сеп. 09 2008

До Румъния и назад (3)

Продължаваме с последната част на Мартин из Румъния. Удобен повод да се запознаем с няколко сръбкини и да разгледаме Букурещ. В началото проследихме пътуването му из Румъния, а го оставихме в град Яш. Сега ще прочетем повече за:

До Румъния и назад

глава пета

Банки, Сервитьорки, Влакове

В предната глава от приключението ми до Яш и обратно Ви споменах за две изкусителни сръбкини с който се запознах там, беше много забавно макар и за кратко:

Момичето от снимката – Анита, наполовина румънка ни помогна много, особено със закупуването ми на билета обратно за България. Оказа се и дъщеря на сърбо-румънеца от предната глава благодарение на който имах подслон.
Та първата ни работа рано сутринта беше да се сдобием с гумени пари или както

румънците им викат – леи:

Съветвам Ви като обменяте леи да вземете и по-малки банкноти, защото румънските пари не са като нашите хартиени, ами са почти гумени, носи им се слава, че не се късат, мачкат, мокрят и едва ли не ги слагат на пачки в бронирани жилетки и спират куршуми и 101% ще ги дърпате и мачкате, за да го проверите.

Славата им биде разбита от Алекси, който с едно по-силно дръпване си развали петдесетте леи на две парченца с номинал около 29 леи едното и 21 леи другото.

Банковата служителка която ни обслужи сигурно е била няколко пъти по ред мис на класа и випуска в университета, даже мислех да ѝ дам още пари за сменяне, само за да гледам как малкото ѝ, спретното дупенце се върти и навежда около принтера 🙂

След като забогатяхме с над 250 леи отидохме до гарата да си купя билет.
Трудна задача, лелката за първи път чуваше за

дестинация Яш-София

и ровеше по някакви регистри, разписания и какво ли още не и в крайна сметка след 30 минутни жестикулации и преводи от български на сръбски и чрез Анита на Румънски се сдобих с билет до София за около 170 – 180 леи.
Боби, предложи да почерпим момичето за усилието, но пък нямахме достатъчно пари и в крайна сметка взехме заем тип „утре ти ги връщам“ от Алекси, за да покрие фрапетата и ни в кафето до университета.

Сервитьорката сигурно е била подгласничка на служителката от банката в конкурса мис румънска пролет – висока, с руса коса и триъгълно лице и разбира се в крак с последната румънска мода – без сутиен 🙂 Трудно се поръчва като се разсейваш така но…

Заведението беше и последната ми надежда да заредя телефона си, надявах се да има една кутия с около 20 зарядни, както си имаме в България, но уви в Гърция и Румъния не срещнах до сега такова удобство… запитах сервитьорката ни дали имат случайно някое зарядно в кафенето, служебно но за жалост не би…

След малко момичето се върна и ме попита какъв точно ми е телефона, разучаваше го известно време и ми каза, че в къщи имала зарядно за Нокиа, обясних ѝ, че едва ли би ми свършило работа, но изразих готовност все пак да се разходя до дома ѝ, за да потърся такова за Сони Ериксон, девойката се усмихна, позамисли се, но вежливо отклони гостуването ми…

След като ни донесе сметката, установих че банковата служителка беше наместила стегнатото си дупенце на едно диванче точно зад мен.

Ех, колко обичам малките градове – възкликнах аз и отпих от фредото си 🙂

Вечерта успях да се присъединя към

коктейла за добре дошли на чуждестранните студенти,

като за жалост слушайки по цял ден тренировките на Боряна – „Сун Булгарайка, сун студентка ди Гречия“ успях папагалски да повторя на професора и че и аз съм българска студентка от Гърция… нищо поне атмосферата се разведри 🙂

Коктейлът не беше много интересен, но пък всички бяха магнетично привлечени към балканската ни компания:

И изведнъж се оказахме заобиколени от германки, полякини, украйнки, рускини, китаец които силно държаха да се запознаят с нас, включително и с мен, въпреки че не съм част от курса.

Казах им, че не са ме видяли на теста, защото съм много мързелив и предпочитам да пия, затова и не съм успял да се събудя, вечно рошавата ми прическа и чашата вино в ръка подвърждаваха думите ми и така си уредих спокойното пиене до края на вечерта.

