сеп. 24 2010

Ла Пас и Андите в Боливия (10 част на Около света наляво (Околосветско пътешествие на автостоп))

Продължаваме с околосветското пътешествие на Иван, тръгнал да обикаля цвета наляво, като единственото му средство за транспорт ще бъде автостопа. Той поддържа сайт за това околосветско пътешествие, а ние ще следим избрани части от неговото пътуване. Започнахме с пътуването от Миндя до Мюнхен. Бяхме във Франция и Испания и пообиколихме Аржентина , Огнена земя и Torres del Paine в Чили и за последно минахме по националния път Каретера Аустрал, свързващ цялостно Чили, върнахме малко в Аржетина, а за последно минахме през през пустияната Атакама, отново в Чили, а за последно пристигнахме в Боливия

Днес ще продължим със столицата на Боливия и Андите

Около света наляво (околосветско пътешествие на автостоп)

част десета:

Ла Пас и Андите в Боливия

Ще пропусна подробното описание на поредното 8 часово лашкане по завоите на планината, където само преди ден поредната кола се беше сурнала в пропастта и направо ще премина към влизането в Ла Пас.

Ла Пас е столицата и най-големия град в Боливия

и като население е горе долу колкото София, ако въобще изобщо някой знае колко точно e населението (отново както при София). Централната част на града е разположена в един дълбок каньон, като най-богатите части са в най-ниското, а най-бедните, така нареченото El Alto(високото) “преливат” извън каньона в равнината на Алтиплано на 4000 метра надморска.

Околосветско пътешествие на автостоп – Ла Пас, Боливия

Ла Пас

Автобусът навлезе в Ел Алто някъде към 9, когато отдавна вече беше тъмно. Нямах точна представа до къде ще стигне, но имах подозрения, че няма да е до централните части. И се оказах прав, спряхме някъде из Ел Алто, но мястото поне не изглеждаше да е от най-мизерните и имаше няколко хостела на близо. Намъкнах се в единствения с топла вода (която се плащаше допълнително) и след като се изкъпах заспах като труп. На сутринта се заех със задачата да сляза към центъра. Поразпитах народа и скоро бусът, който ми трябваше мина и се качих. Излязохме на едно панорамно шосе, което се спускаше към ниските части. Гледката беше мащабна – половината град се простираше долу, оцветен в кафяво-оранжево, дължащо се на неизмазаните къщи. Някъде долу из богатите части стърчаха високи сгради, а отзад в далечината се издигаше могъщата снага на Illimani със своите 6439 метра.

Пазар в Ла Пас, Боливия

Пазар

Когато слязохме долу подкарахме по една улица, която беше повече пазар, отколкото улица. От двете страни се редяха сергия след сергия с какво ли не. В същото време потоци от хора бавно се промушваха край и между превозните средства, носещи торби със стоки.

Панаирът беше пълен и потресаващ.

Ла Пас, Боливия

Бусовете едва мърдаха в тази навалица и изглеждаше, че придвижването пеш би било много по-бързо. Поседях, поседях, па ми писна и слязох – така и така бяхме близо до центъра. Изнамерих един по-туристически хостел и след като се разквартировах тръгнах да обикалям.

Пазар в Ла Пас, Боливия

Джип

Улиците в централната част на града

са павирани и повечето много стръмни. Тротоарите естествено са тесни и по традиция заети от сергии. Въпреки стръмността обаче, по тези улици летят микробусите на градския транспорт сякаш против всички принципи на гравитацията. Пътни знаци естествено няма, а единственото правило за движение изжлеждаше, че е “надуй клаксона когато приближиш кръстовище… или когато те кефи”. Дори след няколко не бях видял работещ светофар, но по-късно открих, че долу в богатите части има доста. Останалата част от града явно се справяше достатъчно успешно на самотек.

Време е да вметна и за

микробусите, които се ползват за транспорт

Не само тук, а въобще в цялата държава те са от някоя японска марка като нисан или тойота, внесени втора употреба от Япония и често по тях все още стояха йероглифни надписи. За разлика от другите градове, където е сравнително спокойно, тук конкуренцията е огромна и задължително във всеки бус има и по един викач. Той има три задачи – да си дере гърлото до изнемога с дестинацията си, да отваря и затваря вратата и да събира парите от пътниците. Никога няма да забравя наредение в колона микробуси, движещи се бавно в началото на маршрута си, от които се носеха въгласи “Сеха Сеха, ун боливиано, Сеха Сеха, пасе пасе”. Въпросната Сеха е квартал в Ел Алто, който е нещо като кръстопът и половината транспорти отиват за там. Гореописаните викове досри са станали като нарицателно и се ползват като шега сред боливийците.

Анди, Боливия

Андите

Вече бях споменал, че част от боливийците са запазили някои от старите си вярвания и традиции. И като най-голямо потвърждение за това беше

“вещерския пазар”,

който се намираше на улиците покрай хостела ми. По сергиите на този пазар се намират различни стоки с ритуален характер – амулети от всякакъв тип, билки, кактус сан педро (от него чрез изваряване се добива силен халюциноген), бутилки с вино, предназначено за “чаяр”(отливане в чест на Пачамама), фалшиви малки долари за финансов късмет и какви ли не други неща. Но най-фрапиращото бяха изсушените новородени лами и алпаки.
Наоколо се подвизават и

гадатели, които гледат на листа от кока

Не зная колко добре виждат, но изглеждаше, че рядко остават без клиенти и понякога дори добре облечени млади хора стояха на столчетата.

