сеп. 28 2010

Нова година в Андалусия (Испания)

Така лека-полека годината привършва и е време да видим какво можем да ппътуваме за следващата Нова година. Приятно четене:

Андалусия – ole!

Пролог – общи приказки.

И такааа…
Веднага трябва да кажа, че сядам да напиша това две години след самото пътуване. Ще прощавате, ако на моменти звуча … отвеяно. Какво да се прави, старост – нерадост.
Както сме се разбрали, моите екскурзии ги организира някой друг. Тоест тур. агенция.
За Андалусия се колебаех. Доста дълго. Дали там или към Лисабон. Андалусия надделя за момента.
Както винаги записах всички предложени ми в София екскурзии. Което на практика оставяше само два от общо осемте дни свободни. С най-голямо нетърпение очаквах еднодневната екскурзия до Танжер, в Мароко. Но, всичко по реда си.

Натоварваме се благополучно от Летище София. Това беше първият път, когато се озовах на Терминал 2 /точно го бяха отворили, де/. Начална точка на екскурзията – Малага. Полетът – редовната линия на България Еър. Еййййй, трагедия!!!! Тия няма ли кой да ги затрие. Натовариха ни на един стар Боинг /не знам кой модел/. Това, как да е, но разстоянието между редовете!!! Аз съм 1.60 висока и никога не съм имала проблем с разстоянията. Да ама не! Колената ми опираха в предната седалка! А жената отпред я беше вдигнала най-напред. И така … към 4 часа. Това беше най-мъчителният самолетен полет, който съм преживяла! А кетъринга в самолета! Е, няма такъв цирк! По един твърд /и не преувеличавам/ сандвич с кашкавал /без право на избор/ и минерална вода! Само!!! Ама няма, искам еди какво си! Това е ситуацията! И тия хора имат наглостта да искат пари! Пфууу!!! Един съвет – винаги когато можете, избягвайте ги!
Както и да е, преживяхме „извозването” и благополучно се приземихме в

Малага

Температурата беше към 15-16 градуса със слънчице. Топличко, палми, чудо! Ще направя уточнение, че действието се развива 4 дни преди влизането ни в ЕС и ние чинно се наредихме на гишето за не-членове. За 20 минути ни изхвърлиха от летището. Накачулихме се по автобусите и хоп към хотелите. Малага е на около 20 минути от курортните градчета, които образуват известната Коста дел Сол. Нещо като нашето Черноморие … но мнооого по-хубаво. Чисто, спретнато, добре уредено, никакви бетонни чудовища. И най-важното – не сторят право на плажовете!!!! А, и има зеленина! А не само бетонни грозотии! Нищо де, и ние ще стигнем до там, след като последваме техния почин и поразрушим малко фалирали хотели. На тях добре им се е получило. И има силен положителен ефект.
Така, след това лирично отклонение, малко за курортите. Те буквално са се слели. Първият след Малага се нарича Торемолинос. И се разделя от вторият – Беналмадена – от една черта на тротоара. 😉 И така прадължават слели се едно в друго градчета – Фуенхирола, Естепона …. чак до известната Марбея.
Настаняваме се в нашият хотел в Беналмадена. Казва се Сироко. Оказва се, че там има най-голяма група българи. Което е добре, защото се оказахме весела група и си изкарахме много хубаво. Самият хотел е три звезди, нищо особено, но пък при пет пълни дни, ще се ползва само за да се спи в него.
Поредно отклонение. По въпроса за съквартирантите. На такива екскурзии аз си пътувам сама. Като обикновено при записване заявявам готовност да съм в една стая с някоя друга жена, която пътува сама. Този път ми намериха една дама. Горе-долу моя възраст. Приятна жена, нямахме проблеми. Освен нощем. Лелеее, как хъркаше!!! Ужас!!! Мъже не съм чувала да извършват такива подвизи! 🙁
От тази екскурзия предпочитам единичното настаняване.
При настаняването ни предложиха още една екскурзия – до Марбея. Записах си и нея. Така, реално ми остана един цял свободен ден и деня, в който си заминавахме. Добро постижение, като за една седмица.

Част първа – Севилски хроники

Първата екскурзия, целодневна, беше до Севиля.

Севиля е столицата на провинция Андалусия

и се намира на грубо около 200 км от Малага. Пътят в едната посока беше към 3 часа, по чисто нова магистрала. Испанците дяволски добре усвояват структурните фондове. Строят се масово големи инфраструктурни обекти. Пътища, магистрали, метро линии. Може и да крадат, ама каквото не успеят да откраднат, влагат по предназначение.
Пътуваме с екскурзоводка рускиня. Май беше Марина. Ами най-невероятната екскурзоводка, на която съм попадала. Не спря да говори тази жена. За близо трите часа път успя да ни запознае, подробно и интересно, с историята, културата, икономиката, кулинарията и социалният живот в Испания. След нейната беседа, всичко друго ми беше слабо интересно. Просто вече всичко бях чула.
Севиля. Влюбих се в този град. Може би яркото слънце и топлото време малко спомогнаха, но това е абсолютно най-невероятния град, в който съм била.
През Средновековието Севиля е била столица на Испания. По време на великите географски открития цялото богатство на Новия свят се е стичало в Севиля. И испанските крале не са се скъпили, когато са строили. Дворци, църкви, манастири, кой от кой по-красив, огромен и помпозен. След края на откритията Севиля загубва значението си, но натрупаното богатство от жителите спомага за по-нататъшното качествено развитие на града. През 2000 година, заради световното ЕКСПО изложение, Севиля е подложена на сериозно обновяване и реконструкции. Което е добавило още повече към красотата, подредеността и страхотния изглед на града като цяло.
В добавка към архитектурните чудесии от по-ново време, голяма забележителност на Севиля са портокаловите дървета. Посадени са в целия град. Дават две реколти годишно. Казват, че когато цъфтят целият град ухае на портокали. Ние попаднахме в периода на зрелите плодове. Целият град е оцветен в зелено и оранжево. Знам, че звучи налудничаво като комбинация, но ефектът е невероятен. Всичко изглежда ярко, живо и вибриращо.
За невярващите, портокалите си растат свободно по улиците и местните не се редят на опашки да си наберат на аванта портокали. Уловката е, че портокалите са диви. Горчиви са и не стават за ядене. 😀
Местните обаче са им намерили приложение. В подходящ момент портокалите се обират и от тях се прави много прочут конфитюр от портокалови корички. Който обаче не можете да си купите в Испания. Защото всичката продукция се изнася за чужбина! Най-вече за Англия. Две години по-късно имах възможност да го пробвам в Лисабон.
Чувала съм градска легенда затова, как след 89-та година, първите наши емигранти в Испания не вярвали на местните, че портокалите не стават за ядене и упорито се опитвали да докажат обратното 😉 Не са успели.
По никакъв начин не мога да кажа, че Севиля има една основна, главна забележителност. И няма как.

Та това е градът на кулата Хиралда, Златната кула, Кармен и Дон Жуан.

