авг. 17 2011

Румъния – от върха на планината до недрата на Земята

По моторите! Газ към Румъния! 🙂 Петя ще ни покаже впечатленията си от една от най-красивите страни в Европа. Приятно четене:

Вътрешната картина на едно пътуване във външния свят:

Румъния –

от върха на планината до недрата на Земята

Вече знаем имената си. Известно ни е, кой с какво се занимава. Остават и непроменени неща – все същият възторг, когато пътуваме, все същите възбуда и удоволствие, когато сме заедно; и – все мотори, мотори, мотори…Движение – навън, към нови впечатления, навътре – към себе си…

Наближава времето за тръгване. Приливните вълни на емоциите изпълват пространството в мен. Сменят се в различни цветове и се люшкам между лекото безпокойство, породено от неизвестността, до възторга, че ще срещна различни хора и ще видя непознати места.

Напускала съм границите на собственото си Его, но не съм напускала границите на България и не знам какво точно да очаквам.

Въпреки това яхвам ТДМ – а /непокорен, тръпнещ, леко зъл/, прегръщам щурия си спътник и произнасям фразата, с която тръгваме на всяко пътуване – „Господ е пред нас и ние сме след  него!”

И после – сменят се картините, ароматите, температурата, звукът е постоянен, част от усещането – звук на мотор.

Тетевен – Русе

Прав, леко скучен път – жълтите поля на слънчогледите ме изпълват с топлина. „Памуковите облаци” над мен привличат вниманието ми – всеки с характерна форма, но еднакво пухкави и сиво – бели. Нетърпение.

Дунав мост

Дунав мост

Началото

Събрахме се. И Гената е с нас. Прекрасно.  Минаваме Дунав мост. Чувството – странно, навлизаме в чужда държава, за която всеобщото мнение не е особено ласкаво. Румъния – равна до безкрайност в началото. Залязващото червено слънце наднича през пропуканите  дълги сиви облаци, следи от самолети, цветни къщи със странни покриви и…мирише различно. Давам си сметка колко богата е сетивността и колко ограничен е човешкият език, как малко са думите, за да опишеш всичко.

Дунав мост

Бързаме към Питещ. Магистрала. Безкрайно дълго „летим” напред. Мръква се.

Веско открива мястото. Спим сред поле от дребни бели цветя. Вслушвам се дълго и напрегнато в звуците. И разбирам – сами сме сред непознатото – „ група чехи от Полша”, както би се изразил Вальо.

Будим се. Чудна утрин – еуфория, закачки, смях, снимки под слънцето.

Инцидентът

Сравнително тесен асфалтов път, завои. Масло на пътя. Няма време за реакция. Моторът се хлъзва и поляга на едната си страна, а после се завърта. Мисълта ми някак самозащитно пропуска този момент и върви към следващия – какво да направя. Тъжна гледка – полегнал безпомощно в средата на пътя мотор, простил се временно със силата  и гордостта си. Момчетата му ги връщат, изправяйки го. Поражения – няма. Здрави сме. Продължаваме внимателно напред, гумите са мазни.

Пещерата

Нарекох я „Пещерата на патешкото ходене”. Екскурозовод разказва на румънски и умело използва жестомимичен език, когато ни прави някаква забележка или обяснява нещо. Не сме впечатлени – от нея и него.

Проход Трансфагарашан

Проход Трансфагарашан

Трансфъгъраш

Надминава очакванията ми. Надминава очакванията на всички ни. Път с много, много завои. Изкачващ се плавно нагоре в планината – алпийски тип, сурова, мащабна, недостъпна.

Трансфъгърашко шосе, Румъния

Гледката – поразителна. Красотата, грандиозността, възторгът се смесват, подсилват желанието ни да уловим всеки миг, да усетим всяко чувство, да запомним всичко видяно, да го запечатим  и да го отнесем със себе си. Ставаме алчни за впечатления. Водопад. Прилича на старопланинските пръскала. И – мотористи, мотористи, мотористи…Крещя. Остатъци от гигантски преспи. Снимки, снимки. Мъглата захапва северния склон,  става много студено, пръска дъжд. Тунел – сякаш си някъде далече под земята, мъгла и зловещ, видоизменен звук на мотори.

