юли 14 2011

До Акаба и назад. Сирия – Йордания – Ливан (9): Пътят към дома е осеян с граници :)

Днес завършване близко-източното пътуване на Жени. Бяхме вече Халап и Хомс, както и вМаалюла и Палмира в Сирия, влязохме Йордания и градчето Мадаба, минахме през Мъртво море и река Йордан, на път за Акаба на Червено моревърнахме се в Дамаск, отскочихме до Бейрут, а за последно бяхме в манастира Мар Муса в Сирия.

Днес ще се качим на автобуса от Алепо за София, за да проследим презграничните приключения по всичките граници в посока България 🙂


Приятно четене:

До Акаба и назад. Сирия – Йордания – Ливан

част девета

(Тази част няма снимки защото: по границите не е разумно да се снима; вече ми беше писнало да се правя на фоторепортер; който иска да види – да отиде на място*)

Пътят към дома е осеян с граници 🙂

Когато тръгвахме , искахме да има емоции и „екшън”. И както се казва – внимавай какво си пожелаваш! Преди да прочетеш следващите редове, отговори си на въпроса: „Какво може да ти се случи, докато пресичаш граница?”

В полупразния автобус влиза сирийският митничар.

Чак тогава забелязваме че в автобуса се е появил ( кога? и как?) още един българин, което може да означава само едно – проблеми! Нашият човек е влязъл в Сирия с камион, а сега излиза без него! Правят му знак да бутне нещо в паспорта, ама не…  Започват разправиите, идва и сирийския му „патрон” и докато се разберат минава поне час. Човечеца висял 5-6 дни на ливанско- сирийската граница, докато се разболял  и сега бързат да го върнат у дома, защото не изглежда никак добре. Шофьорите започват все повече да нервничат, сякаш ще затварят границата. Което и става малко след като излизаме от Сирия. Заради забавянето се оказваме

сред автобусите, които се връщат от „хадж” в Мека! Поне 100 автобуса !

Пълни догоре с всякаква стока. И големи бидони със светена вода. На някои дори седалките не се виждат от багаж и хората пълзят отгоре! Повечето автобуси са турски. „Гвоздеят” са трите раздрънкани дагестански микробуса най-отпред , на бариерата, пълни догоре и отгоре, с още по-големи и по-пълни ремаркета. Хората си носят дори и дървени стълби, за да се катерят върху „превоза”. Турските митничари се хващат за главите  и категорично отказват да ги пуснат, без да са проверили всичко. Обаче  сигурно ще им коства цяла смяна да претърсят само единият бус. Поради което се оттеглят и оставят намирането на решение  на желаещите да преминат.

Ситуацията е „патова” . И комична…

Сядаме на няколкото стола пред митницата и наблюдаваме с любопитство какво решение ще се намери. Някой дори си изкарват килимчетата. Други си се разхождат леко изнервени напред-назад. Но като цяло цари учудващо спокойствие. Дагестанците са се събрали за да обсъдят ситуацията. Големи сладури-  дебели вълнени чорапи, сини гумени чехли , провиснали зелени шалвари, протъркани кожени якета, проскубани дълги бради и малки шапчици върху плешивите им темета. Обсъждат на чист руски как и с колко да умилостивят „таможники”. Минали са около 4 часа в спокойно и лежерно седене. Изведнъж настъпва суматоха – бариерата се вдига, дагестанските бусове тръгват смело напред, турските митничари им  крещят , всички автобуси тръгват след тях, хората се качат в движение… Когато положението се успокоява, всички автобуси безвъзвратно са се придвижили поне стотина метра напред, някои са вече на турска територия, а нашия е на самата бариера. А дагестанските, ни лук яли , ни лук мирисали, са спрели встрани след бариерите за да ги претърсят… и да не пречат на свободното движението на хора и стоки…

Kilis-Öncüpınar-Suriye Yolu, Kilis Province, Turkey

Прекосяването на сирийско-турската граница

ни е коствало поне 5 часа.

Истанбул

Шофьорите настъпват яко „газта” в тъмнината. Опитвам се да заспя, като си представям как се телепортирам на нашата граница, как слизам и целувам родната земя… На разсъмваме сме пред

столицата на два континента – Истанбул.

