Дек. 20 2010

Една одисея в 2009-та (2): Хонконг

Продължаваме с одисеята на Изабела по пътя между България и Австралия. И понеже пътят е дълъг, започнаме с Москва, а днес ще кацнем в Хонког. Приятно четене:

Една одисея в 2009-та

втора част

Хонконг

‘Да спреш край финикийски градове
и много пъстри стоки да закупиш –
седеф, корали, кехлибар и абанос,
и всевъзможни тънки аромати…’

„Итака“ Константинос Кавафис

Сега, да ви предупредя своевременно, че ако се случи личната ви Итака да е някъде из Южните морета – в Австралия, Нова Зеландия, Тасмания или друго някое захвърлено в тихоокеанската пустош забравено от бога място с уникална екосистема и бдителни митнически служби, трябва мигом да изхвърлите зад борда коралите и абаноса (щото карантинния режим е много строг и позовавания на съветите на разни гръцки поети от миналия век не се славят като добра тактика за избягване на затворнически преживявания). Колкото до седефа – има го навсякъде из Пасифика в излишества, които някъде другаде по света биха минали за безвкусно разточителни, но тук са си нормални. Само малко натрапчиво досадни. А кехлибар…Австралия май е най-големият производител и износител в света. Така че ние следваме съвета на поета избирателно – закупили сме си много пъстри стоки, но без седеф, корали, кехлибар и абанос. Не знам нужно ли е да уточнявам, че също така не носим газови бутилки, автоматични пистолети, гранати, отрова за хлебарки, оксижени, баки с боя, кухненски ножове, рапири, нито някоя от другите екзотични стоки упоменати на информационните табла на всички международни летища като забранени за пренасяне в ръчния багаж.(Кой, за бога, пътува по света с оксижен?!! Или с газова бутилка?! Автомобилен акумулатор??!) И уверено си минаваме през бързите изходи „Нищо за деклариране“. С тънките аромати няма проблем (Стига да не са от Хонконг – виж „Когато тръгнеш за Итака Част първа). Виж спирането във финикийски градове леко ме тревожи. Аз лично нямам ама никакво намерение да ходя в абсолютно никой финикийски град и доколкото разбирам от пригледно напечатания маршрут на билета ми – Аерофлот също няма път натам. Единственият ни шанс тогава да се озовем в такава непредвидена дестинация е терористичен акт. Или повреда в двигателите. Е, може би и алкохолен делириум. На пилота (да не забравяме все пак националните руски особености). Затова плюем три пъти през рамо против подобен малшанс и се мятаме обиграно на самолета.

Едно от големите предимства на Аерофлот е лошата му слава – Боингът пътува полупразен,

което позволява на голяма част от по-съобразителните пътници да се изтегнат в пълен ръст на свободните места и да пътуват в първокласен комфорт без допълнително заплащане. Възможността да опъна крачката си за около десет часа щеше и мен да направи много щастлива, ако не беше задушаващата кашлица, която вече се е превърнала в обичайния ми начин на дишане и успешно подтиска всички други емоции. Май е време да призная, че едва ли ще да е от тютюневият дим във варненските кафенета, а по-прилича на бронхит или внезапна вирусна атака на мутирал як варненски бацил по изнежената ми безпомощна австралийска имунна система. Инцидентно откривам, че виното много помага – за кашлицата, не на имунната система – и гаврътвам набързо две. После сънувам остатъка от пътуването.

Пристигането в Хонконг е кошмарно.

Освен с прерязваща болка в гърдите и навсякъде другаде – от повсевместна мускулна треска, с която съм се сдобила след двудневно безспирно кашляне, показвам всички общопознати признаци на висока температура, дехидратация, изтощение и делириум. Повече от всичко на света искам да се свия в зародишна поза и да се гушна под онези там саксии с орхидеи на безукорно чистия и хладен (О, колко хладен!) летищен под. Вместо това обаче, се запътваме към гишетата за митническа и паспортна проверки. Пътническото множество около нас масово се е пременило с хирургически маски в разни стилове и десени, което отново ми напомня за световната истерия покрай свинския грип и колко нежелателно би било да бъда разкрита като приносителка на чуждоземни бацили на китайска територия. Пък били те свински, пилешки, котешки или с друг животински произход. Полагам нечовешки усилия да държа очите си отворени и кашлицата под контрол. Не мога да направя нищо обаче за регулиране на телесната си температура. За която не се и тревожа особено в крайно неадекватното си състояние, докато не зървам отдалеч лелчето с инфрачервения пистолет да отстрелва пътниците, замервайки температурата им от разстояние. Ами сега?! В движение скрояваме простичък план – смелата ми придружителка ще стои при всякакви обстоятелства между мен и страховитото въоръжено лелче (дано да не попаднем под кръстосан огън!), а в задължителните декларации за здравословно състояние ще лъжем като дърти циганки (барабар с внучетата им) че нищо ни няма, абсолютно сме здрави и читави, и хич никого не сме забелязали да демонстрира признаци на настинка или не дай боже, грип. Пу, пу, пу! Опазил ни господ от такива!