Вечер, проточила се до към 2-3…

В 5:00 станах и отидох на гарата. Качих се на стар италиански влак на 2 етажа с климатик и ей–такъф кенеф:

И ей такива кресла:

Имат още много хляб да ядат българските железници…

След 6 часа полет през житни поля и релсов път без нито един тунел, бях

отново в мръсния Букурещ

Букурещ Норд (Bucuresti Nord) ме отблъсна със сивотата си и хилядите бай мангали, претъпкания МакДоналдс и такситата менте.

Оставяйки мрачната гарад зад себе си поех на опознавателна обиколка из Букурещ:

До Румъния и назад

глава шеста

Букурещ и Албанската връзка

Гарата Букурещ Норд (Bucuresti Nord)

и пероните много приличат на тази във Варна, само че тя е далеч по чиста или на гарата в Пирея в Атина, само че тя е много по-малка.

И трите явно са строени приблизително по едно и също време, в един стил, но Гара Норд е далеч по-голяма и покритата ѝ площ е в пъти повече от тази във Варна.

С пристигането ми умря и надеждатата ми, международният влак през Словения да е закъснял много и да успея да се класирам за него – беше заминал преди 15 минути.
Нищо, така и така го бях предвидил, пък и ми се искаше да разгледам Букурещ,

имах 6 часа на разположение

Реших да се подкрепя в Макдоналдс-а на гарата, които си е истински ресторант с Wi-Fi и тоалетна, а не като кервана на централната ни гара. Истински претъпкан се оказа, бай мангали на опашки, бай румънци по масите, ужаст, макар и да имах 6 часа нямах 1 за опашки. Ще намеря друг рекох си и отминах…

Щом излезете от гарата ви лъхва ориенталска романтика – смугли хора играещи табла, таксиджии с плетени бели обуща и черни чорапи отдолу люпят семки и предлагат услугите си, смугли жени без сутиени и те предлагат разни неща – не исках нито едното нито другото. Бях решил да се разхождам. Трудна работа, улицата пред гарата е с 5 платна, пресичането и в час пик си е тегаво, особено като има ремонт…

Пред гарата има парк със статуя на заслужилите жепейци, а зад него централата на Румънското БДЖ, в парка пък бай мангали си подремваха или директно върху земята или на мръсни одеяла, няма да се разхожда тук.

Слава Богу в Букурещ има доста информационни табла, указващи забележителностите, а те са много.

Избрах си от едно такова табло маршрут и потеглих пеш.

Кварталът около гарата (Букурещ Норд)

е нещо като „Омония“ за Атина, малки дюкянчета на араби, турци, ливанци. Чужденци, емигранти и заблудени туристи допълват пейзажа.


Вижте по-голяма карта

След кратки лутания, излезнах на един широк булевард който ме отведе до сградата на парламента им:

Доста впечатляващ нали?

От него тръгва и Bulevardul Avitorul – широк шестлентов булевард обгърнат в зеленина и водещ към паметника на авиаторите:

После минах по един 9 !!! лентов булевард, разделен на три имаше и павета, но шум нямаше, бяха добре подредени.

Покрай всички тези булеварди – зеленина и широки тротоари с алеи за велосипедисти – да ти е кеф да се разхождаш и така неусетно стигнах до

Румънската триумфална арка:

Която за жалост беше в ремонт:

Малко над нея е величествения комплект на „Свободната преса“ – Casa Presei Libere (аналогът на София Прес):


Зданието е огромно, състой се от централна висока част и четири допълнителни корпуса свързани със сравнително невисоки сгради.

Оттам минавал пътя за Питиещи, Pitiesti и доста хора бяха спряли колите си и офертираха случайни минувачи да ги закарат до там при споделен разход за гориво.

На връщане към гарата ме налегна страшна жажда, не знам как уцелих но се разхождах из

квартал, в които имаше само посолства

по едно време до мен спря един автобус на жандармерията и от него слезна цял гарнизон, помислих си че ще сменят охраната по посолствата, но подминах заедно с тях доста и бройката им не намаляваше, докато не влезнаха всички на куп в Американското посолство… колко очаквано нали 🙂

Американското посолство беше изкарало на тротоара си два от онези диспенсери за вода, дето си имаме по офисите тук, като съзрях скъпоценната течност реших да се примоля за една чашка (все пак нямах пукната лея, щото не исках да обменям за един ден), пазачите не знаеха английски, извадиха някакъв костюмар от двора, които ми се усмихна, каза че имали вода, но пък нямали чаши, пожела ми приятен ден и си се прибра със същата усмивка, с която и излезна – и аз го заобичах.

