авг. 31 2011

Монблан – една мечта по–малко!

Какво ще правим днес? Ами как какво – ще се качим на Монблан 🙂 Приятно четене:

Монблан

една мечта по–малко

Алпите винаги са ми били мечта през годините, но някак изглеждаха далечни и недостъпни. И така годините си минаваха, трупах опит по по-ниските планини из Балканите и някак мечтата започна да се приближава, да става все по реална и ето, че дойде денят за нейното изпълнение. На 22.07 вече съм на околовръстното в посока Младост да взема Краси, с който бродим по планините от години и да поемем в по-далечна посока. Въпреки ранния час (3:00 ч) чета радостта по лицето му от предстоящото пътуване. След това отиваме да вземем третия член на групата. Натъпкваме толкова багаж, че се чудя къде го побра колата. Всеки се връщаше по няколко пъти, за да си смъкне всичките багажлъци. На задната седалка до третия човек багажа е плътно до тавана, а за багажника няма да коментирам. Ще приличаме на „чалмите“, които се прибират от западна Европа към Турция, но нашата цел е по-различна. На Шела на околовръстното виждам и колата леко да се усмихва. След като сме й напълнили търбуха догоре, тя сякаш предусеща, че й предстоят няколко хиляди километра за следващите 11 дни.

Ден 1

За този ден трябва да минем около 1300 км до сърцето на Доломитите – подножието на връх Пунта Пеня, който ще изкачваме на следващия ден. Строг транзит през Сърбия, Хърватска и Словения и в късния следобед

влизаме в Италия

Скоро се отделяме от магистралата и поемаме на север през планините. Придвижването става бавно, но за сметка на това гледките си заслужават. В един момент пътя става толкова стръмен и тесен, че едва се разминават две коли. Наоколо – красота, планини и страхотна природа. Направо е трудно да се проумее, че сутринта бяхме в София, а сега сме сред тази приказна картинка.

Целта е да се стигне около градчето Пеня и там да се нощува на палатки разбира се. Редуват се китни малки градчета с дървени къщички отрупани пищно с всякакви цветя, които още повече подчертават красотата тук. За наш лош късмет вали, мъгливо е и не снимаме, а си заслужава. Градчетата са препълнени с туристи от близо и далеч, които щъкат по тесните улички.

В 18:00 ч достигаме до

язовир Федая,

откъдето тръгва пътеката за върха.

Федая, Италия

Времето е кофти – много мъгливо, студено и пръска сняг. Намираме място за палатката в една гора на скришно, хапваме една от многото консерви, които влачим с нас и доста мокри се напъхваме в палатката. Заспиваме с надеждата за по-хубаво време утре.

Ден 2

Още със ставането всяка надежда за хубаво време се е изпарила безвъзвратно. Времето толкова се е скофтило, че сякаш няма да спре да вали поне 1 месец. Гъста мъгла, вятър и дъждо-сняг. Колкото и да не ми се иска да го призная е безсмислено да се качваме към планината. Жалко, защото това си беше не просто качване в Доломитите, ами и аклиматизация за техния по-голям брат – Монблан. Е, какво да се прави ще се върнем друг път специално за тази планина, защото определено си заслужава. Посоката – към Франция през тунела Монблан. Малко преди да излезем на магистралата след няколко часа слизане от планината спираме да вземем банани от багажника на една отбивка и веднага привлякохме интереса на преминаваща италианска патрулка. Почнаха едни проверки на документите, една суетня и ни загубиха бая време, ама няма как има го и този момент. Полицаите казаха, че хубаво време има чак след езерото Ди Гарда. Изводът от ситуацията беше ясен – „Не спирай на отбивки да вадиш банани от багажника“.

Преди Милано спираме за обяд и да поизсушим малко дрехи, че ще мухлясат заедно с нас след тази влажна атака вчера. Тук времето е чудно. Жега и слънце. Магистралата около Милано е много натоварена, а като се отклонихме към Аоста и тунела Монблан колите почти изчезнаха. Магистралите в Италия са солени, ама бая солени. Например малко преди тунела ни взеха 23 евро и само няколко километра след това още 35 за тунел. Ей так с усмивка на уста ти съобщават тези сумички. Аз не се учудвах, защото го очаквах след миналогодишната авто обиколка на Италия. Но няма как това си е част от пътуването, пък ти ако искаш. Тунела Монблан си е бая дългичък – 11км и нещо и като влезеш забравяш, че навън е все още ден.

