юли 20 2010

Бях в Китай (2): Още за Пекин

Продължаваме с китайския пътепис на Павлина. Започнахме с първите ѝ впечатления от Пекин, а сега ще разгледаме коитайската столица по–подробно. Приятно четене:

Бях в Китай

част втора

Още за Пекин

За градския транспорт в Пекин и за Пазара на коприната

Една незабравима атракция за чужденците, посещаващи Пекин, е пазаруването. Но не в големите, лъскави търговски центрове, а на едни по-интересни места – Пазара на коприната и Пазара на перлите. И понеже рядко се срещат мъже, на които това занимание доставя удоволствие, тръгваме в женски състав: аз, Цена и Добринка. (Междувременно българската група се е увеличила с още един колега на Гошо – Марин, и съпругата му Добринка.)

Единодушно решаваме да проверим вярна ли е информацията, че чужденците не могат да се възползват от благата на обществения транспорт в Пекин. Разбира се, на наше разположение има таксита, обаче как ще почувстваме атмосферата на столицата, ако не се поблъскаме с обикновените китайци в градските возила?! И тук ще се впусна в едни обяснения, от които може да не извлечете никаква практическа полза, но предполагам, че ще ви бъдат интересни.

Ако желаете да се придвижвате в Пекин заедно с народните маси, може да използвате главно метрото и автобуси. Има и тролеи, но тяхната траектория така и не съвпадна с моите маршрути. Колкото и да се оглеждате, няма да забележите трамваи – те не виреят на пекинска почва. Метрото няма да ви създаде проблеми, понеже на всяка станция има табели с името й, изписано и с йероглифи, и с латиница – транскрибирано, тъй да се каже. Гледате табелата, сверявате с картата на града, с която сте се снабдили предварително, и сте съвсем наясно къде се намирате.

При автобусите обаче нещата не стоят така. На спирките има информация за маршрутите им, но е само на китайски и колкото и да се напрягате, нищо няма да разберете от нея. Това обаче не е фатално и не бива да ви отчайва. Щом ние с Добринка и Цена се справихме с автобусите, значи всеки наблюдателен, интелигентен и упорит българин може ;). Ще ни съветват да си вземаме такси! Не на нас тия!

Общественият транспорт в Пекин не е скъп. Билетът за метрото струва 3 юана*, а за масовите автобуси – от 1 до 4 юана, в зависимост от пропътуваното разстояние. Има и по-скъпи автобуси – с климатик и без дишащи във врата ти хора.

Ако все още си спомняте, бяхме тръгнали да пазаруваме. Целта е ясна – Пазарът на коприната, ние сме теоретично подготвени и когато кондукторката в автобуса ни пита накъде така сме тръгнали, за да ни таксува подобаващо, ние уверено й отговаряме “Кси Зи Мен”, каквото и да означава името на тази спирка. Не че сме разбрали въпроса на кондукторката, но какво друго би могла да ни пита? Слизаме си на “Кси Зи Мен”, значи – и право в метростанцията със същото име. Впрочем не беше толкова направо, да си призная. Повървяхме и се поогледахме, докато я намерим, защото това да не ти е кръстовището на Орлов мост? Обаче стига толкова отклонения, защото уличното движение си е една съвсем отделна тема и не може да се опише с две изречения.

Спирка “Кси Зи Мен” в Пекин. Съжалявам, че йероглифите на таблото вдясно са твърде дребни и не можете да се осведомите за автобусните маршрути 😉

Пътуваме си ние в метрото, което е най-обикновено средство за придвижване и не е и наполовина красиво, колкото софийското. Разполагаме се на една седалка и вече имаме възможност да разгледаме спокойно обкръжаващите ни. И те ни гледат (Я, три бели жени заедно, всяка с карта на Пекин в ръце! Горките, сигурно не знаят как да стигнат там, където са намислили!), но лицата им не изразяват интерес, по-точно не изразяват нищо. Ама китайската нация била много млада, ако се съди по възрастта на пътниците! И ако не са забранили със закон на старците да се возят в обществения транспорт. Наистина, рядко се срещат хора с побелели коси и в автобусите, и по улиците дори. Това няма как да не ти направи впечатление. И още нещо: голяма част от китайците носят очила – не слънчеви, а с диоптри. Може би са предразположени към късогледство/далекогледство или пък лещите са лукс.

