юли 07 2010

Бях в Китай (1): Първи впечатления от Пекин

Днес започваме един пространен китайски пътепис. Павлина ще ни води не само до Китайската стена 🙂 Приятно четене:

Бях в Китай

част първа
Не в мечтите си, не в сънищата си. Наистина бях в Китай! Видях Забранения град, разхождах се по “Тянънмън”, изкачвах се по Великата китайска стена, дишах тежкия августовски въздух на Пекин…

Първи впечатления от Пекин

В началото на това най-дълго пътешествие в живота ми стои една международна конференция, в която моят съпруг е участник. Семейният съвет се събира на кратко заседание. Гошо предлага да пътува за Китай като бял човек, т.е. с жена си. Жена му не се съпротивява и приема да бъде придружаващо лице. Заседанието се закрива. И започват приготовления: резервиране на самолетни билети, търсене на информация за забележителностите на Пекин, обмяна на валута…


На 5 август 2005 г., в едно дъждовно и хладно лятно утро, излитаме с “Аерофлот” от София. С нас пътува и Цена, колежка и приятелка на Гошо от детството, която също участва в конференцията. Аз не съм се качвала на самолет от ученическите си години и мъничко се страхувам от това, че ще се отдалеча на километри от земята. Но яркото слънце, което ме посреща приятелски над облаците, стопява моите притеснения. Скоро под нас се появяват поля и гори, прорязани от пътища, тънки като конци… Все по-често виждаме селища и това означава, че наближаваме Москва. Затягаме коланите (бр-р-р-р!) и се насочваме към летището. Понеже местата ни са близо до единия от колесниците, Гошо ме предупреждава да не се стряскам, когато чуя шума от свалянето му. Е, не е толкова силен.

След успешното приземяване един дълъг ръкав ни “изсмуква” от “Ту 154” и ни “изсипва” в терминала на “Шереметиево”. Престоят ни е кратък и ние го използваме, за да разгледаме многобройните магазинчета на летището. Впечатлена съм от матрьошките – красиви, пъстри, в някои комплекти броят им достига 15, а цената им… Не помня, паметта ми блокира при такива стойности ;).

Пътуването от Москва до Пекин минава спокойно, само дето стюардесите до една са намусени и сърдити и изобщо не се трогват от това, че им отговаряме на чист руски език, когато ни задават стандартните си въпроси. Червената линия на монитора, представяща изминатия път, постепенно нараства и ето, вече почти докосва кръгчето, с което е маркиран Пекин. Усещам, че слизаме, но защо все още не виждам земята през илюминатора? Толкова ниски ли са облаците? Пистата се появява пред погледа ми в последния момент, заедно с някакви километрични надписи край нея, на които се мъдрят йероглифи. Няма грешка, в Китай сме!

Чинно минаваме през паспортния контрол, където един граничен полицай поне три пъти сверява действителния Гошо със снимката му, преди да сложи печата. Казват, че на монголоидните ние, европейците, изглеждаме също толкова еднакви, колкото и те на нас. Като се замисли човек, има логика в това.

Понеже в Китай може да се заплаща единствено и само в юани, обхождаме обменните бюра на летището. Курс купува за долара, разбира се, е главоотрязващ и ние се поздравяваме за усилията, благодарение на които още в София се сдобихме със 76 юана и 5 дзяо – достатъчни, за да се придвижим и тримата до човешко място с човешки обменен курс.
(Китайската парична единица юан се дели на 10 дзяо. $1 се обменя приблизително за 8 юана, а равностойността на 1 юан е около 0,2 лв. Ако искате да се ориентирате в сумите, които ви споменавам, делите на 5; 76,5 юана са равни на около 15 лв.)

Излизаме от терминала на летището и се отправяме към автобуса, който би трябвало да ни откара до Friendship Hotel. Докато чакаме да тръгне, обсъждаме атмосферните условия. Въздухът е горещ и наситен с влага, а слънце на хоризонта не се забелязва. Решаваме, че просто утрото е облачно. Следващите девет дни в Пекин обаче показват колко прибързано и повърхностно е било заключението ни. Ясно, синьо небе така и не видяхме, а когато слънцето все пак се появяваше някъде там, горе, изглеждаше като в някакъв мираж – пелената от влага му пречеше да засияе. Описвам всичко това подробно, понеже ме впечатли не по-малко от Забранения град, да речем, и още в самото начало ме накара да се почувствам наистина в друг свят – странен и загадъчен.