Франция, здравей!!!

Съвсем малко след тунела и ето го

Шамони. Меката на планинарството и алпинизма.

Това е и крайната ни цел за деня. Паркираме в покрайнините на безплатно местенце. Всъщност това май е квартал на преселници от Африка, съдейки по музиката, която ехти от прозорците на сградите. До центъра са около 10 минути пеша. Навалицата тук е голяма. Улицата ми напомня малко на софийската Витошка, но магазините са само за планинска екипировка. Има магазини на почти всички известни и неизвестни марки.
Задължително си правим планинска застраховка за следващите 3 дни. По 5.5 евро на ден, но тя се прави, за да не ти се наложи да я ползваш. Прави се в Дома на гидовате в центъра на Шамони. Там има и подробна прогноза за времето за следващите 3 дни и е важно да се направи справка. В центъра на Шамони има статуя на първопокорителите на върха, които го сочат възторжено. Всички се снимат тук.
Предстои ни задачка да си намерим място за спане в храстите някъде в околността, което не изглежда лека задача на пръв поглед. Някак е прекалено оживено. Отправяме се в посока Les Houches и от малкото градче тръгваме по най-стръмния път, който води нагоре към планината. Не след дълго достигаме местност с оградени пасища и малки къщурки. То места колкото искаш тук, но все са частни имоти, съдейки по оградите. Появява се знак, че е забранено за коли без разрешително за преминаване и решаваме да не сме толкова нагли и не продължаваме. Тук някъде трябва да се установим. Мястото е със страхотна гледка към Шамони и цялата долина, а отсреща се извисяват гордо алпийски върхове. Решено е. Ще пием по една бира и като се стъмни опъваме палатката на една мини полянка и утре по изгрев се изнасяме. Всъщност то жив човек няма наоколо. Само няколко крави пасат кротко и се чудят какви са тези нашественици в техните покои.

Ден 3

В ранни зори лагера беше събран и ни лук яли, ни лук мирисали поехме към

Le Fayet, откъдето тръгва зъбчатата железница за стартовата точка на Монблан.

Точно до гарата там хората са направили голям безплатен паркинг. Европейска работа! Багажа беше почти готов само му трябваше малко окомплектоване и успяхме да се класираме за втория влак. Билетчето беше „скомна ценичка“ – 36 евро за две посоки, но си заслужава изживяването да се повозиш на зъбчата железница. Натъпкваме се и влака кротко се заизкачва по стръмните баири сред гори, ливади и скалисти участъци.Много е красиво тук. Не само славата им е голяма на алпите. Има защо да е така! След 1:10 часа достигнахме до

последната станция – „Гнездото на орлите“.

Орлово гнездо – Алпи

От тук е камениста пътека до

първата хижа – Тет Рус (3167 м).

Стига се за около 3:30 ч. Наблизо се вижда ледника Bionnassay, целия нацепен и непристъпен. Минаваме границата от 3000 м, което е височинен рекорд за Краси и Мони. Моя височинен рекорд ще го подобря като стигнем височина от 4398 м. Малко прди Тет Рус има заслонче, където група шведи събират вода от един капчук и лежерно хапват някаква странна храна. От тук е почти равно и за 10 мин се достига до хижата. Тя е добре уредена и уютна, но нас ни зове опъване на палатки. Вадим голям късмет – намираме точно 2 места готови за опъваване без да се налага да копаем в снега. Носим 2 палатки, защото на следващия ден Аз и Краи продължаваме нагоре, а Мони слиза надолу, където ще ни чака и ще обхожда околностите, защото екипировката му не е достатъчно добра за нагоре. Наоколо има още около 15 палатки. До нас съседи са ни двама поляци. Опитвам се да завържа разговор с тях с моя скромен полски, но май се оказва прекалено скромен и не се получава задълго. Следобеда минава в топене на сняг на примуса, за да набавим вода за пиене; доста снимки и лежане на снега. Обаче слънцето е безпощадно и въпреки, че е приятно навън се вмъквам в палатката. Дори и вътре се усещат жарките лъчи.

Тоалетната тук е много интересна. Влизаш, действаш и после дърпаш една ръчка 5 пъти, което действие изсипва изходените чудесии някъде. Може би в недрата на ледника. Нужен е само поглед нагоре и се вижда

маршрута към хижа Гуте

за следващия ден. Изглежда толкова измамно близо и не е за вярване, че отнема 4 часа, но е факт.