Унесени в наблюдения, заети с правене на констатации и предположения, ето че стигаме до Пазара на коприната. Един от изходите на метростанцията ни извежда вътре в самата сграда. Малко неочаквано се озоваваме направо на партерния етаж, сред щандове с различни стоки и оживени хора – по-нататък ще разберете коя е причината за оживлението. С Добринка и Цена се уговаряме да се разделим и да се срещнем на същото място след час и половина.

За мен започва нещо като приключение, толкова забавно, колкото изобщо не съм предполагала, че може да бъде, нещо като опознаване на част от себе си, на собствените си реакции и потенциално поведение, за чието съществуване не съм подозирала. Беше ми предоставена възможността да се пазаря за всяка харесана от мен вещ, да воювам за цената й, да съобразявам стратегията си с действията на отсрещната страна, да преценявам докъде мога да стигна в настойчивостта си и кога е по-добре да заложа на компромиса. Ако някога сте се пазарили – обаче истински и повече от два-три пъти, – вероятно разбирате за какво говоря. Ако не сте го правили, усещането е невероятно дори за такива некомерсиални натури като мен. Или може би точно за тях.

Сега ще опиша самия пазар и процеса на пазарене (да, да, процес е и ако някой има желание, може да го анализира научно :). Пазарът на коприната се състои от много щандове, повечето от които са малки. Наподобява Коледния базар и изложението “Произведено в България” в НДК. Разположен е на четири (или пет, не помня точно) етажа и предлага разнообразни стоки – от бельо до обувки, от детски играчки до mp3 плеъри, от сувенири до раници. Продавачите са любезни, контактни са на английски и когато си харесате нещо и запитате колко струва, с усмивка ви съобщават някаква космическа сума, от която обаче не бива да се стряскате. В случай че решите да си тръгнете от щанда, ще чуете ключовата фраза “Your prise?” (ами да, кажете си колко бихте платили) или “Chiper, chiper” (един вид, ще ви го дадем по-евтино, само стойте тук). Това са сигнали за началото на пазаренето. В следващия момент ще се озовете с калкулатор в ръцете. Тук ще отбележа, че калкулаторите на пекинските пазари сигурно са забравили да смятат, защото имат друга, много по-важна и по-лесна функция – те служат като обикновени дисплеи и посредничат на двете страни в “договарянето”. Купувачът изписва своето предложение, после продавачът, отново купувачът и т.н. Практично, пестящо време, а и езикът на цифрите е общ за всички хора.

Много ми се иска да ви дам някои ценни съвети като вряла и кипяла в пазаренето :). Като чуете космическата сума от продавача, смело я разделете наум на пет (правилно прочетохте, на пет). Полученото число е вашата начална цена и цели да вземете страха на отсрещната страна. Шегувам се, просто така давате да се разбере, че не падате от небето и знаете как се прави алъш-веришът в Пекин. В отговор продавачът сигурно ще се хване за главата и ще ви обясни, че цената ви е невъзможна, че ще го разорите, после ще започне да ви убеждава в качествата на стоката: ето, дрехата е изработена от 110 % памук, а пък нефритът и перлите в бижутата са от истински по-истински. И в знак на добра воля ще снижи своята цена съществено, например наполовина. Вие обаче не следвайте неговия пример, а наддавайте с малки стъпки. Лека-полека ще се срещнете някъде и ще си стиснете ръцете, т.е. ще осъществите сделката.