На където и да се обърнеш ти намигат световно известни места и забележителности. Направо си е престъпление да се опиташ да разгледаш Севиля за един ден. Ние обаче опитахме.
Първоначално направихме обиколка на част от забележителностите с автобус. Набързо ни показаха Златната кула /в която са се стоварвали съкровищата от Новия свят/, част от павилионите на ЕКСПО 2000 и цигарената фабрика, в която е работела Кармен. След това ни отведоха на площад „Испания”.

Площад „Испания”

е едно от най-известните места в Севиля. Може би сте го виждали на снимки. Построен е в чест на изложение на колониите на Испания, проведено в началото на 20-ти век. Мисля, че ще мога да покажа и някоя снимка, за да ви опресня паметта.
След площад „Испания” се разходихме до статуята на друг известен жител на Севиля. Дон Жуан. Не знам къде съм бляла по време на операта, но ми се е изплъзнал факта, че човекът е живял в Севиля. Е, живял е. Даже паметник си има. Паметник, който ми дойде малко като шок. Не знам, как са решили, че Дон Жуан е изглеждал точно така, но се заклевам, че мязаше досущ на Ленин! Няма майтап! Когато екскурзоводката ни попита можем ли да се сетим кой е това, директно изтърсих Ленин. Жената много се потресе от мен! 😉  Ами Ленин си беше! Същата козя брадичка, същото кепенце, че даже и стойката му си беше Ленинска! Така де!
След изясняването на лениското недоразумение поехме по малките улички на стария град към катедралата на Севиля. Старият град е очарователен. Тесни улички /можех да докосна две противополжни къщи, като разперя ръце/, боядисани в ослепително бял цвят, ярки дървета, храсти и саксии по прозорците, които правеха целият квартал да изглежда като Тайната градина. За разлика от Лисабон и както съм чувала Порто, тук местните си живеят в старите къщи. Което създава уникално чувство за обитаемост на цялото място. А и времето беше страхотно. Към обяд стана 20 градуса и всички се разхвърляхме по къс ръкав. От към метеорологична гледна точка е добре Севиля да бъде посещавана в късна пролет и до към края на юни. След това там температурите се качват над 40 градуса.
Разхождайки се лежерно из стария град бяхме насочени към катедралата на Севиля. Феноменално място. Следва малко историческо отклонение.
Севиля е град с над 2 000 години история. През 8 век става част от мавърските владения в Южна Испания. Освободен е от испанците през 1248 година и се превръща в едно от най-важните католически средища в Испания. Както и нейна столица. Най-забележителната сграда в Севиля е катедралата. Построена е около 1420 г. на мястото на по-стара джамия. Забележителното е, че част от джамията е вградена в катедралата. Най-забележителната част от остатъците на джамията е кулата „Хиралда”. Била е минаре и е трансформирана в камбанария след построяването на катедралата. Самата катедрала е една от най-големите в Европа и е изключително богато декорирана, в това число и в злато.
Тук е мястото да спомена за едно фундаментално различие между Испания и Португалия. В Португалия всички следи от присъствието на маврите са внимателно заличени. Там буквално нищо не е останало.
Испания ме изненада. Това е страната на Светата Инквизиция. Тези хора са били по-правоверни от папата. И въпреки това не са сривали безразборно и поголовно останалото им в наследство от маврите. Е, вярно, че джамията е преустроена в църква, но е преустроена, а не срината и наново построена. Цялата Алхамбра си стои и само два портрета напомнят кой е владял това място последните 600 години. Мавърските кралски дворци и крепости в Гранада, Севиля, Малага и Кордоба си стоят! Наистина впечатляващо! Някак си в главата ми е създаден образ на испанските крале, като на фанатизирани галфони и тесногръди коне с капаци на очите. А се оказа, че не е така. Хората са били далновидни и не са сривали това и онова без причина. Е, покръстили са де що мюсюлманин е имало по техните земи и са изгонили евреите, но пък … Светата Инквизиция им е дишала във врата. 🙁
След като се впечатлихме подобаващо от външният вид на катедралата /а той наистина е впечатляващ/ влязохме вътре. Входът, през който влизат туристите се намира във вътрешния двор. Който, както ни обясниха си е бил дворът на джамията. Оставили са го. Даже водата си тече както си е била. Целият двор е засаден с портокалови дръвчета. Общата гледка е … зашеметяваща. Тишина /като изключим туристите/, мир и покой, ромон на вода и аромат на зрели портокали. Истинска приказка.
Влизаме в катедралата. За тези, които не се прехласват като мен пред историята, единият час, който прекарахме вътре ще е предостатъчен. За мен – ами аз можех да изкарам целият ден там! Както вече посочих, катедралата на Севиля е най-голямата, пищна и богата в Испания. То не е позлатен олтар, не са органи от … не помня какво специално дърво, не са разкошни стъклописи на прозорците /абсолютно всички прозорци са разписани/, не са инкрустирани колонади, изписани тавани, картини на Гоя и който се сетите средновековен художник, позлатена и сребърна църковна утвар, саркофази на известни личности. Пак няма как да кажа, че в катедралата има една главна забележителност. Изберете си: саркофагът на Христофор Колумб, картините на Гоя, златният олтар /казаха ни, че иконата на Богородица била чудотворна/, параклисите на различни испански светци обособени в самата църква, кулата Хиралда. За самата кула е необходим още около час, защото трябва пеш да се изкачите до горе. А горе е мноооого високо. Не помня колко, а ме мързи да питам Гугъла.
Отказах се от катеренето /казаха, че имало страхотен изглед към целият град/, в полза на още една разходка из стария град.

И тук ме връхлетя чисто испанска изненада. Сиеста!

От два до пет цяла Южна Испания спира да работи. Знам, че официално сиестата е забранена. Испанците май не бяха чували такова нещо 😉
В два часа се спускаха кепенците на магазините и офисите/работят само ресторантите/ и народът масово се изсипва на улицата за обяд и среща с близки и познати. Общото впечатление е от един голям купон, който тече в тези три часа по улиците. Хората ядат, пият, пушат и си общуват на големи групи. Много, много приятно. Е, освен за заблудени туристи като нас, де. Ама ние пък се разходихме из задните дворчета на квартала и се възползвахме от възможността да се отдадем на шопинг вакханлия из сувенирните магазини. Как пък точно те не затвориха!!!
В този ден най-много съжалявам, че не съобразих за сиестата и не успях да купя една страхотна рокличка за племенницата ми. От тия дето испанците използват за кръщенетата на бебетата. Ама на, затвориха и детето не се вреди.
Друго съжаление е, наистина малкото време, с което разполагахме. Ако имах време, щях да ида да разгедам кралският „Алказар”. Или – дворец. Това е бил кралският дворец на местният мавърски халиф. Не са го разрушили, ползвал се е за дворец от краля през средновековието. Сега е историческа забележителност. Ако имате възможност – посетете го.
С това обиколката ни в Севиля завърши. Както казах, пътят до Малага е към три часа, така че, ни натовариха на автобусите в безумно ранно време – около 4 следобед. Ако можете, вземете си кола под наем и отделете поне два дена на този феноменален град. Аз бих го направила.
Може би тук е мястото за малко отклонение по въпроса за испанците. За средиземноморските народи се носят приказки, че били … мързеливи, не работели … абе не най-качественото, което може да предложи Европа. От досега ми с две такива култури, Испания и Португалия, категорично не мога да се съглася с тези оценки. Испанците са мили, любезни, доброжелателни хора, които ще ти помогнат винаги когато могат. Не бързат, живеят спокойно /затова живеят почти по сто години/, имат страхотна кухня и феноменална култура. Разбирам защо българските емигранти са толкова много там. Просто мястото е невероятно. Възхищението ми от тях нарастваше с всеки следващ посетен град и с нетърпение очаквам възможност да посетя Мадрид и Барселона.

