юли 16 2010

Няколко часа в София – толкова близо и толкова далеч

Published by at 14:00 under Мечето Ушко,София

Днешният пътепис, мили мои, ще ни за(до?)веде до София, столицата на Република България. На гости ни е дошъл един от добрите македонски блогъри – Мечето Ушко, чийто разказ ви представям днес. Да видим как изглеждаме в очите на другите – може да се окаже, че не сме такива идиоти, за каквито самите ние се имаме?

И понеже знам, че сега ще съберем коментаторите, длъжен съм да ви припомня правилото на нашия сайт за свободата на словото: Обсъждаме разказа, но не обсъждаме автора/другите коментиращи/редакцията.

Приятно четене:

Няколко часа в София – толкова близо и толкова далеч

В България и София не бях ходил почти 3 години, или последен път бях някъде през 2007 година. Изключвам онези ходения до софийското летище, няколкото възможности през изминатите години, защото това не беше стриктно истински пътуване и кажи-речи нищо и не гледах и слушах, което се случва около мене. Именно за онези, които не знаят: през софийското летище може да извадите най-евтино билет отиване и връщане до Чикаго, за само от горе-долу 600 долара, което ще ви струва най-евтино, a ако това го правите през скопското летище – около 850 евра.

Но този път не летях, пък малко и да се приземим в този мой спонтанен текст, кой искам да го събера на едно място и да споделя размислите си с вас.

Когато пътувате за София от Скопие

и когато минете Куманово и се упътите към Крива Паланка, добивате впечатление, че пътувате по Луната. Главен виновник за това сa голите бърда и кажи-речи 100% самота. Именно – няма хора, още по-малко коли, вие сте и един и единствен, прав път, препълнен с дупки, който не прилича на път, който свързва два големи града, които между себе си са на разстояние от само 220 километра.

Кога само си помисля как инфраструктурно са свързани европейските или американските градове, особено онези, които са от регионално или държавно–административно значение, ми иде силно да кресна, но тука и да викаш всичко е залудо, няма кой да те чуе. Железницата, която наднича високо в бърдото, вероятно когато ще бъде готова няма да бъде повече потребна, защото вероятно хората както в Стар трек ще почнат да се движат с помощ на телепортация. Или да бъда по–директен, не се надявайте, Железницата за София никога няма да бъде направена и вероятно никога няма да можете да пътувате с влак за София.

Стигате на граничният пункт,

който според честотата на хора и движение, е жив благодат за чиновниците от двете страни, имат доволно време и за почивка, кафе, по някоя цигара, а и следене на световно първенство в футбол. Границата може да я поминете с 3 типа на пътни документи. Със стар македонски паспорт, с нов македонски паспорт (биометричен и безвизов) и с български паспорт (ако сте били от онези по-умни и пó-ачик, па до сега да сте си го набавили). При преминаването с нов македонски паспорт и български паспорт практически нямате проблем, а ако сте със стар паспорт, трябва да имате виза, и не само това, току трябва да им обясните къде отивате и с какво намерение. Страшно ме впечатли тази диспропорция в паспортите, защото когато е махната визовата бариера, потребно е да имаш нов паспорт, за да можеш да пътуваш в ЕС. А България вече, ако не се лъжа, 4 години е членка на Съюза на обединените европейски народи, за разлика от нас, които сега за сега можем да членуваме само в партийни съюзи, младежки, пенсионерски какви ли още не.

Но тука искам да бъда искрен и да добавя, че нито се усещам че влизам в Европейски съюз,нито съм се усещал или се усещам че влизам в друга държава.

За мене тази граница всеки път е била непотребна,

както и много други граници, а няма по-хубаво чувство, когато отиваш в друга държава, а в нея не се усещаш като чужденец. Всичко е същото, същите са хората, същите са навиците, вярата, културата, всичко разбираш и се те разбират. Дори същите сме и в глупостта, па и в пакостта.
Именно някъде към края на миналата година на самото влизане в България е поставен платен билборд, на който се пожелава добре дошли на братята от Македония, но с изключение на представителите на македонските сърбо-комунистически режими и с поставяне на специален акцент върху Латас*, като типичен екземпляр на тези режими и медийни кампании. Вероятно това е най-голямата реклама за Латас лично, който иначе в своята страна не се преживява като кой знае какъв месия, току повече му се прилепват етикетите, на манипулатор, спекулант и пропагандатор. Но Латас е Латас и той отлично се включва балканската политическа и обществена среда, а за това най-добро доказателство е тъкмо такъв билборд с такъв популистко–политически текст.

