Австралия: Mungo Adventure (3 част – На път към пустинята)

Част 3: На път към пустинята. (втора част е тук>>>, а началото – ето тук>>>)


Mungo: Мечтата продължава!

Втория ден стартирам доста по-късно. Не съм успял да настроя алармата на хотелския часовник и се събуждам от птиците, които започват да врякат изключително досадно около 6. Спал съм дълбоко и без сънища след наситения с емоции и малки драми ден.

Птиците в Австралия не пеят като тези в Европа. Те пищят, грачат, плачат с глас на дете или подсвиркват като строителни работници. Няма спасение от тях, където и да се намираш. Дори в центъра на Sydney винаги ще се намерят няколко дървета в които рано сутринта птиците ще се разкряскат в продължение на десетина минути.


Ето ги: Kookaburra; Galah; Magpie и Cockatiel

Кафе за закуска, кафе за из път и съм готов. Колко е бързо без деца и без нежна полувинка (не пропускам да направя обещаното обаждане). Минали са само 24 часа, а отсъствието ми там вече се чувства.

Навън е един от тези прекрасни дни в които слънцето грее щастливо а в кристалното синьо небе не можеш да намериш едно облаче. Всичко е ярко и цветовете са силно контрастни. Усещам, че ме чака горещ ден.
Поемам по празните улици на Камбера към магистралата Sydney – Melbourne. Тук дори по това време на деня няма трафик. Очевидно политиците не си дават зор да ходят рано на работа.

Все още е свежо и няма нужда да вдигам прозорците с включен климатик. Леко ми е, бодър съм, всичко ми е наред и се чувствам млад и силен!
Пътят се вие през тучни ливади, където от време на време виждам кротко да пасат крави, овце и млади подскачщи кончета.

Emus

Ему всъщност не се среща толкова често тук. Аз лично видях Ему за пръв път (сред природата) доста по-късно, когато вече шофирах в пустинята. Ще добавя тази снимката когато стигна до там.

Това е в пълен контраст след пресъхналото езеро което видях вчера. Нямам търпение да видя пустинята!
Имам очакването, че колкото повече отивам на запад, толкова по-пустинно ще става. А не е така – пейзажите които се точат един след друг спокойно могат да бъдат поставени във всяка европейска страна (като се махнат ефкалиптите).

Удоволствието да шофирам през тези почти европейски хълмове е помрачено от внезапното светване на лампичката за ниско гориво!
Типичен случай когато ми е леко на душата. Вместо да преценя и да напълня в Камбера!
Сега започвам да гриза нокти и да изчислявам колко километра могат да се изминат на резерва. Колко литра са останали? Знам че съм подминал Hall, който е почти като квартал на Камбера и според картата съм на около 30 км от друга точка наречена Murrumbateman. Дори в резервоара да остават само 5 литра, при разход 11, 12 литра на 100 ще успея да стигна до там.

Murrumbateman се оказва едно малко място, където освен няколко прашни ферми с ръждясали машини, изоставени около запустяли аграрни постройки, няма нищо друго. Включително бензиностанция! За миг дори си мисля дали тези машини нямат един, два литра забравено гориво.

Следващата ми надежда е Yass. За него знам че е по-голямо историческо градче и със сигурност ще има бензиностанция. До него има други 30 км. Ще успея ли с оставащите 1, 2 литра?
Хондата не се повлиява от моите съмнения нито за миг. Върви стабилно, сякаш е способна да кара на резерва до края на света. Така стигаме до Yass.

Yass – бензин и хубаво кафе!

Yass се оказва приятна изненада. Разположено в малка долина, виждам с очите на първите заселници как са избрали това място за да започнат новия си живот в тази далечна и чужда страна преди повече от 200 години.
Наливам 50 л гориво (48 за да бъда по-точен) и намирам отворено кафе на централната (и единствена) търговска улица, типична за подобни каубойски градчета.

До скоро си мислех че никога не ще имам възможността да видя истинско градче като тези от романтичните филми за дивия запад: “Един пробит долар”, “За няколко долара в повече” или “Имало едно време на запад”. Сега знам че това са били гранични селища в които е било трудно да се въведе ред и законност. Там на една централна улица ще намериш кръчма, ковач, месар, хлебар, публичен дом и понякога малка съдебна срада с полицейски участък и дранголник, разположени в ниски, ярко боядисани постройки с плоски покриви (тук не вали сняг). Когато си помислиш за ежедневните нужди и трудности на тези самотни и изолирани от света хора, романтиката изчезва. Тук вместо крави и биволи (както в Америка) хората са се мъчели да се измъкнат от мизерията и бедността отглеждайки овце.

Yass не е много по-различен от това което е бил преди 200 години, освен че всичко е по-ново. Централната улица е същата. Магазините с малки изключения и добавки са същите.
Отвореното кафене е с истинска еспресо машина! Не мога да повярвам! Долавям миризмата на прясно смляно кафе, виждам машината и влизам, без да обърна внимание на няколкото паркирани Harley-Davidson.

Едва след като сядам на една от опушените маси осъзнавам, че това място не е нормално. Целите стени са облепени със снимки на масивни космати мъже, гордо позиращи до или върху техния bike. Всичко тъне в сумрак въпреки блестящия ден навън. По ъглите на кафенето седят и си говорят още няколко души, подобни на тези от снимките. Някои от тях са по потници и върху огромните им бицепси ясно могат да се рзличат фигурите на безкрайни, многоцветни татуировки. Това са вероятно собствениците на моторите отвън.

Попаднал съм в bikies’ club!!!

Продължението в част 4: The Bikies>>>

Автор: Веско Петров

Please follow and like us:
   Изпрати пътеписа като PDF   

Може да харесате още...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.