мар. 24 2011

Тасмания (1): По деликатните места на географията

Особени маймуни сме това хората – гледаме телевизия и виждаме земетресения, цунамита, ядрени катастрофи, бомбардировки, банкови обири и много други глупости… Няколко седмици по-късно това ще бъдат напълно забравени събития, както например чудовищното наводнение в Австралия от преди само няколко седмици.

Днешният пътепис се развива на фона точно на наводненията в Австралия. Изебела ще ни води до Тасмания по време не бедствието. Приятно четене:

Тасмания

първа част

По деликатните места на географията

Макар че аз лично не разбирам какво толкова срамно и неприлично има в женската анатомия. Но фактът е, че когото и да заговорите на тема Тасмания ще ви отвърне със свенлива усмивка или ширко ухилен ще занарежда непристойни коментари – според пола, културата и социалния си статус. Горките тасманийци! Предполагам, че им е писнало до смърт. То и на италианците сигурно им е дошло до гуша да слушат, че родината им е ботуш, ама пък да се родиш в място приличащо на роршахов тест си е чисто наказание.

В интерес на истината Тасмания не винаги е имала този порнографски имидж. Преди няколко десетки хиляди години, когато Творецът бил още в ранния си творчески стадий и експериментирал с твърдите агрегатни състояния на водата, нивото на световния океан било много по-ниско и Австралия била доста внушителен континент. Тасмания също, тъй като се явявала част от континента. После на Създателя му дошла музата и заекспериментирал с актово изкуство. Разтопил набързо ледовете и залял де-що имало ниски земи по крайбрежията като в процеса изненадал силно атлантидяните и тасманийците. За първите е писано много от Платоново време насам, няма да се занимаваме сега със степента на тяхната неподготвеност. Драмата на последните, обаче, е останала невъзпята и до днес. Горките аборигени внезапно открили, че безбрежният им сушав плосък роден континент се е свил до размерите на малко обрасло стръмнопланинско островче със силно непредставителна форма. Шокът трябва да е бил жесток (почти като на българските общинари като ги изненада посред декември зимата) – от горди свободно номадстващи жители и стопани на безкрайни слабозалесени територии да се озоват без предупреждение в скромната роля на обитатели на гъстата растителност там долу. (Малко като срамни въшки.)

От срама и позора на ситуацията ги избавят рицарски вече в по-модерни времена белите хора. Избиват ги до крак. Буквално. Преследват ги и ги отстрелват като дивеч до последния човек. (Много срамна глава в националната история, този път по причини нямащи нищо общо с контурите на острова) После на свой ред се заселват в срамния храсталак. (Като бели срамни въшки.) Понякога си мисля, че Господ е германец – чувството му за хумор е едно такова плитко и кенефно.

Сега, тук да обясня, че да се ходи на туризъм в Тасмания не е нито срамно, нито непристойно и никой не се подиграва с туристите. Смехотворно е само да си роден там. Е, и да имигрираш в тамошната посока, предполагам. Така че ние нямаме никакви задръжки и съмнения при избора на южната дестинация. Отдавна ни гони носталгия по Нова Зеландия, а всеки, който е бил в Тасмания се кълне че двете са като сестри-близачки. Зелени, стръмни, мокри, студени и слабонаселени. Идеалното бягство от лятната задуха на Бризбън. Сбогом, о, шумен и разблуден град! И твойте електрични глобуси всуе тъй празнично блестят.

През това време обаче…

Туризъм по време на бедствие

На Господ окончателно му писна от глупостите ни и реши да приключи агонията на най-вдъхновената си грешка – човечеството, по единственият известен Му начин – с потоп. Дали е пращал специални инструкции на доверени хора да строят ковчези  и да ловят животни по двойки не знам, не съм чула за подобно събитие по нашия край, но със сигурност забелязах, че прати много дъжд. Не някакви си там  40 дена. Два месеца не спря да вали. Тормозеният до миналата година от суша Куинсланд се превърна в перманентно блато, къщите и дворовете ни прогизнаха, язовирите се напълниха, препълниха и преляха, колата ми се покри с мухъл и плесен, стълбите – с мъх и лишеи, прането ми изгни на простира, мравките се нанесоха за постоянно у нас, жаби се заразхождаха из центъра, а някои неспокойни, неуседнали още души се размислихме дали пък не е време да емигрираме отново – в някоя много суха пустинна държава. Саудитска арабия да речем. Или Мексико. Всъщност и Западна Австралия звучи обещаващо безводно.