Андалусия – ole!

Част втора – Кордоба и Малага

Следващият ден бе посветен на посещение на Кордоба. Този град, за мен странно, рядко се предлага в туристическите пакети. Може би не го смятат достатъчно интересен. Но на мен ми беше много интересно.
Кордоба е била столица. На Кордобския халифат. Доста време това е била най-мощната от местните мавърски държави. След като е освободена от испанците е загубила влиянието си. Днес, Кордоба е един относително малък, сънен и спокоен южно испански град. Тук са останали много останки от маврите. Старата част на града е в списъка на ЮНЕСКО, което може би е способствало за непромененият и вид. А тя си е такава каквато е била преди няколкостотин години. Сериозно! Направо можех да си представя как е изглеждал града тогава и как хората са живели в тези къщи и са се движели по малките, криви улички. Запазен е целият еврейски квартал. Даже ни запознаха с едно от местните чудеса. Запазена синагога!!! Една от двете съществуващи в Испания! Не е действаща, тъй като е на около 600 години, но си стои и се поддържа.
Най-голямата местна забележителност е джамията-църква. Тоест местната джамия /една огромна постройка, останала от маврите/ и в средата и е издигната църква. Ансамбълът е … много странна гледка. Отвън джамия, отвътре джамия, а в средата … хоп – църква. Но, поред.
Външността си е на джамията. Стоят даже надписите на корана над вратите. Не са изстъргани, изчовъркани или нещо такова. После, влизаме във вътрешния двор. И там си стои както в джамията. Дворът, водата, даже стоят мивките, на които са си миели краката.
Влизаме вътре. Джамия!!!! Съвсем истинска си. Единственото, по което личи, колко е стара, е фактът че няма никакви украси и инкрустации. В смисъл, в джамии от по-ново време си имат съответните вътрешни украси. В тази просто има каменни фризове със стилизирани изображения на цветя и строфи от корана на стените.
Цялото място е колосално огромно. Мавърските халифи са я построили и след това са я разширявали и достроявали в продължение на няколко века. Когато е приключило последното разширение, в джамията са можели да се молят едновременно около 25 000 души. Дори и по днешните стандарти това си е много.
Останал ми е ярък спомен от посещението на джамията. Замръзналите ми крака. В Кордоба, както и в Севиля, през лятото е много горещо. Затова сградата е строена с дебели камъни и вътре топлина няма. Аууу, как премръзнах!!! Вън беше около 20 градуса, вътре – не повече от 10. Накрая вече даже не ми беше интересно, исках само да излезем навън, за да се стопля. ) А беше много интересно.
Както казах, испанците, бидейки разумни хора, не са срутили този шедьовър на мавърската архитуктура. Просто в средата на джамията е направено малко място и там са боднали църквата. Светата Инквизиция … нали помните.  Кулите на църквата са доста по-високи от минаретата, така че, да е ясно на всички кой командва парада, но с това са се изчерпали желанията за безмислени демонстрации.
Мисля, че катедралата на Севиля ми съсипа усещането за грандиозност на средновековните постройки. Всичко с нея сравнявам и всичко ми бледнее. Имам предвид, по отношение на църквите и катедралите.
След джамията – църква имахме време да се разходим из стария град. Там ни показаха друга забележителност на Кордоба, тъй наречените „патио” или вътрешни дворове. Всяка къща е изградена около вътрешен двор. Дворът може да е малък, няколко метра, но всеки един е украсен задължително с мозайки, било по стените, по пода или и двете, има си фонтанче, дори и декоративно и е целият в растителност. Цветя, храсти, дървета и вездесъщите коледни звезди. Казах ли ви за коледните звезди?
Тъй като там дори и посред зима е топло местните украсяват целите си градове с коледни звезди. По терасите, по прозорците, местните власти окачват коледни звезди по улиците, по стълбовете на осветлението, а на някои места видях направени като коледни елхи. Огромни. И всичко е в зелено и червено. Много ярко и празнично /там за пръв път видях и бели коледни звезди. Вместо листата да са червени, са бели. Как ли го правят?/.
В Кордоба си напазарувах кожени работи. Градът има много силно развита занаячийска кожена индустрия. И хората продават страхотни изделия от кожа. Купих портмонета, колан за баща ми. Изобщо, попазарувах си. В този момент проявих невиждана сила на волята. Един от най-големите сувенири, които можете да си купите от Испания, редом с ветрилата, е шал. Женски. Нали сте виждали испанките какви разкошни шалове носят. Такъв ми се искаше да си купя. Бял, ръчно бродиран. Обаче си налегнах разсипническият характер и не си купих! И досега не знам, дали не направих грешка.
Е, за утешение от Севиля си взех ветрило. Червено, от крушово дърво. Голяма гъзарийка. )

Ще пропусна следващият ден и екскурзията до Танжер, защото мисля да и посветя отделна глава. Затова, напред към Малага.

