сеп. 01 2011

Към Париж

Днешният пътепис ще ни вземе с автобуса, за да стигнем до Париж. Руслан ще бъде наш водач 🙂

Приятно четене:

Към Париж

Пети август, осем часа – тръгвам към гарата. Вървейки по левия тротоар на „Мария-Луиза”, малко преди да стигна „Лъвов мост”, изведнъж видях да пресича, идващ към мен, но по диагонал и към отсрещния тротоар… „Сигурния мъж”. Гледаше настрани и като да не ме бе видял, макар че булевардът по това време бе пуст. Поизвих леко глава настрани и без да променям начина на движението ми, продължих напред. Разминахме се. Малко след това небрежно се пообърнах. Той наистина се приближаваше към синьобялата кола с надпис „Миграция”, която бях забелязал още преди да видя самия него. След четири крачки, давайки вид че оправям сака на рамото ми, отново хвърлих поглед. Да, бях преценил вярно скоростта и разстоянието – точно в този момент той протягаше ръка към дръжката на предната дясна врата и започна да я отваря. Продължавайки маневрата с оправянето на ремъка на пътната чанта – още един кос поглед назад. Запечатано в мен остана недовършеното още сядане на тялото му, сядане, което не би могло да бъде прекъснато преждевременно. Знаейки това, продължих към светофара. Той ме посрещна с включване на зелената светлина и без каквато и да е промяна на движението ми, пресякох „Сливница”. От другата й страна, завивайки покрай едни платна, ограждащи изкопите за метрото, се загледах по-продължително назад. Колата си стоеше още на мястото. Дали той бе още в нея, защо бе там, случайно ли бе това ни разминаване, дали ме бе видял – въпросите се мярнаха за миг и отминаха. Продължих напред, а зад мен се отдалечаваше и част от живота ми, чиято ненужна и неотменна последователност щеше да бъде прекъсната за седмица. „Като на затворник в отпуск“ – помислих си и вече бях стигнал до автогарата.

Като влязох в малката чакалня, пред гишето на автобусния ми превозвач стояха двама души. Оставих сака си на пода до близката пейка и се наредих и аз да чакам. Не бе дълго; после казах  името си, което бях дал при резервацията, платих; докато момичето зад гишето попълваше билета, прибрах личната си карта и… в ръката си имах

билет до Париж! Заминавам!

Държейки билет и портмоне, метнах на рамо големия сак и малката кожена раница и излязох навън да търся автобуса. Намерих го бързо и почти веднага след това отвориха капаците на багажното отделение. Оставих там сака и се качих вътре да си оставя и малката раница, която щеше да бъде при мен. Мястото, според билета ми бе с номер… тринадесет. Имаше още близо двайсет минути до потеглянето, та слязох и тръгнах към автогарската тоалетна. И в този момент, докато вървейки понечих да извадя от задния джоб на панталона портмонето си, разбрах, че то не е там. Едновременно с това си спомних и как, излизайки от чакалнята се обърнах назад – бе ми се сторило, че чувам нещо да пада зад мен. Не бях видял нищо и – бързайки – бях продължил. Нима там бе паднало?! Всичките ми пари, личната ми карта – вече ги нямах! Как щях да пътувам? Хукнах към чакалнята. Човекът – нещо като портиер-пазач – който  ме бе посрещнал там в началото, го нямаше. Момичето на касата ми отговори, че май бил отишъл да си купи нещо за ядене. А на въпроса ми за намерено портмоне – повдигна безучастно рамене… Почаках малко, после – оставаха седем-осем минути до заминаването – се отказах да го чакам и се върнах при автобуса. Багажното отделение бе вече затворено, пътуващите бяха насядали и всички просто чакаха да стане девет часа… Казах на единия от шофьорите, че искам да взема нещо от сака си – слезе и ми отвори. Придърпах чантата към мен и набързо претършувах външните й джобове; нямаше нищо!… Значи нямах пари, нямах лична карта. Но все пак имах паспорт. Можех да тръгна или да си взема багажа и да сляза от автобуса. Да прежаля  парите за билета и да остана тук. Изобщо не погледнах, колко е часът – знаех, че в същия миг трябва да взема решението!

