авг. 04 2011

Приятелската порта на Турция – Одрин

Далеч? Защо далеч, когато съвсем близо до границите се намират толкова интересни неща. Днес моят адаш ще ни води до Одрин – портата на Турция.

Приятно четене:

Приятелската порта на Турция – Одрин

Посрещаме изгрева на главен път Е-80.
Всъщност днес сме част от трафика на вечния път Лондон – Калкута.
Ще бъдем на него за кратко – само за около двеста километра и  няколко часа. Но е хубаво, когато тази мисъл те близне – това си е част от въображаемото пътуване на човека и всеки не може да бъде Марко Поло или Пол Люка. Защото целта ни е друго вечно място – близкият Одрин, Едирне.

Екскурзоводът прави пространна утринна историческа атака върху сънливите ни възприятия и а-ха да влезем в битка за устояване на предварителната програма на пътуването. Но вече сме на границата и само след малко пред погледите ни заблестяват островърхите послания към небесните владения.

Влизаме в Одрин, древният Адрианопол, днешният Едирне,

градът на три реки, идващи от България, градът между три държави, градът кратка столица  на Османската империя (1369-1453). Одрин е забързан град и в същото време с характерно източно спокойствие, град на множество фонтани, красиви градини и паркове, цъфтящи алеи, ята от гълъби.
Преминаваме почти през цялата му територия, за да отидем на Тавуксу сокак, където е

българската църква „Свети Георги”,

строена в 1880 година.  В прашния и мърляв квартал тя е открояващо се свежо кътче. Веднага ни наобикалят уличните търговци с всевъзможните разноцветни, разнородни и почти винаги ненужни дрънкулки (усещаш това едва, когато го купиш). Посреща ни Мария -жената, която е отдала себе си и семейството на храма, въздигнат  от развалините от стотици хора и организации. Скромен, но много близък в иконните си изображения с най-големия асеновградски храм със същото име. Пред църквата се събират няколко от малкото останали тук българи и започваме раздумка.

Sv Georgi Bulgar Kilisesi, Barutluk Mh., 22020 Одрин, Турция

Тръгваме от махала „Барутлук”, но преди това някой написа в препълнената книга  на храма:”Благодарим Ви, че пазите нашата вяра. Група от Асеновград. 25.06.2011 г.”,  а още малко преди това група арменци от Пловдив и Калифорния са изразили възхищение от родолюбивото поддържане на храма.

Отиваме на

другото българско място – църквата  „Св.Константин и Елена”,

на  срещуположната страна на града, край Марица, която тук е Мерич. Построена в 1869 година от Уста Костадин Казака. Историята ѝ е свързана с благоволението на султан Абдул Азис, по-късно с множество иманярски набези, опожаряване, разграбване през 80-те години на ХХ век и с опасност да бъде иззета от турската държава. Но през 2008 г. само за шест месеца „Св. Св. Константин и Елена” е пресъздадена  в автентичния й вид и на 14 септември, на Кръстовден над квартала „Киришхане” и Одрин се разнася камбанния звън на православното присъствие. Днес виждаме 69  икони възстановени от снимки правени през 30-те години на миналия век.

А дворът е разкошен оазис – рози, кипариси, зрееща  джанка, беседки, пейки, бликаща вода. Някои, които знаят това пристъпят из двора тихо и вглъбени –този двор преди време е бил гробище на загиналите  български войници. Когато  научавам това упреквам невежеството си и оставям човека, който ми го каза на спокойствие, за да изрази своите чувства. Снимаме  всичко, което сме видели, запечатваме за себе си съприкосновението с едно голямо възстановително и патриотично дело, не ни се излиза от перфектния двор.

И отново на път. Към

мемориалния комплес на Балканската война и Шукрю паша.

Хълмът на някогашния укрепен форт, загубил тотално битката с българската армия сега е превърнат в апотеоз на защитниците му и прослава на Шукри паша. По пътя се разминаваме  с множество  хора от цяла Турция. Нашият асеновградски гид, въпреки младостта си е абсолютен ерудит , слушаме го и следваме под прижурящото слънце към крепостта. Потапяме се в битката на нашето най-голямо военно достойнство, когато Одрин пада след решителния пробив на генерал Георги Вазов в утрото на 26 март 1913 година. Един турски офицер записва в дневника си:  „Цялата окръжност на крепостта е в огън, укрепленията са покрити в дим. Земята и небето грозно реват. Снарядите вдигат земята нагоре. Срещу едно наше оръдие неприятеля стреля с десет… с хиляди снаряди щъкат в Одринската крепост. Войниците падат като снопи в тъмните окопи. Снарядите със страшно бучене разкопават земята и ръцете, краката и други части се отделят от телата. Глухи ридания се чуват в окопите… Докато Шукри паша не вдигне бели знамена огънят няма да спре.”

Не ме впечатляват показаните фотоси из подземията за жестокостта на българската армия – „А ла гер, ком а ла гер!”

