юни 17 2010

Сиким (Индия)

Published by at 10:16 under Елена Щерева,Индия

Днешният ни пътепис ще ни отведе в Индия – между Бутан и Непал. Пътеписът е част от наскоро издадената книга „Химикал, шоколад и две рупии“ на двама пътешественици-индолози Елена и Николай. Те, естествено, имат собствен блог за пътуването, а книгата можете да си купите ето тук.

Приятно четене:

Сиким (Индия)

Откъс със съкращения от пътеписа „Химикал, шоколад и две рупии“ от Елена Щерева и Николай Янков

Историите от дневниците на двама студенти по индология

Сиким

(21.03 -31.03.08)

По терлици

из дневника на Ники: „Чувствопис на пътя и пътепис на чувствата“

Семейна двойка във влака, Индия

Семейна двойка във влака


За следващото пътуване се спряхме на Сиким. Хората там се славят с изключителната си приветливост и бяхме сигурни, че нямаше върлуващи сепаратистки групировки. Освен това заради близостта на Сиким със северозиточния регион, климатичните и природни сходства с него, както и поради факта, че там също живееят етноси с тибето-бирмански произход щатът често е причисляван към компанията на „седемте сестри“. Може би затова за него също се изискваше разрешително.

Процедурите по издаването му, които напомняха тези при издаването на виза, пропускателните пунктове на границата на щата, както и коренно различните черти на служителите ни караха да се чувстваме така, сякаш наистина напускахаме пределите на Хиндустан. Ако вземем географската карта, ще се убедим, че щатът Сиким стои като странен израстък, като ненужно петно, което само разкривява инак хубавите форми на Индия. Ала обаянието на това малко колкото напръстник планинско островче, разположено в полите на Хималаите е огромно и без него Индия би се лишила от едно уникално природно бижу.

Не се сърди, човече! Индия

Не се сърди, човече!

На 21-и март потеглихме към това бижу на природата. Бяхме българската група студенти заедно с трима японци и един чех. Щеше да падне веселба, като се имат предвид различните привички на всеки от нас. Ранобудник и поспаланко, природолюбител и любител на града, такъв, който обича дървета, и друг, който има фобия от тях, флегматик и сангвиник се събраха и осмелиха да пътуват заедно, обединени от стремежа си да открият Индия. Всеки за себе си и по своему, разбира се.

На заранта се измъкнахме по терлици, за да избегнем бойните сражения по улиците. Беше Холи, празникът на пролетта, което означаваше, че неминуемо ще бъдем оцапани от горе до долу в цветни бои и ще заприличаме досущ на пъстър букет цветя. Холи е онзи индийски празник, на който всеки индиец може да ти погоди номер (в случая бледоликите се ползват с особена „привилегия“) и да се измъкне безнаказано, защото на холи всичко е „невинна шега“.

Празникът е много древен и в отколешната си форма е бил честван само от омъжени жени, които чрез него утвърждавали щастието от семейния живот. Във връзка с оплождащата сила на пролетта ритуалите по време на холи имали сексуално-еротичен привкус. Дори днес младежите пеят неприлични песни, афишират разпуснато поведение и носят предмети, недвусмислено напомнящи фалоси. Неблагоприличието на младежите се обяснява с една легенда, която разказва за древно царство, тормозено от демон на име Дхундхи. Той бил прогонен от мръсните слова на невъзпитани деца. Затова и днес на Холи са позволени всякакви волности, а в някои села това включва и консумиране на бханг – питие, богато на марихуана. Най-характерният елемент от празника е замерянето с цветна боя, а по-евтиният и достъпен начин – с пръст или кал. Участниците обикновено носят бели дрехи, за да изпъкват цветните петна по тях.

Може да се каже, че холи е празник на непослушния, трибуна на калпазанина, еманация на белята във всичките ѝ божествени аватари. Трябва да си наистина добър стратег, за да оцелееш през тези три динамични денонощия. Явно аз не бях, защото щом се качихме на влака, се почувствах в безопасност и забравих за предпазните мерки. Голяма грешка! На една от гарите оставих прозореца наполовина отворен, за да влезе малко свеж въздух. Седях и си четях книга, когато ненадейно върху мен започна да се лее цяла река от вода. Какво беше това? Помислих, че е станала авария, че се е спукала тръба. Не можех да разбера как така през прозореца нахлува вода и пълни купето ни. За секунди скокнах да затворя прозореца, но докато се добера дотам, бях прогизнал до кости, все едно съм влязъл в морето с все дрехите. В този момент видях причината за нашите несгоди – един хлапак с намацано лице и клоунска усмивка стоеше под прозореца на влака и държеше дебел маркуч. Младият „пожарникар“ се опитваше да гаси огън там, където нямаше такъв. Пожар обаче щеше да избухне в мен! Бях вир-вода, газех в огромна локва и книгата, дисковете и фотоапаратът бяха мокри.