„Няма го, сигурно все пак е горе.“ – казах на шофьора. Той ми кимна и докато затваряше капака, заобиколих автобуса, качих се през отворената му предна врата и се запътих към седалката с номер тринайсет. Почти в същия момент другият шофьор запали двигателя. Сега вече погледнах – часовникът на телефона ми показваше осем часа и петдесет и девет минути. „Алеа якта ест.“.

И докато в съзнанието ми още звучеше последната от тези три думи – потеглихме.

Обзе ме ненадейно спокойствие. Опитах се да говоря с Петър – не вдигаше. Пуснах му съобщение, с молба да наглежда майка ми. После изключих и двата телефона, които носех – батериите им бяха стари и бързо се изтощаваха. A щяха да ми потрябват. Извадих от раницата блокнота си и започнах да записвам, докато не съм го забравил: „спирка „Оdeon“, на –  като че ли – линия „четири“; и още – смяната с „пет“ ставаше на спирка с нещо „източно“ („… a l’Est”?) в името…; и оттам – в посока „Бобини“ – слизам на спирка „Laumiere“.  Да, май бе тъй…“. Облегнах се на седалката и се загледах през прозореца. Навън виждах моята страна, хукнала някъде назад. В съзнанието ми се мярна за миг случката с влаковете в „Малкият принц“, после видях отпред часовника на автобуса – показваше осем и четиридесет и две. Помислих си, че е настроен по някакво друго време, с един час назад. Да, това бе и времето във Франция – и те са с един час след нас. И реших,че вече ще карам по него. Записах го като факт и пак се загледах навън. Бе облачно, леко хмуро. „Не е горещо. Поне в това отношение имам късмет.“ – току го бях помислил и автобусът спря.

Границата.

Часът бе осем и петдесет и шест. Пред нас опашката бе малка. Единият от шофьорите ни каза да си вземем паспортите и да слезем за проверка.

Двайсет минути по-кьсно този ми въпрос бе вече отпаднал. Бяха ни проверявали на две гишета, мьж и жена. Бях последен, хората пред мен се отклоняваха било наляво, било надясно, според бързината на преглеждането. Накрая се насочих наляво, при нея – тъй се бе паднало. Тя взе паспорта ми от масата, на която го бях сложил, попрелисти го и ми го върна, пожелавайки ми хубаво пътуване. Минавах оттатък! Не бях значи в някакьв „черен списьк“, можех да замина, можех да напусна България! Придвижих се след другите напред, към сръбската територия. Там – вече проверен от българска страна – чакаше и автобусът ни. И там вече, докато очаквахме и сърбите да направят тяхната проверка, заговорих отново шофьора, който ми бе отворил непосредствено преди потеглянето багажното отделение. Разказах му накратко, че или съм си изгубил портмонето, или че са ме окрали. Той като че се притесни повече и от  мен; докато отивахме да ми отвори, ми зададе и нелепия въпрос, дали парите са били много.  Като че ли може да се отговори на този въпрос?… Това бяха всичките ми пари! Много за един, малко за друг, но това бяха парите, с които бях тръгнал и на които бях разчитал. А сега бях без тях…

Все тъй спокоен, без никакви очаквания или надежди отново се наведох кьм синия ми сак. „Сега поне е най-отпред.“ – си помислих и отново започнах да отварям поред външните му три джоба. „Да, на автогарата не съм отварял самия сак! Ако съм сложил нещо, то би могло да бъде само във външен джоб.“ – казвах си, докато продьлжавах да ровя. И в този момент, отваряйки последния страничен надлъжен джоб… портмонето ми бе вътре! Как бе попаднало там, кога точно го бях пъхнал  и то без  съзнанието ми да го отбележи, от този момент това вече нямаше абсолютно никакво значение! Просто го извадих и сигурно го пъхнах в джоба на панталона си, докато пръстите на рьката ми припяваха: „Всичко е там, вътре – нали е чудесно! Всичко е там, вътре.“. Някак си съвсем на място бе и че точно в този момент и слънцето се показа през пелената от облаци…

