мар 29 2011

Из Югоизточна Турция, Сирия, Йордания и Ливан (1): Диарбекир

Тази седмица ще започнем един нов разказ за Близкия изток – ще започнем обаче от мястото, където е възникнал израза „Оплачи се на арменския поп“  – Диарбекир в Турция. Росица ще бъде наш водач:

Приятно четене:

Из Югоизточна Турция, Сирия, Йордания и Ливан

Пътешествие без кола

част първа

Югоизточна Турция – Диарбекир

Ще започна отзад напред, т.е. от изводите към увода. Представете си, че за един уикенд искате да изгледате 15 хубави филма. Такова нещо направихме и ние – планирахме посещение на 15 извънредно интересни места за 24 дни. Изтощените сетива ви довеждат до бяс на финала, когато сте на най-предизвикателното и прекрасно място – Бейрут. А имате само три дни. А главата ви прелива от образите, видени и запечатани в Диарбекир, Хасанкейф, Мардин, Шанлъурфа, Алепо, Дейр Еззор, Палмира, Дамаск, Аман, Петра, Уади Рум и Кралския път… И няма как да разтегнете пътешествието с още няколко дни, защото пътувате със самолет… Но да започна приключението от началото…

Диарбекир

Организираният туризъм в Турция крачи здраво върху бреговете на Егейско, Средиземно и чат-пат Черно море и върху вулканичните плата и чудеса на Централна Анатолия – Кападокия, но неговата най-източна стъпка си остава планината Немрут, откъдето туристът може евентуално да прескочи и надникне в езерото със свещените шарани, свързани с легендите за Авраам в Шанлъурфа… По-нататък организиран туризъм и евтини хотели и пансиони няма или поне до началото на 2011 година беше така. Само Холивуд дръзна наскоро да си избере екзотична база за снимки в Югоизточна Турция –

в приказния град Мардин.

Пак ще впрегна коня пред каруцата като покажа тук снимката (не е моя), която ме вдъхнови, плени и въодушеви, която ме накара да мечтая –  Мардин!

Мардин, Турция

http://adele27.aminus3.com/image/2010-07-11.html

И понеже сме почитатели на индивидуалния туризъм, решихме със съпруга ми да си направим отново програмата сами. Какво може да види човек в Югоизточна Турция, която, слава богу, е мирна и спокойна в последно време? Градове и исторически селища като Диарбекир, Хасанкейф, Мидиат, Нюсайбин,  Мардин, Савур, Харан, Шанлъурфа… В платото, източно от Мардин, се намира

островче на християнството, наричано Турабдин (Turabdin или Tur Abdin),

където са съсредоточени и относително добре запазени множество християнски църкви и манастири, някои от които ни отнасят в митичните времена на влъхвите, които положили началото на „храм” в името на новия пророк, изгаряйки парченце от ризата му, подарено от Девата като благодарност за принесените подаръци. (Такава е легендата за първоосновите на големия храм на Богородица в древния Hah).

Убедена съм, че не само поклонници биха проявили интерес да посетят този анклав на християнството, където все още може да се чуе молитва или проповед на (ново)арамейски език:

Турабдин (Turabdin или Tur Abdin), Турция

http://www.aina.org/maps/turabdin/turabdin.htm

Голяма част от асирийците от горна Месопотамия, приели християнството и след поредица от премеждия и катаклизми оформили облика на някои от основните християнски църкви, между които днешната сириакска (православна) и халдейската (католическата). Други останали трайни почитатели на бога на слънцето. Говори се обаче, че някои от християнските черкви в областта, в т.ч. в Диарбекир, са построени така, че слънцето да ги огрява по „специален” начин… Към всичко това трябва да се добави невероятната архитектура на района с два центъра – Мардин и Хасанкейф, дело на династията на Артукидите, за която нищичко не знаех докато не започнах да се ограмотявам. За десерт – великата река Тигър, наричана Диджле в Турция и в източния свят. От всичкото това великолепие си избрахме 4 места за посещение – Диарбекир, Хасанкейф, Мардин и Шанлъурфа.