И докато на мен ми идеше да ревна, всички до един, най-вече моите спътници, се заливаха от смях. „Е, не се сърди, нали е Холи!“

Гангток и побратимяване с леопарда

из дневника на Ники: „Чувствопис на пътя и пътепис на чувствата“

Столицата Гангток

Столицата на Сиким – Гангток

Столицата на Сиким се нарича Гангток, което в превод ще рече „на върха на хълма“. Съвсем точно описание, като се има предвид, че е разположена на 1437 метра надскорска височина. Да вървиш по улиците на града е като да катериш планински склон – те са стръмни като ски писти, затова повечето жители предпочитат да се придвижват с местните таксита джипове, които побират до девет човека. Може да се каже, че тридесетте хиляди жители и многото джипове не са се отразили толкова зле на столицата и тя все още е едно приятно място за живеене, в което чистотата е това, което най-много бие на очи. И как няма да е чисто, когато управляващата партия на щата Демократичен фронт на Сиким има репутацията на най-екологично ангажираната партия в Индия, след като налага забрана за употребата на найлонови торбички в целия щат и санкционира големите замърсители на водоеми!

Хималайска мечка, Индия

Хималайска мечка

Молитва към Ганеша – отстранителят на пречки, Индия

Молитва към Ганеша – отстранителят на пречки

Иначе напук на своята изолираност градът е модерен по европейски, а хората носят най-новите модни изделия.

Всъщност колоритът е голям. Освен модерните младежи се мяркат будистки монаси с виненочервени роби и маратонки, деца и юноши в зелени и сини униформи, възрастни тибетки с традиционни престилки и модерни чанти, непалски преселници с ризи и панталони с ръб отпреди тридесет години, и кореняци, известни тук като лепча и бхутия, които обикновено се застояват покрай бутиците за алкохол. Този прогрес се дължи на услията на Делхи да приобщи региона към себе си.

Въпросният леопард, Индия

Въпросният леопард

Сиким е сгушен между кралствата на Непал и Бутан

и служи като естествен проход от Индия към Тибет. Неговата стратегическа позиция се сторила твърде важна за Делхи, за да бъде оставен да се управлява от независим сикимски крал, който не хранел особени симпатии по Делхийските въпроси. През 1962 г. китайските игли убождат Индия чрез инвазията си в тези територии, а откакто Китай отказва да признае претенциите на Индия към щата, централното правителство заделя милиони рупии за изграждане на инфраструктурата в района, за инсталиране на бойни установки и радари, за осигуряване на електроенергия и питейна вода на жителите, както и за развитие на местната индустрия, в която водеща роля има производството на алкохол. Ако в останалата част от страната пиенето на алкохол се смята за позорно и това кара пиячите да се крият в кьошетата на притъмнени заведения или улички, в Сиким не е рядкост да видите изпаднали в безсъзнание, сумтящи фигури, проснати на паважа. Тук всяко второ заведение предлага сикимска бира, ром или уиски, а в селата най-популярна е тонгба – бира от ферментирало просо, поднесена в малко дървено каче с бамбукова сламка.

Повторна мишена

Повторна мишена

След като се насладихме на града отгоре благодарение на Ганеш ток, стратегическа наблюдателница на 7 километра от Гангток, решихме да разгледаме просторния открит зоологически парк-резерват. Беше наистина огромен, затова на брошурките, които ни раздадоха пишеше следното: „Елате с много време и търпение!“ Това не звучеше обнадеждаващо за тези, които непременно искаха да видят животни. Но пък беше радващ фактът, че всеки обитател на парка беше обособен в гориста местност с площ поне 1-2 декара.