Малага не беше част от туристическата програма. Но имахме свободен ден и решихме да се разходим до там. Бяхме се събрали много приятна група от няколко човека от екскурзията и като се качихме на градския автобус се понесохме напред. Искам само да вметна, че градският транспорт на Испания, или която и да е друга европейска дестинация, в която съм била, няма НИЩО общо с нашият мил, роден АДСКИ транспорт. Чисто нови, чисти, безумно точни автобуси /абе тия хора задръствания и трафик не са ли виждали, чак да ти стане неудобно колко са точни!/. Униформени шофьори, които обявяват всяка спирка.
Там видях и как се справят с гратисчиите. Между другото в по-голямата част от Европа е така. Качването става само и единствено от първата врата. Качваш се, подаваш парите на шофьора, той ти дава билета и ти връща рестото ако трябва /ама няма, имате ли дребни, нямам да ви върна, връща до стотинка!!!, че и благодаря казва!/. Да, да, мила, родна действителност.
Сега за Малага. Малага е вторият по големина град в провинция Андалусия след столицата Севиля. Има огромно пристанище, което играе важна роля за развитието на местната икономика.
Малага е най-известна с това, че там е роден Пикасо. И в по-нови времена – Антонио Бандерас.
Възползвахме се от хубавото време, беше слънчево и топло и се качихме на обзорните, туристически автобуси. Сещате се, двуетажните, дето обикаляш града с тях и можеш да слезеш и да разлгедаш съответните забележителности. Признавам си, при къщата-музей на Пикасо не слязох. После чух от тези, които я бяха посетили, че не била нищо особено. В смисъл, там няма останали кой знае какви картини на Пикасо. Май има само няколко графики. Ако сте голям почитател на Пикасо, може и да ви е интересно. Иначе –не. След като е напуснал на около 16 години Малага, Пикасо не се е връщал там и някъде съм чела, че не си е спомнял с добро за родния си град.
След не-спирането при Пикасо се отправихме към старата мавърска крепост, разположена на хълмовете над града. Няма да напомням отново, че крепостта не е разрушена. Тъй като е на хълмовете, от нея се разкрива потресаващ изглед към целия град. А и понеже беше слънчево, снимките станаха трепач.
Хопнахме в следващия автобус и се отправихме пак към града. Там се разходихме по долните нива на крепостта. Там са и останките от съответния мавърски дворец.
Ей, ама каква мускулна треска си навлякох. Представете си Царевец. Нагоре-нагоре … и ооооще нагоре. Пък аз доста непредвидливо не бях с маратонките, ами с боти. На ток. Е, не висок, но все пак. И резултата, мускулна треска.
Някъде към обяд, уморени от история, се отправихме към централната търговска улица. Пешеходна, както в останалите градове. И страхотно украсена за новата година. Такива украси правят хората по света!
Поразходихме се, позяпахме по магазините /нищо не си купих!, да ви се похваля/ и мотайки се насам-натам попаднахме на поредното патио. А там – прелест! Две от къщите, които образуват този двор имаха … заведения. Сладкарница и малко заведение за хранене. Масички на двора, оркестър, който свиреше и ни веселеше и много хора, окупирали всеки свободен стол. Беше невероятно. Освен местните, които си обядваха и доста туристи като нас бяха открили това невероятно място. Намерихме си свободна маса и решихме да си поръчаме. Обаче … Биг проблем, Кръстник! Ние не шпрехваме испански, а сервитьорката грам английски не обелва! )
И какво мислите, огледахме се по околните маси какво ядат хората и си посочихме, аз – това, аз – това. Е, стана малка инфекция, защото както се оказа аз исках тортиля, пък получих някакъв вид люта яхния. Но пък – колко беше вкусно …
Следва отклонение за кухнята.
Испанците, казано направо, знаят как да готвят. Страхотна кухня!!! Като морски народ, страшно много рибни деликатеси. Каква сьомга и риба тон на скара ядох там …. ауууу, и досега ми потичат лигите. А аз не обичам морска храна! Може би само паелята не ме впечатли особено. Но вече бях яла, а и морските дарове… ами не ми стана любимо. Освен това, испанците хитро са привнесли каквото са намерили като гастрономически обичаи у задморските си колонии. Ядат много ястия с картофи. Там за първи път разбрах какво в същност е тортилята. Не е измислицата, която тук наричаме така. Там тортилята е нещо като …. баница с картофи. Но без кори. Тоест забъркват настъргани картофи, с настърган лук, мляко, сирене и разни подправки, понякога чух, че се слага и ориз, и това се запържва на тиган. Като е дебело около 5-6 сантиметра. Пръстите да си оближеш. Продават ги даже като полуфабрикат. Само я слагаш в тигана и я запържваш. Донесох си, да пробваме. Вкусно.
Друга особеност на испанската кухня /поне от моя гледна точка/ са супите. Техните супи са само … ами крем. Всичко се претрива. Обаче каква лучена супа ядох!!! Нямаше даже намек за силният лучен аромат. Страхотна беше. Лелееее, току що обядвах, и пак съм гладна!
Такааа, след като си облизахме пръстите с обяда, се поразмазахме, за да храносмелим щастливо и доволно под топлото слънце.
Щастливи и доволни се отправихме да разглеждаме останалата част от града. Тук групата реши, че иска да се разходи до El Corte Ingles. Най-голямата верига …. ами МОЛ-ове в Испания. Тук аз сдадох багажа и реших да се прибирам. За да компенсирам липсата на подходящ шопинг в този ден, се поразходих из магазините около хотела ни.
Тази вечер имахме още едно организирано забавление. Посещение на фламенко. Горещо препоръчвам на всеки, който може, да посети фламенко! Феноменално беше! Толкова живо, мощно и същевременно изящно! Кара кръвта ти да заври! Фламенкото е всичко, което сме виждали по телевизията и много повече. Защото по телевизията не можем да усетим емоциите на танцьорите, адреналина на зрителите, магията на музиката, витаеща в залата. Всичко е толкова истинско и живо. Чак ти се иска сам да станеш и да почнеш да танцуваш!
Признавам си, че докато гледах девойките и невероятния начин, по който танцуваха си мислех, че поне половината са рускини. Нали се сещате, гимнастички, които си изкарват хляба така. Толкова бяха подвижни и пластични! Обаче, след края на шоуто, минаха по редовете да се ръкуват със зрителите и за безкрайна моя изненада се оказа, че са си истински испанци.

Сега ще се отклоня по един малко неприятен въпрос. Българите. И по-точно българските туристи. Поводът, при прекрасната група, която се събрахме, е неизбежната капка катран в кацата с мед. Та …
… намери се една крава, с претенциите на гранд-дама, и покритието на леля Пена от Горно Нанадолнище, която не беше впечатлена от прелестите на Испания. Беше с мъжа и децата си. И понеже е „гранд дама”, не си беше записала никаква екскурзия освен фламенкото. И питаше екскурзоводката ни, какво тя би и препоръчала да види, за да се запознае с „истинската” Испания. Момичето добросъвестно препоръча Севиля, Гранада и фламенкото. Че като се почна … ооо, ама Севиля това, ама Гранада ли …. Накарая се оказа, че кравата си записала двете „най-истински” изживявания в Испания. Фламенкото / с това съм съгласна/ и … корида!!! Че беше повлякла и нещастното си семейство с нея! След това попитахме мъжа и как им се е отразила коридата. Останали ли са до края и така. Останали, друг път! Станало им лошо от кръвта още в началото и си тръгнали!!! А бяха платили по около 50 евро на калпак!!! Честна дума, човек си пати от главата! Като си тъп, помощ няма!

Андалусия – ole!

Част трета – Танжер – хроники на собствената ми глупост!