Асоциациите на повечето от нас вървят в една единствена посока при споменаване на града Диарбекир – заточение.

Към тази устойчива линия на мислене се добавя  нещичко от новата история – Диарбекир е „столица” на турски Кюрдистан. За Османската империя Диарбекир е онова, което е Сибир за руснаците. Място за заточение на политическите затворници – християни и мюсюлмани от Балканските страни в последните десетилетия на 19 век. Заех се да чета записките на няколко български заточеници и по-късните коментари на наши историци. Прехвърляхме тези четива от компютър на компютър и доста цъкахме, защото в историите имаше безценни данни за живота и взаимоотношенията между българите – прекрасен извор за народопсихологията от оново време (завистта не била новобългарска черта!); за огромната помощ, която са получавали от арменското население, от сирианците и халдейците. В края на разказа ще посоча някои от тези четива, уверявам ви, че си струва да бъдат прегледани!

Успях да запиша в тефтерчето си две неща, които евентуално да търсим – черквата „Св. Козма и Дамян” и християнската махала Шах Матар. Според Димитър Шишманов «Свещениците получили от Ерусалимския патриарх славянски църковни книги и свещенически одежди и служели в църквата „Свети безсребреници Козма и Дамян“, венчавали синовете и дъщерите на християните и кръщавали децата им...”. Беше ясно, че в етническо отношение градът е коренно различен, беше ясно, че е по-вероятно да не открием никаква следа… Не трябваше да любопитстваме открито, не се знаеше кого ще обидим, разсърдим или вбесим. Това гласяха повечето от съветите на пътувалите. Деликатен район – заради кюрдите, заради арменците, заради християните-асирийци, заради турците или арабите…

Диарбекир, Турция

Пътуването със самолет на компанията “Pegasus airlines” отне малко време. София-Истанбул, Истанбул-Диарбекир.

В ранния следобед на 10 февруари, снабдени с няколко жокера от форуми, wiki travel и локални сайтове, стъпихме на диарбекирска земя.

Взехме „белия” автобус до центъра на града и слязохме на централния булевард „Екинджилер”. Многолюден и шумен град! Град с население колкото София. Просещи деца ни заобиколиха тутакси. Питахме за „Офис” (нещо като центъра на центъра) и за „Санат” сокак, а после и за крайната цел – „Махиа Кофи Хауз”, където беше срещата с бъдещия ни домакин. Ние си питахме питането, нас пък ни питаха откъде сме. Споменаването на България не извикваше познатата ни реакция „комшу”! Не защото тук не симпатизират на родината ни, а просто защото България е далече! Тук „комшу” казват на иракчаните и иранците – те са близките съседи. „Санат” сокак беше перпендикулярна на булеварда, от двете ѝ страни имаше десетки кафенета. Подминахме повечето от тях, завихме в една от преките и се озовавахме пред „Офис джамия”, срещу която беше кафенето „Махиа”.

Кафене Махия – Диарбекир, Турция

Махиа” грабна сърцата ни още в първата секунда – тип ъндърграунд, арт заведение със 70 вида кафе, музика от 60-те и 70-те и екзотичен за тези ширини собственик, който развяваше дългата си прошарена коса, пощракваше с фотоапарата и все нещо пренасяше от флашка на флашка и от лаптоп на лаптоп. Заведението се отопляваше от печки с дърва, върху всяка от тях стоеше метална кана с вряща вода; котката „Шадоу” (сянка на собственика) мъркаше върху собствен стол близо до печката, а за огладнелите от приказки, игра на табла и пиене на чай в заведението влизаше час по час продавач на симит, поставил таблата на главата си. Под симит тук разбират гевреци. В западна Турция, в Измир казвали „геврек”…

Кафене Махия – Диарбекир, Турция

Махия кафе

Както е известно, пенсионирането в Турция е ранен феномен – навършваш 50 години и чао. Собственикът Х. беше млад пенсионер, отдал се на кафенето и на двайсетгодишното си хоби – фотографията. В „Махиа” си даваха среща почти всички чужденци, посещаващи града (вероятно, защото и Wiki travel препоръчваше заведението), както и представителите на местния артистичен свят, приятели, младежи. Х. ни посрещна изключително дружелюбно, беше предупреден за идването ни, сгря ни с по един чай, предложи ни веднага специалното диарбекирско кафе – мененгич.