Егю Дьо Миди, Алпите

Алпите

Ден 4

Ставане не много рано. Мони каза, че е прекарал мразовита нощ и е нямал търпение да съмне, за да тръгне надолу. Нормално неговия спален чувал не е за тези височини и температури. И такa той тръгва надолу, а ние оставаме да приберем палатката и да се намотаме. Днес няма за къде да се бърза толкова. На тръгваме срещаме френски гид с малка група и като видя огромните ни раници такива очи отвори и не се сдържа да попита колко тежат. После направи неодобрителен жест и продължи. Ами то вярно, че хора с по-големи раници не видях, но като не се знае колко време ще седим горе, че времето е непредвидимо и трябва да сме подготвени. Също така инвентара за бивакуване не е малко. Не е като да спиш в хижата.

Участъкът между хижа Тет Рус и хижа Гуте е най-гадния от всички. Стръмно, много каменисто и за зла участ имаше сняг и се наложи да слагаме котките още тук. Пътеките (там където ги има) са тесни и разминаването със слизащите е трудно. Иска се доста търпение и толерантност като правилото е, че слизащите изчакват качващите се. В последния участък преди Гуте има пуснати метални въжета за по-голяма сигурност. Тук е много стръмно. Изведнъж усещам , че нещо издрънква по каската ми. Поглеждам нагоре и….. човек от слизащите е бутнал камък. Хвала на каската, че беше на главата ми. Следват финални метри и точно след 3ч и 50 мин от Тет Рус изтропвам с котки по металния под пред

хижа Гуте (3817 м)

и непосредствено след мен и Краси. По принцип Гуте е доста по-тясна и неуютна хижа. Почти винаги няма места и трябва са се спи я на масите, я под масите или на пода в коридора. Палатката си е лукс в сравнение с тези условия. Удобните места за палатки са на още 10 минути ходене малко след хижата и ние бързаме, за да намерим подходящо такова.

Алпи

Отново късмет – има място, където скоро е събрана палатка и само трябва да опънем нашата без копане и заравняване. Стандартните процедури около разпъването и укрепването и нашата палатка гордо застана на белия склон редом до другите. Тук палатките бяха доста по-малко отколкото на Тет Рус, но и мястото беше по-малко.В съседната палатка има група сърби от Ниш, които предната нощ се бяха качили на върха. Зарадваха ни се и са заговорихме по комшийски. Гледката наоколо е неописуема.

Из Алпите Из Алпите

Заснежени остри върхове, които се подават и скриват сред ниските облаци. Вижда се

връх Егю дьо Миди,

който като призрачен замък са спотайва високо в облаците. Изглежда като някакво царство на злодеи от приказките. Слънцето тук е още по-безпощадно. Усещаш как изгаряш моментално. Влизам в палатката, за да се спася от него, но и тя не предпазва. Наложи се да си покрия главата и лицето с нещо. Странно е – навън сняг колкото си искаш, а в палатката е като парник. Днес трябва да се стопи много сняг на примуса, за да има достатачно вода за утрешното изкачване, а това става бавно. Само да вметна, че водата от стопен сняг има отвратителен вкус и начините за найното поглъщане са 2. Или я правиш на чай, или не дишаш докато пиеш, за да си спестиш вкуса й. Избира се уж чист сняг без жълти маркировки по него, ама то кой знае може и да сме пийнали малко препикано. Вечерта се опитваме да легнем рано, но спим не повече от 2-3 часа и в 1:30 ч през нощта ставаме и започваме да си приготвяме нещата.

Ден 5 – денят на изкачването

В 1:30 ч навън е гадно, мрачно и ветровито. В 3:10 ч тръгваме и времето е супер. Вятъра и облаците са решили да се разкарат нанякъде, а небето е отрупано с безброй звезди. Долу в ниското се виждат светлините на Шамони. Красиво е! Вече има и други тръгнали нагоре и сме малко като в мравешка колония, в която всяка мравка си има челник. Всички вървят кротко и тихо като се чува само хрущенето на котките в снега. Първа спирка е връх Dome Du Gouter на 4304 м. Следва заслона Vallot на 4362 м. Влизаме за мако вътре. Там цари хаос и мизерия. Купчини с боклук и миризма на сметище. Но това е в реда на нещата тук. Не се задържаме дълго и продължаваме нагоре. Скоро след това идва и моят височинен рекорд, а на 4600 м усещам надморската височина с главоболие, но нищо друго, което да ми пречи. Важно е да се консумират МНОГО течности и да се ходи бавно и равномерно. Също така е от значение предварителната аклиматизация и поносимостта на организма към височини! Времето започна да се разваля, а го даваха да е хубаво до преди обяд.

