мар. 05 2007

Някои щрихи и объркани мисли от Тбилиси

Не търсете последователност или смисъл…
Така видях града преди няколко месеца, така го и описах. Не съм майстор на словото, просто следвам собствените си мисли. Това тук всъщност в оригинал беше писмо до един познат (доскоро го наричах приятел), в когото имах глупостта да се влюбя (за кратко, ама качествено!) по онова далечно време… Помислих си, че всъщност може да ви бъде интересно и на вас…
И така —

Тбилиси…

— Много църкви. Кара ме да се чудя колко ли много грехове имат хората тук, че да им се е наложило да построят толкова… И най-интересното — когато минават покрай тях, и млади, и стари спират да се прекръстят…
— Много пияни мъже по улиците… Вървят си бавно, прегърнали бутилка водка с блуждаещ, празен поглед… Не знам защо ме натъжават…
— Много просяци. Преди час минах покрай едно не повече от 3—4 годишно детенце, оставено само на тротоара върху одеало пред паничка, пълна с жълти стотинки… И не мърдаше, и не ставаше, за да се премести… Просто си стоеше там, където бе оставено и…чакаше. Какво, кого… Като си помисля за разглезените идиотчета на Запад, които е трудно да накараш да направят каквото и да било, камо ли да ги оставиш сами на улицата да просят, на 2 метра от ревящия трафик и след време да ги намериш пак там, където си ги оставил… не знам, сърцето ми се къса…
— Реката си е все там, извиваща се през града, мързелива, зелена, вечна…
— Има някои хубави момичета. Мъжете — все още не съм срещнала добре изглеждащ…
— Младите вече не говорят руски. И английски толкова, ама поне се опитват…
— Колите по улиците са стари. И когато се опиташ да пресечеш, вместо да намалят, натискат педала на газта…
— Мизерията е по-малка, отколкото преди 4 години например… Поне ток има по всяко време и лампите по улиците не са изпочупени… Иначе бездомни котки и боклук навсякъде. Снощи на път за ресторанта срещнахме бездомно куче с тъжен поглед, на когото някой „прекрасен“ представител на човешката раса беше отрязал ушите и опашката… Потекоха ми сълзите. Мълчаливо го погалих и съжалих, че нямам нищо за ядене в себе си… Днес пак минах оттам с геврек в чантата си, ама един Господ знае where that poor creature has gone to…
— Хората (в по-голямата си част) са топли и учтиви. По-учтиви когато съм сама, отколкото с английските ми колежки, „пищящи на високи октави“(удачното сравнение, направено за тази нация, е на един приятел, живеещ в чужбина)
— Интересно, че когато вървя по улиците, хората ме заговарят на английски… и това ме ужасява… Заприличала ли съм на тях?? С прическата ми, струваща 40 паунда, за да изглежда откачено и небрежно, равняваща се на двумесечната пенсия на някого… С различните ми дрехи… Знам ли? Всичко това ме кара да си спомням далечната 1991 в България, когато продавах разни неща на едно пазарче, за да свързвам двата края, преди да дойде септември 1992 и време за университета… Посред зима, при минус 10, аз — там. И понякога си ходех в къщи почти без пари, щото бях на % от оборота… И ми става тъжно за тези хора… I escaped. They haven’t. But… have I, really??
— Миналата седмица един колега довел със себе си брат си. Не знам какви ги е вършил англичанина, ама в 1 посред нощ някакви грузинци го подгонили по улиците и положението трябва да е било напечено, щом му се е наложило да скочи от един мост направо в реката… Сега лежи в една от болниците в Тбилиси със счупен крак и вероятно се кълне, че никога повече няма да стъпи тук…
— И все пак не всичко е сиво и депресиращо. Всъщност не исках да звучи така описанието ми… По улиците има млади хора, които се държат за ръце и се гледат в очите, без да им пука за това какво ги заобикаля… Току-що на път за хотела видях 3 врабчета да се къпят в една локва, целите измокрени, рошави и цвърчащи щастливо… Спрях се да ги погледам и… още се усмихвам…
Не съм излизала от Тбилиси. Сама не ми е разрешено, а английските идиотки спят по цял ден, а вечер се подвизават в The Tunnel — някаква дискотека, в която снощи например се изтипосаха, облечени в бели клинове и бели джапанки посред зима… Бе к’во да ви разправям…. И т. н.

Автор: Ваня

   Изпрати пътеписа като PDF   


No responses yet

Leave a Reply