Днес Роси отново ще ни заведе до Литва. Вече бяхме с нея в Паневежис, днес ще разгледаме столицата Вилнюс. И ако някой ви пита кои са столиците на прибалтийските държави, а те са членки на ЕС и е добре да сте подготвени, това са:

Естония – Талин

Литва – Вилнюс

Латвия – Рига

А сега – приятно четене:

Литва

Вилнюс

част втора

Пътуването от Паневежис до Вилнюс беше изключително приятно. Движехме се по широк и добре асфалтиран магистрален път. Наближаваше обедно време, когато започнахме да навлизаме в индустриалната зона на столицата. Много спретнато и чисто, бре! Всичко стои някак опаковано и подредено, ще рече човек, че са се подготвили за мащабна ХЕИ проверка. Това първо впечатление за чистота и подреденост щеше само да се бетонира в следващите часове – съвсем, ама съвсем нищичко, което да те разочарова на тази тема!

А времето! Времето беше изумително ясно, слънчево и приветливо – само днес, само този ден, само за мен и за първата и втората цигулка на операта, които ме чакаха на автогарата. Двете музикантки, млади момичета от Вилнюс, се явяваха заедно и поотделно мои хост-ове от couchsurfing.org. Преведено на човешки език това означава, че те бяха отговорили положително на заявката ми за нощуване във Вилнюс. Понеже е понеделник, а Операта в този ден почива, двете дами бяха свободни и ми предложиха повече от легло и гостоприемство. Студиото, в което щях да нощувам, се намираше съвсем близо до автогарата; предоставяха ми го за напълно самостоятелно ползване. Било им в повече, а те живеели наблизо… Когато ти върви, просто ти върви. Оставих багажа и подарих предвидените за тях подаръци от България, а те на свой ред оставиха кутия с литовска закуска до микровълновата печка. “За утре сутринта”. После ми предложиха, ако не съм изморена, да ми покажат Вилнюс. “Че от какво да съм изморена, имам само този ден за опознаване на града”, отговорих аз.

Вилнюс, Литва

Старият град на Вилнюс няма нищо общо със стария град на Рига, нито с този в Талин!

Официалната туристическа информация е, че той е най-големият архитектурен резерват на Източна Европа (източна в политическия смисъл на думата), но местните хора твърдят, че е вторият по големина стар град след този в Прага. Не ми е работа да го проверявам, споменавам го, заради мащабите. Което и от двете твърдения да е вярното, то не променя съществено факта, че старият Вилнюс е внушителен и прекрасен.

Започнахме едно препускане, обикаляне и оглеждане на безчетните църкви и катедрали – коя от коя по-хубави и изящни, толкова прекрасни, че започваш да проявяваш разбиране към Наполеон, който искал да постави една от тях на дланта си и да я пренесе във Франция. Само за няколко часа е невъзможно да осмислиш и запомниш имената им и на коя религия служат.

Ето една малка храмова панорама, която започва с катедралата, в която се пази чудотворна икона на Света Богородица от 14 век – оживено поклонническо място. Малко преди нея пък е величествената “Св. Тереза”:

 

После, вероятно от уважение към факта, че съм православна християнка, момичетата ме заведоха да разгледам православния храм “Свети дух”

“Свети дух”

Последва спиране пред великата “Света Ана”, която Наполеон е искал да си отнесе във Франция:

Малко по-късно тъпчехме площада пред основната катедрала на града – “Св. Станислав и Владислав” (преведено по нашенски). До високата наклонена кула пред катедралата има една плочка, на която заставаш и си пожелаваш желание – обичам го този номер, навсякъде по света го има, но не звучи банално, казваш си: “Ами, ако все пак…” и правиш каквото трябва.

Катедралата St. Stanislaus and St. Vladislav

Катедралата St. Stanislaus and St. Vladislav

Това пък е катедралата “Св. Катерина” – една от най-прекрасните в града.

Готически, бароков и класически стил – всичко хубаво, та хубаво, а общо християнските храмове май са над 40, в допълнение има синагога, джамия…

Оттук нататък им изгубих сметката, направих снимки, можете да ги видите:

http://royak.snimka.bg/europe/vilnius-lithuania-2010.544047

Предпочитам да изпълня следващото пространство с кадри и впечатления от две много интересни (извън екскурзионните планове) вилнюски забележителности: кварталът Ужупис (Užupis) и Улицата на Литературата.

 

Ужупис!

Квартал на Вилнюс, който от грозно патенце се превръща в красив лебед. Бедният квартал на Вилнюс преди независимостта и демократизирането се превръща в сцена на същите тези събития, а основните участници са интелектуалци и артисти. Сега това е най-шик кварталът на града, най-арт, най-фешън, най-маняшки, както биха се изразили нашите тийнейджъри преди няколко години.

