постоянно, за мен завинаги остава аромата на Кроатия –  колоритен, неповторим, топъл. Аромат на природа, древност и настояще, който винаги ще ме връща към този тесен асфалтов път в късния следобед.

[

Стари град не гъмжи от туристи

Разхождаме се в тишината и разглеждаме – познатите тесни улички, останали от времето на Венецианската република, музей, дървена врата с мирис на древност, катедрала, в която Светльо изпълнява нещо на латински, а аз очаквам да ни изхвърлят. Светотатстваме. Дълбоко, в най – дълбокото от мен,  усещам излъчването на Хърватска. Момчетата вървят напред, а аз съм сама със себе си. Усещането ми харесва. После пийваме „ладно точено пиво” под сянката на смокиня, обслужвани от прекрасна хърватска девойка. Красива и спокойна страна – красиви и спокойни  хора.

Прибираме се заедно със залеза.

Към Дубровник

Отбиваме се в Стон,

за да видим  и  снимаме дългата крепостна стена. Жегата е непоносима и действа доста изнервящо. По този повод мисля, че юли не е подходящ за мото пътешествие в тази част на Балканите. Друг вариант е да не се пътува в жарките следобедни часове, което от своя страна означава да се види много по – малко. Въпрос на избор и готовност за компромиси. Пред нас се открива заливът на

Дубровник

Триумфирам. Градът, провокирал интереса ми към тази страна и станал повод да предприемем настоящото  пътуване,  е някъде там – мога да го докосна.

 

Жегата продължава да ограничава удоволствието. Преставам да й се противопоставям. Приемам я.

Дубровник

Оставяме моторите в подножието на

Дубровнишката крепост

и започваме най – горещата обиколка на света. Крепостта е изключително запазена, до нереалност. Само тълпата туристи напомня, че действието се разиграва в настоящето. Изкачвам се до най – високата кула, правя няколко снимки, въздъхвам възхитено. Пред мене е само дълбока синя вода, червени покриви, древни камъни, зелен остров и непристъпна крепост, кацнала на скален полуостров. Дълго обикаляме крепостните стени под лъчите на безжалостното слънце, а катедралите спасяват душите и телата ни. Седим, почти не говорим, поглъщаме хлад и спокойствие. Успявам да се съсредоточа върху мястото, тази люлка на световното историческо наследство на възрастта на нашата България, едва след като сядаме на тясна уличка да похапнем. Мъжете нещо говорят, но почти не ги чувам. Искам само да усетя, само това.   Обичам те, Кроатия!   Благодаря ти, че ме посрещна с цялата си топлина, с лазурните заливи, спретнати градове и приказни гледки. Благодаря ти, че ми позволи да докосна красотата, дадена от Бога  и опазена от хората, че зарадва сетивата ми и изпълни душата ми с възхищение! Благодаря ти за безкрайната синя прегръдка  и слънцето, свело чело над планината. Благодаря ти за всичко! За истините, които се стичат със сълзите ми, за прозряното щастие и озарените ни лица!

Черна гора – Которски залив

 

         Нова държава – ново усещане. Нещо неприкрито нашенско започва бегло да наднича, макар обстановката и пейзажът да са все още същите. Которският залив изненадва с великолепното съчетание на висока, сурова планина и равна морска повърхност. Мащабен, дълго го обикаляме и снимаме от различни ъгли. Отбиваме се за почивка в крайпътно кафене. Музиката – висока, а ние – потопили блажено изморените си крака в живителната хладна вода. Доволни сме.

             Будва

Второто основание за да се отправим към тази част на Югоизточна Европа – Ники дълго и емоционално ми е разказвал за първото си шокиращо впечатление от Будва и крайбрежието, които вижда от височината на планините. Зашеметяващо.

Островът Св. Стефан,

въпреки че многократно съм го виждала на снимка, ме изненадва. Гушнатите сивокаменни постройки с червени покриви и надничаща между тях яркозелена растителност, създават необяснимата хармония на нещо нереално. За втори път, след замъка в Хунедоара /Румъния/, имам ясното усещане, че гениален художник е рисувал направо върху водната повърхност и без да пести багрите е създал красота близка до природната, но по човешки приказна. Едно мимолетно докосване между два свята. Преминаваме през Будва  на свечеряване. Дълго търсим къмпинг и намереното не ни допада, най вече поради липсата на плаж. Примиряваме се. Бобан, този непоправим оптимист и откривател, тътре уморена снага, за да търси излаз на море. Връща се разочарован – каменисто крайбрежие. Прощална вечеря, на която сме по – заедно от всякога. Близостта, създадена с цената на хиляди километри, общи решения, вътрешни и външни задоволства, споделени впечатления и всеобщ възторг, е част от приключението точно толкова, колкото и видяното.

