май 22 2007

Албания през пролетта(5) – От Вльора към Тирана

Завършваме пътуването на Росица из Албания. Началото беше тук: Албания през пролетта: От София до Скопие и нататък… (част1)
за последно я оставихме тул: Албания през пролетта(4) — Бутринт и Ксамил
Продължаваме с Вльора и Тирана. Приятно четене:

Албания през пролетта

част пета

От Вльора към Тирана

04 април

Собственикът на хотела ни закара до автобусната гара. Денят започна с коняк за Юнилда и здрави кафета за останалата част от групата. Точно в 6:00 потеглихме за Вльора. За огромно мое съжаление нямаше да правим престой нито в Химара, нито във Вуно, нито в Дерми. Оставаше ми само крайпътната гледка и надеждата, че пътят е тесен и славен, че ще се пътува бавно и ще се спира тук-там за кафе. Времето не беше обещаващо и това ми развали настроението.

Първото населено място, през което минахме беше Свети Васил. После Юнилда ми посочи табелка, на която пишише „Плаж Бунец“. Хубав плаж, каза тя. Предстоеше Борш. Струва ми се, че някъде там спряхме за кафе и попаднахме на малък, фантастичен водопад. Заведението беше построено пред самата буйна вода. Местните /само мъже/ ни гледаха неодобряващо.
— Защото пушим, обясни Аниса.
— Не е ли допустимо, попитах.
— В малките градове Канунът се спазва изцяло, отговори ми младата юристка.??? Ами хората в Албания все още са по-склонни да регулират взаимоотношенията си според Кануна, а не според официалното право. Даже в Тирана миналата седмица една девойка се самоуби, защото майка й беше разбрала, че си има приятел. После и майка ѝ се самоуби.
— Сериозно?
— Да. Канунът дава право и на младоженеца да застреля съпругата си, ако не е девствена… Но по принцип е забранено да се докосва жената. Тук тя е свещено същество.
— А, да, забелязах — отговорих аз. Няма изключение от малоазийско-балканския синдром. По тези земи са се почитали богини-майки, а не богове. Зная, че майката/свекървата води парада. Пък нали виждам и как пресичате улиците! Без правила. Правилата ги въвежда бащата, а не майката. При изявен матриархат правилата не са най-силната част на обществото…

Смях. Герт ме кара да повторя казаното, за да го запише на GSM-а си.

— Кажи пак, че жените създават само хаос, а не ред, настоява той.
— Казвам — смея се аз.


Потегляме отново. Преминаваме през Чепаро (Qeparo), следва огромна отсечка от пътя покрита с алое. Задминаваме островче със зъмък /сигурно е от наследството на Али Паша/. Подминаваме военна база, разположена във великата пустош /не пустиня/, сякаш на края на света.

Следва Химара.

Това май е селището, разположено най-ниско или най-близо до морето. Смесица от стари, социалистически и най-нови сгради. По мнението на ладшафните специалисти ивицата между Химара и Дерми е най-чудното нещо не само в Албания, но и по йонийско-адриатическата линия въобще. Съгласявам се напълно. Виждам надпис, който казва, че на 6,5 км /надолу/ се намира плажът Jale. Снимам в движение просторните пусти плажове. Разбирам какво означава да си тук само с раница и да поемеш било планинския път, било към плажовете…

Следва Вуно

— градче, което ме плени с каменните си къщи и улици, с красивите пъстри цветя. След известно време — Дерми! О, красиво кацнало селце! Заслужаваше си всички положителни отзиви и задочната ми любов.

В този момент си казах, че пак ще се върна в тази страна, за да почувствам още веднъж, но много по-бавно и напоително дивото й предизвикателство! Вече имах ориентация в маршрута и времето за пътуване, знаех разписанията на автобустие — май всичко основно… И Черна гора ме впечатли много, и Хърватия. Но Албания имаше друго очарование. Усещането, че си сам в целия Космос е много силно тук. Хората сякаш са другаде, нама ги хората… само дивата красота на ненагледната пустош.

Спирка в планината Логара.

Див студ и нов дъжд. Изядох един пилаф в крайпътното заведение. Зъзнещи от студ продължихме пътя. След Дерми се работеше упорито за разширяванто му. През завеса от дъжд и след около 5 часово пътуване пристигнахме във Вльора. Спътничките ми помолиха шофьора да спре в най-южната част на града. Веднага се шмугнахме в един спортен комплекс/хотел/ресторант/кафене на множество етажи.


Грехота беше, че целият този комплекс беше излят направо върху красивите крайбрежни скали, но човешката глезотия и мързел нямат край! По този повод еко нагласата ми скоро отстъпи на възхищение и съзерцание от непосредствената близост със скалите и морето. Тюркоазената вода беше кристално чиста. В скалите се виждаха пещери. Сигурно тук е имало тюлени-монаси, казах си. Защото в албанските води все още има 20-ина такива животни. Пихме кафе, седяхме ръбатите скали и си мълчахме.