Не знам Творецът ли е с къса памет или си мисли, че ние сме, ама да ни пробутва все същия номер с потопа е малко изтъркано и наивно. Ехо, там горе, ние имаме писменост все пак! От няколко хиляди години. И знаем за последиците от предишните Му гневни изстъпления. Така че куинсландци хич даже не се разтърчават да строят ковчези (що пък точно ковчези, не може ли да са салове, яхти, подводници, атомни самолетоносачи?) и да ловуват ендемични животни (макар че, ако питате мен, сега е моментът да се отървем от такива божествени недоразумения като грачещи гарги, нахални крадливи посуми, соленоводни крокодили, отровни паяци и змии, хлебарки, комари, един потоп добре ще ни дойде всъщност), ами масово се евакуират на лятна ваканция по по-сухите ъгли на континента, из тихоокеанските острови, по Азията и Европата, а най-хитрите даже се възползват от високия австралийски долар и ниския американски такъв и се замъкват на големи тумби в Лос Анжелос и Лас Вегас. По-инатливите от друга страна се запасяват с неимоверни количества бира, храна и вода, барикадират се в домовете си и се приготвят за дълга мокра обсада. Небето си знае своето – продължава да вали.

Ние също инатливо не се отказваме от туристическите си планове. За да не губим време в разтакаване по пътища и фериботи се каним да прехвръкнем набързо с голямата бяла птица до вторият най-голям град на Тасмания Лонсестон. Е, не е Америка, но все пак е отвъд море, на друга суша.

Пътуването ни започва с безсънна нощ, доминирана от ниско прелитащи вертолети (заради многобройни спасителни операции както ще стане ясно по-късно), грохот на падащи камъни (или безумни количества вода) по ламаринения покрив и обичайните нескончаеми, незасегнати от бурята шумни посумски скандали на верандата. Рано сутринта нарамваме чантите и в блажено неведение успяваме да се измъкнем на косъм точно преди Божият гняв да удари Бризбън. Гледаме с невярващи очи на телевизионните монитори на летището как калният потоп въргаля микробуси и корабни контейнери като сапунерки по улиците на Туумба, увеличава многократно капацитета на автомобилния паркинг в мола като трупа колите на многоетажни камарки, пуска мебели и цели къщи да плават по вече плавателните улици на Рокхамптън, превръща в дълбоководно езеро центъра на Ипсиуч.

Полетът ни закъснява. През панорамните прозорци на изходния гейт гледаме безпомощно как багажът ни прогизва ненатоварен под тоновете вода изливаща се от небето.

В Мелбърн вали. В Лонсестън също.

Настаняването в мотела ни отнема точно шест секунди – хвърляме чантите на леглата и слизаме на рецепцията да питаме за карта на града. Докато се разговарям дружески с девойката и подобаващо любезно отговарям на любезния й (и задължителен за такива ситуации) въпрос откъде съм всички присъстващи внезапно млъкват и се втренчват в нас, някой промълвя пребледнял “О, Боже!” сякаш Бризбън е център на чумна епидемия и ние сме домъкнали съзнателно заразата в техния град. После се отприщва лавина от въпроси за състоянието на града, колко лошо е наводнен, нашето жилище пострадало ли е, кога е започнала евакуацията, транспортът напълно ли е спрян и прочие абсурдни неща, без никакъв смисъл и връзка с реалността. С нашата реалност. Гледаме ги като треснати. Чак тогава забелязвам, че телевизорът в помещението е включен на новинарски канал и редува все по-шокиращи кадри от наводнените куинсландски градове с предупреждения за евакуация на бризбанското сити. Признавам си честно и абсолютно безгрижно, докато се опитвам все пак дазвуча интелигентно, че не съм чувала за никаква евакуация и внезапно си спомням, че още не съм включила телефона си след полета. Цъквам припряно копченцето и това, което се случва ми изкарва акъла повече от всякакви журналистически телевизионни истерии.

