ян. 29 2007

Моят Китай

от Маргарита Велчева

Едно пътуване до Китай, за което предварително ще направя уговорка, да не бъде ползвано като „указател“ за каквото и да е. При мене е така — никога не съм имала познания по география — казвам го с чувство на лек срам (за по-големи чувства се искат по-големи предполагаеми познания и усет за „географски потенциал“ какъвто аз НЯМАМ…та как да си увелича чувството за срамонезнание, когато ми е ограничен…лимитиран хоризонта на познанията). Та ето — с този безотговорен географски мозъчен багаж ми се налага да пътувам често — и колкото и да е странно да се завръщам някъде си, което е винаги „от дома до пак у дома“.

Китай беше планиран от…четири години — поне на толкова години се провеждат конгресите по „In vitro Culture and…. Предварителната ми подготовка включваше…разговори с колеги-приятели-приятни хора (от тях един редактор на голямо научно списание, с който бяхме май единствените пушачи на конгреса в Орландо…). Тези разговори бяха почти еднотипни „Ще се видим ли в Китай?“…“Може би„… Ей така се подготвях четири години. Едва след като се върнах….(Боже прости ми невежеството…ама на Стела мога ли да откажа…) разбрах че Бейжинг и Пекин са едно и също. И още малко за невежеството ми — Стеле помниш ли като ти обещавах на път за Китай да се отбия в България… Оказа се че Китай е в обратна посока на България (летях Едмонтон — Ванкувър-Пекин)…
(Стойчо: Стела е авторът на разказа за Тунис)

Тази пауза е за напусналите „стаичката“ ми… Преди да отлетя…

Март месец платих конгресна регистрация и зачаках потвърждение от Конгресния Център — мейлите се връщаха като „Returned mail“ по неизвестни причини. Опитах да си платя Хотел-депозит (Хотел Континентал — пет звезди, но за звездите по-късно ще пиша) много неуспешно. За по-напряко преведох депозита на колега в Израел, който ги препрати в Китай без проблеми — малко преди да отлетя за Пекин мейлите „изтичакаха“ безпроблемно в двете посоки- Едемънтън-Пекин-Едмънтън… През Юни започнах поготовка за Китайска виза — официална покана от Конгресния Център (на Китайски), апликационна форма (и тя на Китайски), снимка (фотграфа „искате ли да погледнете дали е добра?“…не поглеждам…няма да се явявам на „Мис свят„…тя е за виза… Китайска…последното звучи „доста извинително за страховата ми невроза от всякакъв вид себе-копиране“), паспорт (български) и 50 канадски долара такса. Изпращам ги с prepaied return куриер (Puroletter).
И чакам…

Чакането се проточва повече от „обещаното“ в официалния сайт на Китайското посолство в Калгари (най-близкото до Едмънтън)…

Звъня на посочения телефон за информация… Отсреща не говорят английски!!!!!
След като не успявам да прескоча бариерата на съмнително повтарящото се „Йес“ дори, когато отговора изискваше… Проумявам!!!! ТАМ (там е в Канада, посолството на Китай в Калгари…не в Китай)… СЪВСЕМ не говорят английски…

Заклевам се че няма да ходя до Калгари да си прибирам паспорта… Каквото и да се случва — имам достатъчно време… А и живеем във време на достатъчи ДРУГИ комуникации… Моля Джеки Чан (той е мой китайски колега и името му е друго, но аз не мога да го произнеса..а и да го запомня…) да разговаря с посолството. Оставам изумена когато той отбелязва — „дано ме разберат — аз съм от район на Китай и говоря наречие което не всеки разбира“….
Говори…. Май го разбират… Смее се… Полсе затваря телефона (а-а-а забравих да кажа, че с посолството може да се говори само между 2 и 3 след обяд…и само в някои дни на седмицата…) и -и-и-и- и пак се смее… На мене!!!!
Каза, че не са ми издали виза….защото не знаели какво да правят с тези 50 долара…. България била „голям приятел на Китай„…така казали…и сме пътували с безплатна виза…
И пак чакам….