Мон Блан, 11013 Saint-Gervais-les-Bains, Франция

Малко по малко набирахме височина. Появи се човек от мъглата и каза, че има само още 10 минути. Добре звучи. Минава се по един тесен ръб точно преди Монблан – ръба Бос и ето го и него –

самия Монблан, извисяващ се на 4807 м.н.в.

Точно след 5:50 часа от Гуте. Не ни посреща гостоприемно. Брули леден вятър, вали сняг и мъглата е непрогледна. Снимаме се набързо. Дойде един поляк, който развя знамето, снимахме го, а той нас също и забърза надолу в мъглата. Доста негостоприемно място в момента. Седяхме има няма 10 – 15 минути и тръгнахме надолу. Тук идва кофти ситуацията. Вятъра и снега в тандем бяха скрили и следите, и пътеката за минути, а в мъглата видимостта беше има няма 2-3 метра. Тук на помощ дойде ГПС-а. Благодаря на това безкрайно полезно устройство.

Слизахме само водейки се по показанията на малкия дисплей. Беше доста неприятно слизане. Най-неприятното, което съм имал досега. За момент проблясва, но за прекалено кратко. Слизаме бавно и предпазливо. За момент се хлъзвам и поемам надолу с неподходяща скорост. Забивам пикела здраво и настойчиво, за да спра. Връщам се на пътеката и продължаваме.

Виждам странна за мен гледка. Мъж, жена и дете на не повече от 13 – 14 години в свръзка да катерят нагоре. Не ми се струва разумно в това време с детето, но само поздравяваме и продължаваме. За момент се вижда заслона Vallot сред мъглата и потвърждава вярната посока. Ура, успешно се добираме до заслона. 20 минути почивка, сушени плодове, ядки и течности за енергия.

От тук надолу съвсем нищо не се вижда, но поне няма пропасти от двете страни. Вървим само благодарение на ГПС-а. Срещаме няколко човека от Латвия, които много се зарадваха като ни видяха. Попитаха дали може да вървят с нас, защото се загубили. Разбира се, че може, ама сме бая бавни и поизморени. Но за тях не е проблем. Закачат се за нас и кротко си ходят без да упорстват. В следващите 30 минути си счупих едната щека, изкривих другата и скъсах гетите. Е, това е в реда на нещата.

На около 4100 м времето вече е по-благоприятно.

Монблан, Алпите Монблан, Алпите

Тътрим се като хипопотами надолу и следобеда стигаме до палатката, която оставихме разпъната да ни чака. Просваме се за известно време. Всичко, което има да се върши остава за после. Изгорели сме бая, но устните на Краси са най-пострадали. Той все още не подозира колко всъщност тепърва има да се подуват и разраняват. Не ми се яде, но се насилвам в името на организма си, а от мириса и вкуса на водата от стопен сняг ми се повдига. Пращам смс на Мони, че сме се качили и всичко е наред и лягаме рано! Тази нощ съм спал като пън. Дори сънувах. И Краси се похвали със същото на сутринта.

Ден 6

След продължително събиране на лагера и всичкия инвентар

казваме „чао“ на планината и поемаме надолу.

Следва деликатен участък – камънак, стръмнотия и навалял сняг в участъка между Гуте и Тет Рус. Въпреки условията има много хора, които се качват нагоре и ние като слизащи ги изчаквахме та ставаше бавно. Дори имаше няколко българи като единия член на групата им беше едва 12 годишен. На хубаво да се учат децата още в детска възраст. Срещаме и момиче, което прави статистика и записва колко каменопада има за деня в района. Интересно начинание!