[singlepic id=8654 w=320 h=240 float=left] [singlepic id=8655 w=320 h=240 float=right]

<––Мененгич кафе<––  ––> От тези зърна се прави  кафето––>


После започна да ни рисува карта на стария град, но ние с достойнство извадихме наша карта, собственопринтерно разпечатана в София.

Карта на Диарбекир, Турция

Карта на Диарбекир

http://www.armenica.org/cgi-bin/armenica.cgi?192195876501501=1=3==Other==1=3=AAA

Както се вижда, старият град, опасан от стена, която според местните се води втора след китайската, прилича на риба. Какво се крие зад тази стена ще напиша малко по-късно, а в този момент, понеже бяхме гладни, се отправихме към кулинарните забележителности на „Офис”. Храната беше повече от обещаваща, салатите – прекрасни. Цените тук бяха значително по-ниски от истанбулските и измирските. Премръзнали от студ се върнахме в „Махия”, където заварихме нашия домакин от couchsurfing.org. Той е роден в България и след завършването на ветеринарния техникум в Стара Загора, едва 17-годишен, заминава за Турция със семейството си. Завършва висшето си образование в Турция и тръгва да си дири късмета. Тук да направя уточнение, че под „късмет” на турски се разбира „съдба”, а не „успех”. На това, дето ние му викаме „късмет”, те му викат „шанс”. И пожелават „Бол шанс”! Честна дума! Та, момчето дошло да работи като ветеринарен лекар в този богат на добитък край. Човек с изключително приветлив, открит и приятен характер, Г. имаше очевидния талант да събира хората заедно, да играе с лекота ролята на дипломат и лидер. Всички го обичаха, личеше си. От него научихме много неща за селското стопанство на района (една крава струва скъпо – около 6-7 хиляди лева); за шапа – беше изцяло съгласен с професионалните мерки, които се приложиха в България, а при тях шапът идвал от Иран… Домакинът ни работеше много, но не го видяхме да пъшка от умора, макар че оперираше хернии на теленца, израждаше крави и пр. по всяко време от денонощието, дори и в почивните дни. Шегувахме се, че ветеринарите и педиатрите били най-необлагодетелствани, защото пациентите им не можели да си кажат сами къде ги боли. За разкош този млад човек заедно с дружината си беше завършил и курсове за водолаз, та изгаряше от нетърпение да отива да далдисва.

Още първата вечер той ни покани на нощен клуб с жива музика. Така попаднахме в един от диарбекирските „Суингин хол-ове”, където народът се веселеше, надигнал бутилки бира или чаши с мастика. Джими Хендрикс заемаше почти цяла стена, а Дженис Джоплин вдъхновяваше публиката от отсрещната страна. Пушачите трябваше да посещават специално помещение, в което електрическата печка не вършеше много ефективна работа. Някъде към нощните часове се прибрахме да спим. Апартаментът на Г. беше малък според тукашните стандарти – само 100 кв. м. Нормалните апартаменти били по 140 кв. м., сега се строяли нови – по 160-180 кв. м. Не е за чудене предвид средно осемте деца в семейството. Памперсите тук се продават в чували, задръстват тротоарите:

Памперси на чувал на пазара в Диарбекир, Турция

На следващия ден направихме еднодневно пътуване до Хасанкейф, но него ще опиша отделно. Изучаването на Диарбекир започна на третия ден от пристигането ни. Диарбекир няма да ви впечатли от пръв поглед. Няма да ви спечели с нищо специално, ако не знаете къде да влезете и какво да гледате. След всичко, което видяхме и проучихме сами, но най-вече с помощта на местните ни водачи, си позволявам заключението, че типичната архитектура на Диарбекир е много стилна, изчистена и елегантна. Базалтово черно и бяло за освежаване. Независимо дали става дума за култови постройки или за частни сгради – това е тоталната стара архитектурна мода.