Македонците знаят, че са добре дошли в България

и от тук са минавали и преди да бъде поставен такъв билборд, а и не вярвам, че някой изобщо мисли за Латас, когато минава граничния пункт. Криво ми е, че не го снимах билборда, защото на интернет не е поставена хубава снимка. Има една на портала Кайгана, ама изглежда някой я снимал с фотоапарата на Милтон Манаки**, защото на нея нищо не се вижда, още по-малко чете, а всичките имаме мобилни телефони които снимат с няколко мегапиксели резолюция.
Но да вървим по-нататък. Ситуацията по пътя след билборда е същата, както и преди билборда. Ако някой би ви ги завързал очите и отведнъж ви ги отвърже,

не вярвам че би познал, че се намира на друго место и в друга държава.

Същата пустелия продължава, голите бърда, празнотията – не само душевна, току и човешка. Жив човек няма и за лек, си помисляте, че може би тука хора не виреят, но знаете, че иначе Месечината никога не била населена.

Търсейки снимка на билборда из Интернет, успях само да я намеря тази видео–история на телевизия Сител. Снимката на Кайгана портала е лоша. Ето я тука и погледнете я. Аз не я коментирам, защото няма нещо, което да се коментира. Всичко е ясно, а и не коментирам популистки политически провокации, без разлика от къде идват.

Пътя до София

бих го прескочил, защото иначе няма за какво да се пише. Това е онзи същия път, който през изминатите 3 десетилетия го имам изминат хиляди пъти и който кажи-речи е недокоснат от зъбите на времето. Като времето да стои и нищо да не се променя. Кюстендил и Кюстендилската област, Радомир, Перник и няколкото крайпътни села преди и след тях са същите, на своите места. Хората се борят и се опитват да живеят по същия начин, както това го правим и ние. Държавата малко им помага или бих рекъл повече им пречи, но това е вече филм, кой го гледаме и ние тука.
За да добиете пълно

впечатление през еднодневен престой в София

трябва да ги наострите всичките уши на разположение, а едно от тях е да пуснете някое национално радио в колата и да се запознаете в реал тайм с това, което се случва и какви проблеми ги мъчат хората. Най-добър избор за това се радиостанции с емисии в живо и с разговор с гости или телефонни обаждания. В Македония практически не съществуват вече такива радиостанции, защото 90% са радиа с музика и реклами или т.н. компютърни радиа, в които кажи-речи и да няма жив човек. Затова избирате честотата на Дарик радио или Хоризонт и слушате което има да кажат хората.

Чудно – ако да имаме интернет и можем да следим ежедневно какво се случва – това го правим много рядко или да кажа никога, пък чакаме такъв момент на посещение, за да разберем какво се случва на 200 километра от Скопие.

А проблемите са едни и същи.

Нови здравни реформи в българската система на здравеопазване, с които се съкращават пари от бюджета на българските болници, питане на мюсюлманките от България на новите български паспорти да се снимат забрадени. На човек практически му иде веднага да го изключи радиото, защото всичко това страшно го подсеща на домашните глупости, а всекиму е потребно от време на време да избяга от всичко това.
Радио–интервю на българската министърка на здравеопазването го води водещата Найденова, която поставя прилично несгодни и директни въпроси***. Министърката се брани, журналистката напада, а на терен вероятно пациентите страдат. На нерви ви иде ислямският радикализъм, който у дома го имате премного и не ви е потребен повече, па тогава за част от секунда решавате или да потърсите музикално радио или да пуснете CD-то, което сте го слушали до сега стотина пъти. Но и така се се повтаря, пък и това не ви се брои.
Забелязвам, че се прави пътният възел, който представлява вход в София и възел на пътя, който води към Сърбия на север и към Гърция на юг. Очевидно се инвестира в още една пътна инфраструктура, която за пореден път я изключва Македония**** Но с оглед на честотата на движение и хората минаващи по пътя за София заключвате, че и този си е премного.

София за нас е голяма, преголяма

Може би се гради 10 пъти повече отколкото в Скопие, но не срещнах или чух да бъдат обявявани някакви проекти или петилетки. Изглежда това е нещо, към което България никога повече няма да се върне. Градят се редовно нови трамвайни линии или се обслужват съществуващите, работи се по метрото, за разлика от преди 10 години можете да забележите един куп нови жилищни обекти, които се появяват като печурки след дъжд. Лади отдавна не можете да забележите, автомобилният парк е за 10 класи по-силен от нашия, но все пак можете да видите по някоя впрегната каруца с автентични и ендемични цигани също както и в Скопие, които си го бутат и живеят своя филм в техния паралелен свят.