По пътя към хотела се запознаваме с предградията на Пекин, които рязко контрастират с модерния летищен терминал. Стари и мръсни сгради с грозно остъклени балкони неволно извикват в съзнанието ми картината на софийските жилищни комплекси. В един момент родните блокове с разностилна дограма и явни следи от допълнително “облагородяване” започват да ми се струват съвсем прилични.

Невероятно лесно откриваме хотела, след като слизаме на автобусната спирка. Всъщност той представлява комплекс от няколко сгради с добре оформени и поддържани алеи и зелени площи. Още на рецепцията се сблъскваме с нещо, което не сме очаквали – езиковата бариера. Две млади момичета и един момък посрещат гостите в четиризвезден хотел и – уверявам ви – общуват трудно с тях на английски. (Тук изобщо няма да засягаме въпроса за владеенето на някои екзотични езици, например немски, френски или испански.) А хотелът често е домакин на международни прояви, в които участват и хора от бялата раса…

Friendship Hotel – Пекин, Китай

Централната сграда на Friendship Hotel

Friendship Hotel – Пекин, Китай

Конферентната сграда на Friendship Hotel, обляна от вечерна светлина

Нека да го таксуваме като необяснимо и да се настаним по-бързо, защото след безсънната нощ ни се полага кратка почивка в началото на новия ден. Трябва, наложително е да съберем малко сили, за да преборим дискомфорта, породен от часовата разлика. Стаята ни изглежда съвсем четиризвездно. Най-много (след климатика) се радвам на меките бели чехли, каквито до този момент не са ми давали в никой хотел.

Пекин и площад Тянанмън

За първата ми разходка в Пекин, за площад “Тянънмън”, политиката на еднодетното семейство и за сградите в китайската столица

Почиваме си на бързи обороти и тръгваме да опознаваме Пекин. Снабдяваме се с карта и си вземаме такси, следвайки съветите към чуждестранните туристи, които посещават града. Без много да се колебаем, се понасяме към площад “Тянънмън” – символа и сърцето на Китай, както го наричат местните жители. Той е най-големият в света (500 х 880 м) и при добро желание на него могат да се поберат един милион души. В превод името му означава “Вратите на небесното спокойствие”, които всъщност се намират в северната му част и водят към Забранения град. Тук ще вметна, че имената на доста от забележителностите в Пекин са едни такива възвишени и духовни – необичайни за нашето ухо.

Площадът наистина има внушителни размери и щеше да изглежда още по-огромен, ако в средата му не беше издигнат Мавзолеят на Мао Цзедун. Това обаче се е сторило недостатъчно на признателните китайци и са добавили и растителност около него. От друга страна пък, като се замисля, щеше да е скучно – огромен, гол площад и нищо, на което да се спре погледът ти върху него. Впрочем тук се издига и Паметникът на народните герои, който според скромното ми мнение е забележителен само с височината си (38 м). Не, не само с това, двама войници стоят на пост пред него и аз не им завиждам при тези атмосферни условия. Горещината и влагата вече си казват думата и ние интензивно се потим, губейки ценни жизнени сокове. Налага се за момент да прекъснем разходката си по този световноизвестен площад, за да се снабдим с минерална вода. Слава Богу, бързо намираме магазин, предвидливо зареден с огромни количества разнообразни напитки. От мен да знаете, през летните месеци в Пекин непременно носете бутилка вода със себе си, иначе като нищо може да колабирате.

Лоша и неблагодарна съм, знам. Съдбата ми е дала възможност да видя с очите си най-големия площад в света, а аз само мрънкам и критикувам. Сега ще ви помоля да сложите в големи скоби горенаписаното или направо да го изведете долу, под линия. Всъщност “Тянънмън” е забележително място и с удоволствие бих останала там половин ден, ако беше малко по-хладно.