Излизаме безпроблемно от обсега на лелчето само за да се натресем на цяла компания въоръжени до зъби млади хора. Полицаи ли, военни ли, не става ясно от сивите им униформи и огромни автомати. Присъствието им само ми напомня, че с подаването на лъжливите декларации силно сме намалили вероятността да осъмнем в изолатора на някоя хон-конгска болница, но затова пък значително се е увеличил риска да нощуваме в хонконгския затвор – за лъжесвидетелство и био-тероризъм. Или направо да бъдем застреляни на място – тия тука хич не се шегуват с мерките за контролиране на епидемията. Изнасяме се оттам с максималната скорост, която могат да развият нашите куфари без да започнат да хвърлят подозрителни искри с колелцата.

Намираме метрото, преборваме се някак със системата за таксуване (не без помощта на спътници – много услужливи усмихнати хонконгци с много добър английски), сменяме влакове, влачим огромните куфари, задаваме глупави въпроси, кимаме разбиращо на любезните обяснения, полсе пак питаме и така, без да се загубим нито веднъж малко преди полунощ достигаме успешно до хотела си в Коулун, точно до прочутия нощен пазар на Темпъл Стрийт. Пиколото ни отваря изискано вратата и натиска копчето на асансьора. Стаята ни е малко по-голяма от гардероба ми вкъщи. М-да-а, в най-гъсто населеното място на земята жилищното пространство е кът. Затова пък, хотелът е с четири звезди. Лукс в миниатюра. Хвърляме чантите и хукваме към пазара – вярната ми спътница е отново гладна. Естествено!

Дори нощният пазар е затворен след полунощ,

така че не виждаме нищо от него, но на всеки ъгъл има отворен денонощен магазин. Най-шокиращото е, че магазинът е 7/11 (същата верига, която имаме и в Австралия).В една безлюдна мръсна уличка намираме отворено заведение за хранене.

Много непретенциозно. С незавидна хигиена.

Очевиден семеен бизнес – три маси, меню с картинки и тясна като асансьор кухня, бълваща пара, вкусни миризми и мълчаливи намръщени лелчета, които обслужват клиенти, докато мият пода, изхвърлят боклука или просто разнасят насам-натам пластмасови легени, кофи и други неугледни съдове с неясна функция и предназначение. Храната е тай и както винаги не ме разочарова. Местната интерпретация на Том-ям-гунг (едно от най-популярните тайландски ястия и моето персонално най-любимо) е огромна дълбока купа със застроен бульон, причиняващи обилно слюноотделяне аромати, изкусително разнообразие от скрити в бульона зеленчуци и издайнически стърчащи над повърхността опашки на скариди и мустаци на раци. Горещият уханен люто-кисел бульон има чудодеен успокояващ ефект върху кашлицата ми и аз го сърбам и сърбам безпаметно и ненаситно. Със затворени очи. За да избягвам мъртвешкия поглед на раците. Първородното лови ракообразни в чинията си – вади ги ловко за мустаците. После продължава лова в моята купа. Когато на дъното остават само парченца ароматно дърво, твърди неядивни листа и червени рачешки черупки решаваме, че е време да си ходим. Разплащам се мълчаливо с мълчаливата сърдита сервитьорка. Никакви усмивки, пожелания за приятна вечер и прочие западни лиготии. Дошли сме да ядем, яли сме и сме си платили прилежно, няма какво да го усукваме и да лицемерим, и да се правим, че много ни пука как другия ще изкара вечерта (или остатъка от живота си, да речем). Започва да ме кефи китайската култура.

