май 28 2007

Завръщане в Баку

Published by at 8:03 under Азия,Ваня

След цели 2 години най-сетне съм отново тук. Явно англичанката със студен поглед и бозава физиономия, която се разпорежда с времето ни цели 22 дена от месеца, пишейки служебните ни командировки и разписания, най-накрая се е смилила и ме е пратила в Баку за разнообразие…
На път за хотела в 7 сутринта пак не ми се спи. Напоследък все не ми се спи… Взе да ми се струва, че съня е загуба на време… Закъде съм се разбързала, какво се страхувам да не пропусна, докато спя?

Нямам отговор. За много неща нямам отговор.
Колкото повече остарявам (или май трябваше да кажа пораствам…Само че напоследък толкова се уморих да се лутам и боря с вятърни мелници, че имам чувството, че съм се превърнала във вариант на Дон Кихот, само че 2 пъти по-стар и от женски род…) – та колкото повече остарявам, все повече нямам отговори.
Повече ги търся и повече не ги намирам.
Точно по тази причина преди седмица, на много хиляди мили на Запад от Баку, в едно съвсем различно място със съвсем друга атмосфера, влязох в един магазин и си купих за цели $25 фанелка с надпис: „My IQ test came back negative“. Щото имам въпроси. И нямам отговори.И към себе си, и към другите.На другите – не се хабя да ги задавам.На себе си – не съм спряла…
Така поне чрез фанелката си признавам колко „разсъжденията не ми били силна страна“ (това според един умен мъж в другия край на света – да ме прощава, че му крада великата мисъл ).Признавам си го не само пред себе си, ами и пред целия свят. Или поне част от него…Ама ето че пак се отплеснах в разсъждения, (!), а щяхме да си говорим за Баку!
След 3 часа сън обличам споменатата по-горе тениска, черни дънки, черни очила и тръгвам.Още не знам накъде. Този град го познавам като родния си, в който за съжаление вече 20 години съм само нечесто и за малко.
А и нали бил важен пътя, а не крайната точка? Тая мисъл пак я откраднах от един умен мъж, ама това е оня същия, споменат преди малко, така че ще му се наложи да се примири с моето плагиатство – така де – все пак крада цитата от човек, дето разсъжденията са му силна страна!
Излизам от прекрасния Hyatt, момчето на вратата ми се усмихва и казва, че се радва да ме види отново! Брей, че памет има този момък! Усмихвам се – хубаво е, когато някой, който не те е виждал 2 години, се радва да те види…
Озовавам се на улицата. Пред мен – шума от ревящ трафик.Зад мен – някакъв друг шум.
Обръщам се. 5-6 тъмно-рижави шотландци. Крещящи, псуващи, тупащи се по раменете и вонящи на бира в 2 следобед. Държат се така, все едно града е техен. И навсякъде са плъзнали, да ги вземат фотоните… Сблъсквам се с тях през целия ден по-нататък. Ама такава е съдбата на град, в който има нефт. Акулите от British Petroleum веднага се намърдват там…Включвам на „Игнор“ по отношение на всичко тъмно-рижаво и вонящо на бира наоколо и се качвам в една маршрутка.
Из местата, които посещавам, се чувствам по-безопасно в автобус с още поне 10 човека, отколкото сама в някое такси.
А и какви разговори стават с местните хора в тези автобуси!Помня веднъж преди години си говорех с една възрастна учителка и тя ми се оплака, че получава $10 на месец заплата. Само сви рамене като попитах как се справя с тези пари…После мой приятел българин ми разказа, че всичко в Баку си има цена – ценоразпис за всяка оценка в училище – по-висока оценка за по-висока цена. Полицаите всеки месец плащат определена сума на шефа си, за да си запазят работата. Той от своя страна плаща подкуп на своя шеф и така до върха на йерархията…
Този път обаче не си говоря с учителка. До мен е седнало 10 годишно усмихнато азърбайджанче. Градът се е променил за 2 години и аз нямам идея на коя спирка трябва да сляза. Момченцето ми помага, слиза с мене и ме оставя пред салона за красота, към който реших, че съм се запътила по средата на автобусното пътуване.
Учудих се, че момченцето говори руски!
Този език отдавна вече не е на почит в Баку! И не само че не обичат да го говорят, ами някои вече и не го знаят.
Разделихме се с усмихнатото азърбайджанче, подарявам му ключодържател с Мики Маус, който незнайно как се е оказал в джоба ми и със сигурност не подхожда на една 34 годишна жена, махвам му с ръка и си пожелавам един ден да имам син като него…
Сядам в салона за красота.
„Когато всичко друго е с главата надолу, поне да си хубава“ е полезно мое мото…Казвам на момичето да боядиса всички мои 20 нокти кървавочервени – все едно си забил нокти в нечия плът и са се обагрили в кръв…Или някой е забил нокти в твоята…Това, последното, естествено не го казвам на девойчето.И възгледите си за живота не й споделям – щото помните ли какви бяха последствията, когато Марвин от „Пътеводител на галактическия стопаджия“ сподели възгледите си за живота с онзи компютър?
Компютърът се самоуби!
До мен – surprise, surprise – е седнала дебела англичанка.По принцип нямам нищо против нито дебели, нито англичанки.Но имам против, когато си замъкнат непривлекателните задници от английското си село в чужда страна и започнат да се правят на важни, само защото като обърнеш британските паунди в местната парична единица(манати) – се оказваш малък богаташ!Тая като я гледам – не е способна да изкара със собствен труд ни паунд, ни манат – сигурно мъжът й е от онези тъмно-рижави полупияни шотландци, работещи за British Petroleum, дето ги срещнах преди малко!
Госпожата не стига че говори английски, дразни се като не я разбират (алоооо, не сме в Somerset, в Баку сме!), ами и се превзема, че й било горещо, да й отворели еди-кой-си точно прозорец, искала чаша бяло студено вино (вече й бяха сервирали червено!) и прочие, и прочие…Правя се, че не говоря английски, пращам я наум да върви по дяволите и се опитвам да засиля „Игнор“-а от одеве с поне още 2 степени…
Ноктите на ръцете ми са точно кървавия оттенък, който си бях поискала, остават крачетата и готово!
Оглеждам се наоколо – 2 азърбайджанки са седнали да им скубят веждите. Жените тук са с много хубави и поддържани вежди, ама всичките като излезли от конвейер – еднакви!Форма, цвят, всичко!
Зачудих се в цял Азърбайджан ли е така, само в Баку ли, или само на мен така ми се струва…
Всички нокти в цвят в хармония с настроението ми и излизам навън.Бях забравила какво чудо е Баку в 5 вечерта – всички се движат напред-назад по „Площада на фонтаните“ в центъра и не можеш да се разминеш! Все едно си на „Стъргалото“, както му казва Чудомир или онова място, където всеки излиза да се разхожда вечер и в празнични дни да види свят и света да види него .
И аз излизам. И няма и 2 крачки, един азърбайджански момък ме поглежда и ми запява на английски пасаж от „Pretty Woman“!
Майчице! Този ме е взел за англичанка! Като се сетих за онази в салона за красота, моменталически реших, че не искам да ме мислят за една нация с нея и на чист руски му благодарих за изобретателния комплимент. Онзи се ухили – ааа, ама ти си наше момиче, не си англичанка, вика!
Слава Богу не съм, отговарих аз с усмивка и си продължих по пътя.
Има разлика в тълпата отпреди 2 години и сега.
Тогава, помня, всички мъже се обличаха само в старомодни костюми или поне риза и панталон. Никога не видях някой с дънки!.
Сега дънките са навсякъде.
Жените обаче са все така помпозно издокарани, все едно са тръгнали на бал, а не да повървят пеш по площада! Официални обувки с блестящи катарами, изкуствени камъни, токчета, синджирчета, пайетки, коприни и лъскави блузки, дето стават за луксозен ресторант или клуб, ама не и за неравните плочки и дупките по Площада на фонтаните, ако питате мен…Ама никой не ме пита, така че си вървя и се оглеждам.И мене ме оглеждат.
Сигурно щото съм най-семпло облечената жена наоколо …
Минавам покрай Кулата на Девицата, в стария град, малко встрани от площада. Още си е там. Опитвам се да си спомня легендата. Не мога. Само знам, че някаква девойка се хвърлила в Каспийско море от върха й.Заради любов.
Хм, а какво друго…

