Днес откриваме една нова страна на нашия сайт — Судан. Пътуването до там е на Ваня. Приятно четене:

Хартум, whirling dervishes и други интересни работи

От столицата на Судан се завърнах едва вчера. Първо посещение. И като всяко първо нещо — остави у мен следа. Ходила съм в Африка, но това място е различно. Все още съм jet-lagged, но то това май на мен си ми е постоянно състояние, така че няма да му обръщам внимание и ще опитам да ви разкажа впечатленията си от там.

Първа изненада — неприятна. 2 дни преди пътуването в офиса ни раздават по една кутия с таблетки против малария. Комарчетата по тези краища не били безобидни като нашенските… Почвам да пия хапчетата вечерта преди заминаването. Страничните ефекти не се побират на една страница в листовката на опаковката… Засега само главоболие. Хм, само… Че малко ли е… Прибавям и парацетамол към антималарйните хапчета. Като ще е гарга, да е рошава — няма да ходя с главоболие 12 дена, колкото са таблетките и дните на приемане…

Река Нил. И нито един крокодил наоколо…

След 13 часа път и спирка в Аман, кацаме в Хартум. 10 минути в един раздрънкан автобус — и пред мен се открива Реката. Нил! Като малка толкова песнички знаех за тая река, че и за крокодилите в нея — сега нищо не ми идва наум… Гледам вцепенена. Часът е неопределен, малко преди разсъмване, но по-скоро тъмно, отколкото светло и слънцето още няма намерение да се събужда… Нил е тих, тъмен и някак си… заплашително-спокоен… Да, и аз мислех че думичките заплашителен и спокоен не се връзват в едно изречение. Допреди няколко дена.

Спираме пред хотела. И…пак изненада. Тоя път приятна!(Приятна ли казах — това е само засега…) Сградата прилича на излязла от „Отнесени от вихъра“ — все едно си в имението Тара и очакваш всеки момент Скарлет О’Хара да изтича по стълбите. Построен преди повече от 200 години в стар колониален стил, с врати и прозорци от тъмно дърво, капаци на прозорците и огромни веранди пред всяка стая… Влизам в стаята си и си отбелязвам наум — все пак не забравяй, че си в Африка, момиче! Прозорците са от черно стъкло, вратите на верандата също — сигурно това е добре дошло през лятото, когато температурата си е към 50 градуса. Но — настолните лампи имат кабели, ама няма контакти де да ги включиш! А крушките от тавана не са толкова силни, че да може човек да чете на тях! После си казах — по времето на Скарлет са си светели на свещи! Още си казах да спра да мърморя, пък било то и наум!

Разопаковах единствения си куфар, намерих един контакт (почти под леглото!!!) да си включа нощната лампа и си легнах да чета Пътеводителя (вече е ясно, че не на Галактическия стопаджия, него го знам наизуст).

Чета, чета историята на Судан и стигам до година 1983. Как съм се смяла няма да ви разправям… Само ще кажа, че в съседната стая някой започна да се покашля… учудено. Цитирам по памет: Накратко — през 1983 приемат едно от по-радикалните течения в исляма по политически причини и решават да забранят алкохола. В книгата се казва — „През месец септември на 1983 година изхвърлиха всичкия алкохол в река Нил. Рибите там и до ден днешен си спомнят с пиянско задоволство онези славни дни!“

След 3 часа сън се измъкваме навън — пусто любопитство! Обличам си се съвсем нормално — в Судан, за разлика от Техеран, не ни „оказват честта да се обличаме по местен обичай“, а уважават факта, че сме си чужденци и не се занимават да ти налагат каквото и да е. Единствено алкохола е збранен и за местни, и за чужденци, но както вече съм казвала — за мене е все тая — така че не обръщам внимание на тоя факт. За разлика от всички останали, които обръщат внимание точно на тоя факт и оплакват горката си участ — цели 2 дни без бира! Да ги вземат фотоните, англичаните му с англичани…

Това такси не стига, че с 3 гуми, ами и едната спукана! Прилича на мотоциклетите с кош, само че — както виждате — си има покрив и събира 3-ма човек плюс шофьор! Освен това всички са тапицирани с бяла кожа! Кормилото е като на мотоциклет — не кръгъл волан, ами две дръжки

Обличам една черна тениска с лъскав надпис „No autographes, please“), черни полу-дълги панталони и изскачам навън. Жега. 34 градуса. Поне 34! На дневна светлина Нил, който е само на 20м от хотела, ме разочарова! Мръсно-кафяв цвят, повече прилича на боза, или на кафе с мляко, но когато ти е свършило млякото, преди да си си налял достатъчно…