На Тет Рус котките се махат с голяма радост. Добра работа свършиха! Вече вървейки към железницата се запознахме с двама българи, които от години живеят в Холандия и ще качват върха на следващия ден. Много приятни хора. Не помня в колко часа достигнахме до железницата и за късмет влака идва след 20 минути. Малко по малко той слиза надолу и надолу към ниската част на Алпите. Камъните и ледниците се сменят с красиви алпииски ливади и гъсти иглолистни гори.
На паркинга, колата ни чакаше послушно. Радваме се да я видим, а мисля, че и тя нас 🙂 Хващаме посока към

къмпинг Мармотите,

където се подвизава Мони. Къмпинга е близо и е едно прекрасно място. Един от най-хубавите, в които съм бил и то направо на символична цена. Сядаме с Мони всеки да разкаже за премеждията си какво и как било. Отваряме по бира и нещата си идват на мястото. Идва и време за дългоочакваната баня. Лелеееее колко е хубаво човек да се изкъпе. След няколко дни лишение човек може да оцени истински някои неща, които обикновено приема за даденост. Всички налични батерии се презареждат и се обсъжда маршрута за следващия ден.

Ден 7

Дойде и той – ден 7. Една седмица от прекрасното пътуване се изниза. Днес стартираме в посока към

Женева

Границата между Франция и Швейцария се минава свободно, ама нас разбира се ни спират, че сме съмнителни. Взимаме си винетка, която е на скромната сума от 40 евро за една година. По-евтини няма.

Женева! В представите ми това е образец за европейски красив, уреден и чист град,

но действителността беше друга. И така паркирам в по-краен квартал, където изрично проверих дали има знак. Е, нямаше, но все пак ми писаха глоба за 40 франка. Мизерници! Да искаш да си примерен и пак да те глобят. Не че платихме глобата де, но все пак. За 15 минути се докопахме до прочутото езеро и там като за добре дошли ни посрещна протест на сбирщина араби, които разпалено скандираха нещо за някакъв си Машад. Първото ми впечатление за града беше, че е пълен с „чалми“ и африкански преселници. Не беше особено чисто и като цяло хич не успях да хвана някакъв чар в този град. Всъщност мнението на всички ни беше еднакво. Пообиколихме около езерото, поснимахме.

Женева, Швейцария

После малко през центъра.

Женева, ШвейцарияЖенева, Швейцария

Имах чувството, че съм в град от типа на Ню Йорк, където има хора от всяко крайче на света. Какво ли не видях. Имаше една много смешна случка, която просто не мога да не споделя: „седи си негър в едно кафене. На масата има чаша с вода и връзка банани. В един момент бутна чашата, тя се счупи, а той грабна връзката с бананите и хукна да бяга през глава като маймуна, която е сгафила“. Така сме се смяли. Беше като някакъв комедиен театър.

В един парк видях по поляните да лежат групи негри и съмнителни персони. Решихме да се омитаме оттук и отидохме до колата, където ни чакаше споменатата вече глоба. От тук посоката беше към

столицата Берн.

По пътя за натам взимаме ужасно грешното решение да спрем да хапне на една от техните т.н. Rest Area. А там какво да видим – половин дузина скучаещи полицаи, които ни накацаха като мухи на парче мърша. Почнаха едни проверки, едни чудесии. Тук съвсем не на място се помайтапих, че остава само да ни претърсят с кучета и резултата не закъсня. От полицейския бус скокна едно сладко черно лабрадорче, което чакаше с нетърпение да се разходи в колата. Наредено ни бе да разтоварим всички чанти и да ги наредим в колони през около 2 педи разстояние. Е, то хубаво, ама ако ми обяснят защо ни накараха да извадим и пикелите и една празна тенджера. Тотално малоумие. И така скокна лабрадорчето, а на лявата, а на дясната седалка и души ли души. После отзад и в багажника. Не си хареса нищо и се премести на чантите. Мина ги една по една всичките и после пак за всеки случай. В сакчето на Краси си хареса нещо и набързо го привикаха за личен разговор при буса. А той човека си взел Мурсалски чай за планината. А сега иди обясняваи, че това не го пушим и, че не сме наркомани и утрепки. Е, разбраха се де.

Върнаха ни документите и казаха да прибираме бардака. Като погледнах колко багаж има направо не повярвах, че това е излязло от колата, но беше, а сега трябваше и да се върне там. Накрая, за да не изглеждат толкова лоши полицаите споделиха с нас, че имат много проблеми с хората от източна Европа и затова така постъпили с нас. То вярно, че страната им е пълна с косовари, ама ние сме българи и то си личи откъде идваме с целия този инвентар. След 1:30 часа тършуване им пожелахме да са живи и здрави, ядохме по едно Русенско варено и се ометохме за към Берн. Представих си, ако предизвикваме такъв интерес навсякъде в Швейцария по-добре да се омитаме от прехвалената им страна.

Извода от случката пак беше налице – Никога не спирай на отбивка в Швейцария да ядеш Русенско варено.