Площад Тянанмън – Пекин, Китай
Площад “Тянънмън” – поглед от юг.
В средата, заобиколен от дървета, се намира Мавзолеят на Мао Цзедун, а малко зад него – Паметникът на народните герои.
В далечината се виждат червените покриви на сградите в Забранения град*

Площадът е свидетел на важни исторически събития. На 1 октомври 1949 г. от Вратите на небесното спокойствие Мао Цзедун обявява създаването на Китайската народна република. Затова огромният му портрет – единственият, който видяхме в Пекин, – и днес украсява тези врати.

През месец май 1989 г. тук започват масови студентски демонстрации с искания за демократизиране на страната и оставки на лидерите на Китайската комунистическа партия. На 4 юни правителството изпраща войска на “Тянънмън” и окървавява мирния протест: стотици са избити, хиляди – арестувани.

Площад Тянанмън – Пекин, Китай

Паметникът на народните герои на площад „Тянънмън“

Днес обаче площадът е пълен с хора, които спокойно се разхождат и се снимат пред Мавзолея на Мао и Паметника на народните герои. Това са обикновени китайски семейства, но на нас ни изглеждат малко странни. Защо ли? Защото много рядко срещаме родители с две деца – пряк резултат от държавната политика за налагане на еднодетния семеен модел. Тя започва да се прилага целенасочено и стриктно през 80-те години на миналия век, макар че още през 70-те се вземат мерки за ограничаване на високата раждаемост, която представлява сериозна заплаха за стабилното икономическо развитие на Китай.

Ефектът е безспорен: раждаемостта пада от 33,43/1000 през 1970 г. на 15,23/1000 през 2000 г. Като цяло обаче броят на населението продължава да се увеличава, тъй като голяма част от хората са във възраст, когато създават семейства и раждат деца. В момента жителите на Китай, по официални данни, са повече от 1,3 милиарда и се очаква през 2010 г. да нараснат до 1,4 милиарда. Огромното население тегне на държавата и при големия, стабилен ръст, който бележи икономиката през последното десетилетие (9–10 % годишно), явно е пречка за съществено повишаване на стандарта на живот.

Вървим по улиците около Забранения град и се чудим защо са издигнати тези високи зидове, зад които не можем да зърнем нищо. Надникваме любопитно през една случайно отворена врата и почти не вярваме, че това е гледка от центъра на града, който скоро ще бъде домакин на Олимпийските игри: ниски, прихлупени постройки с тесни и мрачни проходи (не мога да ги нарека улици) помежду им. Част от стария Пекин. Част от онова, което китайците са се амбицирали да разрушат и на негово място да издигнат високи, модерни сгради.

Пекин, Китай

Един от големите булеварди в Пекин.

В далечината се виждат строителни кранове – неотменна част от съвременния пейзаж на китайската столица**

Вече го правят – бързо и решително. Столицата представлява огромна строителна площадка. Казват, че само на олимпийските обекти ежедневно работят около 3 милиона души. Вие сами можете да си представите с какви темпове и с какъв размах се променя обликът на Пекин. Едно нещо обаче не ми стана ясно. Защо новите здания са от метал и стъкло и в тяхната архитектура няма нищо типично китайско? Вероятно поради същата причина, поради която в повечето сгради у нас, построени през последните години, няма нищо типично българско.

Нови сгради – Пекин, Китай

Нова, още ненаселена сграда от метал и стъкло, типична за строителството тук през последните години

За да почувстваш един град, е нужно да обходиш пеш поне централните му улици.

Това и правим, опитвайки се да се върнем в нашия хотел. Да, обаче сме въоръжени с карта без мащаб и можем само да гадаем колко километра имаме до там. Не допускайте нашата грешка, особено ако сте в многомилионен град като Пекин и още не сте добили представа за разстоянията в него. С усилие на волята и с помощта на автобус за последните две спирки (признавам си, няма как!) се добираме до базата. Два дни по-късно един колега на Гошо ни обявява за луди. Така си е, кой нормален човек ще върви 15 километра пеш в непоносима жега и влага, при условие че може да си вземе такси!

В околностите на Пекин,

където се намират една нефритена фабрика, Гробниците на династията Мин, ресторант, голям колкото футболно игрище и, разбира се, Великата китайска стена!