Пак река Нил. Хич не знам де се беше скрил продавача от тази сергия — сигурно някъде на сянка…

Насред Хартум се срещат Белият и Синият Нил. Казват, имало разлика в цвета. Има. Единият е по-кафяв и кален от другия, ама сега не помня точно кой… И нито един крокодил не видях! Голямо разочарование…

Тая таратайчица и пердета си има

Отидохме до местния, огромен и чисто нов shopping mall да си накупим вода за пиене. Все едно си навсякъде другаде по света — само че хората, дъвчещи Макдоналдс, са доста по-тъмни от тези в софийския мол, примерно…

Много интересно, че жените имат белези по лицата си! И това било не само знак към кое племе принадлежат, ами и символ на красота!!! Представяте ли си — устни, татуирани в тъмно синьо и хоризонтални и отвесни белези като от нажежено желязо по целите лица… Какво ли си мислят за мене — полу-руса, бяла и синеока и нито един белег по гладката ми кожа!!! Сигурно си умират да ме съжаляват колко съм грозна!

Вечерта отиваме да видим т. нар. whirling dervishes, или спираловидно въртящи се дервиши. Това са хора, които следват едно от теченията в исляма (вече им загубих дирите — тез течения в исляма само в Судан са повече от теченията в Нил!!!), което проповядва аскетизъм. Начина да постигнат единство с Аллах е като всеки петък на залез слънце те отиват пред една джамия и се въртят около оста си под звуците на барабани, докато или слънцето залезело, или паднели в несвяст!!!

Някъде другаде по пътя за хотела… Това синьото е такси. Единият колега беше 205 см — не питайте как му събираха краката на човека… Особено при положение, че вътре бяхме 6 човека, включително някои доста НЕмалки англичанки…

Качваме с в местно такси — разбирай 7 местно минибусче и някак си стигаме до мястото на събитието. И — джамията е насред едни гробища! Наложи се да стъпваме по гробовете, за да стигнем до малкото площадче пред джамията с един огромен пилон, забит там, където всъщност се развива действието! Гробовете бяха просто пръснати безредно, без да си личи къде свършва един и почва друг, само тук-там по някой надгробен камък показва, че навсякъде под краката ти е пълно с мъртъвци… Мислено им се извинявам на умрелите, че им стъпвам знам ли и аз къде и стигаме до площадчето. Пълно с чужденци!!! И 5 пъти повече местни — всякакви оттенъци на черния цвят, различни лицеви белези, някои кафеникави и приличат повече на араби. Жените покриват косите си по местен обичай, но не със забрадки! Всяка една от тях е обвита в нещо като чаршаф за легло, ама доста по-дълго и я загръща от глава до пети. Има си и специален начин на загръщане — показаха ми и нищо не разбрах!!! Цветовете са пъстри и весели. Мъжете — всички облечени в бели… одежди да го наречем — нещо средно между манта и рокля и по джапанки. Видях само 5—6 с нормално облекло — риза и панталон. Прах и пясък навсякъде. Доста хора седнали направо в праха — продават семки и разни джунджурийки.

Ей това е мястото, където се е събрала тълпата и чака да се появят дервишите. Вижда се високия стълб в бяло и зелено, покрай който ще започват да се въртят в бурен неразум…

Заобиколени сме от местните и чакаме да забият барабаните, за да заприиждат от далечината дервишите — един вид — чакат да бъдат поканени! И както си стоим всред местните, едвам успяващи да си поемем дъх от миризмата на пот и печени семки — един дядо на перфектен английски ни каза, че ние — 3 момичета(българка, демек аз, французойка и латвийка)- не бивало да стоим заедно с местните жени, щото не сме били подходящо облечени! Наше право си било да се обличаме както си искаме, но все пак да се преместим!

Пак там.