За Пазара на коприната и Пазара на перлите в Пекин

Имайте предвид, че съветите, които ви дадох по-горе, ще се окажат безполезни, ако решите да си купите нещо технологично, да речем фотоапарат, флаш памет или mp3 плеър. Колкото и да преговаряте, няма да свалите много от началната цена. Освен това е рисковано да си купувате подобни стоки от пекинските пазари. Ние се напатихме с дефектни четиригигабайтови флаш памети, продавани като Sony. Съмнително евтини бяха, наистина (по около 80–90 юана**), но се надявахме част от тях да са читави. Останахме си с надеждите…

От Пекин се завърнахме и с цифров фотоапарат Canon PowerShot А520. Той, слава Богу, си работи, обаче допълнителната 512-мегабайтова карта SanDisk, която си купихме, в един момент отказа да си общува с всякакви фотоапарати и специални четци и така завлече в небитието целия снимков материал от Пекин, съхранен на нея. Добре че с нас беше старият лентов Olympus (миличкият той!), та запечатахме пътешествието за поколенията.

Брей, отплеснах се! Време е да сляза на долния етаж, за да се видя с Цена и Добринка, както се бяхме уговорили. Набързо обменяме впечатления и отново се разделяме, защото се оказва, че и трите сме обходили малка част от пазара. Аз съм купила само една рокличка на дъщеря си за 40 юана (това е важно с оглед на някои следващи събития :), но вече съм завладяна от треската на пазаренето. След успешно проведени преговори се сдобивам с красива порцеланова чаша за чай (35 юана), здрава раница (80 юана), шарена метална костенурка за моята колекция, официална дамска чанта, обшита ръчно с мъниста (50 юана), комплект бижута от корал и сребро – пръстен, обици и висулка. Още помня част от цените, макар че оттогава минаха почти две години – воювала съм за всяка от тях!

Продавачите обикновено се опитват да привлекат клиентите и усърдно ги канят да видят какво предлагат на своите щандове. Минавайки покрай изложени мъжки дрехи, дочувам: “For husband, for husband!” А едно момиче, много галантно, подвиква: “For boyfriend, for boyfriend!” Оглеждам се, обаче не виждам наблизо други клиенти. Явно поканата е адресирана към мен. Изведнъж ме напушва смях. Че изглеждам млада за годините си, това е ясно ;), но пък не приличам на госпожица! Усмихвам се на момичето и му казвам “сиеси” за това, че ме развесели. Как съм пропуснала да спомена тази дума досега! Тя е една от двете китайски, които знам, и означава “благодаря”. Изричах я винаги, когато имаше повод, и в отговор получавах усмивка. Китайците много се впечатляват, ако им кажеш нещо на техния роден език. Не струва усилия, а доставя радост. Другата китайска дума, която знам, е “нихао” – означава “моля”.

На един от щандовете за бижута, разположени на последния етаж, попадам на госпожа Лу. Тя е от онези рядко срещани създания, които са щастливи, че са се родили на този свят, вършат работата си с удоволствие, а усмивката изглежда толкова естествено на лицето им, колкото слънцето на небето. Харесвам една гривна от малки нефритени плочки, съединени със сребърни орнаменти. Госпожа Лу любезно ми я показва, слага я на ръката ми и обяснява, че свързващите орнаменти са направени във формата на йероглифи – един означава “щастие”, друг – “късмет”, трети – “любов”, въобще, все хубави неща. След като узнава от мен, че искам да купя бижуто за подарък, тя се усмихва още по-широко и заявява, че това е чудесен избор. Пазаренето с тази жена е истинско удоволствие. С най-мило изражение смъква началната цена и ме подканя да вдигна своята. Как да не го направя?