Проверката на сърбите

мина покрай мен без моето участие, ако разбирате, какво искам да кажа. Когато отново седнах на мястото си с номер тринайсет и автобусът отново потегли, без да бързам извадих портмонето си и го отворих. Парите ми си бяха там. Както и трите малки листчета със записаните имена на спирки на метрото. Очите ми с удоволствие четяха: „Odeon – Saint-Michel – Cite – Chatelet – Etienne-Marcel – Reaumur/Sebastopol – Chateau d’Eau – Gare de l’Est“. После продължиха по следващото: „Republique – Jackues Bonsergent – Gare de l’Est – Gare du Nord – Stalingrad – Jaures – Laumiere“. И накрая, с все същата наслада погълнаха и имената от последното, при това вече напълно ненужно: “Gallieni – Porte de Bagnolet – Gambetta – Pere Lachaise – Rue Saint-Maur – Parmentier – Republique“. Да, последното бе наистина ненужно – автобусът ми щеше да ме откара до Пантеона, а не до автогара „Галиени“. А оттам, от този Пантеон… аз вече можех да се придвижа до мястото, където отивах.

В този момент усетих, че автобусът спира и погледнах навън; чух и глас, който казваше: „Половин час почивка.“. Отвън се виждаше някакво заведение, паркинг със спрели други автобуси, коли… Бе крайпътно място за почивка. Слязох и аз, за да се поразтъпча, а и да ползвам тоалетна – и в нашия автобус WC-то бе заключено… Походих, погледах насам-натам; денят бе станал толкова хубав! Накрая се отправих и към „онова“ място, за да мога сетне да издържа прехода до следващото спиране. Като влязох в кабинката видях, че е с клекало… подобно на нашите. Докато се облекчавах чух женски глас да казва: „Четиресет цента.“, после друг, мъжки, отвърна: „Или осемдесет стотинки?“. „Значи е платена.“ – си помислих и в следващия миг видях, как ключодържателят, висял си дотогава на гайка на панталона ми,  лети надолу. Трясна се на има-няма десет сантиметра от отвора на клекалото и остана там, неподвижен. Как остана на място, а не замина… нататък, и досега не знам. Тогава само си помислих: „И дотук значи се простира зловредното поле на България, само дето е отслабнало…“. Повече не разсъждавах, защото трябваше веднага да реша, как хем да продължа да пикая, хем да не предизвиквам съдбата, а по най-бързия възможен начин да отдалеча ключовете от мястото, на което се бяха задържали. Изтеклото време бе не повече от най-дългото, което е отделял в някоя от партиите си Боби Фишер, за да направи втори ход, а аз вече – разбрал, че желаната от мен едновременност е технически невъзможна или е най-малкото лишена от здрав разум – бях спрял да извършвам действието, заради което всъщност се бях озовал тук и с предпазливата пластичност на човек, оказал се ненадейно в клетка сьс затворен в нея лъв, протягах върховете на пръстите си към връзката ключове. Последвалото движение бе сигурно и точно – като това на  играч, изстрелващ хокейна шайба от центъра на игрището и стремящ се тя да спре тутакси, щом мине голлинията. След това довърших прекъснатото.

Какво е изразявал на излизане погледът ми – дали възмущението от преживения стрес или облекчението породено от подходящия наклон при отвора на клекалото, това не знам. Във всеки случай нито седналата отвън жена понечи да ми каже нещо, нито пък аз имах каквото и да било за споделяне с нея. Само дето знаех, вървейки към автобуса, че първото нещо, което ще направя като се кача, е да прибера мокрите още след измиването им ключове на самото дъно на раницата ми. И че повече няма да ги извадя оттам – чак докато отново се върна в България.

Автобусът ни, дето се казва, не бе още потеглил и минахме покрай табела с надпис „Димитровград“ – били сме значи спрели току до града. Бе десет и двадесет. А в Париж трябваше да пристигнем утре вечер, в девет. Пътуването щеше да бъде дълго, но това – след всичкото, което се бе случило – не ме безпокоеше. На прозорците на автобуса ни като на екрани се прожектираше един друг, различен от българския, свят. А аз бях жаден да го разглеждам.