И пак си повтарям че до Калгари НЯМА да карам… Там карат като луди…
След още две седмици пак звъним — аз и Джеки Чан…всъщност Джеки звъни… (вече е Юли…края на Юли, а аз имам билет за 10 Август). Джеки се смее (този човек е неуморен в емоциите си)… Трябвало да изпратя 2 долара за да позвънят на куриера и да „организират“ връщането на паспорта ми… Следващите дни са празници (май деня на Канада) и аз рева на Джеки — кажи им да не го пращат…аз ще ходя да си прибера визата от Калгари…{no way!!!! вече е забравено и в мислите си обещавам много кафе за по пътя и голям шоколад…черен!!!

В Китайското посолство в Калгари

ме посрещнаха приветливо и дружелюбно. Имам един колега, който ми разказваше че му се наложило да си вади виза за Китай в Ню Йорк. В Китайското посолство имало дълга опашка от „изнервени“ американци. Когато един от служителите повикал по микрофона моя колега да се яви на гишето без да чака…американците ревнали „демократично“ — „Защо той не чака като нас…“, „Защото е българин“ — отговорил семпло служителя и с това май изчерпал учудването на „опашката“… Горе долу и мен така ме посрещнаха — дадоха ми паспорта с визата и ми пожелаха „Приятно прекарване в Китай“…или нещо такова, казано с широка усмивка и на лош английски.

На връщане от Калгари все попадах на „Construction roads, detour…повече от час се губих из улиците на Калгари и си знаех че това е по сценарий на плашливото ми шофиорско въображение. Ако се бях наплашила и от мечки и мечки щях да видя…
Там…в Калгари за последен път май видях Канадската си ID карта… Сутринта преди полета ми за Ванкувер-Пекин аз вече знаех че картата ми я НЯМА…
Знаех че с българския паспорт мога да пътувам извън Канада, но когато реша да се връщам…без карта няма как да вляза… Трябваше да взема решение на место — или да уведомя паспортния контрол че ID картата ми я няма (с което само щях да създам суматоха и да ги накарам да вземат решение, което не беше нито в тяхна изгода нито в моя). Паспортния контрол няма прерогативи да взема решения за „бъдещи действия“, каквото се оказва comebeck to Canada и щеше да прехварли проблема на началството, което щеше да се произнесе в 3 седмичен срок по случая… Tака мълчаливо, като дете направило беля, която още никой не е усетил аз преминах през Check in-a Едмънтън и Ванкувър… След час престой във Ванкувър вече

летях Ванкувър-Пекин

Знаех че полета е 11 часа, но трудно схващах как излетях в четвъртък сутрин, а щях да пристигна в петък следобяд без да стане нощ… От любопитство не спах — гледах една китайска комедия (поне така ми звучеше) без превод на английски и още три филма (Антонио Бандерас танцуваше красиво в единия филм, после „Мисията невъзможна“ III и още нещо, което не помня като заглавие) те пък бяха с превод на китайски.. не че филмите имаха нужда от думи…

Храниха ни великолепно в самолета, летяла съм с над 20 различни компании, но Air China надмина очакванията ми за вкусна и добре поднесена храна в самолет — храната беше от китайската национална кухня и топла!!! а сладоледът беше студен… Чудя се как ли го постигат…. Не си спомням коя компания ме убеждаваше че НЯМА как да се поднесе топла храна в самолет…. ИМА…дано да има кой да чуе това… В

Пекин

кацнахме навреме (около 3:30 след обяд).

След като излязох от самолета, попаднах в една огромна зала в която не виждах чакащи на опашка…а безброй много хора просто вървяха в различни посоки. Усетих че климатиците не успяват да „охладят“… Беше душно и се усещах „неориентирана“. Имаше надписи на китайски и английски… Основния смисъл не хващах — имаше стрелка на която пишеше „Висса“ — подеглих натам….после видях друг надпис — Карантинна служба — имах имунизация против жълта треска още от ходенето ми в Перу (10 годишна трайност) и реших че тук също като в Латинска Америка първо ти проверяват имунизиран ли си…. На тази опашка ми дадоха листче с няколко въпроса на които на юнашко доверие те приемат (без да те проверяват) на следващото гише, където чакаш пак на опашка за да си предадеш листчето…

В Китай си падат много по опашките — за едно нещо чакаш на три различни опашки и аз останах с впечатление че това е моят дълг да не роптая, защото всяка опашка се обслужва от различен брой китайци… т. е. това са потенциалните възможности на „разкрити работни места“. И ако аз взема да „оптимизирам“ живота според моята представа и „well being то няколко милиона китайци ще останат безработни от едно такова „подобрение“… Трудно излязох от летището — в Едмънтън август е топъл летен месец, но това което усетих след като излязох от летището беше с една дума — сауна… Прегърнах първата възможност за такси (моя съвет е — не го правете — разликата в цената между такситата е огромна). Цената от летището до Хотел Континентал би трябвало да струва около 100 йоана (така пишеше в диплянката, публикувана в Интернет страницата на Конгреса) а цената която платих беше 450 йоана…

От първия ден си спомням само опашките пред Канадското посолство в Пекин.