Един ден бях свидетел на един ритуал

На средата на улицата бяха запалени две ламаринени хммм, да ги наречем “печки за ритуално изгаряне на разни неща” В тях горяха различни неща, включително и гореспоменатите изсушени малки лами. Събралите се наоколо хора пиеха бира и от време на време поливаха и в огъня (точно това е “чаяр”), от което той лумваше ярко за миг. Попитах за какво се прави всичко това и една жена ми обясни, че това е нещо като събор на тяхната общност и всичко е за здраве и късмет.

Анди, Боливия

Андите

Само на стотина метра се намира

една от най-туристическите улици,

която е отрупана с магазини за сувенири, традиционни музикални инструменти, дреху от вълна от алпака и туристически агенции. А малко по-нагоре е пазарът. По-точно само един от многото пазари. През работните дни не е нищо особено, но през почивните се затваря цялата улица за превозни средства и лелките, пристигнали от селата край Ла Пас запълват цялото пространство. Крайно време е да спомена и че в Боливия кантарите почти не се ползват. Повечето продавачки нямат кантар, някои имат, но въпреки това рядко ги ползват, а дори и тогава точността им е под голямо съмнение. Плодовете и зеленчуците обикновено се продават на бройка или на око. Примерно 1 ябълка – 1 боливиано. 3 домата се пускат в торбичката, поглеждат се на една страна и се заключва – половин кило, 1 боливиано. Често пред насядалите продавачки са наредени камарки домати, бакла, боб или нещо друго, които явно имат фиксирана цена.
Но освен плод-зеленчуковата улица има и месарска. Там, насядали по земята сръчни жени кълцат месо с тежки ножове без да се притесняват нито от мухите, нито от прахта вдигана от колите по улицата.

Ей така, от фотографски интерес се качих отново до високите части и там видях нещо интересно. По електрическите стълбове бяха провесени бутафорни човешки фигури, които служели за сплашване на крадците. Да знаят какво ще им се случи като ги хванат.
Финалният щрих на града се поставя от уличните лъскачи на обувки, които обитават основно центъра и са скрили лицата си с черни командоски шапки, от които можеш да видиш само очите им. Това го правели, за да избегнат до известна степен срама от мръсната си работа.

Анди, Боливия

Андите

Ла Пас е интересен,

но близо до него има и планини, така че след няколко дни нарамих отново раницата и тръгнах да повървя

по една от няколкото запазени пътеки от времето на инките

Намерих от къде тръгва буса за селото, което ми беше нужно, а там имаше и друг чужденец – един французин с колело. По време на пътя се заприказвахме и се оказа, че е голям нервак. Багажът му беше много малко и нямаше дисаги, което беше крайно учудващо, особено когато ми каза, че пресичал континента. Започнах да разпитвам как се справя с толкова малко багаж, а оня кипна, че не съм му вярвал и че не искал да ми се доказва. После стигнахме и до въпроса, че искал да мине по пътеката, към която се бях насочил аз и да слезе от другата страна на планината.

Бях чел подробна информация за маршрута и му казах, че това дето го мисли няма да стане, защото пътеката е камениста и стръмна и става само за вървене. Оня пак кипна – не съм знаел, защото не съм минавал по нея, той имал опит, не се страхувал от изкачвания, бил минавал с колелото над 4500 м и още куп тупания в гърдите. Накрая, след като поспорихме още малко на тема маршрути (имаше някакви безумни идеи за пътя си в Боливия, които бяха базирани на два изрязъка от супер неверни карти) той заяви, че не е дошъл тук да говори с европейци, а с местните и взе да досажда на другите пътници. Накрая се намери едно момче, което му каза, че може да се мине с колело и той остана доволен.Накрая той слезе в последното село на края на маршрута на буса – Вентия, а аз се върнах назад до едно красиво село Уни, където мислех да прекарам следобеда и нощта.
По хълмовете около селото навсякъде имаше ниви, засяти с жито, бакла, картофи, царевица и някакво житно растение, ползвано за фураж, а хората бяха наизлезли да работят. Поради пълната липса на механизация и сложния терен, всичко се върши на ръка, дори и жъненето на житото. Но въпреки тежкия си живот, хората бяха весели и много приятелски настроени. Липсваше отношението тип “гринго”, което се усещаше в градовете и хората се обръщаха към мен с уважение и “сеньор”. Дори ме попитаха дали ми харесва и дали не искам да си купя терен в селото им.

Анди, Боливия

Из Андите

На сутринта причаках същия бус

и се върнах в крайното село, от където се придвижих 5 км нагоре с друг бус. Не се изненадах много, когато пътьом срещнахме французина. Успях да раменя няколко реплики с него през прозореца на буса. Тръгнал да се качва към прохода (около 4700м), но пътеката била камениста (каква изненада!) и се наложило да носи колелото. Малко преди прохода се изплашил от облаците и студеното време, както и от неизвестността на другата страна и решил да се връща. Героят от вчера явно се беше изгубил някъде по пътя.

Времето беше облачно и няколко километра след селото взе да пръска слаб дъжд. В началото вървях по чакълест път, който водеше към някаква мина, но после се отклоних и започнах да се изкачвам по пътеката към проходе. Дъждът спря, но си остана облачно и хладно, почти студено. Пътеката се виеше нагоре, като на няколко места се откриваше хубав, добре подреден калдъръм. След доста изкачване накрая стигнах до прохода на приблизително 4700. Сега ме чакаха около 2800 метра спускане към топлите и задушни части на Las Yungas от източната страна на планината.