Следващият ден е неделя и понеже Гошо и Цена нямат никакви професионални ангажименти, се включваме в организирана обиколка в околностите на Пекин. Точно в 9 часа микробусчето потегля от паркинга пред хотела, натоварено с петнадесетина туристи от няколко нации: китайци, словаци, американци, руснаци и наша милост, българи. Екскурзоводката ни е симпатична и усмихната. Представя се първо с истинското си име (не се сърдете, че не го запомних ;), а после и с английското – Уенди. Често срещана практика е китайците, особено тези, които контактуват с чужденци, да си имат и английско име. По време на цялото пътуване Уенди не спира да говори и ни залива с информация от какви ли не области: история, култура, демографско състояние на китайската нация и дори кулинария.

За пръв път от нея научавам, че политиката на еднодетното семейство е довела до огромна диспропорция между половете. В момента числовото съотношение между младежите и девойките в Китай е 2:1! Както и да го анализираме, то е ненормално и вещае сериозни проблеми в близко бъдеще. Доста от младите хора няма да могат да създадат семейства. Уенди се шегува, че когато дъщеря й порасне и реши да се омъжи, ще има богат избор, но лично аз бих предпочела да не съм на нейно място. Непременно трябва да спомена, че официалните данни за това съотношение са различни, а неофициалните – дори още по-тревожни.

Неусетно стигаме до първата цел в нашата обиколка – нефритена фабрика. Тук сръчни майстори с помощта на шмиргели и по-фини инструменти, подобни на зъболекарските, изработват от зеленикавия минерал най-различни изделия – от фонтани до изящни гривни. Естествено, завеждат ни и в магазина към фабриката. Ние разглеждаме, мислено цъкаме с език, но се въздържаме да си купим нещо, понеже вече сме се осведомили, че на големите пекински пазари нефритените накити се продават на доста по-ниски цени.

Отправяме се към Гробниците на династията Мин. Те са общо 13 и във всяка от тях почива император заедно със своите близки – майка, съпруги и деца. Влизаме в една от гробниците, наречена Динлин. Това е последната обител на владетеля Шенцзун, управлявал Китай преди около четири века. Леко препускаме из сградите, явно притиснати от времето, и изобщо не слизаме в подземието, където са изложени копия от саркофазите на императора и двете му жени. В паметта ми се врязва една обикновена шахта, която Уенди посочва, говорейки за погребалния обичай. В нея са спускали жива някоя от съпругите на императора, за да го придружава и в отвъдния живот. Не са били жертвани обаче жените, които са родили деца на владетеля. Порядките днес ни изглеждат жестоки, но са били в съответствие с вярванията на китайците, които не са възприемали смъртта като категоричен и окончателен факт.

По програма следва обяд, който е включен в цената на тура, но пътьом се отбиваме в един център за традиционна китайска медицина. Изслушваме кратка лекция на английски за основните й принципи, а след това един лекар специалист безплатно поставя диагноза на всеки желаещ само като си сложи пръстите на вътрешната страна на китката му. После му предлага лекарство, което ще реши здравословния проблем. Вие да не си помислихте, че и то е безплатно? Не е, струва 50 долара. Аз се отказвам и от диагностиката, и от евентуалното лечение. Като си помисля само от колко интересни преживявания ме е лишил моят скептицизъм! (А между нас казано, тук намирисва на печалбарство.)

Вече наистина е време за обяд. Пътуваме, пътуваме и се оказваме отново в двора на нефритената фабрика. Няма грешка, ресторантът е тук. Хм, думата не е съвсем точна, защото огромната зала с размери на футболно игрище трудно се вмества в нашето понятие за ресторант. Мислите, че преувеличавам големината ли?  Добре де, махаме едното наказателно поле.

Ресторант в околностите на Пекин

Ресторант в околностите на Пекин с големина на футболно игрище


Тълпи от туристи влизат и излизат, а сервитьорките светкавично обслужват гладния народ сред невъобразима глъчка. Вече започвам да се чудя как изтънчените ни европейски особи ще обядват в тази обстановка. Уенди обаче влиза в ролята на спасител и ни посочва треньорската скамейка – едно сепаре, където се разполагаме удобно около две кръгли маси с въртящ се плот в средата (вероятно сте виждали такива в китайските ресторанти у нас). Сервират ни 7–8 ястия и ние си сипваме от онези, които ни вдъхват най-голямо доверие. Още помня блюдото с една голяма риба. Не знам дали е задушена, или варена, по-важното е, че никой не си е направил труда да я нареже. Е, как тогава да си сложиш от нея в чинията и да запазиш благоприличие? Много въпроси ще си зададете, ако отидете в Китай, уверявам ви. Все пак за протокола ще отбележа, че накрая от рибата остават главата и добре опосканият й скелет, който би представлявал интерес само за умираща от глад котка.