Когато си за само няколко часа в София,

можеш само да свършиш работата, за която си дошъл, да си купиш вестник, някъде нещо да хапнеш и да се обадиш на някой свой, който тука е на по-дълъг престой. Това и направихме.
Оставихме родителите на моят драг колега Спасе в една болница в София да си ги завършат своите работи, именно затова и бяхме най-вече тръгнали за София и заедно със Спасе заминахме да хапнем нещо и да пробваме малко от Загорката, която вече не я носят в Скопие за разлика от Каменицата. А мене пък Загорката повече ми лежи (на сърце).

Е, сега сигурно се питате след като

здравната система в България

е пред банкрут, а ние търсим здравна помощ тъкмо в България. Но колкото и да е лоша здравната система в България, не може да бъде по-лоша от тази в Македония. Това вероятно го заключавате още когато стъпите в първата болница, или както вика нашият народ от лошо има по-лошо, но и от добро има по-добро.
Паркирахме на един софийски паркинг, чиято цена беше 4 лева за един час или в превод би било 2 евро, т.е. 120 денара на час. Това го казвам чисто за сравнение защото в Скопие най-скъпият паркинг е 40 денара на час, което е далеч по-малко от едно евро. Ако искате колата да я миете по софийските автомивки (автоперални), вероятно ще трябва да го сторите това най-евтино с някоя промоционална цена от седем лева, което в превод би било, че не можете в София да я измиете колата по-евтино от 220 денара, което в сравнение със скопските 100 или 150 денара е два пъти по-скъпо.
Но затова пък

цените в ресторантчетата или кафенетата са далеч по-ниски

и не трябва за бира да давате двойно пари – като в Скопие – или за сладолед да плащате по едно евро за топче, както в Скопие. Всеки път са ме учудвали тези диспропорции в цените, които най-често се диктуват със сила, а не по закономерността на пазарната логика. Викнахме и Стефан, племенник на един мой братовчед, който следва медицина в София и в половината час, колкото заедно пиехме по едно кафенце, получихме информации от първа ръка, за всичко което се случва на обществено политическата сцена в София и България. Аз пък се интересувах какви са цените за почивка за Черно море, с оглед на факта, че последен път бях тогава все още неженен и свободен през 2002 година, откакто тук с УЧКите подписахме спогодба и решихме да градим обща държава. Сега единствено дългият път с малки деца ме възпира да отида на Черноморското крайбрежие, иначе услугата и цената ме карат да забравя за дългия път.

Още един интересен момент

за мене беше този, когато Стефан ме информираше, че болницата, в която ги оставихме майка му и татко му на Спасе е място, където в момента работи бившият македонски министър на здравеопазването, когото македонските власти издирват и който се търси за няколко криминални престъпления*****. Това е още едно потвърждение, че законът и правилата важат само за нас обикновените смъртни, а не за всичките и още веднъж се сблъсквате с фрустрациите, че някой път е по-лесно в живота да си това, което противоречи на морала и правдата, а отделно и със здравата логика. Или ако искате това още веднъж ви навежда да се присетите каква каша му готвят на обикновения гражданин всеки път онези, които от ширенето на антагонизми и омраза дебело печелят а и да ви подсетят, че и тука, както и у дома споделяме същата реалност.
Криво ми беше, че не можех да вляза в някоя книжарница и по традиция да купя някоя книга, но това вероятно ще го планирам за една неделя, когато ще дойдем да ги вземем родителите на Спасе от болницата, в която ги оставихме.
Остана още малко време да купя някоя играчка за децата, а както ме съветваше Стефан най-добре е това да се стори в гръцкия Джъмбо, който в София отдавна е отворен и което е още по-интересно – цените са по-ниски, отколкото в гръцкия Джъмбо, а далеч по-ниски от цените, по които можете същите играчки да ги купите в местните скопски магазини.
Шетайки по рафтовете на безброй детски играчки – радост за детските очи – видях за моя изненада, че има много девойки от Скопие, които работят в магазина. Все пак откакто ги разпитах разбрах, че всъщност там били на едномесечно обучение, защото гръцката верига за детски играчки Джъмбо трябвало да отвори също такъв магазин в Скопие в новия търговски център на Веро. Супер, отдавна викам, че гърците си играят с нас игрички – никой не ми вярва, но и аз не вярвам, че цените ще бъдат същите като в София. Купих няколко детски играчки и тръгнах назад.
След почти