Около три часа по-късно спряхме при бензиностанция на „Лукойл“, малко преди отбивката за Ковин. Бе станало доста горещо, но по някакъв друг, различен от българския, начин. Спомних си за пътуването ми до Ларнака, сякаш и там горещината бе такава. Малко след четири следобед се оказа, че сме прекосили Сърбия и спираме при границата й с Хърватска. Дали това бе интуиция не знам, но вече бях решил да използвам лична карта, вместо паспорт; и я показах на сръбския граничар, който се бе качил в автобуса. А когато пък след проверката той слезе, един от шофьорите ни предупреди, че при хърватите се минавало по-лесно точно с лична карта!… Чух го да казва още на един от колегите си (както впоследствие установих, те бяха общо четирима), докато чакахме техните граничари да дойдат: „Добре че нямаме руснаци или араби – един да беше, щяха да разглобят автобуса!…“. Реших после по някое време да го поразпитам, защо е тъй, но така и не го бях направил, преди той да слезе – неочаквано за мен – в Мюнхен.

Пътувахме вече през Хърватска.

Кръстовете на черквите се замениха от островърхите кули и покриви на католическите храмове. В полето – мярнал бях табела „Иванич-град“ – видях да се люлеят маховиците на помпи за вадене на нефт, а после и странни невисоки вишки за наблюдение. За наблюдение на какво, така и не разбрах обаче. Времето се промени – заваля, отначало слаб, а после и силен дъжд. И така, в дъжда, влязохме в Словения. Дъжд, мрак – това видях от нея. Защото като вечерях и съм заспал. Не съм разбрал, как сме прекосили Австрия. Събудих се през нощта, малко преди четири часа. Бяхме спрели на някакъв паркинг преди отклонението за Тегернзее; бе пълно с нощуващи коли, каравани, воонмобили, автобуси…

А половин час по-късно бяхме в

Мюнхен.

По-точно – някъде в Мюнхен. Защото там спирахме два пъти. На първото място слязоха двама от пътниците, а при второто спиране слязоха две момичета, а също и двамата шофьори, които бяха карали – сменяйки се – дотам; оказа се, че отиват в urlaub. Автобусът се бе изпразнил – от десетте пътници (освен четиримата шофьори), потеглили от София, бяхме останали шест. Не бе изминало и час и останахме четирима – в Улм слязоха още двама мъже. За мен бе странно точно те да слязат в този стар университетски център. От друга страна, във всеки немски град може да се намери работа за  българи, търсещи препитание извън родината си… Докривя ми в този момент заради родината-мащеха, гледайки стойките с купищата велосипеди по улицата, по която се движехме.

Улм остана зад нас, а около нас – мъгла и дъжд. Някъде пак мярнах вишка насред нива, после в ниското отдясно се видя Мюулхаузен. Към осем часа, малко преди „месето“ на Щутгарт дъждът спря и даже почна леко да се прояснява. Бе толкова леко обаче, че си помислих; „Може би просто само мъглата се е разнесла.“. Но не, не бе тъй – тъкмо минавахме покрай табела, указваща, че до „Спокойствието на Карл“ остават някакви си петдесет и седем километра, когато съвсем-съвсем слабо слънчево просветление я докосна в единия край. Попътувахме, поспряхме за половин час в крайпътен комплекс близо до Пфорцхайм, пак продължихме. Слънцето вече зачестяваше с показванията си иззад облаците, като да искаше да подскаже, че соларният парк, покрай който тъкмо минавахме не е направен току-така. Целият бе отделен с ограда от съседните ниви, но вътре в него, между панелите, спокойно си пасяха овце. Бяхме го отминали, аз си мислех, ако доходността от производството на тази електроенергия, при гарантираното изкупуване на по-високи цени… та ако тази доходност е много по-голяма, няма ли всички ниви в Германия да се превърнат в електропроизводителни площадки? И в този момент – като отговор на въпроса ми – се появи табелката на Хайделберг. Не, разбира се, че нивите ще останат. Страна, която цени историята и културата си има бъдеще. А бъдещето означава и да съхраниш всичките досегашни ценности на страната си.

Автобусът се движеше по улиците на града, аз гледах през прозореца и за пръв път, откакто бяхме потеглили от София, се сетих за къщата ни. Жал и горчивина ме стиснаха за гърлото. И гледайки, гледайки редуващите се стари и нови сгради на Хайделберг аз изплаках: „Защо, по дяволите, съм се родил в тази държава?!“.

Докато спрем бях вече махнал този стон и от лицето си. И доста по-спокойно наблюдавах, как момичето и момчето, за които още в началото бях решил, че са студенти, свалят багажа си на тротоара. Автобусът потегли, а аз ги гледах леко обърнат назад, как ще вдигнат чантите си и ще тръгнат нанякъде. Нанякъде – дали това „нанякъде“ ще ги върне един ден в родината ни, това не знаех. Отново се обърнах напред и се загледах в минаващата покрай мен Германия.