Да започнем със стената.

Обиколката ѝ е 5,7 км; височината ѝ – 12 м; широчината – от 3 до 5 метра. Има четири основни порти и 82 кули и бастиони. Бастионите са двуетажни, на места имат по 3-4 етажа. Най-интересната част от стената е между портите Мардин и Урфа. Както вече споменах, местните ще ви убеждават, че диарбекирската стена е втората по големина и забележителност след китайската. Води началото си от ранното средновековие и част от най-красивите ѝ детайли са дело на Артукидите през 11 век. Не харесвам стените. Нещо ми пробуждат клаустрофобията… Е, запечатих я върху няколко снимки, забележителност е все пак:

Урфа капъ /Портата Урфа/ - стои на герба на града – Диарбекир, Турция

Урфа капъ /Портата Урфа/ - стои на герба на града

Урфа капъ от вътрешната страна – Диарбекир, Турция

Урфа капъ от вътрешната страна

Един от бастионите – Диарбекир, Турция

Един от бастионите


Първата действаща християнска черква, която посетихме, беше халдейската „Св. Антоний”.

Намираше се близо до джамията „Шейх Мутахар”. Очевидно тук се е намирал християнският квартал „Шах Матар”, за който си бях отбелязала в записките. Предишната вечер поразпитах в кафенето, но хората  повдигаха рамене в недоумение, „Шах Матар” нищо не им говореше. Реших да се примиря с факта, че няма да открия нещо, което очевидно отдавна е изтрито от картата на града. В момента, в който прочетох „патрона” на джамията ми светна! Значи просто грешка в произнасянето! Откритието ме развълнува силно! Ето какво точно пише Димитър Шишманов: „Голямото мнозинство от жителите на Диарбекир и на Източен Анадол били кюрди, но в града живеели и хиляди християни-арменци, православни араби и сирианци. Българите заточеници установявали с тях приятелски връзки. Със застъпничество и гаранции от диарбекирски християни някои заточеници получавали смекчен режим и право да живеят и работят в града, за да осигуряват прехраната си. Те се установявали в християнската махала „Шах Матар“, някои в турските махали при господарите си работодатели или в чифлиците в околните села».

В „Св. Антоний” = “Mar Petyun реших да отида още по-далеч в търсенето и поразпитах момченцето, което се навърташе там – вероятно син на работещия в храма човечец, дали знае къде се намира черквата „Св. Козма и Дамян”. Момченцето ме разбра, възкликна „Мар Козма!” и разтвори пред очите ми свързана с телбод книжка. Така зърнах част от списъка на християнските храмове в града, даже снимах страницата, но текстът беше на турски, така че не разбрах какво пише там. От обясненията на момчето успях да схвана, че търсената от мен черква е унищожена, а руините ѝ са някъде около православната сириакска „Св. Богородица” („Мериемана Килисеси”), която не е в този район. С още малко питане разберах, че християните в града са около 50-ина, а действащите черкви работят на ротационен принцип.

Католическата (халдейска или келдани) черква „Св. Антоний”– Диарбекир, Турция

Католическата (халдейска или келдани) черква „Св. Антоний”– Диарбекир, Турция

Католическата (халдейска или келдани) черква „Св. Антоний”


До „Св. Богородица” стигнахме на следващия ден.

