юни 30 2010

Портвайн не беше ли португалско питие?

Published by at 9:55 under Вили,Лондон

Това заглавие може лееекичко да ви заблуди, но после се сетих – а къде се пие портвайн та да намирам ма’ана 🙂 И сега Вили ще ни заведе до Лондон 🙂 Приятно четене:

Портвайн не беше ли португалско питие?

Това по-долу може и да не е строго пътеписно, но се случва в определена точка на света, a днес нещо ми е едно английско… едно лондонско такова…   Даже преди малко за една бройка да цъкна на сайта на Wizzair  😉
Ако ли пък бръкна в торбата с пътешественическите ми емоции, дали ще ми мине?
С една лакърдия за Лондон, естествено  😉

Всъщност, може да се каже, че това беше и едно от първите ми впечатления за столицата на Нейно Величество.

<Digimax S500 / Kenox S500 / Digimax Cyber 530>

Парламента, видян така от Лондонското око /съжалявам, снимката е правена през стъклото на кабинката/

А само който не е бил там, не знае, че си е истина, което пишат в туристическите диплянки – че е огромен и космополитен град. Казват също и че Лондон няма нищо общо с Англия. Аха си е, сега и аз мисля така. Като изключим къщите. Те са си подобни из почти цяла Великобритания, макар и понякога да поомръзват с еднотипността си, а окото да се пресища от изобилието нацъфтели цветя.

<Digimax S500 / Kenox S500 / Digimax Cyber 530>

Из Сейнт Джвймс парк

И удивително, всеки ходи облечен, както си иска, няма мода! А някои фризьорски салони даже работят и в 23-00ч. Чудех се, защо и за къде ли се контят и лакират посред нощите?

<Digimax S500 / Kenox S500 / Digimax Cyber 530>

На Пикадили Съркъс тарапаната е постоянна 🙂

<Digimax S500 / Kenox S500 / Digimax Cyber 530>

Тези на сватба ли отиват?

<Digimax S500 / Kenox S500 / Digimax Cyber 530>

Из улиците на Лондон

През деня Лондон буквално пращи от туристи и гости, и почти всеки снима като замаян, стремейки се сякаш да си отнесе у дома частица от този сдържано достолепен, богат културно, свеж, модерно нахакан и изобщо, невероятен град

Туристи в Лондон

Туристи... туристи...

Нещо такова изглежда ежедневният поход на тълпите туристи към Бъкингамския дворец, защото атракцията „Марш на кралските гвардейци пред двореца в 12 ч.“ не е за изпускане   🙂

<Digimax S500 / Kenox S500 / Digimax Cyber 530>

Хайд парк, Албърт Мемориъл

<Digimax S500 / Kenox S500 / Digimax Cyber 530>

Елемент от Албърт Мемориъл

<Digimax S500 / Kenox S500 / Digimax Cyber 530>

Британският музей /фоайето/

Дори и късно вечерта централната част гъмжи от хора, които се щурат насам-натам, разхождат се и се забавляват. И защо не, щом дори градският им транспорт е и денонощен?
А ние с моята приятелка Руми пристигнахме привечер. Т.е. първата ни английска историйка се случва по тъмно.
Англия ни посрещна като по учебник, с всеизвестното си смотано време – много облачно и много мрачно, хладно /насред лято!/ и ту завали, ту спре. Но въпреки че сигурно час си търсихме хотела, останахме сухи и с приповдигнато настроение. Ами да, отдавна му се точехме на Ландън!  🙂
Та значи, пристигаме, намираме си хотела, настаняваме се и хукваме навън да видим какво има наоколо. Фиксирахме си няколко сгради за ориентир, пообиколихме, и „вуците“ в коремите ни завиха – глааад. Прави си бяха – все пак минаваше вече 21ч. Както се оказа, „нашият“ квартал „Кройдън“ или поне тази част от него, където бяхме, не по-малко от „Сохо“ беше обзаведен с ресторанти от всякакъв вид. Ама ние, като хитрици, първо минахме напред-назад  😉   хвърлихме по едно око в менютата на десетина витрини, а и зад самите тях, защото предположихме, че ако вътре няма посетители, кой знае с какво ще вземат да ни нахранят, а пък ако е пълно, може би ще е твърде шумно.
Харесахме си един ресторант със заети само половината маси. Посреща ни усмихнат, мургав симпатяга на вратата, води ни до масата, настанява ни, любезен един такъв… добър вечер, мадам; моля, мадам; заповядайте, мадам…
Вътре изглежда чисто, семпло, спокойно, с разни индийски предмети в интериора. Покривките колосани, във вазите живи рози, тиха и приятна музика с индийски мотиви. Червейчето на съмнението ме гризва за миг – дали цените, посочени на витрината са актуални и дали няма да ни литне половината от бюджета за целия ни престой? Ама „пенило се, не пенило“…