Проход Трансфагарашан

Проход Трансфагарашан

Започва спускането. Става все по – студено. Температурата е 2 градуса. Край пътя – остатъци от сняг. Опитваме се да избягаме – надяваме се, че някъде долу времето е различно.

Кръчма и топла супа ни връщат към живота.

Полуразрушена църква, Румъния

Полуразрушената църква

Усещане за нещо старо, мистично, загадъчно. Стени – полуразрушени, запечатили стотици години история. Докосвам ги  и за миг затварям очи.

Към Хунедоара

Перфектен асфалт. Край пътя – впечатляващите разноцветни румънски къщички с нова дограмица, сводести порти, капаци на прозорците и цветя, цветя…Герани. Мъже с черни широкополи шапки косят.

По пътя, Румъния

Параклис, Румъния

Къща, Румъния

Замъкът

Щом го зървам между другите постройки – ахвам. Замъкът от приказките, пренесен в настоящата реалност. Сякаш някой неизвестен художник го е рисувал направо на платното на пространството.

Замък – Хунедоара, Румъния

Влизаме. Вдишвам и докосвам стените. Зали, стъпала, остатъци от миналото. Красотата му е предимно отвън. После – сливова ракия в малко магазинче, парещо усещане, възбуда. Омагьосана от Веско продавачка, която разпалено разговаря с някои от нас. Не я разбирам, но това няма значение.

Замък – Хунедоара, Румъния

Веско

Ангажиран с комфорта на групата, загрижен за всички, зрял в доста отношения, неовладяно емоционален като малко момче –  в други. Любител на мамините манджи и разказвач на невероятни истории за четирима мотористи, в които се разпознаваме. Противоречив – способен да се съобразява с другите, но неспособен да каже „ние”, виновен без вина, странно щедър към нас и изразено пестелив към себе си. Готин, в преобладаващо добро настроение, което умее да превърне във всеобща атмосфера. Създател на прекрасни маршрути, реализатор на още по – прекрасни пътувания. Прегръщам го.

Манастирът Думбрава

За него разбрах – каквото и да се каже или напише – няма да е достатъчно. Двор, от който всеки сантиметър е изпълнен с цветя. Поставени върху различни дървени цветарници, за които са използвани естествените форми на дървото. Водопадчета от умело наредени камъни. Птици. Хора, които се реят по алеите. Всички – спокойни и омиротворени, простили на себе си и света. Бродим, малко странни в моторджийското си облекло, но прехласнати. Монахини в черно, с очи, носещи нещо от всеопрощаващия поглед на Христос. Едно място в нашия, но не от нашия свят. Многоцветно късче от Рая, парченце от друго измерение, плъзнало се неволно до земята по светъл слънчев лъч.

Душите ни – пълни с покой и благоговение. Вальо – развълнуван, чувстващ се неловко, тъй като отказваме да останем за нощувка.

По пътя – на мотор из Румъния

По пътя

Вальо

Той е нашият човек. Обикновено се втурва след нас с неприлична /според Куршумов/ скорост. Един неприкрит шосеен младши хулиганин, който неотклонно ни следва, което на моменти не е толкова лесно. Ненатрапчиво тревожен, с бързо сменящи се емоции, нуждаещ се постоянно от яснота – къде, какво и как се случва. С изненадващо чувство за хумор, обмислящ и дълго предъвкващ какво да направи и по какъв начин, той все пак не ни тормози със собствените си безпокойства. Способен да пророни сълза и прегърне монахиня, подозирайки, че сме я огорчили с тръгването си. Едно момче от групата,  почитател на бирата,  която „сипва отвисоко”. Прегръщам го.