Анди, Боливия

Андите

Пътеката от тази страна беше учудващо запазена, а на места паважът беше направен с голяма прецизност. През няколко метра имаше интересни напречни канавки, които да предпазват пътя от спускащата се отгоре вода. И всичко това стои вече повече от 700 години, предизвиквайки леки тръпки когато вървиш по него. Цялата долина надолу беше изпълнена с облаци, когато късно след обяд стигнах до

селцето Такеси

Малко преди него бях срещнал един човек, който ме покани да си опъна палатката в двора му и да ми приготвят вечеря (второто естествено срещу заплащане). Селото се състоеше от няколко каменни колиби с общо население 6 души. Една жена тъкмо прибираше стадо лами, замярайки ги с камъни и прашка.

Опънах си палатката и по-късно по тъмно жената на мъжа, който ме покани ме викна в колибата да вечерям. Тази колиба служеше за кухня и вътре имаше газов котлон, различни съдове, няколко легена и два дървени миндера, по които бяха разхвърляни дрехи и други неща. Каменните стени бяха опушени до черно, както и гредите и покривът от паха. Единствената светлина идваше от котлона и от челниците ни. Вечерята се състоеше от ориз, варени картофи, пържено яйце и две тънки резенчета домат, който е лукс по тези места. Всичко, което имаха тези хора беше колибата, и стадата лами, овце и няколкото крави. До селото се стига единствено пеш по пътеките, няма ток, а водата се носи от реката. Мъжът ходел до Ла Пас два пъти годишно с кон, за да зареди бутилките с газ и няколко пъти надолу по долината да продава добитък. А жената почти не излизала от селцето. Освен момченцето, което живееше с тях, тя смяташе и животните за свое семейство и дори не ми позволи да ги снимам.

На сутринта продължих дългото спускане

С всеки изминат метър растителността ставаше все по-буйна. Появиха се дървета, после те се окичиха с мъхове, каквито бях виждал по Каретера Аустрал, после се появи и бамбук, а по обяд стигнах до друго малко селце, където около къщите растяха Кали. В това селце спрях да почина и хапна край една къща, където се появи едно момченце и докато си говорехме подмяташе, че може да ми продаде ябълки, праскови, батерии, крем против комари и крем против слънце. Естествено на мен не ми трябваше нищо от изброените неща, но беше забавно. Малко под селото срещнах трима туристи – англичанка, австралиец и приятелката му боливийка.

Продължихме заедно надолу, където гората се превърна в истинска джунгла. Привечер стигнах и до миньорското градче в края на пътеката, но не спрях тук, а продължих към следващото – по-голямо градче, където смятах да пренощувам. От пътя се откриваше впечатляваща гледка нагоре към долината и към върховете, които се издигаха на над 3000 метра денивелация спрямо мястото, на което се намирах.

В градчето пристигнах по тъмно, намерих и хостел, хапнах в местното ресторантче и си взех билет за сутринта към Ла Пас. Само че нямах намерение да стигна до града, а само до прохода над него, от където отново имах намерение да тръгна из планината.

Из Андите

Сутринта рано рано преди да пукне зората вече се товарех в микробуса за Ла Пас и в следващите 2 часа тъмнината ми спести изправящите коси гледки на пропастите, покрай които минавахме. За кой ли път де, но тук по този маршрут е така известния The Death Road, който за щастие вече не се използва, защото има изграден нов, при това асфалтиран път, който се намира от другата страна на долината. А стария се използва почти само за спускане с велосипед и фирмите, които предлагат тази атракция нямат чет.

Из Андите, Боливия

Из Андите

Към 7 и нещо слязох точно на прохода, наречен “La Cumbre”. Студът беше в големи количества, но слънцето тъкмо беше надигнало глава и обещаваше да покачи температурите. Две малки езерца се синееха отляво, а един връх се зъбеше побелял на север. Като за начало се виждаше един черен път в моята посока, така, че тръгнах по него. Някъде вдясно имаше един проход, от който започва една друга инка пътека и като за загрявка се качих до горе да видя гледката. Долу в ниското всичко плуваше в облаци, а над тях се извисяваха няколко заснежени върха. Слязох обратно и продължих напред. По едно време пътя свърши и се превърна в обикновена пътечка. Тя ме отведе до новоизградена хижа, където си поговорих с един младеж, информирайки се за посоката, в която трябва да продължа. Към следващият проход ясна пътека нямало, но и посоката е все направо, така, че проблем нямаше. Ходенето без пътека се оказа по-трудно, отколкото предполагах. Трябваше внимателно да подбирам пътя си измежду камънаци и сипеи, а самата долина сякаш за да ме измори още повече редуваше стръмни изкачвания, спускания и равни места, и така няколко пъти.

Накрая стигнах до прохода.

От другата страна имаше друг интересен връх, а някъде долу в ниското се виждаше езерото край миньорското село, към което се бях запътил. Времето прогресивно се влошаваше, поради което без много много мотане слязох набързо по стръмния сипей и тръгнах край реката, която се виеше в долината. Доста изморен стигнах и до селото, което по сведения от книгата ми за трекинг би трябвало да е изоставено. И наистина, картината изглеждаше апокалиптично. Ламаринените бараки бяха ръждясали, с изпотрошени прозорци, наоколо се търкаляха боклуци, железарии и въобще всевъзможни отпадъци. Оранжевите сипеи, по които се стичаха вадички вода довършваха картината. От другата страна на този апокалипсис обаче се извисяваше могъщо красивият

връх Huayna Potosi,

покрит от облаци в най-високите си части.