Еххх, не си взехме поука от спирането в Италия за банани.

Берн!

Паркирам отново в покрайнините в късния следобед и се надявам и тук да не ми лепнат някоя глоба. Вярно, че не платихме предишната, ама за какво да ги колекционирам. След 15 минути пеша сме в центъра. Тук още от пръв поглед повече ми харесва от Женева. Някак си е по-немско.

Берн, Швейцария

Няма ги и тълпите пришълци, които петнят облика на града. Всичко е чисто и подредено. Архитектурата е старинна и характерна за областта. За Берн няма какво толкова да кажа освен, че се хареса на всички ни. Няколко часа в града и решихме да тръгваме, че мислехме да стигнем до Германия, да спим там някъде в храстите там и не следващия ден да отдадем подобаващо внимание на Страсбург. И така през Базел влязохме в Германия. Колата се върна „при мама Германия“ 🙂 Започна радостно да търкаля гуми по хубавите родни магистрали, където е била последно през 2002 г. Намерихме си чудно местенце зад една необитаема в момента ферма близо до град Хайтърсхайм. Опънахме палатката по здрач и последва стандартната процедура – консерва Русенско варено или риба и по бира. Малко комарите тук бяха в повечко, ама учудващо не ни закачаха много.

Ден 8

Ранно ставане към 5:30 и до 6:00 лагера е събран и сме на път. Спираме да хапнем на магистралата, резервоара се пълни целия и поемаме отново в посока Франция и красивата местност –

Елзас. В Страсбург е много спокойно.

Може би и заради ранния час в събота сутринта. Паркирам на малка уличка недалеч от центъра, купувам талон за паркиране на съвсем нормална цена и без да знаем какво да очакваме от града тръгваме на поход. Страсбург не влизаше в първоначалната програма и никой не се беше поинтересувал що за град е и как изглежда. Извън границите на туристическата централна част не можеш и да предположиш в каква приказка ще попаднеш. Китни разноцветни къщички, отрупани пищно с цветя.

Страсбург, ФранцияВсичко е толкова чисто спретнато и контрастно.

Страсбург, Франция Страсбург, Франция

Като че наистина си в приказка на Братя Грим и всеки момент ще изскочи някой приказен герой. Има и пищна катедрала, която както и на много други места е сбутана между малки къщи и не може да се снима хубаво. Отвътре също си заслужава. Направо страхотен град.

Страсбург, Франция

Може би най-хубавия, който съм виждал заедно с Брюж в Белгия. Даже правя някаква асоциация между двата града. Сякаш атмосферата е сходна. Разходка покрай реката, още прекрасни гледки и неусетно часовете са се изнизали. Не ни се тръгва оттук, но мислим да спрем и в друг френски град от района, а именно

Колмар

Центъра на Колмар е от същия тип като Страсбург, но е по-малък разбира се. Отново приказни къщички, грижливо декорирани с цветя.

Колмар, Франция Колмар, ФранцияКолмар, ФранцияКолмар, Франция

Много е хубаво, но се получава малко пренасищане да видиш два толкова хубави и сходни града в един ден. Но

ГОРЕЩО ПРЕПОРЪЧВАМ на всички тези градове!

Заслужават си! От тук поемаме на юг само, че през Франция и отново през Базел

влизаме в Швейцария и се отправяме към Цюрих,

където ще спим в единствения къмпинг в града. Къмпинга е точно на брега на езерото. Цената беше 15 евро на човек като колата се паркира отвън, защото няма място в къмпинга. Много тъпо и неудобно. После след като си платихме ни съобщиха, че топлата вода е с жетони по 2 франка. Е, това вече са цигански номера. Не стига, че това е скъпо, ами да издребняват по този начин. Не препоръчвам това място на никой. Разположението до езерото е супер, но само това. Въпреки всичко се радвам, че попаднахме тук, защото се запознах с няколко малайзиици, които току що са пропътували разстоянието от Южна Африка до тук с Тойотата си, която беше истински шедьовър.

Пътешественици в Цюрих

Само да я гледаш и радва окото. Много добре оборудвана и бая свят е видяла. Хората бяха много мили и с удоволствие ми разказаха за премеждията си, а аз жадно попивах всяка дума, защото прекосяване на Африка ми е детска мечта и дори само разказа им беше като преживяване за мен. Като им разказах колко много искам да отида и аз, техния отговор беше: „Ами какво толкова, искаш ли тръгваш“. Хаха, де да беше толкова лесно.