Сега. Да обясня тука, че аз не обичам телефони. Никакви. Най-малко мобилни. И не без приина. Те системно и безпощадно ограбват личната ми свобода, носят лоши новини и вдигат неприятен шум в най-невероятни часове на денонощието, което само по себе си е достатъчно, за да ги презирам и игнорирам. Дори да не изреждам тук другите очевидни негативи на присъствието им – шокиращите телефонни сметки, своеволията на доставчиците на комуникационни услуги, неизмеримата досада на неуморни телемаркетери и прочие неизбежни особености на съвременния начин на живот, без които безпорно бих била много по-щастлива. За да не изпадам в позиция на безпомощна жертва на телефонен произвол аз подмолно си отмъщавам като редовно забравям да заредя батерията, оставям си телефона вкъщи, не го чувам като звъни, не се чувствам длъжна да го вдигам, с дни не забелязвам получените съобщения и не им отговарям, не знам как да ползвам многобройните менюта и не пращам ес-ем-ес-и, освен ако не е абсолютно, животоспасяващо наложително. Съответно много рядко получавам такива. Обикновено. Този конкретен ден в сивия дъждовен Лонсестон е невиждано и нечувано, направо зловещо и знаменателно изключение – получила съм 14 съобщения за няколкото часа, откакто напуснахме Бризбън. Повече, отколкото през последните шест месеца общо. Е, то хубаво е човек да знае, че е търсен и обичан, ама чак път толкова да съм залипсвала на всички само за един ден… Съобщенията са: от компанията, в която работя, уведомяваща ме, че поради наводненията и принудителната евакуация офисът се затваря до второ нареждане, от прекия ми началник настояващ да му се обадя, ако съм в нужда, от Министерство на транспорта в Куинсланд, отменящ таксите на всички платени мостове и магистрали в Бризбън, за да позволи по-бързо евакуиране от града, от колеги и приятели, които ми предлагат подслон и помощ, в случай че сме наводнени. Докато да ги изчета всичките и да се преборя с идиотската телефонна клавиатура, колкото да разпратя вестта, че сме живи и здрави и на (относително) сухо телевизионните новини са се прехвърлили на прогнозата за времето. Страховито лилавата зона на поройните дъждове се придвижва с убедителноа анимационна зрелищност на юг през Куинсланд, Нов Южен Уелс, Виктория и чак до Тасмания. Няма измъкване! През следващите седмица-две ни очакват дъжд, много дъжд, порои, наводнения и още дъждовно време. Както самодоволно отбелязва някакъв телевизионен метеоролог, дъждовният сезон едва сега започвал. Абе, тия хора телевизия не гледат ли, що ли?! През прозореца си поне едно око не хвърлят ли??!! Ми то в Куинсланд не е спирало да вали от месеци! Целият щат е замязал на воден свят. Човек все настъпва жаби в тъмното и очаква да срещне Кевин Костнър зад всеки ъгъл.

Апокалиптичната прогноза само ми напомня, че е по-добре да побързам с разглеждането на местните забележителности докато световният потоп не ни е застигнал. Като ще ставаме волю-неволю персонажи в нови библейски глави и сюжети, то поне да се поразходим дотогава.

Лонсестън Тасмания, Австралия

Лонсестън

(Хич да не ми скачат тука (или по-нататък) разни ерудити и буквоеди с теории как се предполага да се произнася въпросното буквосъчетание, или как му викат на Британските острови. В Таси е Лонсестон. Точка. Никой не знае защо.)

И тук му е мястото за малко нахвърляна набързо история:

Когато великият холандски мореплавател Тасман направил великите си географски открития т.е. открил за цивилизования свят островите и материка в Южния Пасифик той май не бил много сигурен дали Тасмания е разделена от континента. Кръстил я Земя на Ван Димен, но на картите му е малко неясно дали е самостоятелно парче суша или полуостров. По-изглежда като да не е. Кук на свой ред също пропуснал да забележи ивицата вода между двете суши. Което всъщност си е съвсем оправдано – и двамата са имали цял континент да изследват, картографират, описват. И то какъв континент! Странен, необичаен, пълен с невиждани чудесии. В добавка към многобройните други острови и земи из Тихия океан огромността на начинанието им не позволявала твърде много детайлност. (Макар че, редно е да отбележа, и двамата са се справили блестящо с картографирането.) Човешко е да се допускат дребни пропуски. И разбираемо. Та Тасмания си останала на теория част от континента.