Из Андите, Боливия

Из Андите

Селцето обаче не беше напълно изоставено и отнякъде се появи един човек. След кратки преговори си намерих едно място в коридора на една от бараките и бях щастлив, че няма да спя в палатката, защото духаше силен вятър, а започваше и да пръска дъжд. Привечер си сготвих един ориз да се стопля и легнах да спя. Сънят ми не бе спокоен, защото наоколо се чуваха шумове от плъхове, поради което не се чувствах спокоен, че някой няма да излезе от някой ъгъл край мен и да ме налази. Е, не налазиха.

На сутринта се събудих от бръмчене на коли и след малко при мен се появиха няколко момчета. Оказа се, че съм спал пред тяхната стая, която явно използваха, въпреки потресаващия вид на сградата. Раздигнах се, сгънах багажа и се отправих на път. Сега пътят си беше истински черен път, който се изкачваше към нов проход, този път висок около 5100 метра.

През цялото време гледката към Уайна Потоси беше внушителна, но когато стигнах до прохода направо зяпнах. Върхът се виждаше под много интересен ъгъл, но освен него в далечината се откри цялата верига на Cordillera Real. Времето беше облачно и не ставаше за добри снимки, затова взех решение да се установя някъде там и да чакам за добро време и светлина. Някъде точно при най-високата точка на пътя се отклоняваше друг път, който очевидно не се използваше. То и първия май не се ползваше, но втория изглеждаше в пъти по-запуснат. Единствената следа, която се виждаше беше от един мотор. След известно колебание опънах палатката баш на средата на пътя, тъй като друго по-подходящо място наоколо нямаше.

Лама в Андите, Боливия

Лама в Андите

По-късно времето тотално се развали и заваля някаква смес между дъжд и суграшица, която трая около час. Нощта беше брутално студена и дори с всичките дрехи в спалния чувал пак усещах хлад, който не позволяваше комфортно спане.

На сутринта всичко беше побеляло от скреж – както палатката, така и хълмовете наоколо. По небето плуваха известно количество облаци, които бяха съсредоточени главно над Уайна Потоси, но слънцето си проправяше успешно път през тях. Реших да прекарам целия ден на това място, защото евентуалната добра светлина щеше да дойде чак следобеда. И тя дойде, но скоро след нея облаците пак се насъбраха и загърмя. На петдесетина метра от палатката ми стърчеше един метален стълб, заради който ме хвана леко страх. Ако гръмотевичната буря дойдеше до мен, както стоях на открито на 5100 метра, като нищо тоя стълб можеше да дръпне някоя светкавица, която да ме опърли. За късмет обаче бурята се задоволи само с околните далечни хълмове, а при мен отново преваля суграшица като предния ден. Нощта беше малко по-топла и на сутринта след като изсуших палатката тръгнах да се спускам надолу.

След няколко часа вървене по долината стигнах до селцето Тинки, което се състоеше от десетина къщи. В едната от тях, която беше и магазин тъкмо разфасоваха една лама. По план ми оставаше още един ден път и си допълних запасите с няколко яйца и малко бисквити. В тези селски магазини трудно можеш да намериш нещо повече. Яйцата ги сварих, но поради надморската височина се оказа, че е необходимо много повече време и въпреки, че ги варих 15 минути, бяха малко суровички. Докато се занимавах с готварство, на два пъти пристигаха групички туристи, които отиваха или се връщаха от Кондорири, върхът наблизо.

Андите, Боливия

Андите

След като хапнах тръгнах и аз натам, само че нямах намерение да ходя чак до езерото под върха. При голямото езеро, където се отклоняваше пътеката намерих стени от полуразрушена сграда, между които си опънах палатката. Като по традиция малко по-късно отново преваля за около час. После се поразтъпках наоколо по хълмовете, а междувременно полусуровите яйца си казаха думата.

На другия ден, след сутрешната фотосесия стегнах багажа и хванах баира. Този път отново без пътека. Хубавото беше, че имах добра карта и без особено трудности заобиколих един връх и намерих прохода. От там надолу имаше пътека, по която местните изкарват ламите на паша горе. А лами имаше колкото ти душа иска. По пътеката срещнах и един човек, с който се разговорихме накратко. В долината имаше голямо езеро, точно под белите зъбери на Кондорири. Там хапнах леко и захванах следващия проход, който беше много стръмен и близо 5000 метра. Пътеката беше изцяло животинска, а животните не се съобразяват с човешките възможности по баира. След като го изкачих слязох до ново езеро oт другата страна . Оставаше ми последния проход, който беше най-стръмният. Ламската пътека караше директно нагоре по сипея и на някои места изкачването беше брутално стръмно и трудно. Но и това свърши и лека полека, се спуснах без пътека от другата, почти толкова стръмна страна. Там също имаше езеро, което заобиколих, а в долния му край се червенееше чисто нов хотел. Прекалено голям за това непосещавано почти от никого място. Опънах си палатката край езерото, в което крякаха всякакви патки и на сутринта се заех да изкача прохода, който бях запланувал от предния ден. Нямаше да минавам от другата страна, само исках а направя някоя снимка от него, защото според картата би трябвало да има добра гледка. За час и четирсет минути, къде с пътека, къде без се качих до горе и гледката наистина си струваше зора. Виждаха се няколко от другите високи групи върхове, както и дълбоката и красива долина между тях. Като се наснимах направих една обиколка по билото и се спуснах от друго място, още по-стръмно, а накрая се върнах към началната пътека и слязох до палатката.

