юни 30 2010

Ти не променяш града, градът променя теб

Отдавна твърдя, че пътеписът няма задължителна форма. Днес ви представям един пътепис, който въпреки немерената си реч повече напомня поезия, отколкото проза. Приятно четене:

Ти не променяш града, градът променя теб

Флоренция – Пиза – Торино – Монако – Милано

тръгвам на това пътуване, за да изляза от кожата си.
пъхвам се в черната вектра с любимото си патешкожълто одеялце, стягам колана и левитацията започва. километри нагоре напред в стратосферата.
глупава малка принцеса, на която й е писнало да опитомява.
вкопчвам се в зеленината, която след ниш, започва да пъха клони в очите ти.
топя се и се сливам с нея и спя.
събуждам се онова buongiorno, което чух за първи път точно преди десет години. на няколко километра

от триест.

върху нас се изливат тонове дъжд.
виждам само мигащия зелен кръст на близката аптека.
не спира да вали до флоренция.
влизаме в този град към 7 вечерта при адски задръствания, без карта, без gps. the old way.
преди десет години слязох край арно пред зелените й хълмове и вили и кипариси, оживели от пасажите на майкъл ондаджи.
знаех, че ще се върна и години наред тя беше в съзнанието ми –

флоренция при залез слънце,

сребърната арно, пълзяща около хълмовете, лястовиците над понте векио, зеленикавата статуя на козимо медичи, цветята на уфици…


сега слязох на едно задръстено кръстовище с миниатюрна карта от google maps под проливния дъжд и хванах първия пич, който срещна погледа ми.
scusi, do you speak english.
разбира се, че говореше.
проговори още щом ме видя.
палацо векио, арно, давид бяха някъде наблизо, но за десет години проумях, че хората са по-важни от историята. бях тук.
после се показва хостелът.
вилата на хълма, градината, сводовете, фреските.
само хана с книгите и караваджо с плочите липсват.
този град винаги ще остане Града на английския пациент.
всеки площад със статуя в представите ми е украсен с цветя, чакащ пристигането на американските войници, докато в другия край отстъпващите германци палят мостове и заравят мини край кипарисите.
на сутринта в 7:30 отварям дървените зелени капаци, градината се дави в мъгла, въздухът е течен, плуваш в свои води като в утроба.
ние сме в утробата на флоренция.
спускаме се към чентрото, към арно. спомням си кралица марго и броджиите (нищо че там историите се случват в париж и рим).
представям си колко прободени, отровени, удушени тела са били изхвърлени в тези древни реки, за да бъдат сега всички тези автобуси с азиатци, британци, италиански ученици тук.
някъде по витрините на старите книжарници виждам гравюра на данте и три красиви момичета.
в този момент градът не би могъл да бъде по-готически.
отичащата се вода, сивото небе, лъскавите плочи.
вдигам очи към балкона на палацо векио и почти виждам онзи нещастник, който преди 5 века обесват на собствените му черва именно на този балкон заради заговор срещу медичите.

когато на другия ден тръгваме, се спускаме по южните склонове на града, посока сиена.
там са гъзарските вили, камерите, виещите се улички.
съвсем леко напомня санта моника.
земните цветове на къщите и оградите, вечните зелени капаци, красивата тъмнокафява дървена дограма на прозорците не ни позволява да забравим, че сме в тоскана.
там вътре върху мраморни масички дими кафе, дремят котки, ръце с дълги пръсти разгръщат последния vogue, поднасят цигаре към плътни сухи устни, боси крака стъпват по тъмен мрамор и потъват в тежки арабски килими.

в пиза

кулата се крие зад две огормни катедрали извън града сред безкрайно зелено поле.
сякаш си повдигнал завесата на imaginarium-a на др. парнасус.
но все още стъпваме по земята, затова сменям мокрите велурени ботуши с конвърс и пия горещ чай в mc cafe, докато същата la torre pendente ми кима през прозореца.

от тихата низина на пиза поемаме към планините и облаците. слънцето на провиницята остава зад нас.
винаги зад нас.
показалецът ми следва широките жълти линии на картата, покрай морето, но то не се вижда.
на север към генуа и после по националките към торино.
прекрасните италиански магистрали са затворени бетонни улеи и пейзажът наоколо ти убягва.
виждаш хълмовете, на всяко било задължително има стара красива църква или манастир.
малко под тях къщи.
най-долу тече трафика.

торино ти вдъхва спокойствие.