Трите пресечки до хотела ни освежават с топъл душ от ситен просмукващ, всепроникващ дъждец. Изведнъж става ужасно задушно. Горещо то си беше и преди. Въздухът се уплътнява в негазообразна маса и вече е годен за сърбане, но не и за дишане. В следполунощния час тълпите по тротоарите са пооредели, но не са изчезнали. Висящите над улицата милиони светещи реклами оцветяват дъжда в ярки цветове, превръщат водния прах в празнична пъстра заря, взривяват нощната тъма със залпове от огнени искри и създават лекомислено настроение. Като в лунапарк. (А може да е високата температура, която ме прави лекомислена)

Хонконг

Хонконг

Улични търговци се крият под стрехите седнали на ниски столчета край покрити с найлон порно списания, вестници, цигари, дъвки и други стоки от първа необходимост. Аз например си купувам пакетче носни кърпички (животоспасяващи в моя случай) от неговореща английски девойка. Лесно й е да ми покаже с два пръста цената от два долара, но петдесетте цента се оказват истинско предизвикателство за комуникационния ни обмен. Накрая отварям пред лицето й шепа пълна с монети и тя си избира нужния номинал. Аха-а-а, кърпичките са два долара и петдесет. Разделяме се с усмивка, сближени от преодоляния културен сблъсък. Значи все пак не всички са сериозни, тревожни и сърдити в този град. С облекчение се гмурваме в климатизирания хотел и се предаваме безпомощно на завивките си – да правят с нас каквото си поискат, ние повече не се съпротивляваме.

На сутринта се събуждам с дълбокото убеждение, че е станала грешка.

Голяма, чутовна грешка. Очевидно съм предала богу дух в съня си – кротко и безапелационно, но вместо душата ми да се отправи към райските селения (или където там се предполага да се отправят душите на издъхналите в Хонконг кашлящи туристки с неясна националност и объркана идентичност) е останала някак заклещена в клетото ми изтерзано мъртво тяло. И страда. И крещи. И кашля свирепо. И блъска бясно тежки кънтящи камбани в натъпканата ми с памук и прясно излят бетон глава. Главоболието е ослепително, оглушително, на талази, с остър вкус на метал и парализиращ ефект. Няма мускул или става, които да не ме болят. Опитвам се да затворя очи и този път да умра протоколно, без грешки, без душевни заклещвания и по възможност без изтезания, но напразно. Налага се да събудя вечно гладното и да му предложа да потърсим закуска с тайната мисъл да си купя панадол по пътя. Или арсеник. Гилотина също би свършила работа. Милото чедо само ми хвърля един сънен поглед и моментално заявява, че трябва да намерим аптека. Което убива напълно и последното ми желание да се поглеждам в огледалото в банята.

Пиколото отваря любезно външната врата и

Хонконг ни блъсва в лицата с всичкия шум,

блясък, тълпи, автомобилен трафик, гореща задуха, суматоха, слънце, звуци, аромати, автомобилни газове, блъсканица, рев, тътен и хаос на които е способен. В този малък участък от земната повърхност плътността на населението достига 160 хиляди на квадратен километър. Най-високата в света. Звуково-визуалният ефект на този феномен е също като мигрената ми – ослепителен, оглушителен и на талази. В знак на протест разсъдъкът ме напуска напълно. Оставям се на детето да ме води.

По улицата не се виждат аптеки

(не че имаме дори бегла идея как би трябвало да изглеждат), но има 7/11. С климатик. Дълго обръщаме и разглеждаме непознатите лекарствени опаковки изписани ситно с китайски символи. Накрая намираме една кутийка с английски превод откъм гърба – панадол. Изгълтвам две таблетки още там на място в магазина и преминаваме към приоритет номер две – закуска.

Temple Street Night Market, Temple St, Yau Ma Tei, Хонгконг

Пътят ни минава пак през тесните бетонни каньони на заринати с джунджурии, задръстени със сергии и претъпкани с хора задни улички и пазарни алеи. Този път работещи на пълна пара (буквално – от всички страни се вдигат облаци пушек и кълба ароматна пара от приготвяната храна и горещи напитки). Отдалеч изглежда сякаш всяка от стотиците масички и импровизирани шатри е зарината с лакомства и още храна буквално прелива от витрините и отворените врати на магазинчетата. Стъклени буркани с масивни коркови тапи крият екзотични вкусотии, сушени деликатеси висят нанизани на върви под стрехите, разноцветни купчинки примамват погледа, станиолени опаковки, цветни щампи, целофан и лъскав гланц крият ревниво нустоими сладости. Нещо интересно на клечка, друго още по-примамливо в кутийка,и още … Хората се тълпят край стоките и не ми позволяват да ги видя добре. Нямам търпение да пресечем най-после натоварената уличка и да се потопим в пазарния водовъртеж на звуци, миризми, цветове, настроения, разговори, живот. Бързо! Ето сега, след този автобус, преди да е наближило таксито! Сега! Последна крачка, две и…миризмата е с плътността на юмрук. И удря с точността на шампион по бокс. В носа. Мигновен нокаут. Причернява ми пред очите и ми се подкосяват краката. Въпреки тоновете памук в главата ми и пълноводните реки в носа ми. Горките нехремави хора! Как дишат тук?! Оглеждам се отчаяно за моя ъгъл от ринга – онзи със стола и водата за свестяване, където треньорът ще ми повее с кърпа, докато ме надъхва за втори рунд.

