февр. 26 2007

Адис Абеба – новото цвете на Африка

Published by at 8:57 under Ваня,Етиопия

Днес откриваме нова страна на нашия сайт – Етиопия. Ваня ще ни разкаже за едно нейно пътуване до Адис Абеба. Приятно четене:

Адис Абеба – новото цвете на Африка

След толкова много посещения в Адис Абеба, така и до днес не разбрах на кого и защо му е хрумнало да кръсти тоя град точно така… Защото нито думата „ново“, нито „цвете“ имат нещо общо с това място в сърцето на Етиопия. Или поне така го видях аз, с моите си, европейски очи…

Вече не помня преди колко години се озовах за първи път там, но помня, че беше ноември и бе лято. Африканско, етиопско лято. Идвах от Лондон — града без сезони, в който ако случайно изгрее слънце и температурите се покачат над 20 градуса — настъпва всенародна еуфория (но през ноември си е по лондонски мъглив, влажен и неприветлив)… Така че съвсем разбираемо — с удоволствие стъпих на африканска земя и нямах нищо против топлия нощен вятър да развали прическата ми, направена с цената на доста паунди и усилия така, че да изглежда небрежно ненаправена…

Помня, че отивайки към минибуса, който ни чакаше да ни откара в Хилтън, минахме покрай цяла дузина инвалиди и деца, които протягаха ръце и казваха една-единствена дума на английски — „pen“… Идея си нямам за какво са им потрябвали химикали и дали това, за което са им потрябвали си заслужава да висиш на паркинг в 3 посред нощ, надяващ се на благоволението на непознати чужденци… А може би ако си нямаш дом и легло, паркинг на летището е също толкова добро или лошо място като всяко друго…

Нощна Адис Абеба

ми се стори като едно голямо село. Главният път от летището до Хилтън бе асфалтиран, но с толкова много дупки, че все едно не беше. Бездомни кучета спокойно си кръстосваха и пресичаха улиците на сантиметри пред минибуса ни, като че ли не им пукаше ще доживеят ли до сутринта, или ще се окажат под гумите ни… Зачудих се къде ли се е дянал първичния им инстинкт за самосъхранение? Това бе само началото. На още много неща имах да се чудя, пребивавайки в Адис Абеба. И не чаках дълго за това! На около половин километър от летището, всред блоковете и тенекиените магазинчета — гледам — истински самолет! Вече не му помня модела, ама беше малък и на Етиопските Авиолинии! Паркиран там и вътре било кафене! И досега се чудя чия е била тази блестяща идея, след като се бракува един самолет — да го превърнат в кафене! Но понякога човек си остава само с въпросите… Завивам зад ъгъла — и пак изненада! Поне 30 човека тичат по хълма! Знаех си, че етиопците са едни от най-добрите в света в разните му там „бягащи“ спортни дисциплини и вече ми е ясно защо… Тренират си, дори в 4 сутринта (или в 4 посред нощ — зависи от разбиранияра на човек). И се замислих откъде тоя хъс (това от позицията на жена, която би я домързяло да тича, дори ако живота й зависеше от това)… И си помислих, че едва ли е само от любов към спорта. Просто може би това е един от немногото начини да надмогнеш мизерията — ако си достатъчно добър и упорит, за да се издигнеш до нивото на международен състезател… И въпреки, че само единици успяват, явно надеждата наистина умира последна и всеки един от тичащите посред нощ се надяваше, че може би точно той ще е една от тези единици…

След 10 минути сме в Хилтън.

Охраната, метнал автомат през рамо, застава мирно, козирува и ни пропуска през бариерата. До нея, в тревата, точно до къщичката на пазача, нещо се белее. Някой спокойно си спеше под звездите, загърнат само в бяло наметало… Хилтън е един от само двата прилични хотела в града. Стар (или ако и хотелите са като хората — на средна възраст със своите около 40 години), поочукан, но гостоприемен и някак си уютен, за разлика от стандартните си събратя по света… Стаята ми се оказа с балкон, гледащ към градини и плувен басейн, в който в 4.30 сутринта хора плуваха в топлата минерална вода, кояро извира само на 2 метра от басейна. Разопаковах куфара, угасих всички лампи и седнах на балкона. Насаме със себе си и с Африка. Тишина, липса на комари (градът е на около 2400 метра надморска височина и там тез гадини не виреят!), тъмнина и аз. В далечината се чува само лаенето на няколко кучета, спорещи за нещо си и равномерния шум от водата в басейна, разплисквана от ранобудните плувци… Там завърши този ден и пак там — на терасата — започна следващият! След няколко часа сън ме събуди миризмата на нещо вкусно, готвещо се под прозорците и 3 птички, застанали на ръба на балкона ми, надпяващи се едно друго, все едно са в едно от онези, популярни напоследък ТВ буламачи като „Pop Idol“ и „Фабрика за звезди“. Естествено, птичките бяха много по-талантливи от който и да е участник в подобни състезания…

Излязох на балкона боса и ей-така, както си бях по червена тениска с картинка на кученце, служеща ми вместо нощница, независимо в кой край на света ми се случи да заспя… Нито моето 159 сантиметрово присъствие, нито това на кученцето от нощницата ми впечатли миниатюрните певци от балкона и си продължиха ариите до момента, в който реших да протегна ръка и ги погаля. Тогава просто продължиха да се надпяват… от съседния балкон!