Покрай аутобана за пореден път се заизнизваха бетонни преградни стени. Те се появяваха там, където в близост до пътя имаше села или градчета. От бетон или от дърво, явно предназначението им бе да спират шума от движещите се по пътя превозни средства. Но друго ме впечатли много повече – бяха се постарали да нарушат монотонността на бетона, като го бяха облицовали откъм аутобана (може би и от другата страна да бе тъй, но там не можех да видя). И макар че в даден участък да имаше не повече от три-четири вида покритие, то редувайки ги, а и разполагайки ги ту напречно, ту надлъжно… ефектът бе повече от впечатляващ.

Минахме покрай Рамщайн-Ландщуул

– виждаха се еднообразните сгради на тамошната военна база. И се запитах, с какво ли този район е привлякъл вниманието на военните – на излизане от Хайделберг, вдясно, също бях забелязал оградени подобни сгради, за които си бях казал тогава, че явно са някаква база. Може би щях и да направя паралел между търсеното многообразие при един толкова скучен материал, като бетона и едноформеността (нали това значи всъщност думата „униформа“) на армейския свят, но няколко спрели в страничното уширение товарни автомобили, на чиито брезенти пишеше „Hungarocamion“, прекъснаха тази посока на разсъжденията ми. „Всъщност не знам, каква е етимологията на думата „камион“; трябва да проверя, като се върна.“ Тъй мимолетна се оказа тази мисъл, отвята от пороя от чувства породени от преминалата пред очите ми табела за предстоящо разклонение на пътя: „ Paris – 437 km / Saarbrueken“. Завихме надясно и десет минути по-късно вече бях сигурен, че в Париж ще пристигнем много по-рано – „Мец – 101 км.“. И никак не бе досадно, когато след още няколко минути се появи нова, ликуваща табела: „Париж – 419 км / Мец – 96 км“. Още само четиристотин километра, а бе дванайсет без петнайсет! Тоест, наистина щяхме да пристигнем по-рано. Не вечерта в девет, а много-много по-рано!

Възбуден, зачаках границата. Така обаче и не разбрах, кога точно сме я минали – не успях да видя съответната табела. Но някъде около дванайсет, току след първата бензиностанция на „Тотал“ нещо се бе променило в пейзажа. Нещо друго – освен това, че стана и слънчево, и по-топло. А сетне зачетох френските надписи по първите появили се къщи.

Вече напълно се наслаждавах на пътуването. Празният автобус (след Хайделберг в него освен двамата шофьори и аз бе останало само едно момиче) летеше по френската магистрала и макар че – за разлика от Германия – периодично и при това често спираше за плащането на такси, удоволствието ми от това движение бе огромно. Ниви, къщи, селца, паралелни и напречни пътища отминаваха покрай мен. Непосредствено след границата бях видял правоъгълни бали сено. И толкова! Навсякъде по пътя след това те бяха вече само цилиндрични. И то толкова много пъти и по толкова  много, че чак се питах дали съм бил видял наистина онези другите, правоъгълните?… Малко преди два следобед спряхме за кратка почивка при бензиностанция на „Ажип“; мястото бе Вердюн, Сен Никола – Сюд. За разлика от самомиещата се клозетна дъска при Пфорцхайм, в тоалетната, в която тук бях влязъл, изобщо нямаше дъска. За сметка на това, може би за равновесие, за да не накърня националното самочувствие на Франция с това ми сравнение, не можах да пусна водата на умивалника. А уж съм с претенцията, че съм техникосъобразяващ сапиенс…

По-нататък по пътя спряхме още веднъж за почивка. Този път не ми се налагаше да ходя до тоалетна, така че не знам, какво щеше да се получи тук. После колите по пътя се увеличиха, както и „sortie“-тата от магистралата. Някъде в четири часа всички ленти се запълниха и дори спряхме! Все пак, оказа се, че нашите две леви ленти се поотпушиха, докато десните две (за Бордо и още някъде другаде) спряха напълно. Та ние – след известно „пропълзяване“ – пак се задвижихме прилично и… започна градът. Предстоеше ми Париж.