На излизане виждаме доста опразнени маси в голямата зала. Следите, които са оставили китайците, са несъвместими с нашата представа за култура на хранене. Покривките са обилно залети със сосове, на масите цари пълен безпорядък, все едно е минала вихрушка, а остатъци от обяда има и по пода. Добре че сърцето ми е здраво, иначе можеше и да не издържи на тази гледка ;).

А сега пълен напред към

Великата китайска стена – черешката на тортата,

върха в туристическата програма, кулминацията в богатия на преживявания ден! Вероятно знаете, че тази световна забележителност е едно от малкото човешки творения (но не единственото), видими от космоса. Освен нея при знаменития си полет до Луната на борда на “Аполо 11” американският астронавт Нийл Армстронг е видял и големите диги, защитаващи бреговете на Холандия от морето.

Не си представях така Великата китайска стена. А и видът й може би не е съвсем автентичен. Участъкът, който посетихме, е най-близкият до Пекин (данните за отдалечеността варират от 60 до 90 км) и се нарича Бадалин. Поетичният превод на това име е “Хребетът, зад който лежат много пътища”. Стръмен е хребетът, времето е лепкаво горещо, въздухът не достига и само героите могат да стигнат до края. А там – там ги чакат лаври…

Извинете, трябва да започна отначало разказа за Великата китайска стена, защото тя не заслужава такова разхвърляно и хаотично изложение. Строителството й започва през VII в.пр.Хр., когато владетелят на едно китайско царство заповядва да се направи голяма стена от камъни и пръст, за да защити територията си от нападенията на друго царство. Примерът му е последван от други владетели, които издигат подобни съоръжения със същата цел – да се отбраняват от атаките на съседите, както и от варварските племена, разположени на север. (Интересно, май повечето народи смятат другите за варвари; дали си варварин, или не, зависи от гледната точка.)

През III в.пр.Хр. император Цин Шъхуан, смятан за обединител на Китай, нарежда всички съществуващи участъци да се съединят в една линия, а онези, които остават извън нея, да бъдат разрушени. Така е създадена Стената от 10 000 ли *** (ок. 5000 км), която се превръща в символ на обединен Китай.

Надписът на една запазена стела от онова далечно време свидетелства за самочувствието на император Цин Шънхуан: “Аз присъединих отделните княжества и обединих Китай, разруших старите стени и застави, за да свържа защитните съоръжения на шестте царства. Положението е стабилно, моят народ живее щастливо, мъжете работят в полето, а жените се занимават с тъкане”.

Едва ли китайците са живели толкова щастливо, защото голяма част от тях – майстори, обикновени селяни, войници, затворници, са били принуждавани да работят на този огромен строеж и често са намирали там смъртта си. Според някои историци издигането на Великата китайска стена е станало с цената на 10 милиона човешки живота :(. Строителството й продължава не векове, а хилядолетия… По време на династията Хан (206 г.пр.Хр. – 220 г.сл.Хр.) тя достига почти 20 000 ли дължина (ок. 10 000 км).

В момента общата дължина на запазените участъци се изчислява на 6000–6700 км. На места ширината им е 10 м, а височината – 15 м. В по-отдалечените части на Китай те всъщност представляват по-големи земни валове. Стената следва релефа на терена и минава през стратегически точки, намиращи се обикновено по високите планински била. По протежението й има хиляди застави, наблюдателници и площадки за даване на знаци с огън и дим.

