Какво да се прави — продължаваме с поредицата как да прекараме отпуската си извън българското Черноморие (ако някой намери пътепис и за там — да праща). Днес ще придружим Мая по пътя ѝ към Венеция. Приятно четене:

София — Постойна — Лидо ди Йезоло

Първо, да поясня кой е Фори — това е моята любима играчка, прекрасното ми новичко Субару Форестър, първата ми собствена кола, в която се влюбих още на ниво картинка и описание. Засега любовта ни е споделена, Фори се държи прекрасно по европейските пътища.

Второ, няколко думи за пътешествията — понеже човекът е човек, когато е на път, семейният съвет реши подаръкът за принцесата, която това лято постигна бляскав кандидат-студентски успех, да бъде във вид на двуседмична комбинация от морска почивка в Италия и посещение на Виена и Прага.

Планирането на италианската част от въпросния круиз се проведе още през зимата. Изборът ни беше

курортът Лидо ди Йезоло,

а всичко по намирането на подходящ хотел се извърши по нета.

И така, рано-рано на 22 август

поемаме по пътищата към Италия

като двучленна кавалкада от Фори и джипа на племи — внушителен Volvo XC90, абе, с две думи, лъскав камион.

С Фори сме авангард, уж заради другата глезотийка, с която се снабдих, навигатор Престижио с програма IGo 2006. Точно тръгнахме и установих, че съм забравила най-важната част на навигатора — зарядното за кола, тъй че Анелия /така е кръстен гласът, който насочва на български/ практически беше лишена от думата, освен в някои ключови участъци. Не е фатално, пътя до Загреб го знам, а и го бях изрепетирала седмица по-рано на една командировка, тъй че водя без проблем, пък оттам нататък — каквото сабя покаже. Е, и табелите, естествено.

Българската граница я минаваме за нула време, както и сръбската.

Няма да спра да се учудвам, защо на нашите гранични власти им е толкова приятно да ни изпроводят извън страната и им е такъв проблем да ни пуснат обратно в нея… Вероятно поради ранния час, гадната отсечка до магистралата преди Ниш я взимаме много бързо и само около 20 км се влачим зад камиони.

Впрочем, който не е пътувал скоро оттам, ще се изненада приятно — пътят през тунелите е асфалтиран, няма и помен от старите павета и многото дупки.

Магистралата ни посреща приятелски — нова отсечка, без тол-такса и с идеално качество до Ниш. Там вече минаваме през путарината срещу билетче, което преди Белград осребряваме срещу 13 евра.

Бензинът в Сърбия

е скъпичък, въпреки че ДДС-то им е по-ниско от нашето, и литър безоловен 95 е 103,70 динара, което, обърнато в български пари, е 2,67 лв. Тол-таксата се плаща и в евро, и в динари, и в брой, и с кредитка, а магистралата е не само с прилично качество, но и си личи, че съседите се грижат не само за асфалта — през целия път бригади в оранжеви костюми подстригват тревите и храстите между двете платна и около аварийното. Въпреки че стесняват пътя там, където работят, не предизвикват задръствания. Ченгета забелязваме само на 2 места в цяла Сърбия, което ме изненадва — при предишни пътувания имаше поне по 5—6 поста само до Белград.

Белград

е първият мъчителен за минаване пункт. Тъй като магистралата цепи над самия град и се използва като софийския бул. Сливница, има гадно задръстване, съвсем като тук, само че 3 пъти по-голямо. Във висене отлита близо час, а Фори почва да се държи като жаден слон.

За сметка на това, след Белград

разстоянието до хърватската граница

е само стотина километра /и 6 евро пътна такса/. Границата ни забавя буквално няколко минути, въпреки доста голямото количество коли — обработват ни документите със завидно темпо и вече сме в Хърватска.

Много ми се иска нашите власти да вземат да идат на обмяна на опит при хърватите по отношение на магистралното строителство. Широко, супергладко, без кърпежи /хърватите поправят участъци по поне километър, не си играят да запушват дупки/, всичко подстригано наоколо, а дори 3 къщи да има до магистралата, те са отделени от нея с шумозащитни стени.

Хърватите определено са се престарали по отношение на отбивките за почивка до Загреб — те са на всеки 20—25 км и задължително съдържат бензиностанция, ресторантче, а на всеки 70—100 км — и мотел. Билбордове няма, вместо тях има безброй указателни табели на хърватски и английски, като на всяка отдолу са изписани километрите до следващата отбивка с бензиностанция. Пътят е яко натоварен от гастарбайтери и тирове, но се пътува извънредно спокойно и удивително дисциплинирано. Ако няма движение, всъщност карането е доста скучно, защото, на всичкото отгоре, в по-голямата си част магистралата е права като конец.

Малко преди Загреб

Фори ми доставя първото по-силно преживяване — лампичката на резервоара светва и разсейва илюзиите, че ще успея да се добутам до Словения без зареждане. За лош късмет, точно в тоя участък няма отбивки, а отклонение след отклонение. Почвам да карам горивоспестяващо с 90 и хвърлям в шах племи, който отзад се чуди гума ли съм пукнала или нещо по-лошо се е случило, и така до първата срещната бензиностанция, на която наливам 20-тина литра и продължавам спокойно към Словения. Там сипвам смело А98 на цена 1,17 евро за литър на първата бензиностанция и вече съм с пълен резервоар.

На хърватско-словенската граница,

която също като нашата със Сърбия е външна за Евросъюза, очакваме да ни забавят доста. Това обаче не се случва. Просто фейс-контролът е малко по-внимателен, иначе дори не ни питат с какви пари разполагаме или нещо подобно.