Напускаме крепостта и района, където още през 1205 година цар Калоян пирува, разгромявайки кръстоносците от IV поход начело с император Балдуин. Напускаме, но

не забравяме да кажем на военния караул на днешните ни съюзници „Довиждане, аскер!”,

които по същия приветлив начин ни отвръщат. И си мисля за онези малки стъпки, крачки и преходи, които двете страни  и всеки един от нас трябва да продължат да правят, за да успокоим миналото и преминем завинаги в утрешното.

Икиндия е…14 часът.

Отново на път под жаркото комшийско слънце.

Има един алтън в огърлицата на Одрин, който е невъзможно да не видиш. Този шедьовър е

джамията „Селимие”.

Завършена е в 1575 година (Европа току-що е открила Америка чрез експедицията на Колумб) от големия Мимар Синан – най-забележителният архитект и инженер на Османската империя. И тук е стълпотворение от туристи, снимам две момчета от Корея и влизаме в невероятния архитектурен комплекс. Спазваме всички салтанати на мюсюлманската повеля и се озоваваме в пространство, което излъчва мъдрост, спокойствие, ведрина и съвършенство.

Какво повече? Всеки трябва да види и сам да усети едно величие, съградено от човека. Само ще допълня –  два часа, поседнал  в джамията „Селимие” може да те зареди перфектно.

Излизаме.

Тръгваме да пием ритуално кафе по централната чаршия

– кафе, чай, айрян, бира , кой както пожела пихме  пред „Керван сарай”, в бистро „Антик”, хапнахме дюнер и баклава, снимахме се и се майтапихме.

Оловото в краката ни ставаше все по-тежко. Добре, че небето ни прати няколко капки дъжд. Метнахме се каталясали  на автобуса в 19 часа и хайде обратно – да преминем отново краткия отрязък от пътя Калкута – Лондон.

На Капъкуле напускаме Република Турция.

Напускаме светлите сокаци на Одрин и навлизаме в тъмните булеварди на Европейска България.
Но от наше по-хубаво нема!
И сме… най-велики!

Одрин-Асеновград

25-26 юни 2011 г.

Автор: Стойчо Тосков

Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:

Другата Турция

Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


One response so far

One Response to “Приятелската порта на Турция – Одрин”

  1. Ема каза:

    На Стойчо Тосков благодаря за разказа. Той е научил неща, които е интересно да се знаят от всеки българин.
    Аз няколко пъти съм минавала за кратко време през Одрин, винаги навръщане от Истанбул. Просто това си беше част от ескурзионната програма. И винаги градът ми се е струвал хаотично и некрасиво подреден, не винаги почистен и винаги групата ни е била следвана от натрапчиви амбулантни търговци, които назнайват малко български и срещу каквито и да е пари настояват да ти продадат, а понякога искат да ти „подарят“ някаква дрънкулка за спомен или диплянка с фотоси.
    Гледах какво се случи на паркинга за автобусите пред джамията. Едно дете от нашата група на десетина годинки проплака на баба си да му даде два лева и да си купи фото-диплянка с изгледи от Одрин, която търговецът ловко разгъваше и сгъваше, докато увещаваше хората да си го купят. Бабата даде на детето двата лева. Аз наблюдавах как детето си даде двата лева на търговеца, който беше мургав като някои наши мургави съграждани. Той извади от торбата си едно албумче, разгъна го, извади една ножица и внимателно отряза последната снимка от диплянката и я даде на детето. Тя като видя какво й носи внучето за дадените два лева, го награби за ръката и го повлече да идат да се разправят с измамника. И като разцепи езика, онзи се видя в чудо. Не й върна парите, ама извади едно ново албумче и го даде на гневната баба, като си взе отрязаната снимка.
    А тази година, автобусът спря за час и половина на път за Истанбул, а не навръщане.
    Имах спомен от преди особено с препускането на хората по бакалиите на площада около джамията, в на прах за пране и туби с омекотители. Гледам с насмешка на тях, а и се дразня когато задръстят пътеката в автобуса с обемисти и миризливи торби. Свършиха се перилните прапарати в София, а пък да не говорим за омекотителите! Този път беше друго. Първо отидохме в българската църква „Св Георги“ и за мен беше хубаво преживяване, защото дори не бях чувала за нея. Беше в дните около Великден. Запалихме по свещичка, пуснахме по някоя лира в специалната касичка, поговорихме с един мъж и една жена, които на входа ни посрещнаха, облечени в официални дрехи, разгледахме и китното дворче.
    След това се върнахме в центъра и който не беше влизал в джамията, с ескурзовода влезе да разгледа, а аз се прошетах по близките улици . Признавам си, че сега градчето ми се видя по-чисто, по приветливо и по-уютно. Дано не ви изглежда нахално или самохвално, но тук пускам линк към едно псевдо клипче, направено от моите скромни снимки от Одрин. http://www.youtube.com/watch?v=UrcTDqaOpJQ

Leave a Reply


Switch to mobile version