Какво да�се�прави�— продължаваме с�поредицата как да�прекараме отпуската си�извън българското Черноморие (ако някой намери пътепис и�за�там�— да�праща). Днес ще�придружим Мая по�пътя ѝ към Венеция. Приятно четене:

София�— Постойна�— Лидо ди�Йезоло

Първо, да�поясня кой е�Фори�— това е�моята любима играчка, прекрасното ми�новичко Субару Форестър, първата ми�собствена кола, в�която се�влюбих още на�ниво картинка и�описание. Засега любовта ни�е�споделена, Фори се�държи прекрасно по�европейските пътища.

Второ, няколко думи за�пътешествията�— понеже човекът е�човек, когато е�на�път, семейният съвет реши подаръкът за�принцесата, която това лято постигна бляскав кандидат-студентски успех, да�бъде във вид на�двуседмична комбинация от�морска почивка в�Италия и�посещение на�Виена и�Прага.

Планирането на�италианската част от�въпросния круиз се�проведе още през зимата. Изборът ни�беше

курортът Лидо ди�Йезоло,

а всичко по�намирането на�подходящ хотел се�извърши по�нета.

И така, рано-рано на�22�август

поемаме по�пътищата към Италия

като двучленна кавалкада от�Фори и�джипа на�племи�— внушителен Volvo XC90, абе, с�две думи, лъскав камион.

С�Фори сме авангард, уж�заради другата глезотийка, с�която се�снабдих, навигатор Престижио с�програма IGo�2006. Точно тръгнахме и�установих, че�съм забравила най-важната част на�навигатора�— зарядното за�кола, тъй че�Анелия /така е�кръстен гласът, който насочва на�български/ практически беше лишена от�думата, освен в�някои ключови участъци. Не�е�фатално, пътя до�Загреб го�знам, а�и�го�бях изрепетирала седмица по-рано на�една командировка, тъй че�водя без проблем, пък оттам нататък�— каквото сабя покаже. Е, и�табелите, естествено.

Българската граница я�минаваме за�нула време, както и�сръбската.

Няма да�спра да�се�учудвам, защо на�нашите гранични власти�им е�толкова приятно да�ни�изпроводят извън страната и�им е�такъв проблем да�ни�пуснат обратно в�нея… Вероятно поради ранния�час, гадната отсечка до�магистралата преди Ниш я�взимаме много бързо и�само около 20�км се�влачим зад камиони.

Впрочем, който не�е�пътувал скоро оттам, ще�се�изненада приятно�— пътят през тунелите е�асфалтиран, няма и�помен от�старите павета и�многото дупки.

Магистралата ни�посреща приятелски�— нова отсечка, без тол-такса и�с�идеално качество до�Ниш. Там вече минаваме през путарината срещу билетче, което преди Белград осребряваме срещу 13�евра.

Бензинът в�Сърбия

е скъпичък, въпреки че�ДДС-то�им е по-ниско от�нашето, и�литър безоловен 95�е 103,70�динара, което, обърнато в�български пари, е�2,67�лв. Тол-таксата се�плаща и�в�евро, и�в�динари, и�в�брой, и�с�кредитка, а�магистралата е�не�само с�прилично качество, но�и�си�личи, че�съседите се�грижат не�само за�асфалта�— през целия път бригади в�оранжеви костюми подстригват тревите и�храстите между двете платна и�около аварийното. Въпреки че�стесняват пътя�там, където работят, не�предизвикват задръствания. Ченгета забелязваме само на�2�места в�цяла Сърбия, което ме�изненадва�— при предишни пътувания имаше поне по 5—6 поста само до�Белград.

Белград

е първият мъчителен за�минаване пункт. Тъй като магистралата цепи над самия град и�се�използва като софийския�бул. Сливница, има гадно задръстване, съвсем като�тук, само че�3�пъти по-голямо. Във висене отлита близо�час, а�Фори почва да�се�държи като жаден слон.

За сметка на�това, след Белград

разстоянието до�хърватската граница

е само стотина километра /и 6�евро пътна такса/. Границата ни�забавя буквално няколко минути, въпреки доста голямото количество коли�— обработват ни�документите със завидно темпо и�вече сме в�Хърватска.

Много ми�се�иска нашите власти да�вземат да�идат на�обмяна на�опит при хърватите по�отношение на�магистралното строителство. Широко, супергладко, без кърпежи /хърватите поправят участъци по�поне километър, не�си�играят да�запушват дупки/, всичко подстригано наоколо, а�дори 3�къщи да�има до�магистралата, те�са�отделени от�нея с�шумозащитни стени.