Щанд за бижута на Пазара на коприната

Вечерта в хотела въодушевено разказвам на Гошо за преживяванията си и го убеждавам, че такова приключение не може да се пропусне. Два дни по-късно отиваме заедно с моя boyfriend на Пазара на коприната и той ми дава карт бланш да водя разговорите с търговците като по-опитна ;). На един щанд с детски дрехи погледът ми е привлечен от красива рокличка. Фльонгата на гърба ме кара да се влюбя в нея и аз вече си представям колко хубаво ще стои на Божена. Решавам, че ще се пазаря, докато цената падне до 40 юана – колкото дадох за купената вече рокля. Да, обаче продавачката стига до 42 юана и дава ясно да се разбере, че повече няма да снижава цената. Аз също не мърдам от 40. Със съжаление вдигам рамене и тръгваме с Гошо от щанда. Сделка няма.
Вървейки, водим горе-долу следния диалог, който не ме представя в добра светлина, обаче ясно показва докъде може да доведе страстта за пазарене един нормален човек като мен:

– Защо се отказа, нали рокличката ти хареса?
– Хареса ми, но не можах да сведа цената до 40 юана.
– Нали се бяха съгласили на 42? Даваш ли си сметка, че разликата е 40 стотинки?
– Давам си, обаче въпросът е принципен (!?) – не може роклята да струва повече от онази, която купих.

И точно преди Гошо да реши, че здравият разум е напуснал жена му, ни настига момичето от щанда и казва, че е съгласно да ни продаде роклята за 40 юана! Връщаме се обратно: мъжът ми – изненадан от обрата на събитията, а аз – победоносно! В този момент разбирам как са се чувствали цар Иван Асен II след битката при Клокотница и император Наполеон Бонапарт след Аустерлиц.


Божена, облечена в роклята, която струва точно 40 юана и нито дзяо повече

Завеждам Гошо при госпожа Лу, а тя ме вижда отдалече и ми маха възторжено с ръка, сякаш сме стари приятелки. Сещаме се, че може да купим подарък на Катя, нашия туристически агент, който ни осигури самолетните билети. Също като госпожа Лу тя върши работата си с удоволствие, винаги с усмивка изпълнява нашите молби и отговаря на многобройните ни въпроси. Избираме комплект гривна и колие, изработени от сребро и бели перли. Споразумяваме се набързо за цената, защото вече се знаем :), и го правим по-скоро от уважение към ритуала.

Другите два големи пазара в Пекин са “Яболу” и Пазарът на перлите. За разлика от Цена, аз не успях да стигна до “Яболу”, така че нямам преки впечатления. Пазарът на перлите е малко отдалечен от центъра и се намира на юг от него, близо до Храма на Небето. До там не можете да стигнете с метрото, а трябва да използвате автобус. По големина е сравним с Пазара на коприната, но се предлагат по-малко дрехи и повече технологични продукти. Нарича се така, понеже последният му етаж представлява море от перлени бижута. В един момент започваш да си мислиш, че не може перлите да са естествени и същевременно умопомрачително много. Всъщност те са истински, но се “отглеждат” в сладководни басейни и се добиват в промишлени количества. Ако искате да си купите перлени накити, с които впрочем Пекин се слави, посетете този пазар: изборът е доста голям, а цените – съвсем прилични (не началните, разбира се, а тези, които сами ще извоювате).


Едно от големите кръстовища в Пекин. Най-близката сграда, която се вижда, е Пазарът на перлите

Самостоятелно и независимо от мен Гошо отиде още веднъж на Пазара на перлите. Разказа ми, че се е осмелил да влезе в приземния етаж, обитаван от странни морски чудовища, които само китайците са способни да си сготвят, а след това да ги ядат. Там се продавали най-различни видове риба, змиорки и животни, които у нас не могат да се видят и в зоологическата градина. После мъжът ми с гордост заяви, че със сигурност е бил единственият бял човек на етажа, защото друг от нашата раса не би могъл да изтърпи зловещата воня.