Шестте часа почти се изтърколиха, минах през един празен вече МакДоналдс, платих си яденето и пиенето с кредитната карта и тръгнах към влака.

Поседях малко в парка пред гарата, което се оказа голяма грешка.

Приближи ме една много гнусна и многократно оперирана циганка, която ми запредлага:

– Sex.

А не мерси!

– Anal, Oral, All.

Абе бягай бе!

– Kafe?

Не пия кафе, мерси.

Kafe – и ми сочи някакво кафене отсреща.

Да бе, ей са ще те черпя кафе!

Слава Богу, загуби интерес и си тръгна по пътя, малко по-надолу, един румънец я качи в Дачията си и отпрашиха…

Влакът дойде, закачиха 1 български вагон – пълна мизерия, мръсен, целият в графити, прозорците заяли… Ужаст.

Сесията на студентите беше свършила, моето купе и място бяха окупирани, затова отидох в съседното, след малко го щурмуваха 7 албански студента, веднага ме попитаха:

– Билет.

– Имам, ама не ти го давам.

– Не ти го искам, питам дали имаш, щото ние нямаме и ще подкупим кондукторката, да знам колко рушвет да пусна.

– Е как ще подкупите кондукторката, не е ли строго?

– Строго е, само в международния става, до Русе.

– Ясно… еми, успех!

Държа да отбележа, че албанците бяха много начетени и говореха много приличен английски, всички бяха с румънска жилка и учеха на румънска издръжка в Констанца, а и всички се подиграваха на Македонците 🙂

Прибираха се през 2 държави до Албания с две транзитни визи – за Македония и България. Ех, добре, че съм от ЕС, мислех си аз 🙂

Пътуването с Българския вагон беше ужасно,

прозорецът непрекъснато се самозатваряше, затова го вързахме с един колан, нямаше място за всички, затова някои стояха в коридора, след като подминавахме запустели заводи и селца каквито си имаме и тук. След 3 часа минахме 60-те километра до границата и там румънските калъфи ни държаха един час. Взеха всички паспорти и проверки, проверки…

Българите се качиха с една радиостанция и си диктуваха номерата на паспорите, проверяващият връщаше трите имена и ако съвпадаха бам, бум печат и оди, пикай и легай.

Влакът се опразни, албанците се качиха на автобус, аз се излегнах, което беше голяма грешка, седалките бяха толкова мръсни и прашни, че усещах как акнето ми не се възпалява, а направо гори, цялото лице ме болеше, ужаст.

Българските кондуктори, държаха на всяка гара да ме будят и проверяват, някъде към Червен Бряг ми писна и си лепнах билета на вратата с плюнка, заключих я с колана и пак задрямах.

Някъде към 7 се събудих в София, 800 километра за 26 часа, не е зле – за пешак…

Край

Автор: Мартин Линков

Снимки: авторът

   Изпрати пътеписа като PDF   


4 коментара

4 коментара to “До Румъния и назад (3)”

  1. solo5.log.bg каза:

    Много готина статийка 🙂

  2. Моите впечатления от Букурещ и Румъния са тук:
    http://bulpete.wordpress.com/2008/12/26/bucuresti1/

  3. Stela каза:

    бях го чела вече в блога на Мартин, и пак ми бе приятно да го прочета

    Петър, от теб ще очаквам третата част… 🙂
    окуражително споделяйки, че явно сте по-големи каръци от мен- дори на мен до момента не ми се е случвало да спре тока, където и да е в Румъния
    (само миналия юли за няколко часа нямаше вода поради локална повреда в хотела ми в Клуж…)
    Добрата страна на това да си карък е, че влизаш в категорията „младенци и …“, дето Бог ги пази (стига да дочакат… опазването;)
    Пожелавам весели празници и винаги дочакване

  4. […] път се прибрах далеч по-бързо и комфортно отколкото с влака от Яш пó миналата […]

Leave a Reply