Хърватите определено са�се�престарали по�отношение на�отбивките за�почивка до�Загреб�— те�са�на�всеки 20—25 км и�задължително съдържат бензиностанция, ресторантче, а�на�всеки 70—100 км — и�мотел. Билбордове няма, вместо тях има безброй указателни табели на�хърватски и�английски, като на�всяка отдолу са�изписани километрите до�следващата отбивка с�бензиностанция. Пътят е�яко натоварен от�гастарбайтери и�тирове, но�се�пътува извънредно спокойно и�удивително дисциплинирано. Ако няма движение, всъщност карането е�доста скучно, защото, на�всичкото отгоре, в по-голямата си�част магистралата е�права като конец.

Малко преди Загреб

Фори ми�доставя първото по-силно преживяване�— лампичката на�резервоара светва и�разсейва илюзиите, че�ще�успея да�се�добутам до�Словения без зареждане. За�лош късмет, точно в�тоя участък няма отбивки, а�отклонение след отклонение. Почвам да�карам горивоспестяващо с�90�и хвърлям в�шах племи, който отзад се�чуди гума�ли съм пукнала или нещо по-лошо се�е�случило, и�така до�първата срещната бензиностанция, на�която наливам 20-тина литра и�продължавам спокойно към Словения. Там сипвам смело А98�на цена 1,17�евро за�литър на�първата бензиностанция и�вече съм с�пълен резервоар.

На�хърватско-словенската граница,

която също като нашата със Сърбия е�външна за�Евросъюза, очакваме да�ни�забавят доста. Това обаче не�се�случва. Просто фейс-контролът е�малко по-внимателен, иначе дори не�ни�питат с�какви пари разполагаме или нещо подобно.

Обработката „на�едно гише“ действително е�на�едно гише, граничарите се�държат официално-любезно, цялата работа отнема по-малко от�5�минути и�вече сме отново в�ЕС.

Оттук нататък граници няма. Между Словения, Италия, Австрия, Чехия и�Унгария преминаването в�друга държава е�обозначено с�табели „Добре дошли�в…“ и�с�нищо друго.

Словения е�впечатляваща.

Изключително красива природа, подредени „по�конец“ селища и�просто изумително чисто. Отвсякъде лъха спокойствие. С�удоволствие бих живяла�тук.

Първият ден от�пътя ни�е�на�приключване�— целта ни�е�да�стигнем

градчето Постойна

и да�си�намерим място за�спане�там, за�да�можем на�сутринта да�разгледаме известната пещера и�да�продължим към Италия. Включвам за�малко навигатора и�Анелия послушно ни�завежда до�центъра на�градчето�— не,�че�и�без нея не�бихме се�оправили, всичко е�идеално обозначено. Първият хотел, в�който се�отбиваме, ни�предлага да�ни�настани всичките в�странно помещение за�6�души�— една спалня и�2�двуетажни легла, които�хич, ама хич не�ни�привличат. Момичето на�рецепцията не�само не�се�засяга от�физиономиите�ни, но�само предлага да�се�обади в�друг хотел. Изпраща ни�в�новичък комплекс край градчето, „Епицентър“, който се�оказва нещо като МОЛ с�парк и�спортен център около него. Стаите са�тип апартамент и�са�прекрасни, а�ресторантът е�просто супер. Единствената драма е�наличието на�дискотека отдолу, която през нощта бълва техно-фенове, комуникиращи на�висок глас и�отпрашващи към домовете си�с�надуто техно в�колите. Ние обаче сме достатъчно уморени, за�да�спим като къпани.

На другия�ден, след обилна закуска се�отправяме�да

разгледаме Постойнска яма

—�една от�най-известните пещерни системи, обхващаща около 20�пещери. Огромна е и по-голямата част от�нея се�разглежда с�влакче.

Не е по-красива или по-интересна от�Магурата, но, за�разлика от�нас, словенците не�само ценят това, което природата�им е�дала, но�и�умеят да�го�представят по�най-добрия начин.

Районът около пещерите е�парк и�е�толкова добре уреден и�пълен с�ресторанти, паркинги, хотели и�магазинчета, че�човек с�удоволствие изкарва там и�цял уикенд, за�да�си�почине.