Великата китайска стена

Любов, „заключена“ на Великата китайска стена

Великата китайска стена

Тук се вижда колко стръмни са стъпалата – забележете, че туристите се държат за парапетите. А в далечината Великата китайска стена продължава по билото на планината

Великата китайска стена

Част от Бадалин с една от кулите наблюдателници

Великата китайска стена

Не е фотомонтаж, наистина бях на Великата китайска стена 🙂


След това необходимо въведение 😉 нека да започнем изкачването по Бадалин. В самото начало на участъка виждаме някакви синджири с много катинари, на които са привързани разноцветни лентички. По-късно разбирам, че те символизират любовта, която много двойки са “заключили” на това забележително място, може би за да пребъде през вековете. Стената е “благоустроена” и е направена удобна за изкачване от туристите – има стъпала и парапети, за които да се придържат, но е доста стръмна. Аз, за беда, съм обула едни неподходящи, хлъзгащи се сандали и стигайки до средата на участъка, преценявам, че катеренето нагоре не е безопасно за мен. Следващия път непременно ще сложа в куфара удобни обувки!

Цена (колежката на мъжа ми) е нашата гордост! Тя стига до края на Бадалин и се сдобива със специален сертификат – метална плочка, на която са гравирани надписът “I have klimbed The Great Wall” (Аз изкачих Великата стена), датата и нейното име. Както казах, героите ги очакват лаври. А китайците наистина смятат, че не можеш да се наречеш герой, ако не си изкачил Великата стена.

–––––––––––––––––––
* За площад “Тянънмън” и Площада на народните герои съм ползвала пощенски картички, но не мога да се позова на източник, защото той е означен с йероглифи. Съжалявам, че качеството на тези фотоси е лошо.
** Заради влажния климат в Пекин далечните обекти не се виждат ясно – просто са обвити от изпарения.

***Китайска мярка за дължина, равна на 499,539 м  (по други данни – на 487,45 м)

Продължението:

Бях в Китай (2): Още за Пекин

Автор: Павлина Върбанова

Снимки: авторът

Още снимки от Китай:


Please follow and like us:
   Изпрати пътеписа като PDF   


7 коментара

7 коментара to “Бях в Китай (1): Първи впечатления от Пекин”

  1. Ema каза:

    Павлина, много хубаво е, че на семейния съвет не си се проявила като инат и не си се противопоставила на предложението да посетиш Китай заедно с мъжа си. Кой тогава щеше да напише това хубаво пътеписче? И това, че си поставила снимка с теб самата, е достойно за уважение. Вижда се колко щастлива и красива изглеждаш в онази среда, в която малко българи са имали щастие да бъдат.
    Ако някой прояви интерес, може да погледне как изглеждат няколко изумително проектирани и осъществени моста в Китай. Някой мой приятел ми го е пратил по интернет, записала съм си го в папка “Fun”. Сега го извадих оттам и леко “го изтупах от прахта”.
    Активиран е линк за публичен достъп: http://dox.bg/files/dw?a=705957bf7b

  2. Павлина каза:

    Ema, и през ум не ми е минавало да се противопоставям първия път – това беше през 2005 г. Оттогава са и впечатленията ми от Китай. След Олимпийските игри съпругът ми пак ме покани да го придружа до Пекин, но аз му казах, че си запазвам правото за друга далечна дестинация.

  3. letovnik каза:

    Дано все повече българи имат възможността да се докоснат до тази, доста по различна култура от нашата…

  4. […] с китайския пътепис на Павлина. Започнахме с първите ѝ впечатления от Пекин, а сега ще разгледаме коитайската столица […]

  5. […] ще завършим пътеписа на Павлина за Китай(1) и Пекин(2). Приятно […]

  6. Ivelina каза:

    Здравейте. Не знам дали тук е мястото, но ще попитам. Тъй като тази година ми предстои пътуване до Китай (или по-точно в град Shenzhen, намиращ се в провинция Guang Dong), то искам да попитам къде е по-изгодно да си обменя юани – дали тук в България или там като отида да обърна долари в тяхната парична единица?
    Благодаря за отговора. 🙂

  7. Павлина каза:

    Здравейте!
    За провинцията не знам как стоят нещата, а и ние пътувахме преди 10 години. Препоръчвам Ви да обмените в България поне малка сума, преди да тръгнете за Китай. Имайте предвид, че може да не успеете да платите с кредитна карта. През 2011 г. мъжът ми беше в Шанхай и картата на ПИБ (MasterCard) не сработила с терминала на хотела, но дебитната карта на ДСК (Visa Electron) била безотказна.

Leave a Reply