Разтрих уморените си очи, които обикновено са сини и хубави, но след 4 часа сън бяха само сини и се огледах наоколо… Контраст е много слаба дума, за да опише разликата между това, което бе от едната страна на оградата, опасваща Хилтън с това, което видях от другата…

Защото умореният, 40-годишен, старомоден Хилтън бе абсолютен лукс в сравнение с колибите, започващи веднага зад оградата му… Малки, кирпичени и с ръждиво-тенекиени покриви. Малки и големи негърчета щъпукаха навсякъде. Тук-там някоя мама-негърка им се скара и ги посъбере накуп… Целият квартал се виждаше като на длан. На 20-тина колиби има по 1 комунално помещение с тоалетна и чешма. Това е. И сигурно хората са благодарни, че не трябва да пренасят водата от километри, както го правят събратята им, живеещи извън града!

Разбира се, тук там

из Адис Абеба има и панелни блокове

в които, предполагам, всичко си е почти като в софийските и хората си имат собствена тоалетна, вода и баня. Само че в Адис Абеба това е по-скоро изключението, а не правилото…

Като заговорих за баня, се сещам, че в онази първа сутрин по нощница на балкона и не подозирах какъв оригинален начин на къпане ще видя само няколко часа по-късно! Слава Богу, двама от колегите ми бяха французойка и хърватин. Защо „слава Богу“ ли… Англичаните не пожелаха да си покажат и носа навън, зад пределите на хотела — мизерията ги депрерсирала! Аз пък си помислих, че вместо да се депресират, по-добре да се замислят за това какви късметлии са в сравнение с местните хорица и поне за малко да спрат да мърморят за каквото се сетят — от времето до това, че в нашата работа имаме „само“ 10 почивни дни на месец! После си помислих, че това няма да стане, оставих ги да си пазят нервичките мот „депресиращата“ действителност извън хотела, грабнахме се с французойката и хърватина и право на „Меркато“ — най-големият открит пазар в цяла Африка. С хърватина освен че си говорим аз на български, той на хърватски и отлично се разбираме един друг (дори до толкова, че да си разменяме рецепти за лютеница), но и споделяме типично балканско любопитство и желание да усетим и опознаем непознатото.
Пообиколихме пазара и се чувствахме адски некомфортно. Трима бели сред стотиците местни… Нямаше отърване от инвалиди-просяци, които смятаха за свое право да си завират недъзите в лицата ни, искащи долари, етиопски бир-ове или каквото им дадеш… Озлобени от мизерията, за тях белите ни лица бяха символ на богатство и просперитет. Помислих си, че само преди няколко дни се оплаквах на приятелка, че с една заплата едвам си плащам ипотеката на къщата и всички сметки и се позасрамих от себе си. Тези инвалиди тук на пазара нямаха ипотеки. Защото нямаха къщи… Освен това бяха гладни. Не се чудеха от коя марка портокалов сок да си купят от ТESCO (верига супермаркети) тази седмица…
И като казах TESCO… Излязохме от пазара и тръгнахме да търсим кафене. И какво да видим… На главния път, между двете платна има ивица с трева и посадени дървета. От едно такова дърво висеше найлонова торба от ТESCO, пълна с вода и с пробити дупки, през които водата се изтичаше! Отдолу — едно 8—9 годишно етиопче, само по гащички и с парче сапун… се къпе!!! Цялото насапунисано и се мие под този саморъчно изработен душ, а колите минават покрай него и в двете посоки и хич не му обръщат внимание! Е, да, ама ние му обърнахме! Хърватина извади фотоапарата — за пропускане ли е такова нещо! Онова ми ти негърче с крайчеца на окото си ни мерна и… заряза си торбата с водата и хукна към нас ей-така, както си беше насапунисано! Зачудихме се какво става! А то ядосано ни поиска пари за това, че сме го снимали! Дадохме му по няколко долара и то доволно се затича обратно към дървото с торбата. Водата от нея отдавна беше изтекла…

