мар. 19 2007

С французойка по Тодоровден

Понеже напоследък пътувам често, разпитвам пътувалите хора, които пишат в най-различни форуми. Докато търсех някой, който познава Кападокия и Коня в Турция, попаднах на една млада дама от Франция — Каролин. Тя се оказа голям познавач на турските забележителности и ми оказа неоценима помощ в намирането на подходящи хотели и пансиони през лятото на 2006 година.

В началото на есента забелязах постинг със заглавие „Тодоровден“ във франкофонския форум, в който си пишехме. С огромно любопитство прочетох материала за празника — беше свален от форума за българо-френско културно сътрудничество. Познавах основателката на това културно начинание — Франсоаз. Жена над 50-те, емигрирала във Франция на невръстна възраст със семейството си. Тя съумяваще да организира десетки пъти повече български събития в Париж и в други градове във Франция, отколкото цялото ни посолство там. Писах на новата ми приятелка веднага и обещах да й набавя всички подробности за тазгодишното празненство. Поканих я да ми гостува, ако желае. Тя бързо и без колебания се съгласи и скоро ми изпрати копие от билета си, който предполагаше престой в България за една седмица. Ами сега? Няма мърдане, трябваше да се намери най-доброто място за наблюдение и участие в празника. Започна едно питане — по конни бази, по фолклорни клубове, до БАН стигнах и пр. С дружни усилия и благодарение на добронамереността на много българи успях да стигна до „правилното“ място. Село Мрамор. Свързах се със секретарката на читалището „Св. Иван Рилски“ — Диляна Кръстанова, и научих невероятни неща. Събитието щеше да се състои и можехме да се чувстваме поканени.

В дните преди пристигането на Каролин преживях две събития — едното — прекрасно от земята до небето, другото /за да се запази вселенското равновесие/ — ужасно. Колкото и да сме запознати с космическата хармония, колкото и да ни е ясно на теория, че много хубаво не е на хубаво, последното събитие определяше настроението ми и усещането, че съм изхвърлена от „кораба“ безвъзвратно и категорично.

Тези чувства предопределиха тоналността на моята „лекция“ за град София. С носталгия констатирах, че

моята младежка София я няма

Показвах на гостенката местата на 10-ната ресторанти и кафенета по „Графа“ и „Раковски“, които до едно бяха трансформирани в нещо друго — „Петлите“, „Стадион“, унгарския ресторант, „Покойника“… а после „Дълбок зимник“, хубавата сладкарница „Пролет“, та чак до любимия ми през 90-те „Козирог“ на ул. „Иван Асен II“, чието място сега беше заето от изкопна яма.

Обиколката на София иначе си беше напълно като за туристи — тракийски, византийски, римски, турски останки. Еврейският квартал. Архитектурните стилове, доминиращи центъра след Освобождението до 30-те години на 20 век — български романтизъм /банята, св. Синод, Халите, Синагогата/, бел епок, сецесион. Вратите на София — „Орлов мост“ — мястото откъдето затворниците от Диарбекир се връщат в родината; „Лъвов мост“ — мястото, където царят на новоосвободената ни държава влиза в София. Паметници, черкви — оригинални и преустроени джамии, жълти павета…
Бях купила на Каролин карта за Стоте Национални Обекти. В „Александър Невски“ отказаха да й поставят печат, защото не е разгледала внимателно експозицията. Добре! Така се привличат туристи! Браво! Напред към следващия обект — може и да успеем!!!

Съществен момент от туристическата програма представляваше посещението на Рилския манастир. За мен това място беше част от детството — еднодневни екскурзии със семейството, огньове и хапване близо до реката, цветя по поляните. Някое и друго кебапче и вкусен хляб се добавяха към менюто, което си носехме от къщи. После юношеството и забежките с коли „за кратка разходка“, първият ми маршрут като шофьор.

От София до Рилския манастир

се стига по следния начин: От автогара „Овча купел“ се взима автобус до с. Рила. Билетът струва 6 лв, а единственият автобус към целта тръгва в 10:20 ч. В с. Рила се прехвърлихме на друт автобус, който срещу 1,50 лв ни заведе до обекта някъде към 13:00 часа.

По пътя успяхме да зърнем и Стобските пирамиди. Манастирът се появи, както винаги, изведнъж. Пътуваха двама японци, многочленна френска група с малки деца, руснак и двама прибалтийци. Това беше всъщност целият туристически поток за деня. Музеят беше в ремонт, работеше и иконната зала. Снимки, газене в полуразтопения сняг. Хрельовата кула, историята на св. Иван Рилски, самоковска и банска дърворезбарски школи, кръстът на майстор Рафаил.
Фурната беше затворена. Кебапчета също никъде не се продаваха. Само магазинчето за сувенири работеше и оттам човек можеше да си купи продукти от прочутата българска роза.

Цялото посещение се побра в един час. Нямаше време за повече, автобусът за с. Рила щеше да потегли обратно в 14,10 часа. В 15,00 успяхме да вземем автобус за Благоевград и няколко минути по-късно, умрели от глад, хапвахме вкусната баница, която майка ми беше направила за „добре дошли“.