Тук трябва да направя уточнението, че освен картата на града, която стои по-горе, имахме още една карта на стария град. Очевидно обаче в нея имаше някои грешки, защото нашият нов приятел Г. я разгледа и каза: „Мериамана” не е тук”. „А ти знаеш ли къде е?” – попитахме ние. „Знам, аз ходя там с Х. понякога” – отговори Г. „Х. християнин ли е?” – попитахме в един глас с Емо, защото тук никой не говореше открито за вероизповеданието и етническата си принадлежност, та решихме, че всичко е възможно, дето се казва. „Не, не е християнин, но има там приятели, с които си пие чая.” – отвърна простичко Г. Честно казано този отговор хем ни смути, хем внесе в сърцата ни неистова радост и благодарност за островчето човещина, на което бяхме попаднали. Нещо в тези думи ме накара да повярвам, че наистина е имало местни хора, които са помагали на нашите заточеници преди век и половина… Не можех да не се възхищавам на Г. Той, етническият турчин, роден в България и отлетял в този край на света като пухче, оставено на произвола на бурните ветрове, беше пуснал крехки корени в тази размирна земя и едва ли съзнаваше каква позитивна и събирателна роля играеше за околните и за нас в този момент. Къде се беше научил на такава толерантност? Според наставленията му трябваше да отидем рано, за да не изпуснем службата. Само че оживление имаше само в отсрещната черква, която се оказа протестантска. В „Св. Богородица” всичко беше приключило много преди 10 часа. Пуснаха ни да разгледаме, нямаше проблеми.

Православната черква „Св. Богородица” – Диарбекир, Турция

Православната черква „Св. Богородица” – Диарбекир, Турция

Православната черква „Св. Богородица”

Православната черква „Св. Богородица” – Диарбекир, Турция

Православната черква „Св. Богородица”


Попитахме мъжа, който ни придружаваше в обиколката, къде да открием руините на голямата арменска черква. Човекът се затрудни в обясненията, затова просто махна с ръка и тръгна да ни води. Със забързан ход достигнахме до района на джамията „Шейх Мутахар”. Междувременно подминахме разрушен халдейски храм.

Руини от халдейска черква – Диарбекир, Турция

Руини от халдейска черква


После открихме внушителната арменска черква. Новина! Заварихме усърдна реставрационна работа. Майсторите ни съпроводиха до вътрешността на храма, който ни впечатли с мащабите си!

[singlepic id=8666 w=320 h=240 float=left] [singlepic id=8667 w=320 h=240 float=right]

Реставрация на голямата арменска черква  в района Шах Матар

Реставрация на голямата арменска черква  в района Шах Матар – Диарбекир, Турция

Реставрация на голямата арменска черква в района Шах Матар


Издирването на следите от миналото свършваше тук. Сега ни оставаше да се потопим в атмосферата на града – да кръстосаме тесните улички и пазарчета; да разгледаме къщите на богатите; да пием чай в някой от известните ханове на града.

Интересно беше в

къщата на именития поет Джахит Таранджъ (1910-1956).

Превърната сега в етнографски музей, къщата е образец за архитектурното изящество в града и привлича много посетители – преди всичко местни хора. Отделните помещения за мъже и жени станаха повод водачката ни да разкаже, че преди тридесетина години в семейството ѝ този обичай все още се спазвал, но очевидно напредничавият ѝ баща сложил край на тази практика. Изразихме въодушевлението си от видяното, момичето се съгласи, но поклати глава някак тъжно. „Диарбекир не е това, което беше някога… Хората от селата масово идват да живеят в града; пълно е с просяци, безработица; хората са необразовани, зле възпитани… нивото е ниско.” Няма с какво да ѝ отговорим. Мълчим учтиво. Каним я да изпием по кафе на открито. Тя любезно ни отказва, защото „не е млада, нито красива и трябва да спазва стрикни правила, за да успее да се омъжи…” На въпросите в погледите ни отговаря така: „Трябва да внимавам къде ходя и какво правя. Градът е толкова консервативен! Но ти – посочва мен – ако живееше тук, щеше да имаш глеми шансове за женитба!” Тя се смее, а съпругът ми и аз мигаме на парцали. Аз се окопитвам и я питам къде видя шансовете ми. „Имаш светли очи и бяла кожа, пък и ако косата ти беше по-светла…” – отговори тя. Тук си припомних, че в Грузия ме убеждаваха, че имам късмет, защото съм чернокоса и православна. Боже!