ПАРИЖ

Автобусът се движеше със съвсем прилична скорост по улиците, сякаш бе каран от парижанин. Подлези-надлези, по-широки и по-тесни улици и… спряхме. Бяхме пристигнали. Двамата слязохме, свалихме си багажите, пожелахме си хубави дни със шофьорите и автобусът отпраши нанякъде. Останахме на слънчевия тротоар отстрани на голям площад, насред който се възвисяваше впечатляващо Пантеонът. Да, бяхме пристигнали в Париж…

И двамата не говорехме френски. Разликата помежду ни бе, че някога в училище аз бях учил езика, можех да чета и като че ли бих могъл да оформя и някакъв прост  въпрос; е, разбирането на отговора бе проблем, с който усещах, че мога да се справям крайно незадоволително.

Първото, което трябваше да направим бе да намерим кафене

– нейната уговорка  била да седне в някое близко до Пантеона кафене и там да чака братовчедка си. Която – бе ми го казала още по пътя, в автобуса – била женена във Франция (но не в Париж) и при която отивала на гости за месец. За да не носим излишно багажите си, тя остана при тях, а аз тръгнах да търся кафене. Макар площадът да бе обкръжен от големи сгради, пречещи да се види цялостно от ъгъла, в който бяхме застанали, намирането му бе лесната за изпълнение част от моите намерения.

Опасенията ми обаче се оправдаха напълно – връщайки се, на два пъти попитах минувачи, как бих могъл да стигна до спирка „Одеон“ на метрото; едва ли щях да съм разбрал повече, ако бях попитал някоя местна лелка в – примерно – Будапеща. Все пак ми дойде една мъдра мисъл – реших, че като изпия едно френско кафе и някои погребани мно-о-о-го надълбоко слоеве от познанията ми ще се попокажат и тогава… тогава вече ще разбирам, какво ми отговарят. Затова като се върнах, си взехме багажите и се придвижихме до кафенето, което бях намерил – точно отстрани на Пантеона. При това седнахме на самия „първи ред“, с лица към улицата. Седяхме и разговаряхме – досущ като останалите, насядали по масичките. Съвсем близо, на ъгъла видях, че е застанала една полицайка – не я бях забелязал дотогава. Помолих момичето да поръча и за мен едно кафе, когато дойде сервитьорката и отидох при нея. Не бе изненадващо, че тя разбра предварително подготвената ми фраза, но това, че аз разбрах накъде трябва да тръгна след това, това вече наистина бе голямото ми постижение! Върнах се на масичката, където кафетата ни бяха  сервирани. И въпреки напрегнатостта ми, породена от неизвестността по отношение на предстоящето ми придвижване, изпих това първо мое френско кафе с голям – бих го нарекъл ориенталски – кеф. След това й пожелах хубав престой във Франция, както и да не ги чака дълго, дадох й за всеки случай и номера на  моя мобилен телефон, ако не щеш ли нещо й се обърка, нарамих багажа си и поех към тази дългочаквана спирка „Одеон“. Спътницата си повече не видях, за разлика от кафенето, покрай което минах отново в последната вечер преди отпътуването ми от този град.

Laumière, 75019 Париж, Франция

Лесно намерих спирката, макар че в съсредоточаването си (а може би просто заради удоволствието да вървя сам в този непознат ми град) дори не съм разбрал, че съм минал покрай Сорбоната. Но пък не можах да се справя с автомата за билети – исках да си купя единичен, макар и по-скъп билет, а тях жената зад гишето не ги продаваше. Та след известно време, явно видяла неравната борба, която водех, тя излезе и дойде при мен. След това бе безпроблемно – турникети, стълби, перон, номер и посока на линията – вълшебното листче с имената на спирките ме водеше… Само веднъж, преди да се прехвърля на линия номер пет си помислих, дали и тук – по подобие на софийското – метрото няма да ме „изплюе“ на повърхността и да трябва да си купувам отново билет. Не бе тъй – разбрах го след три спирки – бих могъл и цял ден, прехвърляйки се от линия на линия, да пътувам отдолу. „Колко глупави са французите!“ си помислих с горчива самоирония, спомняйки си отново за София. Където не би могъл, да се върнеш, ако решиш, от някоя от крайните спирки на единствената метролиния, без да трябва да си купиш отново билет. Защото – поне в началото – бе тъй…

И… ето ме на „Льомиер“.