Благоевград

е родният ми град. Разходката беше приятна, чувствах се като турист — промените, строежите, ремонтите — всичко това отдалечаваше града от детските ми спомени. Разходихме се във „Вароша“ — стария квартал, където къщите са на разположение на младите таланти от града. Постояхме пред „Шарената цръквичка“ — така баба ми наричаше градската черква, която също е във „Вароша“. Погледнах носталгично към „Ловния дом“ — традиционното място за разходки на благоевградчани. Нови, непознати сгради препречваха погледа към хубостите на парка. Алеята за „Бачиново“ покрай реката Бистрица. Спа-центровете на мястото на някогашната стара баня със съвсем истинска минерална вода. Тракийското име Скаптопара. Турското — Горна Джумая. Множество извори, останали да бълват лечебна вода след прословутото земетресение, което „запушва“ голяма част от изворите. Спирка за напитка в ирландския клуб — някогашното кафене на интелектуалците — „Аджария“. /едно време Благоевград беше побратимен с Батуми, та името на кафенето произхождаше от този период/. Столицата на Българската Македония, както пише в гидовете за чужденци.

Вечерта изкарахме в домашна обстановка — вечеря, разговори за семейството — нейното, нашето, по принцип. На сутринта майка ми ни събуди с кафе и мекици с кисело мляко. Беше приготвила по един плик пълен с мартеници — за гостенката и за мен. Докато подготвях багажа си за път, чух майка ми да обяснява: „Каролин, това е за теб, а това е за твоите родители. Носи се за здраве.“ Няма проблем, Каролин разбра всичко. Понякога е светотатство да превеждаш! Тръгна си от Благоевград и с един чифт ръчно плетени вълнени чорапи. Дълго стоя да гледа кувертюрите, бродираните карета, покривчиците за маса-телевизор-шкафчета и пр., плетени на една кука.

В 9:00

потеглихме за Банско.

Поседнахме на припек за по едно кафе преди да се отправим към музея. Основната цел беше музеят на иконите, рисувани от Молерови. Музейният работник беше любезен и всеотдаен както винаги. След изчерпателната беседа позволи да снимаме ненадминатата икона на Исус Христос като испански благородник и картината „Истанбул“ — вероятно един от първите опити за светска живопис. За първи път чух историята на това произведение. Близо сто години шедьовърът е бил врата на кочина. В наши дни, леко поизхапана от прасетата в левия долен ъгъл, картината била донесена за оценка в музея.
След приятните емоции в къщата, приютила музея /датирана е около 1749 г./ тръгнахме на „свободна“ разходка. Чудо невиждано! Пред механите по централната улица бяха излезли „викачи“ — мъже, облечени я в ямурлук, я в народна носия /но с каубойски ботуши!/, я в нещо по-етно, ни приканваха да посетим заведенията им. Това в нашето обслужване го няма! Повечето момчета не бяха местни — личеше си по акцента. Кой ли ги беше наел? На кого ли принадлежаха механите сега?
Кръстосахме уличките, посетихме черквата, постарахме се да открием механата „Дедо Пене“. Там имахме среща с две млади американки от Корпуса на Мира, които преподават английски език в Разлог. И двете бяха отскоро записани в couchsurfing.com и аз ги поканих за по един лек обяд. Представете си „Дедо Пене“ и млада американка, която споделя впечатленията си от Добърско. „Обмяна на опит“. Разговори за България, Америка, Франция, Турция, Гърция, Босна…

Младата американка заяви, че животът й се е променил изцяло откакто е в България. Малеее!!! На 24 години и вече с променен живот! Шегата настрана, срещата беше прекрасна. Отидохме заедно до автогарата и заедно се качихме в автобуса около 17 часа. Двете момичета слязоха в Разлог, а ние продължихме към София. На следващия ден аз трябваше да свърша някои неотложни неща, така че останахме в София и употребихме свободното време за разходка.



Рано на другата сутрин

потеглихме за Пловдив

Естествено старият град. Много освежено, супер приятно. Снимки оттук и оттам. Запознахме се с грънчаря Георги Генчев. Гледахме го как работи, снимахме му паниците и всички чудесии, говорихме за наследницата на Ламартин, която лично го посетила преди време. Хапнахме сандвичи в Джумаята, обсъждайки „рогоносеца“ Филип II. Гърците разказват, че Александър Велики е заченат по време на мистериите на остров Самотраки, в които майка му е имала централна роля. Уморени от целодневното кръстосване на улици започнахме бавно придвижване към гарата. Същата вечер си легнахме рано, защото на другия ден предстоеше празника. Трябваше да сме бодри и свежи.

Хубаво, че се обадих предварително на секретарката на читалището в

с. Мрамор,

защото тя ми подсказа, че маршрутката, която ходи до селото вече е 5А, а не 45. Станахме много рано и леко се обезкуражихме от лютия вятър и зверския студ. Кой ти гледа обаче.