С Веско дълго си бъбрим, на прощаване, а останалите доволно похъркват наоколо. Последното ни утро заедно е стандартно слънчево и отрано –  много горещо. Разглеждаме стария град, шляем се по каменните улички и се сбогуваме – помежду си и с всичко, до което сме се докосвали и складирали в паметта си, щедро напоено с различни емоции. Задушна православна църква. Красива, изпълнена с много смълчани хора. Някаква тъга витае, изпълзяла неизвестно откъде. Пийваме последно кафе. Знаем.

Цетине

Преди да влезем в града, спираме да заредим. Време е за сбогуване. Прегръщам всеки, притискам го до себе си. Старая се да запомня усещането и да не заплача. Ще го отнеса и запазя така, както спомените. Един неповторим миг от живота ми е свързан с тях – от онези мигове, които „спират дъха”. Мислено ще им разказвам какво виждам и как го преживявам, дълго след като сме се разделили. Слагам ръка на сърцето си, поглеждам ги и казвам „Благодаря!”. После се втурваме по пътя напред. За нас приключението продължава.

 Църквата в Подгорица

Обиколка на Цетине.

Някъде тук се съхраняват мощите на Йоан Кръстител. Не намираме къде и продължаваме към  Подгорица. Спираме, само за да разгледаме новострояща се църква. Изключително красива, с необработени, груби каменни късове за основа и с майсторска намеса към купола.

http://petruca.snimka.bg/travel/s-rbiya-h-rvatska-cherna-gora-s-motor.606594.24235859 –

Национален парк

След Подгорица

поемаме към Никшич,

тъй като следващата ни цел е планината Дурмитор – през Шавник до Жабляк. Обстановката се различава от очакваното, изключително горещо е, а табелите сочат непознати места. Объркани сме. Ники спира сред адската мараня и успява да разбере, че сме в някакъв Национален парк.

Никшич

Връщане до Подгорица и напред към града на божественото питие – Никшичко пиво. Минаваме бързо, но успявам да снимам крепостната стена. Постепенно навлизаме в планината.

Дурмитор

Планинската прохлада е потвърждение, че правилно сме избрали маршрута. Природата е коренно различна. Огромни, стръмни, почти отвесни склонове. Пътят е тесен, но с хубав асфалт. Непрекъснато мисля за прочетеното и се страхувам да не пропуснем каньона на р. Тара, славещ се като най – грандиозния след Гранд каньон.Все още не знам, че предстои още много красота. Черногорци продължават да строят този прекрасен път. Влизаме в леденостуден тунел, а отсреща непрекъснато ни мигат с фарове. Вероятно сме обект на всеобщо възхищение. Нищо подобно. Оказва се, че освен клаксон, ни липсват и светлини.

Стигаме

Жабляк

Румъния отново напомня за себе си. Вечнозелени борови гори обграждат свежи ливади, на които са разпръснати предимно дървени къщи, сякаш създадени от природата, но с лек намек за цивилизация. Табели сочат наличие на множество природни забележителности, които явно ще пропуснем. Отминаваме, а трябва да заредим. Бензиностанция напред няма. Местен полицейски патрул ни препоръчва да се върнем в Жабляк. Това и правим. Ники оправя фаровете, констатирайки със задоволство, че умните японци са му оставили за такива случаи резервен бушон. „Отърваваме” няколко евра, за да ги погълнем във вид на местно пиво.

 

 Црно езеро

След кратко съвещание, единодушно решаваме да посетим Црно езеро, което е наблизо. Оставяме мотора на паркинг, заплащаме вход и влизаме. Перфектна асфалтова алея с дължина около700 м  води до езерото. Тук – там  продават диви ягоди или боровинки в пластмасови чашки.

 

Разполагаме с доста впечатления от нашите рилски и пирински езера, но оставаме доста доволни от видяното. Езерото прелива в друго подобно през стеснение, обрасло с борове. Повърхността е спокойна, тъмна, масленозелена. Околността се отразява като в огледало, създавайки зрителна измама – не знаеш къде свършва едното и започва другото. Наоколо са разположени  дървени пейки, по които седят захласнати хора и като омагьосани гледат ли, гледат. Дребна дива патица повежда многобройното си домочадие навътре в езерото, а под краката ни скачат големи колкото нокът жабчета. Идилично.

Някъде над зеления пояс се извисяват суровите скалисти върхове на Дурмитор. В улеите все още проблясва посивялата студенина на снежни преспи.

Тара, Черна гора

Каньонът на р. Тара

Време е. Напред към една от най – страхотните гледки –  каньонът на р. Тара. След енергично каране, пред нас се появява известният мост на Тара. Внушителен, стъпил дълбоко между двата бряга на реката, напомня за нещо героично и отдавнашно.

Реката се  врязва дълбоко и синята й лента проблясва едва в дъното на каньона, където хилядолетия пробива своя път през упоритата твърд на планината. Разхождаме се по моста и правим снимки. Допирам лицето си до топлия камък и усещам  грапавина и сигурност.