Хванахме едно такси и

тръгнахме към Ентото

Това е хълм, който се издига над града и от който се вижда Адис Абеба като на длан… Пътят бе стръмен, планински и горкото такси едвам издрапваше нагоре… От двете страни на пътя вървяха десетки жени. Прегърбени до земята, натоварени с клони. Носят ги от километри до колибите си, за да запалят с тях огън и приготвят вечеря. Гледаха ни — ние седнали в такси, бели, добре облечени. Някои ни гледаха тъжно. Други — злобно. А една възрастна жена просто вдигна поглед и се изплю в посока на таксито и… нас… И най-интересното е, че я разбирах и хич не ми дойде дори на ум да я упрекна за това… Казват, че по селата жените вършат цялата работа — носят дърва и вода от километри. Чистят, готвят, отглеждат не само зеленчуци, ами и деца. Мъжете по цял ден пушат разни наркотици и оплакват трудния живот…

Мислено благодарих на Господ, Дявол и когото още се сетих, че не съм етиопка и женена за някой такъв идиот! После си помислих, че ако ме познаваха, те би трябвало да благодарят на когото се сетят от африканските си божества, че не са женени за българка. Примерно.
Стигнахме до върха. Там имаше една малка постройка — просто 4 стени и врата. Пред нея — етиопец в костюм и вратовръзка!!! На добър английски ни покани да влезем. Вътре беше пълно с картини — негови. Оказа се художник, сам си ги рисува, сам си ги продава в тази малка стаичка на върха на хълма, под който се е сгушила Адис Абеба. С колко много неочаквани неща се сблъсква човек само за 1 ден на място като този град…

Вечерта отидохме да вечеряме в един местен ресторант — Фасика. Само традиционни етиопски манджи и местни танци! Тук е мястото да кажа, че етиопките са много красиви жени! Имат полу-европейски черти, но с шоколадов цвят! Представете си Иман и Наоми Кембъл, ама умножени по 200 — и пълно с такива хубавици навсякъде! Мъжете не ми харесаха, поне не много, ама това сигурно щото не мога да си представя етиопец дългокос, с китара и дръпнати очи…

Та седнахме да се храним… Масата представлява нещо близо до формата на пясъчен часовник като повърхността й е малко вдлъбната, като много плитък леген… И не са големи масичките. Няма покривка, няма нищо! Чак после разбрах защо! Поръчвахме напосоки от менюто, защото така и така не ни бяха яснио имената и кое какво е! По едно време идва сервитьорката и постила масата с… нещо като огромна палачинка!! Направо така отгоре си я пльосна! Оказа се, че така се хранят етиопците! Това бил някакъв си специален хляб, вече не помня от какво е направен, ама не ми и трябва да си спомням, защото нямам никакво намерение да го опитвам отново!!! Кисел, сив на цвят и мирише на мръсни чорапи!!! Донесоха манджите в някакви тенджери и тъкмо се чудех де ще ги сложат — извадиха по един черпак — и няправо разсипват отгоре върху тая ми ти кисела сива палачинка! Тук камарка от агнешко, там купче от козешко и т. н. И няма вилици, няма лъжици! Късаш от палачинката, загребваш с нея от което купче си харесаш и ядеш! Да ви е сладко!!! Само да кажа, че си останахме гладни… После посред нощ в Хилтън им намерихме работа нa Room Service да ни приготвят Club Sandwich по един на всички…

………………………………..

И на фона на всичката тази мизерия, след повече от 4 години и поне 10 посещения на Адис Абеба, първото, което изниква в съзнанието ми като чуя Етиопия, е усещането за топлота. И не само защото там грее африканско слънце. Хората, с много малки изключения, са топли, гостоприемни и понасящи с достойнство съдбата си.
И само от време на време в поглед или дума се прокрадва копнеж — по един далечен, по-хубав живот и свят… Като баба Азарич, която раздава хавлиите във фитнеса на хотела. Като чу къде живея, погледна ме право в очите и каза на развален английски — „Take me London“… Като малкото момченце в снежнобяла ризка, продаващо кожени барабанчета пред оградата на хотела. И когато си купих едно просто защото исках в този ден момченцето да има пари за храна, то с достойнство ми каза — „Благодаря, сестричке“…
Като онзи продавач на чехли на пазара, който като ме видя такава руса и синеока, веднага ме заговори на добър руски и разказа как завършил инженерство в Москва, но на 50 годишна възраст му се налага да продава чехли с надеждата да изхранва многобройното си семейство…

И всеки път, напускайки „Новото Цвете“ си мисля, че точно в хората е красотата на място като Адис Абеба. Хората, чиито живот не е постлан с цветя и рози, но го живеят с достойнство!

Автор: Ваня


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

www.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


No responses yet

Leave a Reply


Switch to mobile version