В�самите пещери системата е�желязна: вкарват туристите на�групи с�много дълги влакчета, като капацитетът на�посещението е�700�души едновременно. Веднъж стоварени в�центъра на�пещерната система, туристите се�разделят според езиците и�се�поемат от�екскурзовод, който ги�развежда и�им разказва за�забележителностите на�пещерите. Накрая ги�връща на�„гарата“ и�пак с�влакчета те�минават през другите части на�пещерите, за�да�стигнат накрая до�т.�нар. Концертна зала, в�която могат и�да�снимат. Иначе, при самото влизане, при потеглянето и�при пътуването с�влакчето има специални фотографи, които правят снимки на�всички от�съответната група и�на�излизане човек може, ако си�хареса снимките, да�си�ги�купи срещу 3�евра на�парче.

Входът е�7�евро на�човек с�намаление за�ученици, студенти и�деца, а�цялата разходка отнема около час-час и�нещо.

От Постойна отпрашваме около 12:30�ч. и�след няма и�50�км сме вече�в

Италия

Въпросните 50�км обаче ни�изправят на�нокти, защото е�събота и�впечатлението�е, че�населението на�цяла Любляна се�е�отправило към родните си�места, а�половин Триест се�е�юрнал към словенските курорти. Това обаче се�оказва само бледо подобие на�задръстването, което ни�чака�на

италианската магистрала към Венеция

За 2�часа не�успяваме да�изминем и�стотина километра, при това повечето на�втора скорост, затова на�първата отбивка се�махаме от�магистралата и�поемаме по�междуселските пътища. Те са по-качествени от�много от�нашите първокласни, само дето са�тесни. Вече сме гладни, но�за�пръв път се�сблъскваме с�желязното италианско правило, че�от�14:30 до�17:00�ч. е�време за�почивка. Никой ресторант не�работи, затова хапваме по�един сладолед в�Портогруаро и�продължаваме през селцата и�градчетата�към

Йезоло

Панорамата наоколо прилича на�излязла от�архитектурен справочник за�хубави къщи: прекрасни едно- и�двуетажни постройки, в�топли цветове, с�фантастични морави отпред, изобилие от�цветя, изобщо трудно ми�е�да�карам, защото постоянно се�вторачвам в�някоя къща. Всяко кръстовище е�решено с�кръгово движение, пълно е�с�табели, но�от�зяпане успявам някак да�се�объркам и�да�вкарам кавалкадата ни�в�едни теснички алейки между именията, което всъщност ми�харесва, защото виждам и�лозята�— идеално прави редици, между които се�мярка някоя и�друга шапка на�изостанал труженик. Как да�е, излизаме отново на�пътя и�попадаме най-после�в

Лидо ди�Йезоло

където за�десерт навигаторът тотално ни�обърква. Така и�не�разбрах какъв адрес съм му�задала, но�той ни�въртя точно три пъти, убеден, че�нашата улица е�баш на�мястото на�един големичък хотел.

След закупуването на�карта на�курорта от�първия срещнат магазин се�оказва, че�ние сме на�десетина километра от�действителния ни�адрес, но�пък курортът е�планиран с�прави перпендикулярни улици, повечето еднопосочни, така че�стигаме лесно и�бързо до�крайната точка�— апартаменти Ка`Венеция, на�главната улица на�курорта и�на�20�крачки от�плажа.

Собствениците Моника и�Джорджо ни�посрещат, все едно сме близки роднини, показват ни�шезлонгите на�плажа и�ура! в�късния следобед на�23�август отбелязваме първото си�топване в�соленичкия Адриатик и�почивката започва!

Продължението:

Автор: Мая

Снимки: авторът

Related posts:

Пътешествиe с Фори (3) – Венеция и Венецианската лагуна Пътешествия с Фори (2) – Лидо ди Йезоло До Италия и обратно – през къде ли не…. От тук до Венеция – балкански пътепис Балкански багри с венециански оттенък(1) Едно незабравимо пътешествие – част втора Из бивша Югославия и Далмация (Хърватска) с кола – част 3 Ваканция в Рим (1) С кемпер от Пловдив до Рим през Гърция (С кемпер из Гърция, Италия, Словения, Хърватска, Черна Гора, Албания и Македония (1)) До Италия и назад Импровизирано из Венеция и Верона Абу Даби

   Изпрати пътеписа като PDF   

Tags: Венеция, градове, Италия, Лидо ди Йезоло, море, плаж, Постойна, почивка, пътуване с автомобил, пътуване с кола, Словения