Към 8:15 бяхме „класирани“ на „Орлов мост“ и очаквахме с по едно топло кафе в ръце № 5А. Най-сетне, ето я маршрутката! Влизаме с готови пари и все пак задаваме въпроса: „Ходите до Мрамор, нали?“. Отговорът е убийсвен: „В събота и неделя не пътуваме до Мрамор.“. „Ами как… какво да направим…“. Шофьорът осъзнава, че в маршрутката се е качила французойка, дошла в България заради Тодоровден. Обхваща го гордост и решава да помогне. На първо време не ни взе парите за превоза. После много бързо ни разясни как да стигнем до селото. „Значи, сега от гарата — 150. Ше питате там колегата на коя спирка ше слезете и ше се качите на 31 или 30“.

Поуспокоихме се, въпреки че студът си беше голям тормоз. Шофьорът изчака всички пътници да слязат на Централна гара и ни намигна да не слизаме. Закара ни до самата спирка на автобус 150 и пожела много здраве на Франция.

Слава богу, автобусът тръгна веднага. После зачакахме другия автобус, с който трябваше да финализираме пътуването. Най-сетне към Мрамор!

Само 2—3 километра след спирката ги видяхме.

Шарени каруци и пременени коне. Препускаха към Мрамор.

Магията започна да се случва. На площада вече имаше хора. Най-големите ентусиасти въртяха хоро. Домакините от читалището ни почерпиха кафе, показаха и разказаха всичко за дейността на културното средище. Тази година празнуват 85 годишнина. Невероятни хора, страхотен плам.

Каруците се подреждаха на улицата до площада. Тръгнахме да ги гледаме и да искаме разрешение за снимки. Собствениците на конете изживяваха сценична треска и пиеха за сгряване и кураж всевъзможни напитки. Бяха толкова горди, че можеше човек да им завиди. Единственият участник с магаре крепеше цигарка в крайчето на устните си и стоеше до своята каручка невъзмутим като гуру.
На никого не правеше впечатление, че повечето от участниците са роми. Това беше техният час, тяхното събитие. Каруците бяха разнообразни — от файтони, до най-обикновени — такива, дето виждаме в града всеки ден. Но конете!!! Откъде беше дошла цялата тази прелест?!! Миризмата на тор, безплатното червено вино, танците и музиката, прииждащите отвсякъде хора… всичко това започна да въздейства силно и да подготвя бъдещия транс.

Празникът започна с тържествено откриване, с ритуално захранване на ездачите и конете с царевица, с песни и пожелания. После каруците започнаха да се появяват на площада една по една. Правеха по две обиколки и напускаха „сцената“. Възторгът беше неописуем. След демонстрациите всички се изнесохме край селото, за да видим надбягването. Не запомних добре всички /не бяха много/, но няма да забравя едно ромче, което препускаше като джигит — волно и страстно, сякаш то и конят бяха едно цяло.


Върнахме се отново, за да чуем и видим наградените. Победителят в надпреварата получи 50 лв. Победителят в демонстриране на най-добри коне и каруца /в случая бял файтон/ — 30 лв. Всички други участници също получиха по нещичко и скоро се изгубиха. Засвири духовият оркестър, но никой вече не играеше. Мнозина се опитваха да влязат на топло в кафенето. Някои си тръгваха, за да продължат празника в домовете си.

Ние с Каролин решихме да изпием по едно кафе с паста и останахме още 20-ина минути. В кафенето Мирослав Илич пееше „Есенна балада“. Ромите навън все още свиреха. Градусът беше повишен повсеместно, но празникът за нас беше свършил.
Изпитах някакво особено чувство на благодарност за случилото се. Хваната на хорото сред непознати, усмихнати хора, усетих, че всичко е наред, че не съм сама в този живот. Представях си, ако живеех в чужбина… Дали щях да изпитам този катарзис някъде там? Бях изпитвала подобно чувство на сливане с божественото в с. Гела на едно гайдарско надсвирване. И сега отново. Може би това е силата на ГОЛЯМОТО родово чувство и усещането за принадлежност към нещо мило и познато, към нещо сигурно и подкрепящо.

Каролин си замина след два дни. Тя започна да прави един блог посветен на България. В началото на нейния разказ стои следната история: „В Кападокия съм. След изморително ходене през целия ден си почивам край огъня. При мен идва един от гидовете — Джелил. Говорим за футбол, за всякакви други неща, за България. За мен това е една непозната страна. За него — родина…“

Автор: Росица Якимова

Снимки: Авторът


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

en.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


2 коментара

2 коментара to “С французойка по Тодоровден”

  1. Anonymous каза:

    Оооох, толкова хубаво! Наистина!
    Валентин

  2. Anonymous каза:

    И на мен ми допадна тази история – интересна, забавна, с целия привкус на типичния BG начин на живот… Искам за разнообразие и аз от време на време да изживявам нещо подобно…

Leave a Reply


Switch to mobile version