Увлечен от потока хора излязох горе. Там попитах оше три-четири пъти и стигнах. „Ке дьо ля Люар“  –  бе написано на табелата. Да, бях пристигнал.

Когато си за броени дни и то за пръв път в Париж, имаш две възможности: да разглеждаш музеите или да разглеждаш града. Без абсолютно никакво замисляне избрах второто. Да направиш обратното според мен е като да четеш статия, анализираща филм, който още не си гледал.

Ако описанието на това пътуване Ви е харесало, ако се питате, защо очевидно още не е продължен и завършен разказът за пребиваването ми в Париж, ако поискате да научите, какво изобщо се е случвало преди да потегля на път, или пък след като съм се върнал – ето къде можете да го научите. А иначе освен моите благодарности към организаторите на чудесно това дело – „Patepis.com” – ще добавя само, че веднага щом го довърша ще им го изпратя. За да могат да Ви го представят. Е, разбира се, ако преценят, че е интересно.

Е, и ако съм оцелял.

Руслан Велчев

София, 8-ми юни 2011 година

Други разкази свързани с Париж – на картата:

Париж

www.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


7 коментара

7 коментара to “Към Париж”

  1. Puf-paf каза:

    Олеле майко… Дори да е странно, че е 2011-та, а има хора, дето още пътуват до Париж нон-стоп с рейс (при положение, че има полети директни до там по 100 лева ретърн) по-лошото е, че на същите тея хора за всичко им е виновна „таа мащеха“ България… Включително, че ключодържателя му паднал в кенефа, само не разбрах пак ли нещо България беше виновна за „загубения“ портфейл?

    Съжалявам, толкова залухав пътепис не се беше появявал тук прекалено дълго, нивото се дигна много и вероятно затова сега впечатлението е толкова силно негативно… Подобни впечатления бяха актуални преди 10 години, ей Богу…

    Аналогии с България и София да се правят само и единствено в негативен аспект е безумно… Метрото… Нищо, че над 90% от метрата по света ти искат билетка, ако излезеш… Но нашето си в София е гадно, щото… си е наше…

    Пътепис, моля ви, малко по-сериозно с материалите 🙂 Човекът определено литературно пише супер, браво наистина… Но читателите на пътеписи търсят по-различни неща си мисля… Поне аз…

  2. Стойчо каза:

    пуф-паф, става дума наистина за лични впечатления – представи си, че това е наистина първото пътуване на автора в чужбина? Моите първи впечатления от Виена също изглеждат все едно за пръв път излизам навън (не беше първо, но все пак). При първо излизане е нормално София да ти се стори кофти място после. При последващите чак започваш да разбираш, че Софето никак не е зле всъщност.

  3. Ема каза:

    На мен пък разказът на Руслан ме увлече. Залепих се за монитора и не се отделих , докато не го прочета. Кой от нас не го прави това, непрекъснато да сравнява тук и „там“? Свят голям, хора разни и всеки носи емоции, своите очаквания, своите умозаключения. Така е почувствал нещата Руслан, такива неща са му се случили, така ги е описал. Уважавам искреното, непресторено и много образно описание на началото на пътуването до Париж. Ще чакам да се появи и продължението. Пък ако има и „илюстрации“, още по-добре.

  4. Бате Владо каза:

    Много хубав разказ! Един от малкото, които съм чел дума по дума. Личи си, че Руслан я владее тази материя (писането). Дори в детайлите.
    А що се отнася до коментарите – не е нужна такава агресия; всеки има право да се чувства така, както се чувства. И да пътува с каквото иска или може. Аз явно съм един от „тея“ хора, по класификацията на Puf-paf. Вече 36 години след първото ми пътуване в чужбина, винаги като се връщам, имам чувството че някои ми залющва един страхотен шамар, след като пресека българската граница. Мръсотия, простотия, агресивност и др. в този дух. Независимо дали влизам през Калотина, Капитан Андреево или някое летище. И колкото повече дни си бил навън, толкова ти е по-трудно. Преди две години пътувах 20 дни с кола в Европа, без неприятни изживявания. След като се прибрах в неделя, в понеделник сутринта за 6 км. до работата щяха да ме ударят 4 пъти.
    Както и да е – тука сме, но не можем да променим нищо. Но и сравненията са неизбежни и не в наша полза. Никои не може да ме убеди в противното (както аз не желая да убеждавам никои в нищо). Който има очи – вижда.
    Той и Стойчо искаше да е баварски селянин с носия:). Бях 3 месеца след него по онези земи и аз си пожелах същото.
    Руслане, чакаме продължението.
    И сме благодарни на всички които намират време да пишат. Дори и да са видяли как народа кове съдбата си (в Северна Корея, например.)