Любов. Първопричината за всичко на този свят…Замислих се – а какво аз бих направила заради или от любов?
Не, не бих тръгнала да се хвърлям от кули нито в Каспийско, нито в други морета…Даже и в ден като този, в който Марвин може да ми завиди за черногледството и направо да се поучи от мен…
Спирам да си задавам сама на себе си неудобни въпроси, защото май не искам да се сблъскам с отговорите…
Минавам покрай един дядо, продаващ дюнери. Хич не се и пробва на азърбайджански, направо ми заговори на руски – помислил ме за украинка! Усмихвам му се и казвам – близо съм до там, България – и си умирам от кеф, че този път не ме сметнаха за англичанка!Пита ме дали съм искала сандвича „по дороге“ или „дома“…
Отнема ми няколко секунди да разбера какво точно ме пита. А той ме питал дали да го загъне за в къщи или ще вървя и ще ям по улицата!Сетих се как само преди седмица в една много по-цивилизована страна, на един паркинг до ушите се омазах с диня, която хапвах боса от багажника на чаровно-очукан зелен Понтиак, в компанията на също бос и също омазан до ушите в диня интелигентен и чаровно-нецивилизован представител на мъжкия пол…
Та щом това направих преди седица и то в един от цивилизованите краища на света, сега в Баку ли да се правя на дама?
Викам на дядото – „по дороге“, т.е. ще вървя и ще ям…Оня се ухили до уши и ми подаде вкусния сандвич.
Прибрах се пеша до хотела – така де, нали си поръчах сандвич за „по дороге’…Мислех си как е петък вечер и аз съм в Баку.
Как в събота сутрин ще бъда в Лондон.
И как, пак, за кой ли път, искам да бъда другаде…
Някой ден, може би, ще спра да се лутам.
Ще си намеря мястото.
Ще съм накъде и НЯМА да искам да бъда другаде.
Някой ден.
Бъдеще неопределено време.
Имаше ли такова в българския език?

Автор: Ваня


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

en.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


No responses yet

Leave a Reply


Switch to mobile version