От този ден до края на пътуването – през Сирия, Йордания та до Ливан, темата за консервативните навици и правила за женене щеше да ни следва неотклонно.

[singlepic id=8669 w=320 h=240 float=left] [singlepic id=8670 w=320 h=240 float=right]

Къщата-музей на именития поет Джахит Таранджъ

Къщата-музей на именития поет Джахит Таранджъ – Диарбекир, Турция

Къщата-музей на именития поет Джахит Таранджъ

Друга известна къща в Диарбекир

Друга известна къща в Диарбекир



Съботният и неделният ден ще са преминали зле, ако не сте закусвали в някой от големите ханове на града. Хората идват тук за „кавалтъ” (закуска), почивка и социални контакти.

Това на долната картинка е

Делилер хан

и се намира близо до Мардинската порта. Някога е приютявал търговци, пътуващи по пътя на коприната, и пилигрими, тръгнали за Мекка и Медина. Сега фунционира като бутик хотел.

Делилер хан – Диарбекир, Турция

Делилер хан – Диарбекир, Турция


Зад хотел Diyarbakir Class има друг хан, но трябва да помолите на рецепцията да ви допуснат за разглеждане.

Типични за закуска, кафе, пазар и социални контакти са

Хасан Паша хан – най-големият и атрактивният в стария град и Сюлюклю хан, който се намира близо до пазара за сирене и кисело мляко.

Площадът пред Хасан Паша хан – Диарбекир, Турция

Площадът пред Хасан Паша хан


В тази постройка от 16 век било възможно да отпочиват до 500 коня и да нощуват множество пътници – стаите са много, разположени на три етажа.

[singlepic id=8675 w=320 h=240 float=left] [singlepic id=8676 w=320 h=240 float=right]

Хасан Паша хан


От терасите на Хасан Паша хан се вижда площадът пред

Улу Джами (Великата Джамия),

която в този момент беше в ремонт.

Улу Джами (Великата Джамия) – Диарбекир, Турция

Улу Джами (Великата Джамия)


Улу Джами е забележителна с няколко неща. Тя е е сред първите джамии в Анатолия, датира от първата половина на 7 век. Посроена е върху свещено място, някога там е имало езически храм, а после христианска катедрала с патрон св. Тома. Св. Тома всъщност е доста популярен в тази част на Турция, макар че името му се свързва най-пряко с някогашна Едеса (сега Шанлъурфа). Четирите фасади на джамията представят четирите основни клона на исляма, което прави възможно едновременното „ползване” на храма от хора с различно вероизповедание. В архитектурно отношение се долавят и римски елементи.

А това е

джамията „Шейх Мутахар”,

за която многократно стана дума.

Джамията „Шейх Мутахар” – Диарбекир, Турция

Джамията „Шейх Мутахар”

Минарето на джамия „Шейх Мутахар” – Диарбекир, Турция

Минарето на джамия „Шейх Мутахар” с четирите колони

Джамията на пророка– Диарбекир, Турция

Джамията на пророка


Ако някой премине 7 пъти под четирите колони на минарето, ще се радва на сбъднати желания!

