сеп. 09 2011

Рай в Рила – към Мальовица и Орловец

Published by at 9:00 under Делян Василев,Рила

Нарамвайте раниците и не ми се помотквайте по софийските кафената, ами елате да качим Мальовица и връх Орловец! Делян ще ни бъде водач 🙂

Приятно четене:

Рай в Рила – изкачване на Мальовица и Орловец

„Ало, абе нещо времето в планината ме съмнява, май няма да дойда. Вие какво решихте? Аха, ок. Ами приятно изкарване и поздрави на компанията тогава. Чао.”

Ако след пет минути не си бях променил решението, това щеше да бъде една от големите ми грешки през 2011 г. Но

как мога да пропусна качване в Рила? Аз!?

„Ало, промених си решението. […] Супер. Ще ви чакам!”

Така започна 6-ти август, събота – с колебливи намерения от моя страна и от страна на обекта на внимание на Емо Чолаков. Но не и от другите от групата. Добри предвидливо бе звъннал на своя позната от с. Мала църква, която му бе съобщила, че времето горе, в планината, е с една идея по-добро. Това бе и моят крайъгълен камък. Приготвих си раницата набързо и ето, че дойде време да потегляме. По пътя подминахме живописните села Мала църква, Маджаре и Говедарци, което всъщност е и последното населено място преди курортен комплекс „Мальовица”, който е кръстен на едноименния връх. Комплексът е разположен около Меча поляна на 1720 м. надморска височина. Тук има няколко ски-писти, ски-гардероб, хотелчета, т. нар. „къщички” – заведения за хранене и охраняем паркинг, но съвсем не е така застроено като други „паметници” на родната глупост. Обстановката е спокойна и приятна. Тук оставихме колата и поехме по едночасовия маршрут за хижа „Мальовица” /1960 м. н. в./. Вляво от пътеката все още личат следите на големия пожар отпреди 7-8 г., който изпепели десетки декари гориста местност. Времето тук бе сравнително ясно, но се виждаше, че по-нагоре става мъгливо.

На хижата ни посрещна Мечо – така кръстихме голямото куче, което за кратко време превърнахме в туристическа атракция с нашите снимки. Пейките пък бяха заети до една от ентусиазирани планинари с големи раници и ведри лица. Ние се бяхме разбрали предварително при нормални условия да покорим не само Мальовица, но и Орловец, затова се бяхме въоръжили със сравнително малки раници, за да не ни пречат. Освен самата хижа, възможности за спане има в бунгалата срещу нея, а можеш и да си опънеш палатка на близката поляна.

Районът около хижата и като цяло северозападната част на Рила

са благодатни за алпинистите. Това е, може би, най-подходящият естествен тренировъчен терен за тези екстремни личности в България. Именно поради в комплекса е организиран и Учебен център „Христо Проданов”, където се подготвят алпинисти, инструктори по алпинизъм, планински водачи и т. н. В момента дори се провеждаше подобно обучение на скалите срещу хижата.

Мечки в Рила (Мальовица)


След кратка почивка, използвана от всеки различно: от мен – за снабдяване със студена и кристално чиста планинска вода, от другите – за кафе или бира, поехме по

пътеката за връх Мальовица.

Очакваше се с нормално темпо да качим върха за има-няма 3 часа. Пътеката минава през три „тераси”, след което катери билото и оттам върхът е на 10 минути. При втората тераса на голям скален къс са поставени плочи на загинали планинари и алпинисти из различни краища на света. Една от плочите е посветена на първия българин, стъпил на Еверест – Христо Проданов, друга – на дългогодишния хижар на „Заврачица” Тони Павлов, трагично загинал след свличане на скални отломки в Алпите… Тъкмо при тази „стена на плача” пътеката се раздвоява – вляво може да се „хване” пътя за заслон „БАК” под вр. Орловец, а напред да се продължи към Мальовица.

На третата тераса се намира Елениното езеро,

което от високо изглежда досущ като въпросителен знак.

При него спряхме, за да се съберем групата и да хапнем по някой залък преди стръмното катерене на билото.

С прословутото си чувство за хумор Добри заключи, че името на езерото идва от… плуващите в него елени. Въобще по време на цялото пребиваване на територията на Рила не останахме „бедни” откъм смях, за което всеки даде своя дан – Добри, Иво, Светослав, Иван, Васко и аз.

Тук някъде мъглата ни прегърна и ни оставяше само от време на време разкъсани простори за наблюдение.

Най-трудната част от катеренето на Мальовица е именно изкачването на билото, защото за кратко време се „взима” голяма височина. От билото се откри чудна гледка към Рилския манастир, който отстои на около 6 часа. Долу вляво пък се видя и Кирова /Партизанска/ поляна, която е предпочитано място за съботно-неделен туризъм.

Провряхме се между множеството други планинари и не след дълго бяхме на

връх Мальовица!

Гледката, макар и отчасти замаскирана от мъглата, бе невероятна! Докъдето ти поглед стига има /не/наименовани върхове, езера, гори, пропасти… За кратко успяхме да видим и едно-две от Урдините езера в далечината, както и три от деветте мальовишки езера.