Такааа … Честна дума не знам как точно да започна тази част. В смисъл, аз знам какво искам да кажа, но не знам как да го започна, та да не подкарам директно с грубостите. Затова – хайде съвсем отначало.
Когато се записвах за Испания в София, най-голямата ми радост беше, че има предвидена целодневна екскурзия до Танжер. Мароко винаги ми е било мечта. Хората казват, че е екзотично, различно, красиво. Както се оказа, не само аз мислех така. Всички, на които казах, че имам цял ден в Мароко, много ми завидяха. Точно за тази екскурзия. И аз я очаквах с най-голямо нетърпение от всичките други, които си бях записала.
Такава грешка!!!
Един съвет от този личен, горчив опит. Никога не тръгвайте към някое ново място с предварителни нагласи и очаквания. Просто се оставете на място да си съставите мнение. Аз точно това не направих. Отидох в Танжер с огромна торба с очаквания. Е, такъв жесток културен шок никъде не съм изживявала! Това беше най-отвратителния ден /за да не кажа нещо по-грубо/, който съм преживявала на която и да е екскурзия!
Пътуването до Танжер става с ферибот от испанския град Серифа. Отидохме ние с автобуса дотам и след известно размотаване в пълна с … араби чакалня ни натовариха на ферибота. За да ви стане ясно ще уточня, че денят в който пътувахме, се оказа последният преди Рамазана. Тоест, де що мароканец в Европа имаше, се беше юрнал да се прибира към Мароко. И понеже е най-евтино – през Серифа.
Такаааа … качваме се ние на ферибота и там …. тълпи мръсни, уморени, спящи директно на пода, миришещи … араби. Семейства с по сто деца. Пищящи, ревящи … абе сещате се. Ужас! Знам, че звуча расистки и това което казвам, не е хубаво, но такова впечатление остана в мен. Дори и сега, две години по-късно, пак такива некрасиви думи ми идват в главата. Както и да е, все още е рано и въпреки кофтито впечатление, това не ми разваля настроението. Строяваме се на откритата палуба, за да гледаме морето при прекосяването. Пътят от Европа до Африка е около час и половина. Това е най-тясното място между двата континента. Въпреки дивият вятър е слънчево и топло и относително лесно преминаваме пролива. Трябва да уточня, че страдам от морска болест и вътре и без арабите ми става зле. Така че, изкарах по-голямата част от пътуването навън.
Както и да е, стигаме блеговете на Африка и пред нас се белва Танжер. От кораба изглежда красив, бял град, разпрострял се по околните хълмове. Красиво беше.
Вече в добро настроение и с очакване за разкриване на арабски красоти, се отправяме към автобусите.
И … първа неприятна изненадка. Див арабски хаос! От ферибота, освен местните, сме се изсипали и няколкостотин души туристи от най-различни групи и националности. И на паркинга на автобусите настава див хаос, докато местните тичат и ни дърпат насам-натам към този или онзи автобус. Да не споменавам и местните продавачи, които започват да ни дърпат още от там и да ни предлагат съответните китайски боклуци, на съответните безбожни цени! Брррр!!!!
Май досега не съм имала повод да спомена за начина на търговия в арабския свят. От опитът ми в Турция, Египет, Мароко и Тунис трябва да кажа, че арабският начин на търговия не ми допада. В смисъл, за европейци като нас може и да е забавно и екзотично … първият половин час. След това, всичките тези накачулили те и дърпащи те и крякащи араби … ами повярвайте ми, идват ти в повече.
Но, с питане и до Цариград се стига, така че, с много питане и викове, откриваме нашият автобус.
И цък … втора изненадка! В Мароко, екскурзиите се водят само от местни екскурзоводи / и на други места е така/, но придружаващият групата /тоест нашият си екскурзовод/ се превръща в турист като нас и няма право да се обажда! Да не вземе да каже нещо неподходящо. Та се наслушах на лош английски.
Екскурзията започва с разходка из новата част на града. Красиви, ниски къщи, даващи обещание за по-късна приятна разходка из цивилизованата част на града. След това ни качват на наблюдателна площадка над града, от която се открива хубава гледка към Атлантическия океан. Дотук добре. От там са и само трите снимки, които направих този ден!
Излишно е да споменавам, че при всяко слизане от автобуса бивахме обсаждани от тълпи безумно досадни продавачи на … китайски боклуци, които ни дърпаха и се опитваха да ни убедят какви безценности продават. Дори когато ни писнеше и се качвахме в автобуса, те продължаваха да ни преследват! Уфффф! Към този момент настроението ми взе леко да се скофтява, но пък … това си е арабският свят и такива неща вече бях виждала. Така че, продължаваме напред.
След разходката на чист въздух, по програма следва разходка из Медината. За непосветените, в арабските държави Медината е старата част на града, където обикновено се разполага арабския пазар. Така беше в Кайро, така е и в Тунис. На тези места туристите биват предупреждавани да не се мотат по тесните, задни улички, ами да си се разхождат по търговската улица. Да не стане сакътлък де.
Тука такова нещо нямаше. Оказа се, че в Медината живеят най-бедните семейства в града. Самият квартал е оставен на разрухата. Такова чудо като пазар нямаше. Като капак се оказа, че понеже на следващия ден започва Рамазана, де що арабин имаше всички бяха накупили овце, да ги колят. Ейййй, такава смрад! В този момент културният шок се стовари със страшна сила отгоре ми и отми без остатък каквито там илюзии бях имала за широтата на собствените ми възгледи. Почувствах се префинена европейка. Всичките заблуди, които имаме, за това колко зле живеем, са нищо в сравнение със загробващата мизерия в Медината. Чувала съм за такова нещо в черна Африка. Виждала съм дълбока, безпросветна мизерия в Банкок. Но там дори и бедняците от бидон вилите изглеждаха … не знам, приветливи, усмихнати и дружелюбни. Те сякаш не обвиняват чужденците за мизерията си. При мароканците не е така. Погледите, които получавахме бяха …. в най-добрия случай враждебни. Чувала съм, че в джамиите им промиват мозъците и ги учат какви черни дяволи сме ние. До онзи момент, там, на онова място, не вярвах в тези приказки. Там повярвах! Имах чувството, че ако останем сами, като нищо ще ни разкъсат от едната злоба и омраза.
Самата Медина е един лабиринт от малки, тесни и адски стръмни улички, по които се впуснахме буквално в бяг. Защото сме били закъснявали за обяд в най-добрия ресторант на Танжер. Цялото това търчане из сокаците и между враждебните местни бе съпроводено от стискане на чантите ни и неизменно преследващите ни … търговци, по липса на по-добра дума, които ни дръпаха в пореден опит да ни пробутат нещо си. Буквално всеки поглед към каквато и да е стока, бил той и случаен, водеше до това да те накачулят врякащи араби и с войнствен глас да ти пробутват боклуците си. В този момент вече се чувствах на края на физическата си сила.
Междувременно успяха да ни набутат и в поредния търговски център, да ни продават каквито там боклуци от камилска кожа могат да се произведат. От немай къде и изнемога купих една чанта от камилска кожа. Майка ми така и не я носи повече от два пъти 🙁
Продължавайки в конски тръст ни подкараха към така наречения, най-добър ресторант на Танжер. Както се оказа, там водят всички чужди групи и яденето се сервира под час и всяка група се юрва като невидяла, да не си изтърве часа. Абе … гадост.
В ресторанта ме напуснаха и психическите сили. Знам, че звуча мелодраматично, но аз така го чувствах. И сега, две години по-късно, не мога да се сетя за този ден, без да изпитам силно чувство на погнуса.
Та – ресторантът. Бяха ни обещали меню от местни деликатеси. Може би в този момент преигравах, но не намерих сили даже до тоалетната да ида. Добре, че имах мокри кърпички в мен, да си изтрия ръцете преди обяд.
А обядът … ами уф! Единственото, което в крайна сметка ядох, беше хляб /беше вкусен/ и малко зеленчуци. Зеле и домати. Иначе имаше ястия с кус-кус /нещо, което дори тук не вкусвам!/ и най-големият деликатес … кебапчета от овче месо. Те твърдяха, че били страхотно вкусни, правели се от най-хубавото месо на овцата и май искрено се засегнаха от погнусената ми физиономия и отказът ми да опитам. Но, аз и тук овче не ям. А онези неща как миришеха!!! Чувала съм, че западноевропейците овче не ядат, защото им мирише. Ами мирише! Отвратително!
Докато обядвахме, ни бяха подготвили музикална програма. Съответните арабски трели и кючекчийка. Не се впечатлих, нямах и сили.
Как да е, приключихме с това изпитание. Като гледам, към тоя момент по голямата част от групата искаше да се качи на автобуса и ако може да си ни натоварят на ферибота.
То така се и оказа. Никаква разходка из нормалната част на града, никакви търговски улици. Бум в автобуса и хайде на ферибота.
Оказа се, че последния кораб е в четири следобед, така че, към два и малко ни натириха на пристанището. И там като се почна едно висене. Явно бяха претоварили ферибота на идване от Испания, или пък на арабите толкова им е акъла за дисциплина и ред, но корабът беше разтоварван от качените коли и автобуси повече от два часа. Съпроводено от клаксони, викове, крясъци и нова порция див хаос! А ни си седим и си чакаме.
Та вместо да тръгнем обратно към три започнаха да ни товарят към четири и половина. На връщане направо ми стана лошо на кораба. Имаше вятър и бая клатеше. Както си бях вкисната, едва издеяних.
Та така. Накрая към 7 вечерта, тотално изтощена ме стовариха пред хотела. Ох, какво облекчение изпитах! Не можете да си представите!
Съзнавам, че тази част се получи доста мрачна и … префърцунена. И знам, че много хора няма да ми повярват на описанията. Но аз така го видях и така го почувствах. И да ви кажа вече не държа да ходя в Мароко. Даже пари да ми предлагат – не, благодаря!