Няма да сте усетили типичното за Диарбекир, ако не сте хапнали

шишчета от агнешки дроб и кюнефе за десерт

Когато излизате от диарбекирски ресторант, ще видите купа с подправката карамфил. Редно е да си вземете късче и да го сдъвчите. Защо? За оправяне на вкуса след всичко пикантно и след множеството свежи, но „дъхави” зеленчуци, които сте консумирали. Случи се на няколко пъти персоналът да ни предлага нещо типично от кухнята безплатно. Например, супа от пасирана леща. Защо безплатно? Защото сме чужденци и ТРЯБВА да опитаме местните специалитети. В една маршрутка впрочем не ни взеха и пари. Защо? За да ни покажат, че местните хора са гостоприемни…

Шиш от агнешки дроб  – Диарбекир, Турция

Шиш от агнешки дроб

Карамфил  – Диарбекир, Турция

Карамфил


Що се отнася до кюнефето, то се яде в сладкарница, обилно посипано с поне два вида ядки и със сладолед. Представлява запечен върху особен кашкавал кадаиф. Уффф, не искам да си спомням! Както казва братовчедка ми от Скопие „Дайте ми твръдо благо или яко благо!” Те това е яко благо!

Кюнефе – Диарбекир, Турция

Кюнефе


Още някои неща трябва да се научат за Диарбекир:

  • дините достигат до 50 кг, а някога достигали и до 70 кг;
  • пазарите за плодове и зеленчуци са изумителни,
  • портокалите и лимоните си имат дръжчици и листенца, наровете се пукат по шевовете…
  • малки момчета с ръчни колички чакат да ги повикате, за да транспортират покупките ви;
  • традиционните златни колиета – киш ниш и двуредната гривна, на която съперничи само трабзонската гривна;
  • евтините бижута от подобие на сребро, нооооо внимание, най-прекрасното и евтино сребро в цяла Турция е в Мардин и в Мидиат…
Киш ниш колиета – Диарбекир, Турция

Киш ниш колиета


Започвахме и завършвахме деня в „Махиа” кафе. Доверието растеше с всеки изминал час, малките ни подаръци отваряха място за реципрочни жестове и преминавайки през тези вечни ритуали на размяната навлизахме все повече в тайните градини на хората, с които се запознахме. Последната сутрин излязохме сами с Емо. Отидохме да закусваме в един от хановете, грееше слънце и не беше много студено. С две думи – приветливо утро. Зазвуча „Едерлези”, мюезинът си пееше неговата песен, но тя звучеше като от друг свят. Жената, която ни обслужваше, беше повече от любезна и се стопяваше като сянка след всяко дребно нещо, с което доотрупваше масата. Неусетно за мен самата се разплаках така неудържимо, такава буца ми препречи гърлото… Едва сега си дадох сметка, че тръгнах към този град като кълбо от нерви, с множество тайни резерви, с европейската си гордост… Само за четири дни кълбото се беше размотало, търкулнало се беше между епохи и хора – сенки от миналото и реално съществуващи, герои и хора без претенции за важност, но в които виждах реалния шанс човешкото да оцелее…

Диарбекирски дневник и спомени
Тоне Крайчов

http://www.promacedonia.org/tk/index.html

Необикновената история на малоазийските българи

Димитър Шишманов

http://www.promacedonia.org/giliev/dsh/dsh_04.htm

още снимки от Диарбекир:

http://royak.snimka.bg/travel/turkey-diyarbakir-febr-2011.575626

Продължението:

Из Югоизточна Турция, Сирия, Йордания и Ливан (2): Хасанкейф, Мардин и Шанлъурфа

Автор: Росица Йосифова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:

Другата Турция

Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF Converter    Изпрати пътеписа като PDF   


14 responses so far

14 Responses to “Из Югоизточна Турция, Сирия, Йордания и Ливан (1): Диарбекир”

  1. радостина казва:

    Разкошно!

  2. Dancho Kolev казва:

    Много добре написано и истинско! Браво!!

  3. Росица М казва:

    Поздравления за пътешествието и разказа !
    Миналия месец бях в Истанбул на също такава нестандартна обиколка и заничане по разни интересни и не много известни кюшета. На едно от вечерните обсъждания какво интересно и неизвестно в Турция, нашата изключителна истанбулска приятелка и домакиня Инджиля ни разказа и горещо ни препоръча Мардин, като много интересен и относително малко познат за външния свят град. Сега това ъгълче в съзнанието ми дето си отбеляза тогава, че трябва да отидем и да видим на място, съвсем се настрои на скитническа вълна.
    Чакам с нетърпение продължението.