Говедарци / Govedarci, София / Sofija, 2020, BG

Най-вероятно сме видели и Еленин връх, и връх Малка Мальовица, но така и не стигнахме до консенсус кой връх кой е. Започнаха се едни възгласи, снимки, видео клипове… Дори едно момче от друга група ни помисли за… членове на кубински хор!

След голямата олелия, която вдигнахме, беше време да обсъдим варианта за изкачване и на връх Орловец. Резултатите от обсъждането бяха противоречиви, но все пак решихме да опитаме. Като най-опитен и вече покорил върха два пъти, Светослав ни водеше уверено към него.

Покрай нас мъглата се плъзгаше във всякакви посоки, като че ли бе филмов декор за холивудски екшън.

Подобни мистични гледки ни съпътстваха през целия ден

Една скала пък сякаш висеше във въздуха и се замислих дали най-печелившият и гледан филм в света „Аватар” на Джеймс Камерън не е сниман точно тук.

Ето го и кадъра от „Аватар“

В скалите покрай пътеката за Орловец са изоставени десетки скоби за алпинистко катерене. Открихме и мини находище на мрамор – голямо метър на метър. Пътеката е буквално „козя” – по нея имаше следи и барабонки от планинските животни.

С бодро настроение се отправяме към Орловец

Разбирам защо Емо Чолаков понякога не познава в своите прогнози 🙂

Изведнъж пред нас се откриха и самите диви кози. Каква наслада за душата е да видиш диви кози да препускат в естествената им среда! Скачаха по стръмните улеи сякаш са детски площадки! Кулминацията дойде, когато две кози застанаха точно на отсрещния хребет и спряха като по наш сигнал. Велико и неописуемо! Все едно снимахме реклама на „Black Ram”.

Прелестните диви кози

Нагледахме се и тъкмо, когато бяхме пълни с положителни емоции, реалността поразклати нашата увереност.

Пред нас се откри

Орловец в пълен блясък

– висок, непристъпен, достолепен и обвит в мъгла. Въпреки предупрежденията на Светльо, не очаквах, че кръстения на орлите връх е толкова трудно достъпен. На въпроса ми от коя страна ще го изкачваме, защото очевидно, според мен, нямаше как да е от тази, която виждаме, той отговори така: „Ами, Деляне, от ляво и отдясно няма как, тъй че…”

Пътеката до върха се вие покрай големи пропасти, дълбоки дерета, мокри треви, отвесни изкачвания и спускания, хлъзгави камънаци…

Дяволът ни чака долу с врящ казан и тривърхо копие 🙂

Добри изкачва поредния отвес

Голямо постижение е, че към 18.00 ч. всичките шест души бяхме на върха, въпреки трудностите, които ни съпътстваха. Естествено, последваха гласовити поздрави за намиращите се под нас планинари около заслон „БАК” /”Български алпийски клуб”/. На върха не се мотахме дълго, защото времето ни притискаше – свечеряваше се, а се надявахме по светло да стигнем до комплекса.

Слизането от Орловец не е никак по-лесно от катеренето

Поглед към Орловец /вляво/ от заслона

Заслон „БАК“

Слязохме по един сипей и спряхме да хапнем на заслона. Самата сграда е малка и вътре има място за нощувка на максимум 8 души. Местата вече бяха заети от друга група, също доста колоритна. Хапнахме на две – на три каквото бе останало и се спуснахме бързо-бързо надолу към хижата. Разкъсахме се и към 20.00 ч. 66.66 % от групата /4 човека/ стигнахме хижата. Чакахме, чакахме, нищо – другите двама не се появяват. Бая се притеснихме, когато от тъмнината се показаха изтормозените лица на двамата. Оказа се, че Иван е получил много гадно схващане на левия крак и добре, че Иво носи със себе си всякакви лекарства и мазила, та са спасили временно положението.

Лошо впечатление в самата хижа ми направи обслужващият персонал.

Иначе приятни млади хора, които обаче не спазват никаква хигиена. Голямото куче Мечо влиза без никакъв свян в кухнята, а освен това домакините го галят, играят си с него и в следващия момент сервират хляб и боб на туристите… А имаше гости от Сърбия, Чехия и дори от Холандия! Направо това си е за рубриката „No comment” по „Euronews”!

За наш късмет мъглата вечерта остана на високото в планината, а ние постепенно слизахме на лунна светлина. Както вече споменах, Иво има всичко в раницата си, та закрепихме положението и с помощта на неговото фенерче.

Така към 22.15 ч. бяхме на комплекса, натъпкахме се в колата и в 23.00 ч. уморени, но изпълнени с приятни емоции, пристигнахме в родния Самоков.

Ще завърша с любим цитат от баща ми: „Който не е бил в планината, той не знае, че там е друг свят”.

Автор: Делян Василев

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Рила – на картата:


Рила

PDF24 Creator    Изпрати пътеписа като PDF   


No responses yet

Leave a Reply