Градовете

Църкви, различни и все красиви. Празничен звън на камбана. Гълъби на площада. Чисти улици и цветя навсякъде – по прозорците, терасите, алеите, парапетите, тротоарите, градинките…

Проход през Карпатите – малкият Трансфъгъраш

Вълшебен. Завои, плавно спускане, рееш се като при полет. Инстинктивно вдигаш ръце. Планината се отваря – много по – гостоприемна, мека, заоблена. Поляни с цъфтящи цветя, конрастиращи с безкрайни борови гори. Аромат на някаква горчива трева, мащерка и сено. Спираме, пред нас – панорама. Гледката е смайваща. Фотосесия с китка зад ухото. При Веско емоцията прелива. Изправен на мантинелата, запечатва неповторимото спускане по завоите. Минавайки – крещим.

Малък Трансфагарашан, Румъния

Манастирите

Наричат ги писани. По – добре не може да се каже. Изографисани изцяло, с прекрасни дворове, затворени от непристъпни крепостни стени и кули. Пеене на монахиня – безкрайна молитва за опрощение и примирение. Седя на издялана от дърво пейка – попивам слънцето, цветовете и ароматите. Спокойствието ме прониква все по – дълбоко и по – дълбоко.

Биваците

Понякога търсим дълго и изнервено, лутаме се сред безкрайни населени места, въртим се, изчакваме се, разминаваме се. Накрая разбираме –  струвало си е. Откриваме мястото.  Палатки и купища багаж. Всяка вечер сътворяваме своя дом. Вечери край огъня, уютно. Маса, на която има достатъчно. Присъстваме изцяло, свързани чрез впечатленията от деня, впримчени в общите преживявания. Разговорите – неангажиращи. Неизбежните планове за следващия ден – проследяване на маршрута, договаряне на подробностите. Живеем в ситуацията, свързани сме с реалността здраво и неотклонно. Сами, доволни, самодостатъчни. Стандартното ежедневие е толкова далечно – до нереалност. Постепенно се промъква някаква тъга, наближава краят на пътуването. Всеки ще се отдалечи по своя си път, откъсвайки част от цялостта, сътворена от всички ни, отпътувайки с нея в сърцето…

Бивак – на мотор из Румъния

Бивак

Едновременно пълнота от спомени, впечатления, емоции и празнота от раздяла. Обичам ви.

Ждрелото

Впечатляващо грандиозни отвесни скали, чиито ръб не се вижда.  Там някъде, в дъното, между огромни каменни късове, се вие пътят. И си малък, и си голям. Възторгът те извисява, а възхищението от това природно творение заплашва да те пръсне…да се разпилееш и да останеш там.

Езерото

40 км по път, който се вие покрай огромен водоем. Пропускаме красиво място, на което са спрели група мотористи. Преглъщам огорчението. Било е излишно – стигаме до прословутото Червено езеро. Гористи брегове и спокойна повърхност, от която се подават стволове на отдавна загинали дървета. Патици, които плуват между лодките, спят върху пъновете, любопитно наближават с надеждата да ги нахраним. Разходка с лодка. Трима сурови мотористи, разнежени от лежерността на момента, се носят напред – назад и умират от смях. Щастлива съм. Всичко това се допълва от великолепния вкус на местен козунак, с който Веско ни изненадва.

Езеро – на мотор из Румъния

Езеро – на мотор из Румъния

Брашов

Вали. Мокро и студено. Трудно намираме място за спане. Лутаме се между скъпи хотели, имаме намерение да продължим към Бран. По пътя – табела. Условия и цена – приемливи. Оставаме и сме доволни. Ръцете ми  са черно – сини от мокрите ръкавици. Съседна кръчма – ракия и вкусни хапчици, уредени от Гената. Кой спонсорира мероприятието – пак Гената. Вечерта тече спокойно – на топло и сигурно сме. Традиционният тост – „Да пием!”, вдигнат от Ники няколко пъти. Еуфорията постепенно придобива привкус на раздяла – знаем, че остава един ден. Живяхме заедно, чувствахме заедно, недоволствахме заедно, възхищавахме се заедно…