Оказа се, че не са случайни хора. Имат фирма за газификация, която са оставили на сина им и сега обикалят света на 4 колела. Има и такива късметлии. Миналата година са обиколили Южна Америка, по-миналата Азия и сега Африка. Пожелавам им успех и им оставям контакти като минат през България, ако имат нужда от нещо да се обадят. Прекрасна среща със страхотни хора. След срещата с тях се чувствах обогатен по някакъв начин. Вечерта пием бира на брега на езерото и обсъждаме пътуването.

Към 23:30 отивам да се преобличам до колата и поради тъмницата ползвам челник. Докато се ровя из многото багаж до мен спря една кола поогледаха ме и си тръгнаха. До 3 минути дойде полиция да ме разпитва кой съм и какъв съм. Е, ако бяха дошли за 2 минути щяха да ме сгащят по долни гащи 🙂 Като включих алармата и видяха, че имам ключ нещата си дойдоха на място. Това се казва гражданско самосъзнание. Можеше да съм някой бандит. Тази нощ му ударихме голямо спане.

Ден 9

Цюрих е подреден и изпипан град.

Цюрих, ШвейцарияЦюрих, Швейцария

Сякаш и населението му е подбрано или поне така изглежда на пръв поглед. Няма ги съмнителните персони като в Женева. Града е много приятен за разходка особено по брега на реката, която е пълна с лебеди, чакащи добродушните минувачи да ги почерпят я с някоя бисквитка, я с парче сандвич. Ние им направихме направо угощение – цял пакет български бисквити. Бяха подобаващо оценени. Даже накрая взимаха и от ръка. Голямо доверие ни гласуваха. Симпатични животинки са – грациозни и красиви, те допринасят за цялостната атмосфера в града.

От там посоката беше към

Лихтенщайн,

за да видим с очите си що за държава е това. Оказа се много странна държава. Сякаш всички в нея са кошмарно богати. Някакви херцози или подобни там. Карат ферарита и мазератита и живот си живеят. Валутата е франкове и всичко е много скъпо. Ние решихме да се спрем в

столицата Вадуц.

Централния площад е целия в жълто, а на хълма отсреща е кацнал хубав замък, който е затворен за посетители, защото е нечия частна резиденция, но пък ние се качихме да го видим отвън отблизо.

Вадуц, ЛихтенщайнЗамък във Вадуц, Лихтенщайн

Около замъка цареше истинска идилия. Едни тучни полянки, грижливо окосени. Мераклииско изпълнение. Честно казано не виждам какво може да прави човек тук повече от няколко часа, а и със сигурност няма да спим тук на палатка, въпреки че полянкара до замъка е чудна за палатка.

Замък във Вадуц, Лихтенщайн

И така границата и

Австрия

ни зоват. А те са съвсем близо. Задължително австрийска винетка и поемаме в посока твърдо на изток към Иннсбрук. На 40 км преди града вече започва да се мръква и кривваме от магистралата в търсене на подходящо място за палаткуване. За минути мястото е налице и то едно от най-хубавите досега. Разположено е в гъста борова гора. Хем скришно, хем близо до главния път, а и земята беше покрита със страхотен мек мъх, който спомага за комфорта на спящите в палатка.

Ден 10

В ранни зори „вдигаме гълъбите“ и се понасяма в посока

Инсбрук.

Взимам си талонче за паркинг и тръгваме на кратка разходка из града. Той е хубав и спретнат, сгушен в тиролските алпи, но сякаш вече сме се попренаситили на градове за тази екскурзия и не можем да го оценим, както заслужава.

Инсбрук, Австрия

През града минава река Инн, която в момента на нашето посещение беше много буйна и мътна. В града имаше много карети, но интересното беше, че конете бяха облечени в GORE-TEX наметала. Модерна работа.

В ранния следобед продължихме по пътя си като останалата част от деня мина предимно в път. Минахме през един тунел, който беше дълъг 15,4 км и удари в земята Монбланския със своите 11 км и кусор. Таксата му беше в пъти по-ниска от Монблан, а е по-дълъг.

Абе Австрия си е по като за нас.