Дават ни менюта. Разлистваме. Подробно се дзверим. Истината е, че до момента сме яли в разни етнически ресторанти, но не и в точно такъв: индийско-непалски. Накрая си избираме прочутото „Пиле-къри“, защото за него знаем, че става за ядене, и още едно ястие „Пиле-карахи“ или с подобно звучене. Според описанието в скобките, изглежда вкусно. Поръчваме. Освен това, аз, като някой класически програмист, ще ударя една бира, а Румето решава да опита ходи ли й на индийската манджа уиски. Изобщо сме… можем да хвърлим в смут всеки ресторантьор. Така си и стана, вервайте!  🙂   Първо сервитьорът се изшашка, че тя иска уискито „чисто“. Три пъти запита „наистина ли чисто?“, а после пет минути я уговаря да й донесе поне лед, щото ама как така ще го пие „чисто“… Нали правилно е разбрал – уиски?! Чисто?! След като тя кандиса да й донесе лед, за всеки случай го помолих да ми обясни точно какво ще има в манджите. Той се осведоми дали за пръв път влизаме в индийски ресторант. Признахме си. Обясни човекът, всъщност повтори онова, което пишеше в менюто. Е, ми ще ядем! Може пък някой ден към Индия да отпрашим, да тренираме отсега за манджите им 😉 Момъкът-индиец на средна възраст запита откъде сме. Дружно и с много гордост заявяваме: „Бългерия!“. Кимна, ама физиономията му го издаде, че е в неведение. И нали не сме тактични моми-англичанки, директно го питам, ама знае ли наистина БългЕрия къде се намира? Замисли се и с неопредел жест отговори „Даа… някъде… В Европа!“ Леелее… Ама що аз знам Индия къде е, а ти не знаеш за България, бе човеко? Разяснявам му, че България не е някъде, а точно на определено място, в източна Европа, на брега на Черно море. А той се зарадва, сетил се „А, да, Турция!“ Каква Турция бе, ей?! Пак го образовам: „Турция е друга страна, а България си е отделна, независима държава. При това е много красива, да знаеш, макар и три пъти по-малка от вашия щат Раджастан. Примерно.“  / Бе, хора, ама аз наистина вярвам, че все някой ден все ще се оправим!/
А той се замисли за миг – хм, дали знаеше колко е голям Раджастан? После се усмихва и като натурализиран англичанин сменя темата. Уведомява ни, че карахито е „хот“. Моята първа асоциация беше за „горещо“, вероятно и защото чинията буквално димеше пред мен в момента. И кимнах – О’к, няма проблем. Той с най-добро чувство, упорито някак, повтори, че е „хот“. Румето „включи“, че може би е люто. Е, да, ама ние си хапваме, така че не е проблем. Амаа… ако е високооктаново… Но, наздраве и… поехали!
… „Хот“ било то, ама друг път! Та то едва се чувства!… Тоя, ако знае пък майка ми какви огньове под названието „Пържено“ /1/2 кило пържени люти чушки с 2-3 яйца/ е в състояние да изгълта, направо ще си забрави заглавието… Казвам й „Руми, да му поискаме малко чили-сос, а?“ Разсмиваме се и поглеждаме към бара. Едва сега забелязваме, че там насреща, са се скупчили 4-5 индиеца със светещи очи и са се вторачили в нас, готови и да се разсмеят, и да се притекат на помощ. Като видя, че погледнахме към тях, нашият човек на мига дотърча да ни предложи йогурт или не знам си к’ъв сос за омекотяване на вкуса, че наистина било „вери хот“, нали, мадам? Дарихме го със снизходителни усмивки и го уверихме за пореден път, че хич даже не е „хот“, много си е вкусно и да не се притеснява. Скоро разочарованият персонал се захвана с делата си, а ние си довършихме вечерята в превъзходно настроение. Даже ни снимаха, да си се имаме за спомен. Само че така сме се нахили /тикви!/, че по-добре снимката да си остане само за лично ползване 🙂
Опа! Изненадата дойде със сметката. О, не, всичко си беше точно. Но заедно с рестото ни донесоха и по едно питие и шоколадчета. Симпатягата сервитьор обясни, че заведението ни черпело с по чашка портвайн, а шоколада е за подслаждане. А аз, за капак, с всичкия си акъл, си направих устата да ни подарят чашките от портвайна за спомен. И ни ги подариха!… Изобщо бяха много мили, така си е. Някой ден, ако е речено, може пак да хапнем при тях.
Чак на улицата се опулих: „Руме бе, я чакай малко! Не шери, не бейлис, а портвайн… Че то не беше ли португалско питие? Ами да!… Но пък в индийски ресторант?… Хи-хи-хи… Еее, какво пък толкова се чудим, та ние сме в Лондон!

<Digimax S500 / Kenox S500 / Digimax Cyber 530>

Лондон

И нали думата дума отваря, ето, сещам се сега и за една супер вкусна риба, която изядохме с Румето насред зелените поля на Англия…  🙂   Ама това е друга история…  хайде някой друг път може за нея, че сега е време и да поработя, нали така  🙂
Баай… 😉

Автор: Вили

Снимки: авторът

Още снимки на адрес (новите снимки в албума са със знак):
http://iaia.snimka.bg/travel/london.441795

Още снимки от Лондон:


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

www.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


3 коментара

3 коментара to “Портвайн не беше ли португалско питие?”

  1. Комитата каза:

    Ех, защо не поискахте чили сос… Това щеше да е хубав завършек на случката

  2. neli каза:

    толкова свежо и пъстро разказано,че сякаш и аз бях там.С нетърпение чакам следващите задявки

  3. Stela каза:

    @Комитата- може би за да стартират следващия път с поръчка за „една кана чили сос… за двама, мдам“
    По линия на златното правило- ако искаш да се върнеш някъде, остави нещо недовършено/неизживяно/невидяно…

    А ти, iaia, не се преработвай… Та какво разправяше за рибата… ?

Leave a Reply


Switch to mobile version