Брашов – на мотор из Румъния

Брашов – на мотор из Румъния

Гената

Спокойният тандем  Пецата и Гецата. Първият –  малък, кафяв и плюшен, талисман на групата на име Петко, безмълвен свидетел на това героично пътуване. Вторият – човека, когото нарекох Гената Универсал, тъй като се вписва безупречно във всяка ситуация и общност.  Мъж със страшно лице и блага душа, чиято усмивка идва от дълбокото и сякаш целият свят се смее. Всичко, което прави е белязано от спокойствие – нареждането на багажа, обличането и придърпването на якето, качването на мотора. Той не бърза. Способен да кара бавно, да спира и снима, но и да бъде екстремен, да се възхищава на задръстването и рискованите изпреварвания. Спасител, когато имаме нужда от пари или  не ни достига място в куфарите. Прегръщам го.

Черната катедрала

Отново вали. От много време мечтая да пристъпя в катедрала. По тази причина намерението ми е проникнато от отдавнашна сантименталност. Оказва се невъзможно, до отварянето й остават 2 – 3 часа. Обикаляме смазващо извисяващата се мрачна сграда, подсмърчам, недоволствам вътрешно и се чувствам нещастна и безсилна. След като тръгваме, екипирани за дъжд, тайничко си поплаквам в каската и измислям оправдание, ако някой забележи.

Замък Бран – Румъния

Бран

Бран

Ловната резиденция на легендарния граф Дракула. Коридори, безкраен низ от стаи, оръжия, доспехи, знамена, гербове…Мистика. Вътрешен двор, геран, нещо зловещо витае в каменен коридор със стръмни стъпала. Не се страхувам – нали съм унищожителката на вампири!

Синая

Вълшебен микс от красиви хотели и планиниски върхове. Знам, че всяка планина е характерна с нещо, но в Карпатите е събрано всичко – мекотата на Родопите, суровите склонове на Рила и Пирин, разнообразието и непредсказуемостта на Стара планина. Продължаваме към лятната резиденция на румънските крале – дворецът в Синая.

Пелеш – Синая, Румъния

Синая, Румъния

В двора на двореца Пелеш

За пореден път едва се въздържам да не се развикам от изумление. Външният изглед е само началото. Дърво, камък, кули, статуи…всичко. Влизаме. Обуваме меки пантофи. Чаровна екскурозоводка разказва. Не разбираме нищо и това ни позволява да се отдадем на възхищението и собствената си интерпретация. Пищност, богатство, разточителство. Всеки сантиметър – майсторски изваян от човешка ръка. Дърворезба, позлата, невероятни картини, огромни огледала, маса, отрупана с кристал и порцелан. Цялата тази помпозност е красива, приказно красива.

Раздялата с Вальо

Спираме на бензиностанция да починем и заредим. Топло – и навън, и вътре в нас. Веско – полугол, с прилепнал клин, изпълнява волно съчетание с лента. Смях. А после – Вальо си тръгва. Прегръдка, целувка. Пожелания. Последни инструкции от Ники. В следващия момент първият хулиганин се изправя на мотора, маха…и се стопява в далечината. Целостта е нарушена. Отхапана е първата хапка. Моментно осиротяваме и общностният ни калейдоскоп се лишава от една форма и цвят.

Ники

Първата машина. Шосеен ветеран – хулиганин. Лошото момче на групата, без чието присъствие не би била толкова колоритна. Човекът – сървайвър, способен да оцелява във всички ситуации и обстановки. Избухлив без особена причина, енергичен, ориентиран накъде и за какво сме тръгнали. Има си своя теория за случването на нещата, практичен и рационален, често разумна спирачка, когато сме ненужно емоционални. Способен да подреже крилата на всеки, но и да направи най – милия жест. Създател на прекрасните огньове вечер и на вечния огън дълбоко в мен. Обичам го.