За Забранения град и за едно акробатично представление

Ако някога имате щастието да посетите Пекин, непременно разгледайте Забранения град (кит. Гугун) – една от най-големите забележителности не само в столицата, но и в цял Китай. Ще ви е нужен поне половин ден, а по-добре е да му посветите цял. Метрото ще ви отведе точно до Вратите на небесното спокойствие – южния вход на Забранения град. Ние обаче нямаме никакво време за губене, защото трябва да се приберем по-рано в хотела и да се приготвим за акробатичното представление, което ни очаква вечерта. Вземаме си такси заедно с Добринка и Марин и се отправяме към целта. Докато пътуваме, Добринка ни разказва за операта, която са гледали предишната вечер. В Китай това изкуство не прилича много на европейското и освен пеене включва декламиране, танци, пантомима, акробатични изпълнения, бойни движения и какво ли още не. Добринка, която е ценителка на изкуството, несъмнено е впечатлена, а от репликите на Марин разбирам, че оперното представление не е успяло да докосне сърцето му. Когато тя разказва за събитията на сцената, Марин възкликва: “И сюжет ли имаше?!”

Ето ни пред вратите на Забранения град – най-големия добре съхранен дворцов комплекс в света, разпрострял се на 720 декара площ. Истински град – с многобройните си зали, павилиони, градини и беседки, обитавани в продължение на пет века от двадесет и четирима китайски императори, техните съпруги и наложници. Освен тях само прислугата и висшите държавни служители са можели да влизат в двореца. Той е бил недостъпен за обикновените хора и затова още през Средновековието е бил наречен Забраненият град.

Започваме обиколката си от северния вход, където си вземам аудиогид на руски. В първата голяма постройка, която виждаме, са избирали съпругите и наложниците на императора. Те трябвало да бъдат не само умни и хубави, но и да очароват владетеля с уменията си да пеят, рисуват, декламират, танцуват, свирят… Не им е било лесно, да ви кажа. Понеже наложниците са били хиляди (без преувеличение), някои от тях изобщо не са били удостоявани с внимание от страна на императора и затова, когато са навършели 35 години, им е било позволено да напуснат двореца и да се омъжат. Пикантни подробности в началото, но наистина така започна разходката ми в Забранения град.

Всъщност в северната му част са разположени жилищните помещения, а в южната – административните сгради, защото югът според китайската теория усин е свързан с деня и слънцето, с активното, мъжко начало (Ян) и затова с управлението, а северът – с нощта и луната, с пасивното, женско начало (Ин), следователно е по-подходящо да се живее в северната част.

Повечето от павилионите са затворени, но отвън се вижда наредбата им, която ме учудва, да не кажа изненадва, със своята оскъдност. Бих я определила по-скоро като семпла (за нашите разбирания и представи), отколкото като разкошна и бляскава. Тук няма да срещнете кой знае колко скъпи и ценни предмети и произведения на изкуството, както в европейските дворци и музеи. Обяснението е, че през 1937 г. Забраненият град е бил разграбен от японците, а през 1949 г. правителството на Гоминдана се е опитало да спаси съкровищата на двореца и половината от тях са пренесени на остров Тайван. Днес в музея на столицата Тайпе се съхраняват около 600 000 експоната (!) от Гугун.

Ако все пак искате да видите подобни образци, добре е да знаете, че те са изложени в една обособена част вътре в Забранения град, за която се плаща отделен вход. Там се издига и Стената на деветте дракона, символизираща императорската власт. Изградена е от кирпич, облицована е с разноцветни керамични плочки и аз не се сещам за нищо познато, с което мога да я сравня. Самобитна и интересна е, заслужава да се види. Всъщност тя е копие на оригиналната Стена на деветте дракона, намираща се в парк “Бейхай”.


Част от Стената на деветте дракона


Експонати от злато и скъпоценни камъни

Златна статуя на Буда

Така изглеждат таваните на някои от помещенията в Забранения град

В Забранения град, както вече споменах, има многобройни постройки. Понеже понятието “многобройни” е разтегливо, да му придадем количествен израз – 9999. В някои източници се среща числото 9995, в други – 9900, но да не издребняваме, важното е, че се приближава до 10 000, колкото са били според китайските вярвания помещенията, обитавани от Небесния владетел. Императорът, който е наричал себе си негов син, естествено, е трябвало да спазва някакво приличие и затова дворецът му си останал по-скромен от покоите на Небесния владетел.