Коли!   Много коли!   Само най-дясната лента е празна за обществения транспорт и бърза помощ. От време на време някой тарикат се пробва, но само след километър- два вече му пишат акт. Нема лабаво!

Докато заобиколим мегаполиса Истанбул, в 8 часа сутринта, през работен ден, ни коства още 2 часа.

Истанбул

Пейзажа вече е коренно променен и, въпреки че вали като из ведро, всичко изглежда по-приятно, по-зелено, по-познато. Все едно сме се пренесли от един друг свят в нашия си. Което си точно така- всичко е като в един сън, продължил дванадесет денонощия. Докато не стигаме границата…

Преди нас е пристигнал автобусът на Манор и се разтоварва.

Турските митничари, сигурно за да покажат че могат да охраняват границите по-добре от българските си колеги и са готови за Евросъюза, се престарават. Багажът трябва да се свали, да се провери и задължително да мине през скенер. Само че в нашия автобус на човек се падат поне по 7-8 чанти, а половината сирийци и нашенския шофьор, заради когото тръгна цялото закъснение, се ослушват. След кратка словесна престрелка сваляме всичко и чакаме да приключат с предния автобус, което не се очертава да е скоро предвид те пък колко нещо мъкнат. Турците само това чакат за да покажат колко са стриктни и строги. След продължително разглеждане , разпитване, отново разглеждане, автобусът на Манор им се вижда съмнителен и решават и него да прекарат през скенер.  Това обаче не им е достатъчно и го пращат някъде за да бъде разфасован и още по-щателно проверен. На всички от Зейтуни ни премалява, но… нямаме избор. Тихо и търпеливо изчакваме да повторят цялата процедура. Естествено че и нашия автобус им е съмнителен, но изкарваме късмет – след скенера го освобождават и всички радостно и задружно натоварваме всички бидончета с трушия, кисели краставички , маслини, зехтин, чувалчета с арабски питки за дюнер и кашони с неизветен собственик, за да влезем най-после в майка България. А, и пресни марули и магданоз, сякаш у нас няма.

България ни посреща с приветствието „Я сега да видим какво си носим”

Преминаването на турската граница ни е отнело около 2 часа, а автобуса на Манор още не се вижда…

От тук до София всичко беше наред, като изключим това, че

свърши горивото малко след границата.

Само че шофьорите на Зейтуни наистина са едни от най-пеканите с които сме пътували , измъкнаха отнякъде туба с резервно и така стигнахме до най-близката бензиностанция. А в БГ бензиностанции колкото си искаш, това да не ти е Йордания.

От Дамаск тръгнахме в 8 часа сутринта на предния ден, в София бяхме около 17.30 на другия –около 35 часа. Имаше и други начини да стигнем до Сирия, но

заради това което видяхме по границите, си заслужаваше дългия път. Определено.

Не видяхме само как идват ония с качулките и натръшкват по корем наркотрафикантите. Знам ли… Автобуса на Манор още го нямаше…

Край

Автори: Жени и Стефан Русеви

Снимки: авторът

*Въпреки всичко реших да сложа две снимки от друго пътуване на авторите до Истанбул – надявам се да не се сърдят – бел.Ст.

Други разкази свързани със Сирия – на картата:

Сирия

Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


4 коментара

4 коментара to “До Акаба и назад. Сирия – Йордания – Ливан (9): Пътят към дома е осеян с граници :)”

  1. Dancho Kolev каза:

    Стойчо, оправи пътеписа, прятелю! Сигурно от жегата ще да е!? Два пъти си вмъкнал един пасаж от текста, след което ми затрий репликата ! Лек и хладен ден желая, че в Пловдив се не трае!

  2. vladimir1974m2 каза:

    Прочетох всичко много старателно.Наистина много добре написано.Все едно и аз минах по целият път и видях всичко, което описвате тук…Благодарности на автора.Ако имате и други снимки, които не сте качили тук ( Вие, или други минали по този маршрут), бих се радвал да мога да видя.: kandilo@mail.bg ми е емейла.

  3. stefanrusev каза:

    всички снимки са на
    http://picasaweb.google.com/jeniruseva

  4. Стойчо каза:

    @Данчо, благодаря! Коригирно 🙂

Leave a Reply


Switch to mobile version