Солна мина, Румъния

Солната мина

Нямам предварителни очаквания и сглобени представи. След дълго пропадане в бездната, притиснати в  претъпкан асансьор /Гената закачливо гаси лампата, задявайки се с румънските моми/, попадаме в огромно, прокопано в земята пространство, с височина 54 м. Галерии, в които децата карат ролери, хора играят билярд, има детски кът и можеш да пиеш кафе. Усещане, че цивилизацията е унищожила останалия живот на планетата и сега всичко се случва в подземен град със стени от сол. Странни форми, тавани на невероятни вълнообразни ивици. Скулптури от сол. Кошнички с късове. Деца на различна възраст, които се забавляват. Въздухът – полезен. Устните ни са солени. Светещ кръст – дори тук. Изумени сме.

Планини – Румъния

Към дома

Последно хапване. И после – газ към България. Стъмва се. Радушно ни посреща български полицай. После – Русе. Български аромати. Хищни русенски комари. Разделяме се.

Аз, в този и всички останали  моменти

Изпитвам благодарност към момчетата, че ме приеха в непристъпния си мъжки свят, че бяхме равни и  в известна степен –  безполови.  Същевременно останах жена за тях, без да демонстрират или намекват, че съм различна, слаба или неспособна да присъствам пълноценно в едно толкова колоритно пътешествие. Целувам ги с цялата топлота на приятелството и създалата се свързаност, искам да кажа толкова много неща, но предпочитам да ги погледна и да знам, че рано или късно, отново ще яхнем верните мотори и ще потеглим, устремени към други страни, преживявания и места, които ни вдъхновяват! Благодаря ви , момчета!

Автор: Петя Стефанова

Снимки: авторът

Други разкази свързани със Другата Румъния – на картата:


Другата Румъния

www.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


10 коментара

10 коментара to “Румъния – от върха на планината до недрата на Земята”

  1. Vili каза:

    Амии… Но пък снимките са чудесни, браво за тях! 😉

  2. Марина каза:

    Един различен пътепис – океан от емоции, които те връхлитат и оставят без дъх .. Браво, Петя! 🙂

  3. Росица каза:

    Съгласна съм, че Петя представя един различен пътепис. Този текст може да претендира за литературност, има много силни заявки за „сетивно писане“, релефност. Имах чувството на моменти, че авторката нарочно „преглъща“ думите и ги спестява. Тази телеграфичност/краткост помага да се усети по-добре темпото на случващото се, но съм сигурна, че Петя спокойно може да се отдаде на думите (а защо не и на многословието) и да направи още много красиви и… дълги разкази!
    Успех, Петя! Ще се радвам да чета и други твои неща!

  4. Ral каза:

    Петя, благодаря!
    Пиши още.

  5. Стойчо каза:

    От нейно има мога само да кажа, че желанието за още ще бъде изпълнено, живот и здраве 🙂

  6. svetlozar каза:

    Петя – дете на думите – браво!

  7. Петя каза:

    Благодаря ви безкрайно! Радвам се, че ви „докосвам“. За мен беше важно, тъй като не знаех каква ще е реакцията спрямо написаното и дали не е прекалено сантиментално. Човек възприема и презентира света в себе си, използвайки приоритетно едно от сетивата. Аз използвам всички. Затова е така „цветно“.

  8. Каката каза:

    Много сладко написано… Накара ме да съпреживявам… Браво!

  9. born_to_ride каза:

    Търсех информация за пътуване с мотор през Румъния и попаднах случайно на този пътепис. Стори ми се много кратък, не исках да свършва. Емоция от женско сърце, преминала през високо ерудиран мозък и написано граматически правилно-безценно! Петя, независимо дали сте карала мотора или сте била пътник, възторгът Ви е чисто моторджийски. На места ми прилича на „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“, но по-добро. Бих бил благодарен, ако ми споделите за биваците малко по-подробно, напр. може ли навсякъде да си опъне човек палатката и ако „да“, доколко е безопасно нощем (ще пътувам както винаги сам). Поздрави xxx

  10. […] сме и в солната мина на Slanic и по принцип си мислехме, че и тази е нещо подобно и се […]

Leave a Reply