Въпреки огромния брой постройки няма опасност да се изгубите в Забранения град, разбира се, освен ако не страдате от пълна липса на чувство за ориентация. Той има ясна планировка, изградена около основната ос север–юг. Отделните му части са свързани така, че неусетно преминавате от една в друга. Аудиогидът също ще ви помогне – щом се приближите до някое по-забележително място, в ухото ви започва да звучи информация за него, а миниатюрна светеща лампичка от схемата, разположена на това устройство, показва в коя точка на двореца се намирате. Ако не си вземете аудиогид, може да разчитате на сравнително обстойната информация на английски, която е изнесена на табели пред павилионите. Една голяма компания – IBM, ако не ме лъже паметта, – се е погрижила англоразбиращите да бъдат надлежно осведомени за названията и функциите на отделните постройки. Браво на IBM! Свършила е нещо добро и полезно!


Хилядолетният павилион, символизиращ есента (защо е хилядолетен – не знам: Забраненият град е построен в началото на ХV век)

Разхождайки се из императорските владения, забелязваме, че по ъглите на покривите има фигурки на животни и техният брой е различен. По-късно разбираме, че той зависи от важността на съответната сграда – колкото повече са фигурките, толкова по-значима е тя. Кой знае колко детайли са ни убягнали, защото е нямало кой да ни разтълкува символичния им смисъл. Както четох някъде в огромното интернет пространство, Забраненият град е една много интересна книга, която трябва да се разлиства внимателно. Бих добавила: и след предварителна подготовка и запознаване с китайската култура, в частност философия.


Броят на животинските фигурки по ъглите на покривите показва важността на съответната сграда

Ето ни вече в южния край на двореца, където се издигат трите най-големи и най-важни административни зали: на висшата хармония, на съвършената (пълната) хармония и на съхранената хармония. Когато ви разказвах за разходката си по площад “Тянънмън”, отбелязах, че имената на доста пекински забележителности са възвишено-поетично-духовни. За илюстрация ето свободен превод от английски на още няколко названия на сгради в Забранения град: Павилионът на обединеното съвършенство, Хълмът на натрупаното изящество, Павилионът на съприкосновението на Земята и Небето.




Хълмът на натрупаното изящество

Но да се върнем към трите най-големи сгради в Забранения град. В тях са се вършели важни държавни дела, вземали са се съдбоносни решения за цял Китай, състояли са се дворцови церемонии. В Залата на съхранената хармония например са се провеждали държавните изпити за висшите чиновници в империята. В Залата на висшата хармония – най-голямата в двореца – е разположен тронът на китайския владетел. Тук са се състояли неговите сватби (той е имал няколко съпруги, следователно са се вдигали няколко сватби), празнували са рождения му ден, посрещали са Нова година. От тази зала императорът е излизал на големия площад (30 дка) пред нея, за да му бъде отдадена чест от воините и служителите му.


Един от площадите в Забранения град

Залата на съхранената хармония



Тронът на китайския император


Залата на висшата хармония и площадът пред нея

Виждайки обширното пространство и светлите стълбища, които водят към тронната зала, си спомням началната сцена от известния филм на Бернардо Бертолучи “Последният император”. Стотици въоръжени мъже, изпълнили целия площад, се покланят на невръстния Пу И, а той – със сериозна и съсредоточена физиономия, несъответстваща на възрастта му – изпълнява стриктно дворцовия церемониал. Впрочем знаете ли защо се е казвал Пу И? Защото е бил ПУследният Император на Китай.

Преминавайки през многобройните врати на Забранения град на излизане, осъзнавам, че действително е било невъзможно случайно и безпричинно да се озовеш там, ако си простосмъртен. Освен от добре охранявани входове, дворецът е бил защитен и от широк ров, пълен с вода. Бдителни стражи денонощно са го наблюдавали от четирите ъглови кули на високата градска стена. Няма как да бъде другояче – това са селенията на властелина на Поднебесната империя, а не просто дворецът на някакъв обикновен владетел.