едночасовата борба да излезем от гъстото софийско движение,

го хванахме същият онзи добре познат от турско време път за към дома. Чудно ми е всеки път кога ще го кажа това „към дома“, защото всъщност никога в София и не съм се усещал по иначе освен като да съм у дома. Вероятно това е най-дългия път от 220 километра, по който се кара почти 5 часа. София е толкова близо, а в същност толкова далеч. Това изглежда все повече важи за всичко…буквално за всичко.

Автор: Мечето Ушко

Клип: ТВ Сител през Тубата


* Латас – македонски журналист, вероятно сърбин по произход, с влияние сред медиите и властите в Македония. Ако Божидар Димитров беше македонски гражданин щеше да се казва Латас 😉 – бел.Ст.

** Милтон Манаки е грък, първият кинематографист на Балканите. Има паметник в Битоля – бел.Ст.

*** Вероятно става дума за „Челюсти“ по Дарик с Диана Найденова – бел.Ст.

**** Строящият се пътен възел при Перник и Драгичево

***** Вероятно става дума за проф. Владимир Димов, бивш министър в социалистическото правителство на Бучковски в Македония, а в момента завеждащ лапароскопска хирургия на болница Токуда – бел.Ст.)


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


13 коментара

13 коментара to “Няколко часа в София – толкова близо и толкова далеч”

  1. kathryn каза:

    Страхотен текст! Много ми хареса запазения словоред.
    А от това: „За мене тази граница всеки път е била непотребна, както и много други граници, а няма по-хубаво чувство, когато отиваш в друга държава, а в нея не се усещаш като чужденец. Всичко е същото, същите са хората, същите са навиците, вярата, културата, всичко разбираш и се те разбират. Дори същите сме и в глупостта, па и пакостта.“ ми стана много, много хубаво!

  2. Joruel каза:

    Невероятен пътепис!!! Развълнува ме истински, толкова добре е казано! Страхотна идея е да видим чергата си през очите на съседите… Поздравления за откровения разказвач!

  3. ana каза:

    Приятно четиво.Как ли ни виждат останалите съседи?

  4. Веселина каза:

    Майка ми е от Крива паланка, баща ми е от Кюстендил. По ония времена това всшчко е било българско. Женили са се в Дупница. Още не съм решила българка ли съм или македонка?!

  5. prosatanoss каза:

    Наистина приятно четиво, чисто и спонтанно карате да се чустваш добре.

  6. Стойчо каза:

    Старая се от време на време да публикувам пътеписи от съседите, но си признавам, че не се срещат толкова често

  7. Айде, сега, ще се обиждаме. 🙂 Манаки е македонски влах, даже не от най-гъркоманския вид.

  8. Д каза:

    Чудно ми е всеки път кога ще го кажа това „към дома“, защото всъщност никога в София и не съм се усещал

    Прекрасно е!

  9. Ema каза:

    Ушко, и на мен много ми допадна твоя разказ. Като да сме седнали някъде и като на приятели, ни разказваш нещата така както ти си ги почувствал и си ги видял, без превземки и преувеличения. Много ценен разказ.

  10. Благун каза:

    Чудесен разказ! Далеч по-позитивен от имиджа, който има София в очите на своите жители.

    С една бележка към автора: Ушко, инфраструктурата, която се строи до Перник, покрива направлението към всички Македонии – Пиринска, Вардарска и Егейска. Да се надяваме, че догодина по това време ще си спестиш едночасовата борба от София до Перник през Владая.

    А иначе винаги е тъжно да се гледа балканската пътна недостатъчност и там май само хърватите ни отсрамват. Но казвал съм го и друг път – от пътната и жп картата на Балканския полуостров без грешка можеш да определиш, къде е минавала границата между Османската и Австро-Унгарската империя.

  11. Ирена каза:

    Хубав разказ. Достави ми удоволствие четенето.
    Много бих се радвала да прочета следващия, когато писателя успее да прекара повече време в София. Пък и по Черноморието…

  12. Много ми хареса разказа, откровен и човешки! Браво, Ушко !!

Leave a Reply


Switch to mobile version