Задава се буря, Индия

Задава се буря

Най-паметна ще остане случката с леопарда. От него ни делеше само една тънка мрежеста ограда, през която спокойно можеше да го достигнем с ръка. Не бяхме толкова наивни, разбира се. Стояхме и гледахме с възхищение извивките на тялото му, гъвкавината и живостта, които изпълваха всяка негова фибра. Леопардът сновеше напред-назад и се самоприспиваше, а ние, залепени за мрежата, продължавахме да му се любуваме. Навярно му дасадихме с любознателността си или беше чисто и просто приятелски жест по леопардски, но в този сюблимен момент той най-грациозно ни обърна гръб, вдигна опашка и ни опръска с някакъв течен секрет. Всъщност, оказа се, че „маркираният“ пак бях само аз. След атаката във влака това бе вторият път, в който ставах уж случайна мишена. Лошото не бе в това, че лицето и крачола ми бяха маркирани, а че сега колегите ми имаха още един повод да пускат хапливи шегички по мой адрес.

Духът на планината

из дневника на Ники: „Чувствопис на пътя и пътепис на чувствата“


В Равангла покоят леко избледня.

Имаше го, но все пак поизбледнял. От Равангла ще останат в сърцето ми две места – хълмовете Маенам и пещерата на Падмасамбхава. Първо поехме към висините, а после щяхме да се спуснем в земните недра. Хълмовете бяха облечени в чудна одежда от зелен мъх и ефирен шал от мъгла. Белите облаци над тях им стояха като раджастански тюрбани. Изглеждаха неотразимо. Малко след тръгването установихме, че вървим не просто из гора, а из джунгла. Навсякъде бе така пропито с влага, че беше немислимо да седнем да отдъхнем. И като истинска джунгла бе гъста и непроходима. Дори да искахме не можехме да се отклоним от пътеката, тъй като щяха да ни трябват големи ножове, с които да си проправим път, а и храстите бяха като маскирани хищници, които те раздираха с дългите си нокти. Усещането за джунгла се засилваше и от мистиката, която излъчваха дърветата. Стояха като исполини, разперили ръце, готови да сграбчат всеки, който мине покрай тях. А растенията наоколо изглеждаха още по-особено. Стъблата им бяха като навити на кълбета. Сякаш имаха глави и ни наблюдаваха. Готвеха се за угощение. Имах чувството, че всеки миг и щяха да разгънат пипалата си, да ни всмучат като мухи и да ни разложат в своите смилателни сокове. И склопът от листа, сякаш щеше да оживее, да ни похлупи като със зелено одеяло и да ни стисне в своя вълчи капан. Отвсякъде долавях живот. Тялото ми, цялото в тръпки, също го усещаше…..

Групата в крачка, Раванджа – Индия

Групата в крачка, Раванджа

Кой е там?

из дневника на Елена: „Ученици на Бхарата“

Привечер токът изгасна. След като за пръв път ядохме пържен тибетски хляб, който страшно ми напомни за хубавите български мекици, и тентхук – нещо като телешко варено с италианска паста, се прибрахме в стаята си. Беше тъмно. По прозорците затромолиха едри капки дъжд. Кап… кап… кап…, дъждът говореше на кодиран език, който не успявах да разгадая, но от който ми се доспиваше. Тримата, (с нас беше незаменимият ни другар Ян) се настанихме по леглата си, пръснати в трите ъгъла на просторната стая.

Странно решение – Равангла, Индия

Странно решение, Равангла

Вече се унасях, когато ми се стори, че на пода чух леко шаване. Нямаше да му обърна внимание, ако звукът не се бе повторил. Като че нещо голямо пълзеше по пода. Обърнах се и в мрачината наистина имаше нещо… нечий силует. В този миг бих се пресегнала да светна, защото мразя да ме плашат в тъмното, но нали нямаше ток!

– Ян, ти ли си?

Тишина.

– Ян, не си играй с мен! Виждам те.

В този момент чух гласа на Ян, който изсумтя нещо като „К-к-какво?“ изпод възглавницата си. Внезапно се чу боен вик, нещо прелетя през стаята и цапардоса в носа чешкия ни приятел. От Ян се изтръгна едно продължително „ох“, а в следващия миг видях как друга топка прелита в мрака и се насочва към мен. Последва ново „ох“. Снарядът представляваше свит на топка чифт чорапи.

– Ники, надявам се, не са от използваните!

