мар. 28 2007

Австралия: Mungo Adventure (2 част – Канбера)

Част 2: Канбера – последният ден в цивилизацията. (първа част е тук)

Мечтая за Mungo: The Walls of China през деня

След цяла вечност денят за тръгване най-после идва. Вечерта преди това закарвам моята кола на Пешо, за да взема Хондата. Аз съм напрегнат и изнервен и искам да приключа по-бързо. Пешо обаче иска да се черпим. Налива ми от хубавата ракийка дето я купува от сърбите, но на мен не ми се пие – все пак утре път ме чака. Моят приятел иска да ми пожелае Good luck и усещам че му се говори. Вероятно иска да разбере истинската причина за моята лудост. На мен не ми е до приказки, вече е късно, а все още нищо не съм приготвил. Като се разделям с него ми е криво и си обещавам като се върна да направим нещо заедно.

Прехвърлянето на нещата от гаража в колата отнема неочаквано дълго време. Непрекъснато се сещам за други неща които са пръснати из къщата.
Някъде около 24 часа си мисля че най-после съм приключил, макар да знам че съм забравил нещо важно. Опитвам се да спя няколко часа, но непрекъснато се събуждам да мисля какво съм забравил.

Sydney в 5 сутринта е прекрасен! Пусто е, слънцето все още не се е показало, но има достатъчно светлина която е странна и с която виждам познатите улици и сгради по нов начин. Свежестта на утрото ме изпълва с надежда. В този момент съм убеден че всичко ще приключи успешно.

Колко е хубаво да се шофира без трафик! Прекосявам града само за час, нещо което би отнело повече от два часа ако бях тръгнал към 7 или 8.
За Камбера хващам motorway 5, като предварително, докато шофирам по бавните улици си приготвям $4.60 за пътната такса. Жената която ми прибира монетите е огромна. Масивното и тяло заема цялото пространство в тясната бутка на cash toll gate. Трябва да е най-малко 200 кг. Това обаче не и пречи да бъде приветлива. Thanks, love! – казва тя като натиска бутона на бариерата. Става ми смешно. Представям си любовна ситуация в която присъствам аз и тази жена. В даден момен тя се търкулва по погрешка върху мен…

Motorway 5 е гладък и колата върви като в масло. Допустима скорост 110 км. но по това време не очаквам да срещна ченгета и включвам cruise control на 130. По този начин дори не трябва непрекъснато да си държа крака на газта. Това продължава в следващите един, два часа. Проблема е, че пътя е монотонно прав, няма коли и слънцето приятно изгрява в гърба ми. Плувам меко на запад и бавно се унасям след безсънната нощ. Колко сладко се дреме на волан.
Стряска ме сирената на огромен камион, който се движи в лявата (по-бавна) лента. Уж го изпреварвам, но явно съм свил към него преди да го подмина. Хондата е почти под него, между огромните предни и задни гуми. Рязко надясно, наляво и пак надясно. Бия спирачки и в огледалцето виждам ядосаното лице на the truckie (шофьор на тежък камион) почукващ главата си да ми каже че съм crazy. Помахвам му с ръка да се извиня и спирам на първата rest area, за да успокоя сърцето си.
Трябва да пия кафе, трябва да се разсъня, трябва да съм по-внимателен. Изминал съм само 250 км, до Канбера остават 140. Решавам да спирам за кафе по-често.
Пътят преминава през изключително изсъхнали райони, където тревата е прегоряла много отдавна. Тук предния път имаше огромно езеро, което сега е изчезнало.

Welcome-to-Canberra

Зелено става едва в Канбера.Там вероятно непрекъснато поливат за да спасят европейските дървета и трева. Приятно е, особено през есента, когато това е най-близкото до красотата на европейската есен, но за мен Канбера си остава един малък, скучен град, изкуствено планиран и построен за столица и есенната му красота не може да се мери с една стара есенна улица в Пловдив или София.
Не бих се учудил ако появата на този град е в резултат на някакъв вид спекулация със земя – по-късно същия ден посещавам една историческа къща музей на един такъв землен спекулант, направил състоянието си от продажби на земни парцели в района.
Къщата е изключително интересна, запазена с оригиналните тапицерия, килими, мебели и обзавеждане от началото на миналия век. В кухнята дори има една стара чугунена печка с обръчи които се махат в зависимост от големината на тенджерата (като тази дето баба имаше на село). Екскурзоводката гордо демонстрирва печката, а останалите туристи удивени клатят глава. На мен ми е смешно.