Преместихме се. И за кой ли път се проклинах, че съм само 159 см висока и почти нищо не виждам, щото поне 75% от тълпата са по-високи от мене!!! Погледнах към плочата към покрива на джамията — и гледам един колега седнал там и си лафи с местните! И какъв изглед има оттам! Ама само му завидях и не тръгнах да се местя…

Дядото със зелената роба с въжетата на врата — в средата на снимката — е главатаря на дервишите

По едно време заби барабан… Цялата тълпа се размърда, предната редица затанцува… Странни движения — все едно гребат пръст с лопата от земята… Кръгът от хора се отвори и се появиха дервишите! Облечени в зелени роби, с колан през кръста или с роби, направени от хиляди малки парченца различен по цвят плат…

В дъното в дясно се виждат гробовете, по които трябва да минеш, за да стигнеш до площадчето пред джамията

Започнах да танцуват — въртяха се в кръг, викайки и подканяйки тълпата да повтаря след тях виковете им… Барабаните бият все по-бързо — и онези и те по-бързо — в такт! Никога не съм виждала някой да се върти така около оста си — толкова бързо, толкова дълго време, при това със затворени очи и блажена физиономия! Публиката от първия ред — и тя! Танци, викове, въртене, доколкото позволява мястото. Един дервиш с един огромен камшик обикаля в кръг и следи за това кръга около танцуващите да не се стеснява. Много страшен ми се видя! Най-тъмното черно, което можете да си представите, с коси на dreadlock и току плесне камшика пред лицето на някой от първите редици…

Вижте го тоя в средата каква шарена рокля от кръпки си има!!!

Точно пред мен някакъв особено усилен танцьор от публиката припадна! Сгърчи се на земята, потънал в конвулсии… Нали съм обучавана по 1 ва помощ — първата ми реакция беше да отида да му проверя дишането и пулса, ама този ми импулс трая по-малко от 2 секунди!!! Онзи ми ти с камшика се изправи заплашително над припадналия и го гледаше строго и ужасяващо… С вдигнат камшик!!! И когато припадналия се съвзе (сам — никой не му помогна!) — всички започнаха да го хвалят и потупват по рамото! Не защото се е съвзел, ами защото е припаднал!! Един вид — успял да се слее с Аллах! Луда работа. Поне за мен!

Някъде по пътя за хотела.

И както гледам и се чудя — изведнъж с крайчеца на синьото си око(наблягам на синьо, щото нямаше много сини наоколо) съзирам… един дългокос Винету! Направо ми спря дъха… Дългокос, мускулест, мургав, с дръпнати очи — приличаше на индианец от Южна Америка… Снима си с камерата и хич не му е на ума, че поне няколко женски сърца поспряха за половин секунда наоколо Вече се чудех къде да гледам — танцуващите и припадащи дервиши, заради които бях дошла, или всичката тая дългокоса хубост само на 2 крачки от мене… Забелязах, че холандките наоколо и те се чудеха…) Кръстих го Винету, щото нямах намерение да ходя да се запознавам с него и си рекох, че щом в тоя затънтен край, на това място срещнах такъв хубавец — то сигурно ги има и на другаде! Натоварихме се всички в микробусчето и отидохме да вечеряме.

Докато бяхме из тълпата, срещнах погледа на едно малко момиченце… Огромни, прелестни черни очи. Нито веднъж не се усмихна. Гледаше… даже не и тъжно. По-скоро — с безнадеждност в погледа. Опитах се да го погаля, да му помилвам къдриците — все тая. Просто ме гледаше с тоя поглед, който ти се завира под кожата и кара очите ти да се насълзят… Преместих се. Там, на новото място — някакво момченце на 15-тина години — реши да си пробва английския върху мен! И то добър английски! Казах на колегите англичани веднага да се засрамят, че те освен родния си език — друго не приказват. Като че ли целия свят им е е длъжен да им говори езика! А това малко, бедно и мръсно суданче — освен арабски, говореше и добър английски! Възхитих се! Като казах, че съм българка, даже и за България беше чувало! Само да спомена, че веднъж една пакистанка с английски паспорт ми издаваше служебен билет до България и ми вика — скъп ти е билета, щото таксите за Азия са скъпи!!! Демек България била в Азия! Шматка!!! Ама мога ли където ходя да си нося и глобус! Не мога! Поне в Судан — не ми се наложи!

Входа на кафенето-градина, дето има разхладителни пръскалки, прекрасно капучино и се лее… джаз!!!

На другия ден — просто се разхождахме и попивахме атмосферата. Попаднахме на прекрасно кафене — огромна градина, в която свиреше джаз(да, джаз!!!) и за да разхлаждат клиентите — прокарали едни маркучи, които пръскат много фини водни струи — нещо като воден прах се получава! Седнах под 2 такива маркуча и 2 чаши капучино по-късно — реших, че мястото наистина ми харесва! Въпреки таблетките против малария и главоболието, което ме мъчи и сега, докато пиша…

Последно — на пазара, тези дядовци сами ни помолиха да ги снимаме. Ако — живот и здраве отида пак — ще им занеса снимка

И някак си… нямам търпение да се върна отново! При това — скоро!

Автор: Ваня