Стоях търпеливо с ясното разбиране че е трудно да подсигуриш на всеки китаец „разумна“ работа.
Вечерта се възнаградих с ходене до площада „Тян-ан-мън“, Мавзолея на Мао, „Heaven Temple“ и Silk market.
Сега като го сравнявам със „Забранения град“,

Райския (Небесния) Храм (Temple of the heaven, Tian tan)

ми изглежда много по-човешки, но не в смисъла на достъпност. Не ми се натрапва желанието да търся „признаци…символи…на живот“ (както „ми се наложи“ в „Забранения град“).

Има две такси — едната е за разходка из Райската градина (Admission fee — 30 CNY, около $ 4.5 USD), другата е допълнителна за влизане в Храма (15 CNY- $2.3 USD).

Цялата градина и подхода (стъпалата) към Храма са направени достъпни за хора с инвалидни колички. С учудване забелязвам, че в „Heaven Temple“ има минимален брой търговци (направо съм в шок…в Пекин това е едно от малкото места, където не ви се натрапва напевно „Look-look“.

В целия Храм (строен по времето на династията Минг) е втъкано числото девет (всичко е кратно на 9). Бих се радвала ако някой знае повече за това уважение към числото девет. Екскурзовода (Майк) ни казва само че култа към девятката идва като към „най-високо стойностна“ сред едноцифрените числа (?!).
Куполите на постройките са кръгли, а основата им е квадратна. Това пак според Майк се дължи на разбирането на китайците че Раят е кръгъл, а земята — квадратна. Май забравих да кажа, че Храма е строен с цел жертвоприношения и молитва. До него стигнахме след като прекосихме (надолу) площада Тян-ан-мън — намира се в самия край на булеварда който свързва площада с Храма.
Дърветата са със странна корона — като китайски цветни разперени чадърчета и са на повече от 600 години. Има доста хвойна и кипариси. Хенри Кисинджър при посещението си в Храма казва че САЩ могат и да могат да построят Храм подобен на китайския, но ще трябва да почакат дълго за дърветата…
Всяка година Императора е идвал тук в деня на зимното слънцестоене (като син на Рая) да се помоли за добър уражай и да отдаде почит на Бог. Храма е построен (1420 година) от Майстори на Фенг Шуи и според традициите на Китайската Космология.
Трите Ехо-камъни (Echo Stones) се намират извън Императорския Купол на Храма. Когато сте стъпили на първия камък И говорите обърнати с лице към Купола, ще чуете еднократно ехо, при стъпване на втория камък — два пъти ехото си И на третия камък — три пъти.
Наблизо се намира и Ехо-стената. Ако вие застанете на източния край на стената, а приятелите ви на западния и, ако прошепнете дума…вашите приятели ще я чуят ясно (науката го нарича използване на sound waves). A аз се учудвам пак на желанието на китайците да си останат близки чрез думите дори когато са далече…

Продължението:

Моят Китай — част втора>>>



Автор: Маргарита Велчева


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

en.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


4 коментара

4 коментара to “Моят Китай”

  1. Георги каза:

    Числото 3 е свещено на Изток , представлява свещенната тройка земя-човек-небе, а 9 е повече на почит защото съдържа 3 пъти в себе си три.

  2. Даниела Георгиева каза:

    Леле ти ми напомни, че трябва да седна да си напиша моите спомени от Китай, макар и от преди 7 години. Много весел град, и до сега си мисля, че е адски парадоксален. Предполагам, че е много променен след толкова време, но тогава ми се стори много забавен. Мерси, че ми напомни, ще седна да попиша май тези дни пак 🙂

  3. Стойчо каза:

    Охоооо, ще има нов разказ за Китай, май?:-)

  4. […] Продължение от част първа на Моят Китай […]

Leave a Reply


Switch to mobile version