Молитвени колела на будистка гомпа край Равангла, Индия

Молитвени колела на будистка гомпа край Равангла

Нямаше време да получа отговор, защото настана война. Явно на никого не му беше чак толкова до сън или ударите в лицето ни бяха поразсънили. Всеки се пресягаше към чорапите си и ги превръщаше в бойна граната. Ники се криеше зад леглото си, Ян намираше временно укритие зад възглавницата си, а аз ползвах за щит стола. Като се поизчерпаха боеприпасите, прибегнахме до възглавниците. Не щеш ли на вратата се почука. Изтръпнахме. Управителката, тибетка с пухкаво лице, идваше да ни нахока, загдето вдигахме гюрултия. Вратата се открехна, подаде се една ръка, която включи осветлението, (токът явно бе дошъл без наше знание) и пред смаяния поглед на женицата в пълен блясък се откриха нашите творения – разтурени легла, разхвърлени по пода чорапи, дрехи и възглавници, а ние, задъхани, разчорлени и зачервени като скариди стояхме по позициите си, вперили поглед в нея в очакване на напълно заслужено конско.

– Само внимавайте с телевизора! – усмихна се тя и затвори.

Мисля, че каквото и друго да бе казала, не би ни въздействала така. Почувствахме се повече от сконфузени. „Възрастното“ у нас се опомни, напляска „детското“ и обеща на тръгване да се погрижи добре за стаята.

Всеки човек е полицай, Индия

Всеки човек е полицай без униформа

Много хубаво, не е на хубаво

из дневника на Елена: „Ученици на Бхарата“

След хубав ден, винаги внимавай! Правилно е казал българинът: „Много хубаво, не е на хубаво!“ В днешния ден като че ли непрестанно ни съпътстваше лош късмет. Сбогувахме се с Юксам и потеглихме към Намчи, нашата последна дестинация преди да напуснем Сиким. Това, което правеше града известен, бе гигантската статуя на Падмасамбхава, благословена от самия Далай Лама през ноември 1997 г. Точно към нея се бяхме насочили и ние.

Още по път нещата не тръгнаха като хората. Първо в джипа ми се догади от многото завои и дори солта в пъпа не помогна. После като пристигнахме, се оказа, че хотелите са, меко казано, неприветливи. Изкачихме стотици стъпала преди да се установим някъде. Сетне научихме, че точно в днешния ден всички магазини и заведения по някаква причина са затворени, а направо умирахме от глад. Хайде още няколко тегела на улиците, докато намерим как да потушим вълчия глад. Намерихме все пак едно отворено ресторантче. Разбира се, не се разминахме без объркване на поръчките и неадекватно обслужване. Сервитьорът, младо момче със селско-кръчмарска унифрома, сиреч по потник, толкова старателно се протягаше да вземе чиниите от масата, че рунтавите косми под мишниците му почти докосваха ръба на чашата ми.

Следобяд се спазарихме на що-годе поносима цена да ни закарат до Самдруптсе, хълмът със статуята. Надявахме се поне тя да си заслужава. Какво излезе обаче? Бяхме предварително запознати с входните цени за чужденци, но пазачите бяха задраскали оригиналния надпис и просто вдигнали цената двойно. Не че сумата беше голяма за европейските стандарти, но отношението им определно ни подразни. Още повече, че не зачетоха студентските ни карти, издадени от университета в Агра.

Отказахме да платим и се обърнахме да си вървим. Да, но наоколо нямаше ни една свободна кола, която да ни върне обратно. Трябваше да ходим пеш повече от 10 километра по асфалтов път и жарко слънце.

И целият този небивал лош късмет се случваше на място, което на местния език бхутия означава „Хълмът, който изпълнява желания“. Аз не помня някой от нас да си бе пожелавал подобно нещо.

Има ли смисъл да казвам, че до края на деня (а той ми се стори невъзможно дълъг) ни се изсипаха и още изненади – едва успяхме да се отървем от един изискан, но съмнителен чичо, който изключително настойчиво искаше да ни разведе из града и да ни посети в хотела, в който сме отседнали; динята, която купихме, излезе прасешко розова и ужасно безвкусна, а в крайна сметка не получихме и запазени места за влака, въпреки че бяхме купили билети три седмици по-рано. Страхотно! Щяхме да пътуваме 24 часа без да има къде да седнем.

Слава богу, тези „дребни“ неща не успяха, макар че бяха на път, да помрачат цялостните ни впечателния от божествената градина, наречена Сиким.

На тръгване ни съпроводи ароматът на орхидеи и магнолии и… песента на цикадите. Гората пощуря от бръмченето им, което наподобяваше групово изпълнение с дръмбои.

Сбогом, Сиким, и до нови срещи!…

А красивите картини се сменяха една след друга и все повече се отдалечаваха…

Откъс от книгата Химикал, шоколад и две рупии“

Автори: Елена Щерева и Николай Янков

Снимки: авторите

   Изпрати пътеписа като PDF   


No responses yet

Leave a Reply