При вратите “Тайхемен”, на излизане от Забранения град

Забраненият град оставя у мен смесени чувства. Подобно на Великата китайска стена, той се размина с моите предварителни представи. Очаквах повече външен блясък, разкош и дори помпозност, но явно китайците са предпочитали да внушават мощ и величие закодирано, в символи, които за тях са били (и вероятно още са) толкова разбираеми и въздействащи, колкото за представителите на западната култура например е съкровищницата във виенския “Хофбург”.

Но да оставим дълбокомислените сравнения и без увертюра да се пренесем сред зрителите на едно акробатично представление, защото програмата за деня е тежка и време за плавни преходи няма. В Пекин такива спектакли могат да се гледат и извън цирковата арена, на театрална сцена.

Програмата откриват момиченца, които сръчно боравят с въженца и някакви непознати за мен уреди, наподобяващи по форма пясъчен часовник или макара. После пред очите ни се редуват изпълнения на мъжка група, чиито членове ту правят акробатични номера, ту си разменят шапките; на смесена двойка; на жена, която върти пъстри чадъри с всичките си крайници едновременно. В края на представлението един 7–8-годишен малчуган удря своите колеги в земята с изпълненията си на необтегнато въже. Той ме кара да се замисля за естеството на човешкото чувство за равновесие. Мен ако питате, обикновен талант и изнурителни тренировки не са достатъчни, за да направиш например челна стойка върху въже. Трябва Всевишният да те е погледнал доста благосклонно, когато си се раждал.

Все пак, във вид на послеслов, трябва да отбележа, че акробатиката има почти двухилядолетна традиция в Китай и е била едно от любимите развлечения и на народа, и на управляващите. Затова изобщо не е учудващо, че дори децата могат да изпълняват сложни упражнения. Школата си е школа – по-лесно е да вървиш по утъпкан от векове път, отколкото да проправяш просека в гората.

––––––––––––––
––––––––––––––
* $1 се обменя приблизително за 8 юана, а равностойността на 1 юан е около 0,2 лв. Ако искате да се ориентирате в сумите, които ви споменавам, делите на 5 и получавате левовото им изражение.

**Китайската парична единица юан се дели на 10 дзяо. $1 се обменя приблизително за 8 юана, а равностойността на 1 юан е около 0,2 лв. Ако искате да се ориентирате в сумите, които ви споменавам, делите на 5 и получавате левовото им изражение.

Продължението:

Бях в Китай (3): Пекин

Автор: Павлина Върбанова

Снимки: авторът

Още снимки от Китай:


PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


5 коментара

5 коментара to “Бях в Китай (2): Още за Пекин”

  1. Ema каза:

    Е, Павлина, вълшебница си. При това умна вълшебница. И при това положение, какъв да бъде пътеписът ти, освен умен и вълшебен? Направо се захласнах. Забравих, че бях планирала по това време вече да съм излязла на разходка с внука ми по посока на сергиите на пл. „Славейков“. Попътувах си, благодарение на теб и на добрината ти така образно да разкажеш за всичко, което те е впечатлило. Много те бива да разказваш. Е, време е „да се приземя“. Пак ще се върна да изчета вълшебната ти приказката. Благодаря ти от сърце.

  2. христо костадинов каза:

    шишие,означава благодаря ,а ни хау- как си ?цай джие- довиждане

  3. Вили каза:

    А „шън ки гу ши“ би трябвало да означава „хубав разказ“ 🙂
    Сиеси!

  4. Павлина каза:

    Ema, много бързо си схванала истинската ми същност. :))) Благодаря.

    Вили, също благодаря. 🙂

    Христо, не се наемам да споря за китайски думи, но доколкото ухото ми беше в състояние да улови звуците, произнасяни от продавачките на Пазара на коприната, те повтаряха след мен “сиеси”, когато ги питах добре ли изговарям думата. 🙂

  5. […] ще завършим пътеписа на Павлина за Китай(1) и Пекин(2). Приятно […]

Leave a Reply