Каньонът на Тара

Пътят дълго се вие в покрай Тара. Сменят се гледки една от друга по – внушителни. Слънцето докосва отвесните брегове, ту скалисти, ту гъсто обрасли, а реката заобикаля – ядосано разпенена или спокойна и устремена, преодолява всяка преграда и вае това колоритно и незабравимо място.

Изненадите не свършват. Мислим да преминем границата със Сърбия, но се свечерява. Пазаруваме в малко градче. Възрастен мъж ни информира, че преди града има къмпинг, който успявам да зърна в движение. Много бързо, без уговорки се разбираме. По – благоразумно е да се върнем.

 

Къмпинг в Черна гора

Печелим. Отново от тип „домашен”, ама много „домашен”. Приятна оранжева сграда с надвиснали над рекичка тераси, мека зелена полянка, плодни дръвчета, дървена масичка, пъстърви, които плуват в издълбани дънери, всичко – това е  „Зелени рай”. Мъжът от магазина се оказва наш домакин.

Вечерта напредва, а ние седим край пламтящия огън, говорим на три езика и се разбираме прекрасно. Отпиваме от гроздовата косовска ракия, почерпени от домакина, а той разказва за отколешни събития, свързани с историята на отделянето от Югославия. Речта му се лее с лекота, като ромона на реката. На черногорски, език с меко произношение, колоритни словосъчетания и характерна звучност, той рисува картината на междуетническите отношения в този регион и с неподправен хумор отправя критики към едни или други съседи. Двойка млади словенци също слушат омагьосани или участват активно в коментарите, а в разговора постепенно се ражда усещането за безвремие.

Изворите на р. Ибър

Утрото е прекрасно. Правим кратко  отклонение /9 км в едната посока/ по „добър макадам” до

изворите на р. Ибър

Стоим там, където тази „велика река” според местните, поема първа глътка въздух след дългия път през земните недра. Спомням какво ни разказа нашият хазяин. Реката се появява на повърхността ентусиазирана, чиста и устремена. После среща  хората, които я оскверняват, хвърляйки отпадъци Липсата на уважение я ужасява. Изпълнена със срам, наранена, дълбоко в нея се ражда намерение да се върне в изворите си. И никога да не се докосва до нашия, човешкия свят. Метафорично. Природата често се срамува от агресивната намеса на цивилизацията в хармонията й – по пътя ни започват да се появяват бунища. И хора, ровещи в тях.

После Сърбия и

отново на родна земя

Вдъхвам родния въздух и усещам огромна тъга. За нашата си България, която по време на всяко пътуване сравняваме. Изпитвам умиление и болезнена обич. И съжаление. После дълго наблюдавам залязващото слънце в огледалото на мотора и знам, че с умиращия ден си отива поредният неповторим период от живота ми. Раждат се новите планове.

Край

Автор: Петя Стефанова

Снимки: авторът

Други разкази свързани със Западни Балкани - Общо – на картата:


Западни Балкани - Общо


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

www.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


8 коментара

8 коментара to “Нежността на Хърватия и колоритът на Черна гора (3): От Хвар през Дубровник към Дурмитор и река Тара”

  1. За снимките, които са мнооого красиви – кликайте на самия разказ

  2. За снимките, които са мнооого красиви – кликайте на самия разказ

  3. Radoslav Yanev via Facebook каза:

    Снимките и пътеписа са страхотни! 😉

  4. Laska Nenova каза:

    Много ми хареса. И тази дестинация ми е мечта от много време. Снимките са….

  5. Владимир каза:

    не знам как толкова хора изпитваме едно и също приятно чувство, когато си спомняме за пътуванията ни из Хърватия. Следващия път продължете до Истрия (Пула, Ровин), невероятни гледки от крайбрежните и локални пътища (магистралите са си магистрали – нищо особено като гледка), като за тези, които не са ходили до Италия в голяма ще им я замени (без забележителностите). В Ровин дори се натъкнахме на бабички, които си хортуваха на следобедна седянка на италиански 🙂 (не ни позволиха да ги снимаме обаче)

  6. Петя каза:

    „Едно и също приятно чувство“ – явно усещанията не ни лъжат. Макар че много, много харесах Хърватска мисля, че отнесох в сърцето си Черна гора. Трудно ми е да обясня защо е така – близостта с България като излъчване, може би. Не знам, важно е всяко пътуване да ни прави по – богати с видяното и по – духовни с преживяното.

  7. temp1e каза:

    Kak se stiga do miastoto na tazi snimka http://petruca.snimka.bg/travel/s-rbiya-h-rvatska-cherna-gora-s-motor.606594.24235859 Blagodaria

  8. Петя Стефанава каза:

    Ако не се лъжа, това трябва да е периферията на Шкодренско езеро (наричат го още Скадарско, или нещо такова) в Черна гора, където се объркахме. Езерото е Национален парк, голяма красота. Мислим да го посетим по – подробно тази година. Поздрав!

Leave a Reply


Switch to mobile version