Андите, Боливия

Андите

Тъкмо по това време при хотела пристигна една кола с няколко работника. Попитах дали ще се връщат към Ла Пас и дали имат място, но нямаха. Но щял да пристигне скоро един камион, който щял да смъква материали към града. Постегнах багажа и след час-два камиона пристигна, а заедно с него и двама души на мотори Ява. От камиона наслязоха сума хора – помагачи, а докато работата не беше съвсем ясна, седнахме на поляната да си говорим.

Повечето от тези хора бяха аимара селяни и бяха много любопитни. Бяха ми задавани въпроси от рода – в България яде ли се сол, ама имате ли салари, та да добивате сол, водата там сладка ли е или солена и какво ли още не. По време на ходенето си из планината бях забелязал, че хората носят чехли, направени от автомобилни гуми, при това на бос крак. Краката на тези хора навярно са не по-малко твърди и от самите гуми. Попитах колко струват едни чехли и колко време ги носят – отговорът беше 17 боливиано (под 4 лева) и издържат 2 години. Хвана ме малко срам, докато им казвах, че моите маратонки струват към 900 боливиано и след 6 месеца са започнали вече да се късат.

После дойде време за товарене. Това стана без да се спазва абсолютно никаква логика, въпреки, че шефът там беше инженер. Първо натовариха някави дъски, останали от кофражите, после някакви странни дюшеци, след това дойде ред на теракота, порцеланови тоалетни казанчета и мивки, после някакви тежки метални плочки, а накрая се появиха и три врати. В каросерията се получи такава каша от леки и тежки, чупливи и нечупливи материали, че дори човек да иска, едва ли би могъл да сътвори подобно нещо. Като за капак донесоха и един бензинов генератор, който въпреки, че беше най-тежък, естествено остана отгоре. А върху вратите кацнахме аз и още двама души, след което камионът се понесе по черният път надолу. След едночасово балансиране стигнахме по тъмно в някакво село долу на главното шосе, където половината товар беше разтоварен и вкаран в една къща, а аз, заедно с останалата част продължихме към Ла Пас. Шофьорът ме остави на някакво неизвестно за мен място в Ел Алто. Принципно е нездравословно човек да се мота точно по тия места, особено пък бял човек с раница, но след като поразпитах, бързо се ориентирах какво трябва да хвана към центъра и скоро бях там.

Починах си няколко дни в града и реших да поема към следващото предизвикателство. Отдавна исках да изкача някой висок връх сам, но тъй като нямах никакъв опит във високата планина, в крайна сметка сметнах, че първо ще е добре да се кача с водач от някоя туристическа агенция, а чак после сам.

Андите, Боливия

Андите

Най-туристическият връх е Huayna Potosi,

край който бях вече минал. Туристически е главно заради две причини – защото е технически лесен и защото е много близо до града и има хижа. Все неща, които предполагат удобно и евтино изкачване. Намерих агенцията, която предлага най-добра цена (въпреки, че те са все подобни) и в неделя сутринта се събрахме пред офиса на фирмата. Аз, израелтянина Ури и двама американци. Имаше и една друга двойка от Израел, но те идваха само за първия ден, в който щяхме да се упражняваме в катерене по ледника. Пътьом спряхме в Ел Алто, за допълване на провизиите и два часа по-късно бяхме в подножието на върха.

Нахранихме се в хижата и се запътихме към ледника, който е на около половин час нагоре. Първо походихме по ледника, за да свикнем с ходенето с котки, а после тримата ни водачи набиха винтове на върха на две ледени стени с височина около 7 метра и започнахме да се катерим. Беше интересно и забавно, въпреки, че тези умения нямаше да ни трябват за изкачването на самия връх. После се прибрахме в хижата, а аз излязох привечер да снимам наоколо.

Общо в хижата бяхме около 20 човека, тръгнали с различни агенции. На сутринта една двойка от Полша беше много зле. Имаха главоболие и стомашни проблеми и въпреки възрженията на хижарката, останаха да лежат там докато се съвземат. Ние нарамихме раниците с екипировката и тръгнахме нагоре. Втория заслон е на 5130 метра, което значи само около 400 метра над първия – денивелация, която взехме за има няма час и половина. Горе почивахме цяла следобед, а привечер, след като вечеряхме се натъркаляхме на горния подпокривен етаж на заслона. Поляците също бяха дошли, а сред нас имаше и един руснак, живеещ в Щатите, който беше тръгнал с 11 годишния си син.

