ян. 20 2011

На път за Америка с … Air France

Днес Никола ще ни води до Щатите и то по време на снеговалеж 🙂 Оригиналното заглавие на приключението му ще прочетете накрая в последното изречение 🙂 Пък аз искрено се надявам, че това ще бъде първият от дълга поредица за Америка, описана от Никола


Приятно четене:

На път за Америка

с Air France

Снегът в Америка отлага пътуването ми и тръгвам с ден по-късно.  Първият полет закъснява с 4 часа и кацам в Париж в съвсем последния момент. Толкова последен, че първоначално ми отказват да ме качат на самолета за Ню Йорк. Все още си мисля, че ако служителката на летището говореше по-добър английски щеше да ме убеди, че няма как да ме пусне на борда.

Международно летище Джон Ф. Кенеди (JFK), Queens, Ню Йорк, Съединени американски щати

Малко след като всички са се качили, капитанът споделя, че трябва да извадят от багажното куфара на липсващ пътник. Операцията ще ни забави с най-много половин час. Два часа и половина по-късно излитаме. Полетът влиза в обичайния си, хм, коловоз: гледам глупав филм, пийвам вино и се унасям, за да се събудя малко след полунощ американско време с приятно заглъхване в ушите: знак, че летище Кенеди е близо.

След кацането обаче следва пилотът съобщава, че ще чакаме на пистата поне час, докато се изчисти място за паркиране. Това, разбира се няма никакъв смисъл тъй като към онзи момент снеговалежът в Ню Йорк е  от 12 часа, а летището работи нормално от 6. Нейсе. Два часа по-късно пилотът отново се включва с бодряшки тон за да ни увери, че чистенето е сложен процес. Още поне час. Пътниците започват леко да се нервират и питат “А не може ли да ни прекарате до терминала с автобуси“. Докато гледам как няколко автобуса се движат по пистата,  стюардите обясняват, че на летище Кенеди такива превозни средства не се използват. Получаваме по чаша вода. Бременната жена от 42 ред решава да пребледнее. Бебетата от 34-ти започват да реват в един глас. Индийка от края на самолета крещи на мъжа си без видима причина. Възрастният господин до мен разказва за участието на хърватите в Първата Световна.

Към 4:30 капитанът сътворява нова теория: трябва да останем още малко в самолета, защото няма кой да ни провери документите на американската граница.  Повтарям – според Ер Франс, американците са оставили една от най-важните си въздушни граници без персонал.  Шокирана от сблъсъка с такава чудовищна нелепица, дори индийката престава да се кара на мъжа си. Дни по-късно от любопитство се обаждам  на имиграционните, които през къдрав смях ми казват, че “Разбира се, че имахме персонал по това време”. Все едно, водата е на привършване: “Мосю, сигурен ли сте че искате още една чаша, да оставим за болните за всеки случай. Да знам, че само на 500 метра продават, но не можем да слезем от самолета, не нямам информация защо.”

Съзнанието ми полека потъва в синкава мъгла. Едно момиче изпада в истерична криза понеже шефът й звъни да пита “Кат кацна в дванайсет, Гинче, а сега е шесиполовина, що не си на работа?”. Другарят пред мен решава може би сме отвлечени от особено умни терористи и почти набира 911. Уверявам го, че похитителите ни са всичко друго, но не и умни. Едно китайче опитва да седне в скута ми.  Стюардите продължават да не дават информация. По една случайност, никой не е изперкал достатъчно за да им налети на бой.

След това чудото се случва и напускаме самолета през задния вход за да бъдем отведени с несъществувашите според Ер Франс автобуси до терминала където несъществуващите граничари бързо ни проверяват документите. Мислите си, че чантата ми ме чака на лентата? Помислете пак. За багажа на полет 008 дума не можело да става днес. Двукратно цитирам великия български футболист Христо Стоичков и си тръгвам.

Сетне дни седем дни поред им звъня по телефона, от който автоматичен глас казва: “В момента имаме прекалено много оплаквания, временно няма да вдигаме телефона. Ако не сте си получил багажа, до няколко дни ще ви го доставим. Благодарим за проявеното разбиране в тази трудна ситуация причинена от лошото време”.

Само че от моя страна проявено разбиране няма- лошото време обяснява само малка част от безумието. Не обяснява защо нещо, което Луфтханза прави за 20 минути на Ер Франс отнема повече от два часа. Не обяснява седемте часа на пистата след кацане. Не обяснява защо дори те не стигнаха да се свали багажа и защо следващите седем дни не бяха достатъчни да се достави по адресите. Не обяснява липсата на информация и неотзивчивостта на персонала. И по никакъв начин не обяснява защо след като направи толкова много гафове, компанията не пое отговорност, а си изключи телефоните. Не знам дали някога ще си видя любимия тъмносин пуловер, но знам че повече няма да летя с Ер Франс.

Автор: Никола Пенев

Други разкази свързани с САЩ– на картата:

САЩ

Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

www.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


2 коментара

2 коментара to “На път за Америка с … Air France”

  1. радо каза:

    ъ? какво посрещане 🙂 кандидат за http://www.titanicawards.com/

  2. […] This post was mentioned on Twitter by St.Dimitrov, St.Dimitrov. St.Dimitrov said: На път за Америка с … Air France http://f.ast.ly/QHuA3 […]

Leave a Reply


Switch to mobile version