пак надвечер, пак задръствания, но дори в тунелите има цветя. всички булеварди са еднакви – четири платна, по две локални и между тях внушителни дървета.
гледам как в предните стъкла на автомобилите, обсипани с малки капчици, се отразяват клони.
аз съм маймунче – искам да се покатеря по тях, да се вкопчи в дънерите и да не сляза никога.
вече сме в 21 век – модерни сгради, оригинално улично осветление, странни паметници, графити, супермаркети карфур, университети.
хостелът ни е на тиха малка уличка срещу някаква изложбена зала.
чичото управител, закръглен енергичен италианец, знае само 4-5 думи на английски, но когато ме вижда, грейва и казва: la splendida tanya!.
иде ми да го прегърна.
трябва да намерим стадио олимпико, където в неделя ще играят ювентус и парма – причината за цялото пътешествие.
не след дълго стигаме до парк, в чиято периферия е стадионът. сякаш целия град и излязал да тича след работа.
всякакви хора подскачат по алеите.
най-впечатляващи са дядовците с коремчета и с мускулести крака на професионални футболисти.
никой не стои по пейките да пие бира и да яде каквото и да било. тичат все едно се готвят за маратон.
рано сутринта отново към планините, зад тях ни чака монако. завои, тунели, китни алпийски хижички, шикозни ретро селца с шикозни малки светофари, тук-таме снежец и все по-нагоре. докато зад един завой не изскача морето.
заради височината прилича на цунами, което след минути ще се стовари върху нас.
постепенно се спускаме.
срещу нас е магистралата генуа-ница на 80% разположена във въздуха – естакадите се редуват с тунели, долу свети морето.
а някъде отвъд е африка…

монте карло

е кремави улици, забележителни коли, ухания на парфюми и сладкиши.
плажът е пуст, италиански камериерки пият кафе за 3 евро в свободния си ден и наблюдават как бледи англичанчета по карирани ризки и wayfarers правят жабки във водата.
има нещо във въздуха тук.
не мога да определя дали е скука или очакване.
един крайморски град извън сезона и седмица преди формула 1.
до 10 вечерта сме се прибрали у дома, тоест торино. решаваме да пробваме пицарията, която чичото от хостела ни препоръча.
намираме си маса до голяма фамилия, празнуваща рождения ден на бабата – с миди и бяло вино.
хапваме салата, пици, вино, ягоди със сладолед и забравяме кои сме, от къде идваме, къде ще се върнем.
в изложбената зала срещу хостела има някакво ъндърграунд фешън събитие: влизаме, разглеждаме, правим се, че знаем защо сме тук, обувките nicholas kirkwood и чантичките alexander wang ни гледат с прикрито любопитство, след литъра вино в пицарията, отиваме да поздравим диджея – кукла, увита в бял чаршаф и стегната с черно тиксо.
на другия ден пак магистрали, пак каси, пак autogrill.

посока милано – the soulless city.

отиваме само, за да не ни е яд, че сме го пропуснали.
градът без душа обаче е топъл, слънчев и почти без задръствания. сан сиро дреме, заобиколен от празни паркинги. центърът гъмжи от шопинг маниаци.
хващаме първата малка уличка с църква в дъното.
в ляво малка книжарница и възрастен господин, който прави и продава красиви кожени бележници.
има поне 50 вида, след половин час откривам моя – червен, а4, ароматът на кожа пълни със слюнка устата ми.
питам дали има в друг цвят.
не си падам по червеното.
оh, no, signorina, the leather is very difficult to color, предлага ми само черно.
усмихвам се и взимам червения.
после само хора, магазини и слънце.
ако в този град има останала някаква душа, тя е в онази книжарница, и аз вече нося част от нея в чантата си.

p.s. снимки няма. използвайте въображението си

Автор: Таня Петрова

Снимки: няма снимки, но можете да разгледате галерията за Италия от нашия сайт:


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

en.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


4 коментара

4 коментара to “Ти не променяш града, градът променя теб”

  1. Брум каза:

    Интересно се е получил този пътепис,по-скоро поема според мен.Авторката сигурно е поетеса.

  2. Ema каза:

    Таня, наистина така прелестно разказваш, че ми се стори, че го гледам на филм. Това е то. Има си хора за всичко. И поети и прозаици и актьори и архитекти и строители на мостове и къщи, финансисти, и педагози и спортисти. Слава богу, хората са надарени с различни таланти и така животът става извънредно много интересен.
    Да знаеш само колко много снимки имам от Флоренция. Направих ги в края на ноември 2009 г. Обещавам да се спретна съвсем скоро и „да дам едно рамо“ с моите скромни снимки на твоя великолепен разказ. Благодаря ти за удоволствието да „срещна“ теб с твоите емоции и мисли, породени от едно пътуване до Италия.

  3. авторката каза:

    благодаря ви за приятните отзиви.
    всяко пътуване за мен е много повече от обхождане на места в чисто географски смисъл. а и днес много хора пътуват и мисля, че е по-интересно чисто субективно кой как възприема тези места 🙂

  4. Стойчо каза:

    И аз се радвам, че сподели с нас впечатленията си 🙂

Leave a Reply


Switch to mobile version