Андите, Боливия

Андите

Събудихме се около 12 през нощта, хапнахме, облякохме екипировката и излязохме навън. Почти пълната луна грееше ярко в чистото небе и правеше челниците почти ненужни. Ледникът започва само на петдесетина метра от заслона и там си сложихме котките, след което тръгнахме нагоре. Аз бях в едно въже с Ури, а водачът ни се казваше Давид. Пътеката се виеше ясно през снега, утъпкана от многото хора, които изкачват всеки ден върха. На няколко места минахме през и край големи цепки, а после излязохме на едно равно място. Там водачът ни реши, че ще минем по някакъв нов, негов си маршрут и започнахме да се изкачваме по един стръмен склон, в който пътеката беше почти нова. Ние бяхме втората група, с която той минаваше от там. Изкачването бееш стръмно, но аз се чувствах страхотно и темпото, с което вървяхме почти не ме изморяваше. Ури обаче дишаше тежко и очевидно изпитваше някакви трудности. Когато изкачихме склона и Давид ни показа ръбът, по който трябва да се качим, Ури взе да протестира. Беше още по-стръмно, но нищо страшно. Но Ури хленчеше – “Не, не искам да минавам от там, porfavor! ” . Тъй като не говореше почти испански, искаше да обясня на Давид, че иска да подсечем. Тогава пък се наложи аз да му обясня, че в планина като тая не можеш да минаваш от където си поискаш, защото не е безопасно. Накрая го убедихме, че не е толкоз трудно и продължихме нагоре. В последните части Давид забиваше пикела и ни осигуряваше, но проблеми нямаше. Като излязохме горе се присъединихме към другите групи, които бяха минали по нормалния път. Бройката им беше намаляла, явно някои се бяха отказали. Имаше още доста път нагоре, който полека лека изкачихме и накрая, в още по-намалена бройка стигнахме до финалната част. Нашите двама американци бяха в много лошо състояние и едва крачеха. Когато видяха обаче финалния ръб се отказаха и започнаха да слизат. А финалният ръб беше наистина плашещ. Беше около стотина метра дълъг, като първата половина си беше потенциално опасна. Ръбът беше широк около 50 см и пътеката минаваше точно отгоре. Отдясно се отваряше около 1000 метрова пропаст, в началото с наклон около 70 градуса, а отляво около 150 метрова пропаст с малко по-малък наклон. Давид като котка пропълзя и заби един алуминиев винкел за който ни осигури, а ниетръгнахме като балерини отзад. След няколко подобни процедури успешно преминахме тази част и започнахме следващата, където пътеката минаваше вляво от ръба. Там се самоосигурявахме единствено чрез пикелите си, забивайки ги в снежния ръб. По това време ми се въртяха мисли от рода “Ури, само не падай, не падай, не падай”, защото падне ли един, щеше да повлече и другите двама, а не съм сигурен, че един пикел забит в не толкова твърдия сняг на ръба може да издържи трима души. Стигнахме върха обаче без проблеми. Само 7 души (без да броим водачите) от общо около 26. Бяхме горе точно преди изгрев и съвсем скоро слънцето се показа и разкри впечатляващата гледка наоколо. На изток се простираха покритите с облаци джунгли, на запад луната залязваше над езерото Титикака, на север се белееха зъберите на Cordillera Real, а на юг все още светеха хилядите светлини на Ла Пас.

Слизането беше много по-бързо и лесно, като единствената по-трудна част беше спускането от ръба надолу, където беше доста стръмно. После стана песен и слизайки от време на време щракахме снимки. В хижата хапнахме супа и след известна почивка тръгнахме надолу. На долната хижа почакахме малко и скоро се появи бусът ни, който ни върна обратно в Ла Пас.

И така, първото ми изкачване на 6 хилядник беше факт. Сега започна още по-силно да ме гложди идеята да изкача нещо сам. На всичкото отгоре исках да е и по-високо от Уайна Потоси. Високо, близко до Ла Пас и не особено трудно – на тези условия отговаряше Illimani, който със своите 6439 метра е третият по височина връх в Боливия (след Sajama 6542 i Illampu 6485). След проверка в интернет, установих, че понякога по маршрута има триметрова ледена стена, която не бих могъл да премина сам, а късно през сезона имало и стръмен заледен участък. По подобни планини обаче обстановката се мени почти всеки месец така, че трябваше да изнамеря актуална информация. Налепих бележки на няколко близки улици в Ла Пас, че търся човек изкачвал скоро Илимани, но никой не се появи. Когато стана понеделник, отидох в една от туристическите агенции и разпитах човека там. Той пък взе, че се оказа много информиран и свестен и въпреки, че беше наясно, че няма да ползвам агенцията му, ми даде точна информация. Нямало ледена стена тези година, за момента всички цепки били замостени и още нямало заледени участъци. Кеф! Изтичах до една фирма, която дава екипировка под наем и скоро събрах всичко необходимо, след което минах да напазарувам храна, изнесох се от хостела и се курдисах на един от пазарите да чакам транспорта.

Тоя транспорт се превърна в цяла епопея

По разписание трябваше да тръгнем в 1 на обяд, но бусът се появи чак към 2:30, а успяхме да тръгнем след 3. Някъде в селцето Палка, след като бяхме минали към половината от тричасовия път, нещо бусът се прецака. Съединителят отказваше да отделя и така се оказахме на едно място. Появи се някакво момче и започнаха да търсят причината, сваляйки предната седалка, под която се крие двигателя. Установи се, че маркучът за течността, с която работи хидравликата на съединителя е пробит. Друг маркуч естествено нямаше от къде да се намери, затова първата идея беше да го увият с вътрешна гума от колело. Още от началото това ми изглеждаше абсурднo, защото течността в маркуча е под налягане и някаква разтегателна гума не би я задържала. Естествено се оказах прав и нищо не стана, но внезапно на шофьора му дойде друга идея, която изглеждаше перспективна. Купи от някъде двукомпонентно лепило Поксипол и намаза едно парче плат с него, след което го уви около маркуча и след около половин час всичко беше ток. Не беше ясно колко ще издържи, но засега работеше добре.