Британското владение на новият Южен континент вече било официално заявено с основаването на първото поселище и затвор в Сидни, когато не щеш ли малко по-наблюдателният капитан Бас взел, че открил съществуването на протока, който разделял Земята на Ван Димен от материка. И своевременно (и с малко изненадваща егоцентричност) го кръстил на себе си. Което не е никак странно всъщност, по онова време само който не е идвал до тукашните брегове той не е направил географски открития и не е оставил името си (и това на любимия си губернатор/ крал/ кралица/ принцеса/ съпруга/ любовница/ комшийка/ метреса) по географските карти. Това конкретно откритие обаче носело със себе си сериозни политически последици. Ако Земята на Ван Димен била наистина самостоятелна суша, несвързана с континента, то трябвало незабавно да се вземат мерки и да се предявят териториални претенции и върху нея. Иначе нахалните французи, чиито плавателни съдове висяли по най-подозрителен начин край западния бряг (под предлог за научна експедиция (каквато действително извършвали) с корабни имена като “Географ” и “Естественик”) щели като нищо да я обяват за френско владение и да дадат на Наполеон невъобразимо важен стратегически пункт за инвазия в Новия свят. Британската корона не можела да допусне подобна историческа и милитаристична несправедливост. Затворнически кораби веднага били препратени да основат втора австралийска заселническа колония в южната част на острова – днешната тасманийска столица Хобарт и веднага след това още една, просто за всеки случай, за да се обезкуражат напълно французите, от северната страна, която по-късно ще се превърне в Лонсестън. Вторият най-стар и най-голям град на Тасмания.

През целия деветнайсти век и началото на двайстия такъв Лонсестън е важно пристанище и търговски център – изнася вълна, жито, руда. Внася имигранти. После значимостта му бързо намалява заедно с тази на цяла Тасмания и за много дълго време островът остава под радара на бързо развиващата се индустриална икономика на модерна Австралия. Факт, който е позволил опазването на колониалната архитектура и атмосфера на града забележително непокътната. В пълното й разточително викторианско великолепие. И романтична непрактичност. Мотелът ни например е небрежно реставрирана (или никога недомодернизирана) дървена скърцаща двуетажна чудесия, окичена откъм улицата с веранди, дърворезби, поизкривени от времето колонади, наблъскани една в друга кулички и множество разникалибрени двускатни покривчета. Всичко това боядисано екстравагантно в няколко контрастни цвята с преобладаващ афинитет към винено червено, бяло и светло сиво. С пищни деликатни дантели от чугун под стрехите.

Дори през ситния дъждец и рехавата мъглица над реката мога да видя множество възхитително декоративни колониални къщи накацали живописно по стръмния склон над пристанището. Каменни, дървени, разточително огромни или ситно-скромни скупчени гъсто една в друга. Под гигантски евкалипти или вековни европейски дървета. Кокетните дървени рибарски лодки, платноходни корабчета и яхти на кея, копиращи модели от минали столетия компетентно допълват историческата картина. Покой и безвремие властват над гладките води на река Тамар. И чайки, естествено. Къде се е видяло покой и безвремие да не са системно нарушавани и доминирани от крясък на чайки?! Сглобяемият чугунен мост, произеден в Манчестър и превозен с кораби, за да бъде издигнат в елегантна арка над водите на реката ме убеждава окончателно, че съм попаднала в неиздаден роман на Джейн Остин. Съветвам се набързо с картата, повдигам деликатно дългите си викториански фусти и атакувам туристическа атракция номер едно – Дефилето Катаракт. (Няма нищо общо с очните болести, думата означава също и водопад.)