Андалусия – ole!

Част четвърта – Гранада, Марбея и Торемолинос

Такаааа. Остана да разкажа за може би най-препоръчваната екскурзия – до Гранада. Там, както добре се знае, се намира най-добре запазената реликва от присъствието на маврите на континента. Комплексът Алхамбра. Комплексът е кралски дворец, който местните халифи са използвали до прогонването им от Испания от Изабел Католическа в края на 15 век.
В Гранада бяхме на 31 декември. Така че, ни подбраха много рано сутринта, за да можем да се върнем в нормално време за новогодишната вечер.
Целият комплекс е много посещаван. Ето защо да отидете и направо да влезете си е невъзможно. Трябва предварително да си купите билети за определен час. Не можете да влезете преди или след това. И освен това ви трябва лицензиран екскурзовод. Не може просто така да си се мотате из двореца. Грижат се хората за местната икономика 🙂
Първо разгледахме … ами нещо като ловната хижа. Намира се точно срещу двореца. Самият дворец е на хълм над града и от него се разкрива поредната страхотна гледка към града под него
Ловната хижа е разположена сред огромни градини. Които за съжаление посред зима не са в най-цъфтящата си форма. Предполагам, че през пролетта и лятото мястото е феноменално красиво.
Маврите, както всички мюсулмани, много ценят водата като част от архитуктурата си. Затова градините са прорязани от канали и потоци. Интересно е, че когато е създаван оригиналният ансамбъл не е имало замислени водоскоци и фонтани. Мюсюлманите уважават спокойствието на водата. Така че, с изключение на един фонтан в двореца, всички останали такива са привнесени по-късно от испанците. Ако изрично не ви го кажат обаче, няма да го забележите. Привнасянията са направени много финно и незабележимо.
Така, разходихме се из градините, докато ни дойде часът за двореца и юруш натам да не си изпуснем часа.
А на входа на двореца … опашка! Туристически групи, строени докъдето погледа стига, чинно си чакат часа за влизане. Да ви кажа, малко твърде организирано ми се стори. Някакси убива романтиката на цялото място.
Влязохме ние и започна разглеждането на едно място, останало като капсула на времето в нашия свят.
Хората наистина са се постарали да запазят това, което е стигнало до тук. А и, знам, че се повтарям, доста е останало. Когато Изабел Католическа обсажда Гранада, халифът не се бие, а предава града, с условието да не се закача населението /предимно мюсюлманско/ и да не се пипа Алхамбра. За населнието знаем …. който не си е сменил вярата, е изгонен. 🙁 Алхамбра не е пипната. Всъщност абсолютно единственият видим, отличим знак, че мястото е под католичско управление са два портрета на Изабел и Фернандо в залата за аудиенции. Нищо друго не е пипнато. Даже строфите от корана по стените си стоят. Кралица Изабел се е влюбила в това място и е живяла там. Когато е умирала е поискала да бъде погребана в манастир на хълма срещу двореца, за да може гробът и да гледа към него. Желанието и е изпълнено.
Дворцовият комплекс е много голям. Постройките са двуетажни, с типични балкони и дърворезба по прозорците на женските покои. Разкошни вътрешни дворове със мозайки по стените и подовете. Вътрешни покои с килими, дърво и инкрустации по стените. Тук, типичният за Испания, архитектурен стил Мудехар е достигнал като че ли най-голямо изящество и завършеност. Залите са украсени с декорации подобни на захарен памук. Направени са от гипс и са залепвани на стените и колоните. Невероятно красиво е. Дворецът е построен от дебели камъни и както се сещате през зимата си е доста студено. 😛
В един от вътрешните дворове е най-необяснимата загадка на Алхамбра. В исляма е изрично забранено изобразяването на хора и животни. Всички украси и декорации са на стилзирани растения и строфи от корана. Само в този единствен двор има фонтан /той е оригинален, не е направен допълнително/, на който са изваяни статуи на четири лъва. Не са стилизирани, съвсем истински лъвове са си. Какво ги е накарало да го направят и кой изобщо е позволил такова опущение спрямо Корана, изобщо не е ясно.
След като отново ми позамръзнаха краката, тръгнахме да се разходим из по променената част от комплекса. Тоест, самият дворец, в рамките на стените не е пипан. Всичко отвън е било подложено на християнизация. Директно пред двореца, на площада, са боднали съответната църква. Да се знае … 😉
Там се намира още една … забележителност.
През 17-ти, мисля беше, век, един от испанските крале, дон Карлос … еди кой си, решил за сватбата си да подари на кралицата нов дворец, който да гледа към Алхамбра. Кръгъл дворец. И когато бил готов първият етаж, завел кралицата да го види. На нея пък и станало лошо, като влязла и това било прието за лоша поличба. И строежът бил зарязан. Така си стои и сега. Кръгла постройка на един етаж. Ползвали я за оперни представления 🙂
Беше горе-долу обяд и ни свалиха долу в града, да разгледаме по-съвременната част. Пуснаха ни на централната улица, която води към градския площад и кметството. По това време, напомням 31-ви декември, термометъра на кметството показваше 19 градуса. Пак се бяхме опнали по къс ръкав. Докато се разхождахме, градът наистина е красив, стана 12 часа и тъй като освен всичко беше и неделя, църквите приключиха основната служба за седмицата. Аууу, не бях виждала такова нещо. Сигурно знаете, че испанците са силно релгиозни. И очевидно всички посщават обедната служба в неделя. Ама каква гледка. Цели семейства, майки, бащи и дечица, възрастни дами и господа, облечени в най-официалните си тоалети, напускаха църквите, поздравяваха се и тръгваха на разходка по централната улица. За да се видят с близки и приятели, да седнат на кафе или да обядват в многобройните заведения. Страхотно впечатление правеха по-възрастните семейства. Достолепни дами, на вид над 60 години, с прически, бижута и, при тези високи температури, дълги кожени палта. Ама истински. Масово. Направо като на изложба. Явно, там така се ходи на църква в неделя. Но е толкова впечатляващо. Даже снимки правих.
Благополучно разходени из Гранада се натоварихме на автобусите и хайде към хотелите за новогодишен купон.
Както и преди съм казвала не очаквам много от новогодишните вечери в чужбина. За хората това е просто тържествена вечеря. Посрещат Нова Година и малко след 12 или се отправят на клуб или дискотека, или хайде по леглата. Изстъпления като тук, сякаш е краят на света, няма.
Тази вечер ме изненада. Както вече споменах, в този хотел имаше доста голяма българска група. Оказа се, че сме над 100 човека. От различни агенции. Тази вечер водачите на агенциите се бяха разбрали, и бяха организирали всички българи да се отделят в отделна зала от общия банкет. Получи се много добре. Бяхме си само ние и си се забавлявахме както ние си знаем. Местните и другите туристи приключиха с партито към 12.30 и тръгнаха тихо и кротко да си лягат. Когато минаваха покрай салона, в който бяхме ние, повечето спираха потресени пред гледката на бурно танцуващите българи. А, да не забравя. Това беше вечерта, в която официално станахме част от ЕС. Което, както се сещате добави още повече дива радост към купона. )
Та, горките други туристи спираха да погледат в потрес. В един момент англичаните, като оправни пияндурници, взеха да се присламчват към нас. Много беше весело.