Ура, след загубен час и половина отново бяхме на път

Един час по-нататък, край друго едно село спряхме отново. Този път беше само спукана гума. Селяните в буса веднага заключиха, че грингото носи лош късмет. След като оправихме и гумата, към 9, почти 6 часа след като бяхме тръгнали, изминали цели 60 километра, стигнахме до крайната си цел. Крайната за буса, но не и за мен. На мен ми оставаха 6 километра до следващото село. Без да се помайвам нарамих багажа и тръгнах с бодра крачка в тъмното. Някъде на средата на селото, намерих равно място край пътя и си инсталирах палатката. Беше късно и хора не се мяркаха, но точно докато се занимавах с разпъването се появи един дядо и взе да ми говори нещо на Аимара. Естествено не се разбрахме, защото той не говореше испански. За първи път срещах човек в Боливия, който не говори испански!

На сутринта се събудих след като слънцето беше изгряло и най-накрая се огледах наоколо. Селото беше разположено в полите на Илимани, а за момента не ми беше много ясно на къде трябва да вървя. Скоро обаче мина един човек, който ме ориентира, но заедно с това ме предупреди, че е опасно да ходя сам и особено да спя сам в базовия и високия лагер, защото имало една групичка от 5-6 човека, които се качвали от селото в другата долина да обират туристи. Миналата година пребили много лошо една двойка от Франция докато спели в палатката си. Това не ме зарадва особено, но не беше и в състояние да ме откаже. Намерих пътеката, която минаваше край къщите на селото и тръгнах нагоре. До равното поле, което се ползва за базов лагер беше лесно, въпреки, че се преодоляваха около 800 метра денивелация. После стана трудно. Като за началото трябваше да намеря къде точно започва пътеката за високия лагер и след известно лутане успях да я намеря. Изкачваше се стръмно сред камънаци, по които тук там имаше някаква маркировка. Раницата на гърба ми със своите близо 20 кг започваше да ми тежи. След доста катерене по хълма накрая стигнах до едно сравнително равно място, от където се виждаше на къде трябва да продължа. Имаше още мноооого. Първо пътеката се изкачваше по стръмен сипей до едно седло, а после поемаше наляво по скалният ръб, водещ до високия лагер и началото на заснежената част. Този ръб изпи всички останали сили в мен. Беше стръмен, с гладки и плоски камъни, по които трябваше да използвам и ръцете си, за да се придвижвам нагоре. Най-накрая, към 4 след обяд стигнах до въпросния лагер – не особено широко равно песъчливо място точно на границата на снега, където може да си опънеш палатката. Бях единственият и изглеждаше, че ще качвам сам през нощта.

Мястото беше на 5400 надморска и духаше ветрец, но не беше толкова студено, колкото очаквах. Гледката към нацепените ледници на Illimani Norte беше потресаваща, а вдясно се издигаше и Illimani Sur, който щях да изкачвам. Колкото и да не съм вярващ и суеверен, при вида на петте кръста на двайсетина метра от палатката ми, отправих една мислена импровизирана молба към планината да ме пусне да се кача и сляза без проблеми. През последните 20 години по склоновете на този връх са отбелязани 18 смъртни случая, а петте кръста бяха в памет на петима чилийци, загинали на слизане по склона точно над високия лагер.

От седемте часа почивка, да съм спал едва два часа, не повече. Около 1 и половина се разбудих, хапнах малко и стопих малко сняг с примуса, след което събрах всичко в раницата, сложих котките и тръгнах нагоре по ледника. Скоро пътеката срещна един каменен ръб и там си харесах няколко камъка, зад които скрих раницата. После продължих по самия ръб, защото от там минаваше пътеката. Вървенето с котки по скала е твърде неприятно занимание, но за трийсетина метра не си струваше да ги свалям. Накрая тръгнах отново по снега. Пътеката се изкачваше по въпросния стръмен ръб, лобно място на чилийците, но изкачването не беше проблемно. После минах покрай и през няколко замостени огромни цепки и след около два часа стигнах до стръмната част. До момента следвах следите от предишни изкачвания, но тук те взеха, че се разделиха. Прецених, че може би отиват на едно място и хванах левите. Те се изкачваха на зиг заг по стръмния склон. Беше не особено лесно изкачване и силите ми взеха да намаляват. Въпреки, че хапвах от време на време разни сладки неща, които носех, взе да ми става и леко лошо. По някое време пресякох тясна цепка и продължих нагоре. Взе да съмва, а аз все още бях далеч от върха. Взеха да ми минават мисли дали тези следи са верни и дали не е трябвало да тръгна по десните. Дори се уплаших, че ако съм хванал грешни следи няма да мога да изкача върха, защото нямаx нито сила, нито време да сляза до правилните следи и да се кача по тях. След още доста стръмно изкачване, стигнах до един завой, който очевидно щеше да ме изведе до билото. Това място изглеждаше много опасно, защото тясната пътечка от стари следи минаваше буквално по ръба над огромна цепка, чието дъно не се виждаше. С огромно внимание минах мястото и след още един стръмен участък се озовах на билото. Там видях, това което исках да видя – вдясно от мен в продължение на 300 метра напред се простираше връхното било, което изкачва едва 3 метра денивелация, спрямо фалшивия връх в началото си. На мен все още ми оставаше обаче да изкача петдесетина метра денивелация, изминавайки тези 300 метра. Те бяха може би най-трудната част, защото се чувствах много изтощен и едва се влачех, но накрая стигнах до върха. Духаше силен вятър и не се застоях много, само колкото да направя няколко снимки и да разбия леда в гърлото на бутилката с върха на пикела, за да мога да пия.