След време момичетата се обадиха на свой приятел от града, който трябваше да ни разходи с колата си. Той дойде много бързо. Валеше и ние светкавично се настанихме в „Мерцедеса“. И тази, както и всички други коли, в които се возих в Албания, бяха много чисти, с постлани хартии и вестници в краката на пътниците — за да не цапат. Слязох да направя снимка на паметника на освобождението. Вльора е градът, в който е обявена албанската независимост от турците през 1912 година. Попитах местния младеж дали има стар град, стар квартал. Той ме погледна недоумяващо и отговори, че албанците имат пари и строят нови къщи, нови квартали. За да погледнем града от високо, се качихме на един хълм, на който имаше ново или скоро обновено бекташко теке.

Градът се виждаше отлично. Както забелязах впоследствие, пощенските картички от Вльора предлагат именно тази гледка. Дъждът отново се усили и се наложи да влезем в колата. Младежът ни показа къщата, от която е било развяно знамето на свободата, показа ни няколко страхотни според него нови сгради и ни остави на автогарата. Дали заради времето, красивата сутрешна крайморска панорама или заради друго, но Вльора не ме впечатли особено. Зная, давам си сметка, че много малко видях и усетих от този град! И все пак ще гласувам за Саранда.

Целият път до Тирана беше обвит в мъгливо-мокра завеса.. Малко преди 17 часа изсушавахме дрехите си в дома на Юнилда и Аниса. Може би съм забравила да спомена, че двете приятелки ме поканиха на гости за още един ден в Албания. Имаше възможност да си тръгна същата вечер. Но компанията категорично отхвърли тази възможност. Така че, аз приех да остана.

Последният ден

Тази последна част посвещавам на

кмета на Тирана — Еди Рама.


След ароматното сутрешно кафе в дома на Юнилда и Аниса групата отново беше в пълна бойна готовност. Разходихме се в центъра на Тирана, но основната част от времето ни премина в кафенето на Небесната кула. Наблюдахавме града от високо, въртейки се бавно-бавно. Разпознавах много от големите и шарени сгради, което предизвикваше у мен възторг. Юнилда започна своя разказ за кмета на Тирана — мъжът, по чиито проекти е направено цялостното обновление на столицата. Едвин /Еди/ Рама е кмет на Тирана вече трети мандат. Избран е за кмет на света чрез гласуване в интернетско състезание. Той е художник, син на скулптор. Артист в истинския смисъл на думата, независим политик, портретист по парижките улици, министър на албанската култура, кмет на Тирана, водач на социалистите в момента… Лично проектира част от новите сгради в столицата, събаря незаконно построени сгради, разчиства пространството около реката. Характерното шахматно оцветяване на старите сгради също е негово дело. Създава паркове, „посява“ трева, „разчиства боклуците“. Движи се в ексцентрично облекло, нудист е, младите хора го боготворят.



Никога не съм си представяла, че в консервативна Албания /каквато все пак я смятах преди да замина/, е възможно да чуя такава история.
Разходката ни в ранния следобяд продължи по тиранските улици. Къщата на Енвер Ходжа — сега културен център; модерните кафенета и ресторанти; посещение на книжарници и магазини за облекло…


Наближава времето за моето отпътуване. Двете момичета остават с мен до последния момент. Автобусът на Tatesh tours вече е паркиран до жп гарата. Шофьорът ме разпознава веднага и се изненадва от очевидната ми близост с двете албанки. Трудно му е да си обясни какво всъщност съм правила в Албания. За негово спокойствие му разказвам, че „све друго по Ядренско море го имам прошетано“ и само Албания ми е липсвала в списъка.
Разделям се с Юнилда и Аниса като с най-добри приятели. Пожелаваме си късмет.

Край

Няколко думи за проекта couchsurfing

http://www.couchsurfing.com/

В този проект участват повече от 210 740 жители на планетата. Обединява ги любовта към пътешествията и желанието да научават за живота в чужди страни „от първа ръка“. Сърфистите могат да се възползват от безплатно нощуване при други членове на проекта; могат да разчитат на местен гид — обикновено това е самият домакин; могат да уреждат срещи „за кафе или напитка“ с хора от страната, която посещават. Функционират множество равнища на сигурност в програмата, така че евентуални рискове да бъдат избягвани. Над 103 567 приятелства са създадени за по-малко от три години в повече от 216 страни и в 23 995 града. Проектът може да бъде полезен и за нуждите на националния туризъм. Достатъчно е да се свържете с членовете на www.couchsurfing.com в България.

и отново: Край:-)

Автор: Росица Якимова


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!



No responses yet

Leave a Reply


Switch to mobile version