  5. Руслан каза:

    До „Пуф-паф”
    Здравейте, приятелю (обръщам се така в началото към всеки, а към някои продължавам и след като ги опозная).
    Имах известни колебания, дали да Ви пиша. Защото ми се струва, че имаме различни мисловни „конфигурации”. Все пак реших и изпращам това пояснение.
    Карам по ред.
    Какво ще кажете, ако знаете, че пътувайки с автобуса, носех със себе си и билет (отиване и връщане) за самолет? И че на връщане използвах втората му „половина”? Различни неща, случили се, но неописани в горния пътепис, направиха тъй, че тази част от купеното ми „билетче” остана неизползвана. Но главното е друго. Като направя и днес сравнение между двете ми пътувания тогава (натам и насам) – това с автобуса остави несравнимо по-стойностни следи в мен. Пътуването е ценно с това, което става в теб – не само с преминаването на дадено разстояние. Животът ни не е отсечката между точките „А” и „Б” (предполагам, разбирате, кои са те), а времето между тях.
    Приемам че „тея” се дължи на съседството на двата клавиша. Макар че употребата на ненадейната за мен дума „залухав”, ме прави разколебан.
    Впрочем, читателите на пътеписи какво търсят, „Пуф-паф”? Наръчник за авиационните „песинджъри”? Единствено цифри? Това – толкова, онова – там?
    Що се отнася до съпоставянето – ако можете да си представите, колко обичам страната си!… И точно за това ме боли, когато дадено сравнение не е в нейна полза! В тази връзка, пребройте дори и чуждиците, които аз съм използвал в пътеписа си – и те говорят за това. Любовта към родината се показва и с любовта към езика й. А как е при Вас, „Пуф-паф”? „Нон-стоп”, „рейс” (думата обаче е неправилно употребена – тя означава „пътуване”, „маршрут”, а не превозно средство), „директни”, „ретърн”, „негативно” (дори два пъти), „актуални”, „аналогии”, „аспект”, „супер”… И всичките тези думи можеха да бъдат други, български… Защото българският език е изключително качествено творение!
    А освен това, аз съм направил мое сравнение и между „кенефите” (че защо да не я употребя и аз, като предлагате думата) на Германия и Франция.
    Надявам се, разбирате, че няма нищо лично, както се казва.
    И благодаря за похвалата в края на писмото Ви.

  6. Руслан каза:

    А към Бате Владо.
    Не е невъзможно и да не можем да променим нищо. Но сме длъжни да опитваме!

  7. Puf-paf каза:

    Здравей Руслан 🙂

    Няма проблеми, нищо лично наистина, аз също съм изказал мнение, определено различно от коментиращите тук, в това се надявам, че няма нищо лошо… Въпреки разкошния отговор мнението ми си остава същото – както за пътеписа, така и за литературните възможности на автора (затвърдени от коментара му) 🙂

    Мисловните конфигурации са различни на сто процента и в това няма нищо лошо – едни са с доминантно ляво полукълбо на мозъка, други с дясно 🙂 Аз съм от едните, ти от другите, надявам се ме разбираш, хаха, затова аз не пиша 😉

    Но не мисля, че е толкова лошо да коментирам, а начинът по който съм го направил (без претенции за езикова чистота, възвишеност или ) е характерен към този момент в моя роден град, който се явява столица на моята родина… за добро или лошо… И по никакъв начин не променя смисъла на написаното от мен, поне така си мисля аз…

    Пожелавам ти да откриеш колко прекрасна и цивилизована е България и колко развити мисловно и културно сме ние българите погледнато глобално. Това несъмнено ще се случи рано или късно, ако продължиш да пътуваш – наистина няма значение дали с влак, самолет или *рейс* 😉

Leave a Reply