На следващият ден, росни, росни, се събрахме към 11 сутринта за предвидената екскурзия до Марбея. Тя не беше предварително предвидена и ни я предложи местната екскурзоводка. Това е единственото място, където сме имали български екскурзовод. Все са руснаци или в по-лошия случай, местни, които уж говорят руски. В този случай, българска емигрантка, която беше лицензиран екскурзовод и работеше с българските групи. За да бъда честна, разочарова ме тази жена. Очаквах повече. Знам, че рускините са ненадминати, но тази можеше поне да се постарае. Не знам, може би аз нещо не съм с правилно усещане, но не ми хареса определено.
Както и да е,

Марбея. Кътчето на богатите.
Марбея се е превърнала в испанското средище на богатите и известните. На пристанището са акостирали огромните яхти на този и онзи шейх или руски олгарх, по крайбрежната улица се разминаваме с от Порше нагоре /ама сериозно/, а една топка сладолед е 2 евро 😉
Нищо де, поомешахме се и ние с безсмъртните.
След разходката из Марбея се отправихме към едно от по-малко известните селища по крайбрежието – Михас. По-малко известно е, защото не е на брега, а е разположено на хълмовете. Може би не съм казала за географското разположение.
Коста дел Сол и крайбрежните селища като цяло, са заградени от една страна от морето и от планини /не помня името/ от друга. Та въпросният Михас, не е имал късмета да е директно на брега и не е толкова известен. За сметка на това, заради страхотната панорама и чистият въздух по склоновете на планината сума богати испанци и не само са си построили просторни хасиенди. Вили демек. Показаха ни къщата на Хулио Иглесиас.

Михас се оказа очарователно място.

С абсолютно потресаваща панорама към градчетата и морето в ниското. Имт си хората наблюдателна площадка и водят там туристите. Много, много красиво.
Там влязох и на арената за бикове. Всяко село, градче и голям град в Испания има два задължителни атрибута. Църква и арена за корида. На тази арена предният ден беше имало корида. По пякъса на арената още имаше петна, въпреки, че хората ги бяха посипали с пясък.
Самата арена беше мъничка, със само няколко реда за зрителите. Когато няма бикове, бива. 😉 Иначе, аз на корида не бих отишла. Не го разбирам това с убийството на бика. Или по-скоро не разбирам защо го мъчат така. И не разбирам как католическата църква се е примирила с този кръвожаден езически обичай.
След Михас бавно и полека поехме към хотелите и заслуженият отдих. Това е най-натовареният първи януари, който съм изкарвала. 🙂

Последният ден ни беше свободен. И тук настана хаос. Първоначално беше предвидено да си тръгнем в ранния следобед. Към 4. Което е добре. Обаче в един момент лекичко ни съобщиха, че часът на полета е сменен за 11 вечерта. Което вече не беше добре! Защото като си тръгнем към 11 и след четири часа полет и разликата във времето и се приземяваме къде 4 сутринта. Ама нейсе, така имахме цял ден да си се моткаме по града.
Този ден го запълнихме с шопинг. Съседният на Беналмадена Торемолинос има много голяма търговска улица. С магазини на известни търговски марки. Като Зара например. Е, ние се събрахме четири жени и юруш на пазаруването.
И тук трябва да призная нещо. В Торемолинос за първи път влязох в Зара. Тук това се води много …. „фешън”, много модерно, не си истинска гъзарка, ако нямаш парцал от Зара. Е, аз влязох. Магазин на три етажа, фрашкан от горе до долу с дрехи. След около три часа мотане в него си излязох без да си купя НИЩО! Просто нищо не ми хареса. Бях си харесала една рокля. Официална, зелена. Ами, от трите, които пробвах, всичките имаха забележими фабрични дефекти!!! И за това нещо ми искаха 50 евро. Не е бог знае какво, но защо пък да си давам парите за нещо дефектно! Ами не ги дадох. А девойките около мен … ами пазаруваха. Е, няма да стана модерна 😉
Така, натоварени кой с покупки, кой с нищо /аз все пак си напазарувах от други магазини/, се отправяме към хотела за трансфера до летището. И стигнали към 8 вечерта на летището се оказваме в кошмар!
Оказа се, защо ли не се учудих, че самолетът на България Еър, който трябваше да ни прибере, се повредил. И ние, 400 човека народ, няма с какво да се приберем. Цирк!
И какво се оказа. Понеже така или иначе чартърът е платен и все трябва да ни приберат, пренасочиха полет от … май беше Мадрид, за да ни натовари. Което разбира се, остави 400 човека от Мадрид без самолет. Абе хубава работа, ама българска!!! И на всичкото отгоре се оказа, че самолетът, който бяха изпратили е по-малък и не можахме да се натоварим всички. Така останаха хора, на които им поеха нощувките и които се бяха прибрали на следващия ден. Честна дума, оттогава като чуя България Еър се изприщвам. Сега нещата се стекоха така, че организирам много самолетни пътувания и винаги когато мога избягвам използването им.
Ами това е. Това май е единствената екскурзия, за която нямам спомен да съм висяла като прани гащи на простор на връщане на летището.