Ужупис и демокрацията имат свой говорител – агитатор – пияница, изобразен тук:

 

• Ужупис има своя Конституция, защото се провъзгласява за „Рeпублика”: http://www.sagen.at/texte/sagen/litauen/uzupis.html.  Ако си направите труда да прочетете правата, описани в тази Конституция, ще разберете целия нонсенс и хумористичен дух на “републиката”. Впрочем, в такъв стил са и много от надписите върху къщите и заведенията в този квартал.
• Ужупис се родее с парижкия Монмартр от 1998 г.
• Ужупис има свой ангел, поставен на мястото, на което някога е имало едно голямо яйце. Яйцето сега краси квортала, в който щях да нощувам тази вечер:

 

Ужупис е място с много бохемски (но скъпички) кръчми;

От високата част на Ужупис може да се наблюдават красотите на Вилнюс, включително двете реки;

 

Ужупис е място за младите и за младоженците:

статуи – едната ясна, другата –„ пералня”

В Паневежис обещах да продължа темата с фалическите символи. Тя се (само)продължава най-ярко в Ужупис – виждате колко е недвусмислено произведението вляво. Чудя се откъде таз здрава еротична нагласа у тез хора? Да беше в морално разложен Рим или в нещо по-южно, по-примитивно, а то насред католическата столица на тази хладничка откъм климат страна. Или пък тъкмо заради това? Без отговор.

В Ужупис поседнахме да пием капучино. Почерпих момичетата, първо, защото така е редно да постъпи гостът, който ползва couchsurfing-а, второ, защото все още беше рожден ден на племенника ми. Поканих ги и на вечеря. Преди вечерята обаче поскитахме още в стария град и посетихме

Улицата на Литературата

На тази улица могат да се видят снимките и части от произведенията на известни литературни творци от миналото и от наши дни. Не намирам този културен акцент дразнещ или маниерен. По-важно за мен беше отношението на тукашните хора към явлението. А то беше повече от положително. Момичетата ме заведоха на тази улица, защото самите те изпитваха гордост и намираха улицата за особено ценен обект. Точно затова искаха да ми я покажат, те знаеха, че не мога да прочета стиховете на непознатия за мен език. Затова ме водиха и в Ужупис – защото съзнателният им живот беше свързан с това знаково място, което играеше ролята на разделителна черта между миналото и настоящето. Това му и харесвам на couchsurfing-a – това, че местните хора ти показват значимите за тях неща, онези неща, които не би могъл сам или чрез туристическа агенция да усетиш и намериш.

 

Улицата на Литературата

Но какво ще е Вилнюс без кехлибара и цепелините? Няма да е това, което е! Браво на мен за мъдрото изречение! Исках да кажа, че не се въздържах нито от едното, нито от другото. Купих си медалион с кехлибар, има си сертификат, нищо, че го продават по улиците. Контролът бил твърде суров. За бижуто дадох… цели 3 евро!!! Кехлибарът е красив – това е несъмнено, но той е безценен и при проблеми с щитовидната жлеза. Балтийците са развили това лечение твърде добре и именно от тях научих преди време как се ползва. Не че имам проблем, но човек не знае… Ето я сергията:

А ето ги и цепелините – пълнените с месо картофи,

които хапнахме в едно квартално кръчме, в което собственикът беше сам по себе си атракция, а в допълнение продаваше прекрасна домашна бира:

 

Собственикът на кварталната кръчма и цепелините

 

Един съвет към онези, които ще поискат да похапнат цепелини: поръчайте само един картоф, а не два като мен. Това е храна за северни хора, вкусна, но мазничка, хранителна и засищаща. Не оспорвам вкусовите ѝ качества, другия път пак ще си поръчам, но ще направя както правят местните – първо една супичка от целина, после ЕДИН цепелин (не зная дали това е правилната форма за единствено число?!).

Разделихме се с момичетата, прибрах се в малкото апартаментче точно в момента, в който започна да вали. Какъв ден! Но свърши, както свършва хубав празник – бързо и неусетно! Водих записки за видяното и чутото до късно. Не пропуснахме темата за стандарта, заплатите, емиграцията, безлюдните и рушащи се сгради в столицата; темата за пътешествията, дефицитното свободно време, живота, любовта, брака, мъжете, жените… Не съжалявах за онова, което не успях да видя във Вилнюс и околностите – нямаше време за хълма с крепостта на Гедиминас; за музея на КГБ, за старата столица – Тракай… Друг път. Ето един хубав сайт, който каучсърфърите ми бяха изпратили преди да замина за Литва:

http://www.vilnius-tourism.lt/presentation/site.html

На другата сутрин хапнах закуската и излязох да търся кафе. Купих го от един кулинарен магазин, валеше и застанах под козирката на кооперацията. Точно в 9 часа едното от момичетата щеше да дойде с колата си, за де ме закара на летището. Заснех “моето” място докато чаках:

Много бързо се озовах на летището, то е съвсем близо до града! Разделихме се с домакинята ми, обещахме си да си пишем и да се срещнем отново! Пишем си редовно, а и сигурно пак ще се видим, кой знае.

Наблюдавах едно момиченце, което не откъсна очи от книгата си, докато не ни извикаха за полета. Майката – вперила очи в лаптопа, а то – чете ли, чете. Така и ще запомня тази страна и съседите ѝ от Латвия – хора, които естествено и открито задоволяват нуждата си от духовна храна по всяко време и на всяко място.

Край

Автор: Росица Йосифова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Източна Европа– на картата:

Източна Европа