  4. Росица казва:

    Родостина, Данчо, Роси М., благодаря ви за отзивите!
    Писах с вълнение за всичко, което видях и преживях в този край на Турция.
    За Мардин трябва да се отделят повече дни, описала съм го в следващата част. Уникално е, в личната ми картотека от образи няма аналози. Ако е здраве и живот, ще направим „пътешествие с кола“ пак там, но ще се постараем да видим повече.
    Роси М., ако вече си се навила за Мардин, прегледай възможностите за нощувка в градчето Савур (Savur), което местните произнасят като Саур и в Мидиат /или Мидият?/. Хотелът – бивш кервансарай в Савур е собственост на фамилия с 10-вековна история.

    Питайте, ако мога ще отговоря, доста подготовка му ударих предварително!

  5. jeniruseva казва:

    Поздравления и от мен !!! Ще трябва да се помисли по-сериозно за тази дестинация. А и не е много далече.

  6. brum казва:

    Мога да напиша само ,че според мен авторката е професионалист в пътеписите.

  7. Росица М казва:

    Роси
    Твърдо съм решила да отида, но започна ли сериозната подготовка, вече знам кого да питам.
    Много благодаря и ще се възползвам от съвета за кервансарая. Харесвам такива места с особен дух и все още неразвратени от масовия туризъм. Обичам да се подготвя издалеко, да прочета кой какво е писал и сега и преди 100 години.
    Със здраве

  8. Росица казва:

    Отново ви благодаря за коментарите! Нещо доста Мардинско започва да става и това ме въодушевява страшно много! Преди няколко дни се появиха и три пътеписа на Юри Варошанов /Стойчо, извинявам се, че цитирам конкуренцията:-), но ти май поддържаш линк към неговия блог/, в единия от които става дума за същия регион. Сред другите български четива мога да посоча няколкото реда отделени на Мардин от Албена Шарбанова.
    Възползвайте се от евтините полети на Pegasus airlines до Диарбекир или Газиантеп, ако ще сте без кола.

  9. [...] на Роси към Близкия Изток. В началоот минахме през Диарбекир, а днес плътно ще приближим границата със [...]

  10. Христо казва:

    Роси, ти отново ме изумяваш! Без значение какво пишеш. И поезия, и научна литература, и пътеписи. Талантът ти е неоспорим! Специално в този пътепис ми направи впечатление, че разказваш за християнски църкви, за които малко хора от нашия народ споменават – те се ограничават обикновено с едиствената в света желязна църква – българския храм „Свети Стефан“ в Истанбул. Удоволствие е човек да чете твоите произведения. Поздравления. Христо.

  11. Росица казва:

    Благодаря, Христо!
    Югоизточна Турция изобилства от християнски храмове и се явява някогашно средище на патриаршии. Сигурна съм, че пътуващите ще проявят интерес към този район и ще има още много разкази и снимки.
    Поздрави!
    Росица

  12. [...] бяхме в Диарбекир, Хасанкейф, Мардин и Шанлъурфа, изпуснахме третата [...]

  13. Петя казва:

    Прочетох пътеписа на един дъх. Много съм развълнувана!

  14. рена казва:

    За тези гредове Мидят и Мардин научих от турския сериал Щастливи заедно , много ме заинтригувата и потърсих информация в интернет. Попаднах на тези пътепити и почувствах огромно удоволствие от това което прочетох. за съжаление едва ли някога ще отида до там . Просто друг свят, сякаш се пренасяш в някаква приказка -назад във времето. Тези Ваши впечатления от пътуването сте ги поднесли на нас читателите по особено интересен и вълнуващ начин. \хиляди благодарности , защото благодарение на това четиво попаднах в друг свят – вълнуващ и прекрасен.

Leave a Reply


Switch to mobile version