Предполага се, че чудовищно земетресение е разцепило преди около 10 хиляди години скалите и реката се е втурнала с грохот и трясък в теснината, влачейки канари и разширявайки неуморно дефилето оттогава до днес. Създавайки в процеса едно от най-привлекателните места за разходка в градеца. Отвесни скали, шум на вода, дрвени гори и катерачески приключения буквално на пет минути от центъра. Пътеката е тясна и предизвикателно стръмна, предлагаща потресаващи гледки към свирепите отвесни каменни стени под мен и далечното зелено на реката. Почти едночасово пъхтене и потене, разнообразено със спъване в оголени коренища и подхлъзване по сипеи от дребни камъчета, и освежено с несекващ ленив дъждец ме отвеждат до най-неочакваната зрителна и звукова картина за подобен пра-исторически гингирлик – небесно-син плувен басей, пълен с пищящи до Бога деца, обкръжен от грижовни майки, разположен сред алеи, пренаселени с кучета на каишки и спортуващите им стопани. В съседство с прекрасно планинско езеро, симпатично мостче, ресторантче и великолепно поддържани паркови площи. Под въжен седалков лифт. За съжаление неработещ. Някогашното ледниково езеро в скалната планинска купа, опразнено след катастрофичното земетръсно пропукване, се явява понастоящем детска площадка за игра на целокупното население на Лонсестън.

Прекосявам мостчето и попадам в още по-фантастична картина. Сред облаци от синеещи хортензии, лилавеещи буганвилии и друг екзотичен храсталак се кипри изящна викторианска беседка. На перфектно подстриганата полянка пред нея се разхождат … пауни. Естествено! Какво друго да се разхожда из дивите паркове на малко пристанищно градче в един от най-отдалечените постове на цивилизацията на един от най-южните и най-екзотични острови на планетата?! Няма да е тасманийски тигър, я! Паун ще е! В пълно бойно оперение. Напълно изгубвам усещане за реалност и ускрено се изненадвам, че запъхтяният младеж, който прави лицеви опори сред пауните не е мистър Дарси. Хм.

Връщането по отсрещния отвесен бряг е не по-малко екстремно, стръмно, да добавим и тъмно в бързо спускащата се мрачина под дърветата. Все пак на открито вечерта се помотква и разтакава дълго още, оставяйки небето да светлее в перлено сияние чак до девет и половина. Нечувано разточителство за нас бедните жители на субтропика, където дори през лятото в шест вечерта е вече тъмно.

Вечеряме дълго, бавно и с удоволствие в малък ресторант край реката. Под оглушителна чайкова серенада. Специалитетът на заведението е стриди с доматен сок и водка, тънко нарязана люта чушка, сол и май малко захар. В миниатюрни чашки. Нещо като мини Блъди Мери с мезе. Мистър Дарси не се явява никакъв, но това е дребна подробност, която не бива да разваля добрата романтична история. Лонсестън е любовен роман писан вдъхновено от природни стихии, човешки усилия и страсти, колониална архитектура, дървени мачти, морски бриз, писък на чайки и пияни стриди в малки стъклени чашки.

Измислен град. Сънуван. Проектиран с всички задължителни елементи за незабравима любовна авантюра. От онези уж с нищо незабележителни градчета, в които “освен да се влюбиш, просто няма какво да се случи”.

Продължението:

Тасмания (2): Време за дъжд

Автор: Изабела Шопова


Други разкази свързани с Австралия – на картата:

Австралия

Please follow and like us:
   Изпрати пътеписа като PDF   


7 коментара

7 коментара to “Тасмания (1): По деликатните места на географията”

  1. rumiana каза:

    Душа давам за пътеписите на Изабела! И този няма грешка 🙂

  2. katryn каза:

    УАУ! Влюбих се, закопнях и завидях! Великолепен разказ! Така майсторски написан, че даже не забелязах липсата на снимки.

  3. Стойчо каза:

    Авторката в неофициална форма обеща да има продължения 🙂

  4. ivanova каза:

    Blagodarq vi za poredniq maistorski opisan i napisan patepis !!!

  5. brum каза:

    Както и друг път съм отбелязвал повечето българи живеещи извън Родината имат чудесно чувство за хумор, (нашето май изчезна по време на масовата приватизация). Толкова живописно е подреден пътеписът ,че и аз не забелязах ,че няма снимки – не ми липсват въобще.И продължението предполагам ще е толкова красиво и остроумно.

  6. Izabela каза:

    OK. Ето няколко снимки (трябва да имате фейсбук профил, за да ги видите):
    http://www.facebook.com/permalink.php?story_fbid=10150247931907468&id=835087467#!/album.php?aid=367666&id=835087467

    И благодаря за добрите думи.

  7. […] по време на потоп из Тасмания. Започнахме с градчето Лонсестън, а сега продължаваме в дъжда да обикаляме […]

Leave a Reply