Обработката „на едно гише“ действително е на едно гише, граничарите се държат официално-любезно, цялата работа отнема по-малко от 5 минути и вече сме отново в ЕС.

Оттук нататък граници няма. Между Словения, Италия, Австрия, Чехия и Унгария преминаването в друга държава е обозначено с табели „Добре дошли в…“ и с нищо друго.

Словения е впечатляваща.

Изключително красива природа, подредени „по конец“ селища и просто изумително чисто. Отвсякъде лъха спокойствие. С удоволствие бих живяла тук.

Първият ден от пътя ни е на приключване — целта ни е да стигнем

градчето Постойна

и да си намерим място за спане там, за да можем на сутринта да разгледаме известната пещера и да продължим към Италия. Включвам за малко навигатора и Анелия послушно ни завежда до центъра на градчето — не, че и без нея не бихме се оправили, всичко е идеално обозначено. Първият хотел, в който се отбиваме, ни предлага да ни настани всичките в странно помещение за 6 души — една спалня и 2 двуетажни легла, които хич, ама хич не ни привличат. Момичето на рецепцията не само не се засяга от физиономиите ни, но само предлага да се обади в друг хотел. Изпраща ни в новичък комплекс край градчето, „Епицентър“, който се оказва нещо като МОЛ с парк и спортен център около него. Стаите са тип апартамент и са прекрасни, а ресторантът е просто супер. Единствената драма е наличието на дискотека отдолу, която през нощта бълва техно-фенове, комуникиращи на висок глас и отпрашващи към домовете си с надуто техно в колите. Ние обаче сме достатъчно уморени, за да спим като къпани.

На другия ден, след обилна закуска се отправяме да

разгледаме Постойнска яма

— една от най-известните пещерни системи, обхващаща около 20 пещери. Огромна е и по-голямата част от нея се разглежда с влакче.

Не е по-красива или по-интересна от Магурата, но, за разлика от нас, словенците не само ценят това, което природата им е дала, но и умеят да го представят по най-добрия начин.

Районът около пещерите е парк и е толкова добре уреден и пълен с ресторанти, паркинги, хотели и магазинчета, че човек с удоволствие изкарва там и цял уикенд, за да си почине.

В самите пещери системата е желязна: вкарват туристите на групи с много дълги влакчета, като капацитетът на посещението е 700 души едновременно. Веднъж стоварени в центъра на пещерната система, туристите се разделят според езиците и се поемат от екскурзовод, който ги развежда и им разказва за забележителностите на пещерите. Накрая ги връща на „гарата“ и пак с влакчета те минават през другите части на пещерите, за да стигнат накрая до т. нар. Концертна зала, в която могат и да снимат. Иначе, при самото влизане, при потеглянето и при пътуването с влакчето има специални фотографи, които правят снимки на всички от съответната група и на излизане човек може, ако си хареса снимките, да си ги купи срещу 3 евра на парче.

Входът е 7 евро на човек с намаление за ученици, студенти и деца, а цялата разходка отнема около час-час и нещо.

От Постойна отпрашваме около 12:30 ч. и след няма и 50 км сме вече в

Италия

Въпросните 50 км обаче ни изправят на нокти, защото е събота и впечатлението е, че населението на цяла Любляна се е отправило към родните си места, а половин Триест се е юрнал към словенските курорти. Това обаче се оказва само бледо подобие на задръстването, което ни чака на

италианската магистрала към Венеция

За 2 часа не успяваме да изминем и стотина километра, при това повечето на втора скорост, затова на първата отбивка се махаме от магистралата и поемаме по междуселските пътища. Те са по-качествени от много от нашите първокласни, само дето са тесни. Вече сме гладни, но за пръв път се сблъскваме с желязното италианско правило, че от 14:30 до 17:00 ч. е време за почивка. Никой ресторант не работи, затова хапваме по един сладолед в Портогруаро и продължаваме през селцата и градчетата към

Йезоло

Панорамата наоколо прилича на излязла от архитектурен справочник за хубави къщи: прекрасни едно- и двуетажни постройки, в топли цветове, с фантастични морави отпред, изобилие от цветя, изобщо трудно ми е да карам, защото постоянно се вторачвам в някоя къща. Всяко кръстовище е решено с кръгово движение, пълно е с табели, но от зяпане успявам някак да се объркам и да вкарам кавалкадата ни в едни теснички алейки между именията, което всъщност ми харесва, защото виждам и лозята — идеално прави редици, между които се мярка някоя и друга шапка на изостанал труженик. Как да е, излизаме отново на пътя и попадаме най-после в

Лидо ди Йезоло

където за десерт навигаторът тотално ни обърква. Така и не разбрах какъв адрес съм му задала, но той ни въртя точно три пъти, убеден, че нашата улица е баш на мястото на един големичък хотел.

След закупуването на карта на курорта от първия срещнат магазин се оказва, че ние сме на десетина километра от действителния ни адрес, но пък курортът е планиран с прави перпендикулярни улици, повечето еднопосочни, така че стигаме лесно и бързо до крайната точка — апартаменти Ка`Венеция, на главната улица на курорта и на 20 крачки от плажа.

Собствениците Моника и Джорджо ни посрещат, все едно сме близки роднини, показват ни шезлонгите на плажа и ура! в късния следобед на 23 август отбелязваме първото си топване в соленичкия Адриатик и почивката започва!

Продължението:

Лидо ди Йезоло

Автор: Мая

Снимки: авторът