На връщане минах директно по билото и после се върнах към пътеката, по която се бях качил. Слизайки не усещах вече същото изтощение и се движех бързо. Минах отново с огромно внимание по опасните метри над цепката и заслизах по стръмното. В един момент се озовах пред тясната цепка, за която бях напълно забравил. Замостеното място в момента беше на десетина метра вдясно, но тъй като цепката беше едва 50 см широка, реших да я прекрача. Извих се на страна, спуснах крака си от другата страна и точно когато опуснах теглото си на него, снегът поддаде и се сурнах надолу. Беше толкова бързо, че дори не помня в коя посока поддаде снега, към цепката или навън, но фактът беше, че се пързаляx по стръмния склон. Преди да тръгна към върха бях изгледал няколко инструкционни клипчета в ютуб (да, колкото и да изглежда странно, Ютуб може да се ползва и за образователни цели) как се прилага техниката за спиране с пикел, наречена “self aresting”. Докато ги гледах си мислех, че ако ми се наложи да ползвам тази техника, едва ли ще имам време да мисля и да я приложа, без да имам някакъв опит. Това обаче се оказа грешно.
Още когато усетих, че тръгвам надолу, почти автоматизирано се извъртях по корем и се усетих как сграбчвам с лявата ръка дръжката на пикела и забивам с дясната върха му в снега под рамото си. В резултат на това, a също и на факта, че все още нямах време да помисля, че трябва да вдигна краката си нагоре, за да не се забиват котките в снега (това при набиране на скорост може да причини претъркалване), почти моментално спрях. Когато погледнах нагоре видях, че съм се изхлъзгал едва метър, метър и половина. Странно беше, че дори не се чувствах изплашен. Изправих се внимателно на стръмният склон и продължих още по-внимателно надолу. Докато стигна до по-равната част ръцете вече ме бяха заболяли от забиване на пикела в снега. Надолу стана лесно, а слънцето беше огряло склона и стана по-топличко.

Все пак продължавах да бързам, защото исках да сляза по последния ръб (оня с чилийците), преди снегът да омекне прекалено. Още през нощта снегът там не беше много твърд, а когато стигнах до там на слизане, консистенцията му беше захаровидна. Приложих тройно повече внимание от досегашното и съвсем бавно, държейки с две ръце забития пикел слязох до долу, където вече отдъхнах. Успях да сляза без сериозни проблеми.

Взех си раницата и разхвърлях всичко да поизсъхне на равното място на лагера, докато си почивах. После събрах всичко и тръгнах надолу… все още ме чакаха 1600 метра слизане по гадните камънаци. На слизане буквално благославях маратонките си, с техните нехлъзгаеми подметки. Представях си колко зор би било с вибрамени подметки. Пътьом срещнах един друг пич, тръгнал да катери. Пред него вървяха водач и двама носачи от селото долу, натоварени с целият им багаж. Самият той пъшкаше последен с една 5 килограмова раничка на гръб. Тази гледка ме накара да се чувствам почти горд, че съм изкачил 2800-те метра денивелация без ничия помощ, с почти 20 килограма на гърба през първите 1800 метра. И в момента слизах същото тази денивелация.

След като слязох по ръба, реших да поема не по пътеката, по която бях качил, а по тази, която ми казаха носачите. Тя май се оказа дори по-заобиколна, но в крайна сметка я извървях и стигнах и до поляната на базовия лагер, а сле още известно време и до селото. Тъкмо при последните къщи се задаваха още един планинар, придружен от гид и магаре, носещо багажа им. Магаретар беше младо момиче от селото, което с една ръка водеше магарето, а в другата носеше радио. Тази група за сега отиваше само до базовия лагер, а на другия ден щяха да продължат нагоре.

След като слязох в селото починах малко и тръгнах да извървя финалните 6 километра, които оставаха до първото село.
Привечер, в едва ходещо състояние стигнах до селото и след като отхвърлих поредните проситби за шоколад от местните деца си поговорих с няколкото човека на центъра и си опънах палатката точно там. Насъбраха се още хора и станах своеобразна атракция, готвейки ориз. Самите селяни обаче не бяха по-малка атракция, защото всеки от тях беше помъкнал радио в ръка. Но не някое портативно мъничко радио, а радио, тежащо поне половин кило и дълго поне 20 см. Явно така си ходеха навсякъде, с музика в ръка. Нищо че пращи и едва се чува.

Около два часа след като бях легнал, някаква кола пристигна, и шофьорът се развика “Ла Пас Ла Пас” и заудря по палатката ми, а аз отвърнах “Маняна, маняна”, в отговор на което няколко жени прихнаха да се смеят. Сутринта около 5 бусът извести пристигането си с клаксон още от отсрещния хълм, а аз набързо събрах багажа и скоро отново се залашкахме към Ла Пас. Този път се надявах да стигнем без да има аварии.

Очаквайте продължението

Автор: Иван Иларионов

Снимки: авторът

Разказът е със запазени права, включителното и правото по преценка на автора разказът да бъде изтрит от интернет

Авторът се нуждае от финансова подкрепаМожеш да пратиш колкото поискаш и колкото пъти желаеш. Дневният ми бюджет ще бъде едва 5 долара, така, че дори и дребните суми ще бъдат високо оценени.“ Вижте как да помогнете

Patepis.com не печели от този призив

Други разкази свързани с Боливия – на картата:

Боливия

Още снимки от това пътешествие:


www.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


One response so far

One Response to “Ла Пас и Андите в Боливия (10 част на Около света наляво (Околосветско пътешествие на автостоп))”

Leave a Reply