Пътят в тази част е много панорамен. Минава се през сърцето на тиролските алпи, които са надупчени като швейцарско сирене от тунели. И така в късня следобед минахме границата с Унгария при град Strem и непосредствено след нея се забутахме по ливадите да търсим място за палатка. Бързо открихме една голяма, но и скътана ливада, която беше цялата разорана от диви прасета. Е, надявам се да са дружелюбни и да няма освирепели екземпляри стреляни по 2-3 пъти. Местенцето иначе беше супер – равно и с тучна трева. Само да ги нямаше тия гадни твари, а именно безброй комари и хапещи летящи мравки, но какво да се прави пълно щастие няма, но затова пък имаше по бира, за да е щастието по-голямо 🙂

Ден 11

Днес беше деня за връщане в България, но първо

една кратка спирка на езероро Балатон,

което се оказа доста мътно, а унгарците го ползваха като море. Горките те като си нямат друго какво да правят. Моите очаквания бяха, че ще е едно доста по-красиво място с хубава природа, а то се оказа, че съм далеч от истината. И все пак имаше бая туристи. От тук по едни диви и пусти унгарски пътища след доста време каране, но малко изминати километри стигнахме до границата със Сърбия, но тази, която е на юг от град Бая. Там нямаше трафик, а и не се занимаваха много с нас. Само дето граничаря отскочи до едно съседно гише с паспортите ни, нещо се помота там и като ги върна видях, че на моя и на Краси има допълнителни екстри. Печатите от минало седмичното ни влизане в Косово бяха заличени с други печати с надпис – анулирано. Странна работа са тия сърби. Какъв им беше зора като миналата седмица им влязохме в страната от Косово пък сега се сетиха да мацат по паспортите.

Както и да е, не ни занимаваха с разни въпроси и си продължихме по пътя. Сега беше ред на диви сръбски села, които в интерес на истината бяха много по-оживени от нашите. На магистралата се включихме чак при Нови Сад и оттам по добре познатия път към България като разбира се задръстването в Белград не ни пропусна. В късна вечер минахме границата и бяхме на родна земя след толкова незабравими дни пътешестване. Всичко изминати километри 4427 км. От месец юли не мога да се оплача – много пълноценен откъм пътешествия. 1 седмица море в Гърция, после уикенд в Косово и сега това пътуване. Дай боже повече такива месеци всеки му!
Автор: Любомир Петров

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Алпи – на картата:

Алпи


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


10 коментара

10 коментара to “Монблан – една мечта по–малко!”

  1. Lilia Ivanova каза:

    Поздравления за постижението!
    Ех, прибрали сте един МонБлан в раниците! Дай боже всекиму такива висини!
    Чакаме пътепис за прекосяванетоа на Африка, Килиманджаро достатъчно висок ли е?!
    Разказчето – чудничко, снимките – вълнуващи, впечатляващи километри.
    Смях се с глас на случките с бдителни полицаи и кучета! Що не почерпихте лабрадора с едно русенско, неподкупен ли изглеждаше?

  2. Любомир каза:

    Благодаря за хубавия коментар! Африка и Килиманджаро влизат в плановете ми пък да видим. С удоволствие бих написал пътепис за там:-)
    Как не съм се сетил наистина да почерпим кученцето с Русенско варено. За разлика от стопаните си изглеждаше миловидно. То и без това на нас ни беше повтръснало след като излапахме по дузина консерви на калпак.

  3. Стойчо каза:

    хайде, откога се точа и аз за Килиманджаро! (за пътепис де 😉

  4. Любомир каза:

    Ами я дай като и двамата се точим направо да ставаме и да заминаваме пък пътеписа после ще го напишем 🙂

  5. Стойчо каза:

    Любо, с най-голямо удоволствие, особено, ако успеем да го стигнем с кола 😉 (кашкавал-турист съм, ще трябва да потренирам)

  6. Виктория каза:

    Както казват малайците – искаш и тръгваш …

  7. Стойчо каза:

    И това е вярно 🙂

  8. Любомир каза:

    Може с кола даже съм го гледал. Опциите са с ферибот от Акаба, Йордания или от Венеция до Александрия. После само шосе, евтин бензин. Ще имаме и бонус – Египетските пирамиди, а и ще ни сложат арабски номера на колата 🙂 Проблем ще е само около 600 км стабилен офроуд в Кения от Мояле (границата с Етиопия). Това е такa наречения „The road of hell“. Там ще се поузорим 🙂 Ама има ли желание ще стане!!!

  9. Стойчо каза:

    Ще ме навиеш 🙂

  10. Владо каза:

    Чудесен пътепис!

Leave a Reply


Switch to mobile version