Канбера – изкуствено планиран град

В Канбера пристигам спокойно преди обяд. Плана е да разгледам града, или по скоро нещата, които не съм видял при предното идване. Най -важното за което съм тук всъщност е да отида до посолството на България за един документ.
Първата ми работа е да си осигуря място за спане. Не съм си резервирал нищо предварително защото съм сигурен че няма да е проблем при толкова много хотели и мотели.
При влизането в града спирам на информационния център за брошури с атракции, които се случват в града през този ден. Имам желание вечерта да ходя на театър или някакъв концерт, но освен фестивал на цветята, няма нищо друго интересно. В този момент дочувам разговор между възрастна двойка и една от младите момичета на персонала. Става дума че всичко тази вечер е заето. Трудно ми е да повярвам!
Точно като едно недоверчиво българче започвам да се обаждам на хотелите които си бях набелязал предварително (убеден че хората от центъра правят някаква далавера с познати хотелиери), но от всякъде ми отговарят, че нямат свободни места.
На свой ред се нареждам при младите момичета от персонала, едно от които на свой ред започва безплодно да върти телефони до различни места. Аз започвам да мисля за палатката и най-близкия къмпинг, но момичето не се отказва, продължава да звъни. След около десетото обаждане най-после има успех: малък апартамент, чиято резервация е току що анулирана от някого. Цена $180 за една нощ. Искам ли го? Това далеч надхвърля моя бюджет, но зад мен чакащите неспокойно се размърдват с надежда че ще се откажа. Плащам го и поемам към хотела.
Шофирам към посочения адрез и се чудя дали все пак тези от инф. център не направиха някаква далавера? Българче до край.

Българското посолство се намира в един доста отдалечен квартал който прилича на аквариум – всичко е изключително чисто, подредено, наконтено и маникюризирано. Тук има само нови сгради съчетаващи възможно най-ужасните комбинации на архитектурна еклектика. Снобизъм струи от всяка оградка, фонтанче или римска колона (които се срещат в изобилие). Нашето посолство не остава назад, но знамето се вее високо в синьото небе и ми става мило и родно. Става ми също мило и родно, когато една дама на неопределена възраст ми отваря вратата – веднага разбирам че е българка по характерния грим който носи.

С посолството приключвам доста бързо. Имам достатъчно време за да видя къщата, за която вече споменах а също и The National Art Gallery. За да спестя пари за паркинг, оставям колата в някакъв търговски център, където първите три часа са free. Малко се лутам, докато намеря пешеходния изход от центъра в посока към галерията, но успявам да я достигна преди да я затворят.
В галерията искам да видя качествено аборигенско изкуство. Взирам се в дървените плочки, пъстро оцветени с различни точки, обединяващи се във формата на различни животни или гущери, харесва ми, но някак не се получава. Знам, че това изкуство е много по-голямо и сложно. Просто в момента не мога да го разбера нито да го усетя. Очевидно човек се нуждае от сетива и специална нагласа.

Aboriginal-art: Погледнете – може би имате необходимата нагласа

Връщам се обратно и разбирам че имам сериозен проблем – не мога да намеря колата!
Паркингът на търговския център е на 6, 7 нива, прехвърлящи се в различни сгради. Колкото повече обикалям, толкова повече се обърквам.
Това безплодно обикаляне ми отнема повече от час. Вече съм убеден, че колата е открадната. Какъв безславен край на моето пътешествие!
Преди да потърся полиция решавам да тръгна от входа на паркинга и да проследя целия път по който съм минал, докато намеря свободното място където паркирах. Това ми отнема още полувин час. Така стигам до най-забутаната част на този ужасен комплекс от сгради, където почти самотна вече ме чака Пешовата Хонда.
На изхода става ясно, че съм прехвърлил не три а четири часа. Такса за плащане – $15.00. Каква беше приказката..?

Приключвам деня с индийски ресторант и Chicken Tikka Masala. Аз обичам индийската кухня. Би трябвало да пестя, но вечерта се чувствам гот и ми е леко на душата. Решавам да се насладя на последния ден в цивилизацията.
Утре ме чакат 1000 км път.

Край на втора част
Следва: Част 3: На път към пустинята>>>

Автор: Веско Петров


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

www.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


No responses yet

Leave a Reply


Switch to mobile version