Пазар, Хонконг

Спасителния ъгъл не намирам, но затова пък успявам да видя отблизо изложените деликатеси. Сушени риби, рибки, морски кончета, миди, раци и рачета – в неимоверни количества – в чували от зебло, в кошници, в буркани и легени, на средно големи хълмчета направо на асфалта и на малки спретнати купчинки по масите.

Сушени листа, плодове, плодчета и барабонки, за които много ми се иска да вярвам, че са плодове – във всякакви цветове – спаружени, пресовани, нанизани, в чувалчета и в станиолови торбички, в купички и буркани, в опаковки и насипни. Разпънати на деликатни дървени рамчици сушени гущери – в различни размери, с крила и безкрили. Ужасяващи. Сушени жаби! (без коментар) Тонове скариди – сушени, варени и в други агрегатни състояния – белезникави, жълтеникави, розовеникави, оранжеви, червеникави, синкави и в още нюанси. Мед и подобни желеподобни субстанции в невъобразимо разнообразие от разцветки. С етикети (на китайски) и без. Кокоши крака (Да, крака – с нокти). Еленски рога. Гъби. Разни прахчета и съмнителни гранули. Тъмни течности и неща прилични на корени. Семена и пържени тестяни боклучки. Бонбони и капсули с рибено масло. Кости (Май!??). Змии – сушени – цели и на хапки. Водорасли, билки, подправки, може би и отрови – кой би могъл да каже? Артистично завити на пакетчета листа, парчета дърво, спретнато подрязани, завързани в малки снопи пръчки, сухи китки, умрели буболечки (или нещо подобно). Треви. Билки. Умопомрачително изобилие и абсолютно невъобразимо разнообразие от чай. Ориз. Боб. Водорасли. Червеи? Други неща, за които не мога дори да гадая дали са сушени, пържени или изрязани от хартия, растителни или животински. Умрели или изваяни от тесто. Ядивни или магически.

Завива ми се свят от изобилието, пъстротата, отблъскващия вид и задушаващата миризма на неизброимите лакомства(?!). Споглеждаме се с Гладното и без думи се разбираме да пощракаме още малко с фотоапаратите, но да търсим закуската другаде. Юрваме се край сергиите с милиони червени сатенени рокли, планини от везани китайски терлици, безброй нефритени статуетки, бижута и кашони с мъниста, безчислени рисувани ветрила, разнокалибрени хартиени фенери, неизброими дървени лакирани панички, изящни бамбукови мебели, всевъзможни чаени сервизи, екстраваганца от копринени шалчета, евтини слънчеви очила, дънки, грозни чанти, дизайнерски тениски (и имитации), кожени колани, обувки, парфюми, часовници, пиратски дискове, милиони клечки за хранене, специализирани магазинчета за ма-гонг, златни накити, перли, още нефрит и още сушени рибки, буркани със странно съдържание, звънчета и пискюли, чадъри, дрехи, компютърни джунджурии, детски играчки, мобилни телефони. Калиграфи изписват изящни банери, момче ни кани да играем на „Тука има, тука нема“, птички в кафези цирикат пронизително, хора се блъскат, пазарят и рекламират стоката си на висок глас, хиляди улични лавки за нудъли, чай и пържени рибени топки бълват гореща ароматна пара, вият се опашки от чакащи клиенти, доставчици разнасят обемисти чанти, пакети, влачат колички и карат товарни велосипеди. Автомобилен рев и неспирен врясък на клаксони. Човешко гъмжило. Над главите ни се извисяват мрачните калкани на бетонни небостъргачи – с милиони малки прозорчета, с миниатюрни еднакви тераски, еднакво безвкусно окичени с милиони кутии на климатици. Подтискащи, бежизнени, безлични. Тежки крещящи реклами висят над междублоковото пространство – една над друга, една пред друга, една връз друга – нови, стари, очукани, опушени, блестящи, въртящи, ярки, шарени, мигащи, светещи – в напразен опит да изпъкнат над всепоглъщащото еднообразие на визуалния хаос.