Още малко общи приказки за Южна Испания.

Страхотно място. Мога да разбера защо толкова много българи се установиха да живея там. Страхотно място, страхотен климат, страхотни, усмихнати, гостоприемни и услужливи жители с топъл, ведър и спокоен живот. Хората не бързат, няма нерви и истеричност като тук. Но въпреки това нещата вървят, всичко е уредено и спокойно. Откакто е влязла в Европейския Съюз Испания върви непрекъснато нагоре и уверено се развива и просперира. Градовете са красиви, добре уредени със страхотна инфраструктура. С голямо удоволствие бих се върнала, за да разгледам и Северна Испания.

Автор: Мая Георгиева

Снимки от Испания:


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


9 коментара

9 коментара to “Нова година в Андалусия (Испания)”

  1. SAMOTNIQT_VOIN каза:

    Имам само 2 забележки.
    Първата е относно кухнята- като изключим морските дарове, които испанците приготвят великолепно, останалата им кухня е гола вода. Използват се основно 4/5 подправки и то рядко в съчетание. Тортията /двойно л на испански се чете я/ се приготва от нарязани на кубчета картофи, които първо се сваряват, объркват се с настърганият лук, подправките и яйцата и се пържи. Наистина е много вкусно, едно малко изключение в тяхната кухня. Между другото има варианти със спанак и други подобни, които на мен много ми допадат, макар повечето българи да не ги харесват.
    Втората е относно магазините, които споменаваш в Торремолинос- за средностатистическият испанец да имаш нещо на Zara, Spriengfield, Pull&Bear е нещо съвсем обикновено, както за нас- дрехите от Илиенци. Просто стандарта на живот е друг, тук реномирани марки за Армани, Хюго Бос и етц. Между другото в Зара по едно време имаше много хубави мъжки костюми.
    Направила си страхотна разходка, определено агенцията се е справила много добре с програмата, имайки предвид малкото време. А и хотела не е лош, познавам го доста добре, макар вече да е доста поостарял.
    Между другото арената за корида в Михас е известна и като единствената квадратна такава в света. Нормално са кръгли.

  2. Iordanka каза:

    Браво Мая! Пътеписът ти е много искрен и забавен. Започнах да го чета без особен интерес, защото живея близо до Гранада от една година и съм посещавала десетки пъти всички места, които описваш, с изключение на Мароко, което няма да посетя след твоя разказ.
    Две неточности. Изабел Католичката е искала да бъде погребана в Гранада не заради Алхамбра, а заради това, че завладяването на този град е било окончателната победа над едно 8-вековно господство на мюсюлманите на Иберийския полуостров. Тя и мъжът й Фернандо са погребани в параклиса на Катедралата (в центъра на града), който е забележителен с произведенията на изкуството, които притежава. Хълмът срещу Алхамбра е Албаисин, старият арабски квартал.

    Втората неточност е за Дон Kарлос. Католическият незабележителен кръгъл дворец в Алхамбра е на самият Карл V, когото споменава Георги Димитров на Лайпцигския процес поради това, че не е говорел немски. Той е внук на Изабел и е испанец, така че почти не е говорил немски. От дядо си по бащина линия наследява Австрия и Фламандия. Превзема германските племена и става Император на Свещената Римска Империя. Достоен внук на великата си баба, благодарение на която днес християните в света са 2 милиарда срещу малко повече от милиард мюсюлмани.

    Не съм съгласна със Самотния Воин за испанската кухня. Аз съм любителка на италианската, защото съм живяла там 16 години, но и испанската е изключителна, особено за месояди. Тук е най-хубавото агнешко и свинско, от сукалчета. Имат страхотни октоподи, калмари, сепии на скара. Чудесен боб в Северна Испания. Паеята е домашно ядене. В хубавите ресторанти не се сервира, само в евтините туристически заведения. Тя е като боба и баницата. Ще си поръчаш ли боб в ресторанта, и ако да, хубав ли ще е? Хубава паея съм яла само във Валенсия, нейната родина. Същото като лазанята в Италия. Като ме питаха приятели от България къде да ядат лазаня им отговарях: „У нас.“

    Всичко останало е много точно и написано много забавно.
    Благодаря.

  3. Lilia Ivanova каза:

    МММ, много добро четиво…
    Идва Коледа и Нова година, замислям се къде, как….:)
    Топличко е в Испания по това време…
    Колкото до Мароко и изобщо арабския свят – ми арабски си е, с всичката миризма, мръсотия, търговия и т.н. Пък хигиената, думи нямам… Нормално за тях е да висят по улиците отрязани камилски и овчи глави.
    Но все пак пътеписа е за слънчева Андалусия, добре се разходихме в петъчната сутрин.
    🙂

  4. Брум каза:

    Много ми хареса този пътепис.С много информация,с чудесно чувство за хумор.Все едно ,че и аз бях с Вас в Испания и Мароко.Имате талант на писател.Желая ви нови пътешествия и пътеписи ,които ще очаквам.Благодаря!

  5. Desi каза:

    Abe az sam balgarka ama atski mnogo se izlagash tochno niye balgarite e sramota da sedim y da govorim za zlobni pogledi y mrasutiya..v balgariya sa nay golemite zlobari naavsyakade ni zasramvat dashe Angliya se chudi kak da ni izgoni ot evro sayuza..pa da ne govorim za restorantite, izlizat ot twaletna bes ta si miyat ratsete y ni barkat po manjite y sashto da ne govorim sa avtobusite smradyashni na povarni ot ne izmiti zabi y drugi ne izmiti mesta …
    ne slochayno ima bum na hepatit v BG .Takache mnogo se izlagash y si atski smeshna..y si rasiska ot takiva kato teb spryaha choshdentsi da ydvat v BG

  6. Desi каза:

    plus tova si atski mnogo negramoten ..nauchi istoriyata kak to tryabva za obshta koltura..
    y prosto vecehe mi idva v poveche da slusham hora da govorat po tolkovas zloben nachin v Bulgaria ima dostatchno hora yspalneni z zloba ..zavist ..omraza..tova e bolesno sastoyaniye ,da mrazish..lekuvay se za da se opitash da jiveesh v mir

  7. Стойчо каза:

    Desi, прочети моля те това, което си написала отново – бавно и на глас

  8. Iordanka каза:

    Деси не е българка със сигурност. Не е възможно да се пише толкова неграмотно на български. Може би дори е от Танжер и се е обидила. Но съм съгласна, че не е красиво да се критикуват чужди страни. Когато ходя на места, които не ми харесват, после не разказвам нищо за тях.

    А Мароко със сигурност привлича много повече, и много по-платежоспособни туристи от България.

  9. Стойчо каза:

    Съдейки по начина на изразяване си е точно българка, която не иска да е такава – защо е така, не му е мястото да обсъждаме тук, но просто ей-така приказки срещу собствения си народ може само българин да напише. Искрено препоръчвам да прочете това, което е написала, на глас

Leave a Reply


Switch to mobile version