Пазар, Хонконг

Истинският Хонконг.

Пренаселен, различен, забързан, увлечен в търговия, едновременно традиционен и модерен, предприемчив и консервативен, разнообразен, неподражаемо китайски, свръх-комерсиален, туристически, отворен, делови, екзотичен, задъхан, многопластов, непознат, грозен и красив, мамещ, неразбираем, азиатски, космополитен, чаровен, неустоим. Ако придружителката ми не беше вече неудържимо гладна и ако можех поне да се държа на краката си бих прекарала тук сред вонливите сергии и неусмихващи се търговци целия си еднодневен престой на китайска земя.

Но гладът ни зове – хлътваме в друга тясна, задръстена с пъплещи автомобили уличка и спираме пред покрито с бризент подобно на полева кухня пространство с дузина масички, няколко цветни снимки на манджи, забодени в бризента, атмосфера на бежански лагер и тълпи от клиенти. Китайци. На принципа „В Рим – с римляните“ се хвърляме смело вътре. Илюзията за сенчеста прохлада е само това – илюзия. Под бризента е задушно, горещо и шумно, хигиената е на ръба на приемливостта, английският на сервитьора се изчерпва с „Добър ден“ и „меню“ – точно място за нас.

Гарантирано автентична кухня. И гарантирани приключения.

Менюто се оказва гъсто изписано с китайски символи неилюстрирано издание, в което различавам само две английски думи: „Кока-кола“ и „Спрайт“. Сервитьорът вече нервничи – други гладни клиенти го чакат. Оглеждам се припряно и соча към най-близката заета маса – две от тези големите купи с каквото е там в тях и две от високите чаши с това белезникавото, горещото. Скоро става ясно, че са нудъли, стър фрай и чай с мляко. Горещи и люти. Топлите течности малко разсейват мъглата в главата ми и ми дават сили да продължа. Гладното е позаситено и вече няма търпение да започнем да се изживяваме като туристки. И дума не може да става за връщане в хотела.

Вадя тържествено картата от джоба си и започваме туристическата обиколка на Хонконг.

Продължението:

Една Одисея в 2009-та (3): Девет дракона, Брус Лий и свински грип

Автор: Изабела Шопова Една кивианка в Австралия 🙂

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Далечен Изток– на картата:

Далечен Изток


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


9 коментара

9 коментара to “Една одисея в 2009-та (2): Хонконг”

  1. […] Една одисея в 2009-та (2): Хонконг […]

  2. радо каза:

    прекрасен разказ точно толкова задъхан колкото мястото. поздрави от един голям хк фен 🙂

  3. Ema каза:

    Изабела, фен съм ти, ама не само съм ти фен.
    Направо съм се вкопчила към теб и обикалям ли обикалям, навсякъде с теб. Не ме виждаш, ама съм там. И шумът и ароматите и многотията, всичко възприемам като да съм там плътно до теб и тийнейджърката. Благодаря ти за удоволствието да си „поскитам“ по тези невероятно интересни и непознати ни места.

  4. Пепо каза:

    Колко странно 🙂 Аз днес писах за Хонк Конг и моя престой там в началото на Декември 2010. По това което си написала мога да добавя не се е променило 🙂 При мен съм приложил и доста снимков материал от пазарите за риба и месо. http://peterblogs.de/razni/hong-kong-baby-chast-1/ 🙂

  5. Стойчо каза:

    @Пепо, даваш ли твоите впечатления да ги качим и на нашия сайт?

  6. Izabela каза:

    Освен благодарности дължа и едно сериозно предупреждение на феновете си (особено на вкопчените такива 🙂 – моля спазвайте международните стандарти за безопасност и хигиена, защото лошата ми кашлица скоро ще се окаже смъртоносен свински грип. Дано не се прихваща от виртуални контакти 🙂

  7. Пепо каза:

    @Стойчо: Да, разбира се! Ако смяташ, че е подходящо го качи. Идеята ми е да са около 3-4 части (но кога ще са готови не знам, ще те информирам своевременно).

  8. Стойчо каза:

    @Пепи, ще ти пратя линкче, когато излезе. Благодаря!

  9. […] до Австралия). Първата ѝ спирка беше в Москва, после спряхме в Хонконг, а сега ще разгледаме още по-подробно изпадналата […]

Leave a Reply


Switch to mobile version