юни 16 2010

За един ден на Формула 1 в Истанбул

Днешният пътепис ще бъде бърз – все пак отиваме за един ден до Истанбул, за да гледаме Формула 1 🙂 Приятно четене:

За един ден на Формула 1 в Истанбул

Това е разказ за едно ходене до пистата на Формула 1 Istanbul Park в Истанбул.

Тези които ме познават знаят че съм голям фен на Формула 1. Още миналата година се канех да отскоча до пистата в Истанбул само за един ден за състезанието, защото не ми се спеше в Истанбул : това е град в който или си отделяш една седмица или не влизай въобще. Но котка ми мина път: не си намерих достатъчно луди глави да ходят с мен, а сам не ми се ходеше.

На Формула 1 в Истанбул

На Формула 1 в Истанбул

Но тази година (благодарение на едно събиране на класа от гимназията) се оказа че един приятел се нави да изпълни моята схема. Докато дойде време за състезанието се оказа че станахме 4-ма човека.

Нарочно не си купих билети online : не исках да имам никакви предварителни харчове в случай че не успеем.

В съботата вечерта си измих колата, леганах си по-рано и бях готов да стана в 03:30 в неделя и да тръгна да събирам хората.

До 04:00 бяхме вече подминали „Скобелева майка“ на Цариградско шосе в Пловдив. Проститутките вече „работеха“ ! Пътят беше много спокоен и нямаше нито коли нито камиони. 100-120 до границата. Рахат. На границата (за моя изненада) минахме за 15 мин. Ако не трябваше да спирам за пушачите можеше и на един „дъх“ да го взема. Преди българското КПП напълних догоре на Shell-а : че не знам колко е горивото в Турция, а и имам карта на Shell.  А, в бензионостанцията има и change : взех си малко турски лири за пътните такси.

От след турската граница историята е ясна :

качихме се на магистралата до Одрин и от там до Истанбул. Системата за заплащане винаги ме е изнервяла : има 3-4 начина да се плати (и съответно „коловози“ на пункта за плащане) и винаги се объркам. А и няма на английски : само турски. Ако щеш. Търсете „nakit“ : това е „в брой“. След това следват 2 часа на автопилот на 120 по трите ленти в една посока и започават да се виждат предградията на Истанбул. И прословутите гишета за плащане на магистралата. Платих към 6 лири. И трябва да си пазите бележката от Одрин.

Истанбул е голяяяям град: над 50 км в посока изток/запад.

Но за щастие е много добре организиран : магистралата стига почти до центъра на европейската част. По нея човек спокойно си кара със 120. Там след това има отбивка за туристическия квартал (стария град, Капалъ Чарши и т.н.), но магистралата си продължава към големия висящ мост над Босфора. Само следвайте табелите за Анкара. На входа на моста имаше изненада : гишета за пътни такси. и „nakit“ няма. Най-лявата лента е за някаква радио система и там местните карат с 90. Явно не е за мен. Спрях на другите гишета : KGS. Там служителя ми каза „30 алтън“ и ми подаде една карта. Питах дали не може без карта. Той човека каза „башка йок“. Щом йок, значи йок 🙂 А и без туй имам още такси да плащам на връщане, та взех картата. За преминаването на моста ми взеха 3 лири и нещо от картата. Останаха ми 26 и нещо. Дотук добре. След 30-на км по магистралата в азиатската част на Истанбул стигнахме до добре обозначена отбивка. То не че и iGo-то на iPhone-а ми не „знаеше“ пътя, но е добре че има табели все пак.

Следвайки табелите към 11:00 стигнахме до централния вход на

пистата

Там паркинги много и все безплатни. Каква разлика за свикналите ни със софийските неуредици очи. Оставихме колата, маркирах я на GPS-а къде е за всеки случай и отидохме да видим къде са билетите. Имаше 5-6 гишета и всичките взимаха кредитни карти. лесно. Но май имаше билети само за „тревата“ (т.е. General Admition), но ние и без туй това търсехме.

След малко мотане по сергиите на отборите и по кафененцата (където един сандвич беше 15 лири) зад централната трибуна решихме да нарамим хладилната чанта (да е жив и здрав бат’ Венци че се сети да я вземе) и да се запътим към „моя“ завой (там където бяхме с Митко и Албена предния път). Можехме и на друго място да отидем, но там поне знаех че не минават много бързо колите и има тоалетна и телевизионен екран.

Стигнахме там към 11:30. Слъцето вече започна да напича. Поприказвахме си и попихме бира до към 14:00, когато започна програмата. Минаха пилотите на един открит автобус без покрив. Махахме. И те махаха. След това мина загряващата обиколка и състезанието започна в 15:00. Тази година бях много по-подготвен от предната : имах бинокъл за телевизионния екран, имах приложение с live timing на iPhone-a. Въобще: почти като в къщи.

Състезанието беше голямо шоу:

двата Red Bull-а се сблъскаха в една от последните обиколки и подариха победата на McLaren-ите. Емоция. Ливна малко дъждец, колкото да си изкараме и приберем дъждобраните. Иначе изгорях на „шапка“ от слънцето 🙂

Само да вметна че тази година въобще нямаше много хора. Имаше 3-4 трибуни които бяха видимо затворени (нямаше жив човек). Централната трибуна беше на 1/3 пълна. Мизерия.

След като свърши, нарамихме багажа

и се запътихме с тълпата към изхода. Там организаторите бяха измислили 2 метални мостчета (над двете платна на пътя който обикаля около пистата). Половин час прекарахме на опашката да минем тези мостове. И друг път към паркинга нямаше (или поне аз не видях). Глупаво.

Както и да е. Стигнахме до колата. И се включихме в колоната. Значи шосето обикаля около пистата и движението е еднопосочно. Няма измъкване. Но не и за балкански души като турците и нас. Аз се „залепих“ зад едно Истанбулско такси. Оказа се че около „официалното“ шосе има още един пръстен неофициално шосе. Но там имаше асфалт само тук там : повечето беше макадам и беше такъв прах че не се виждаше от прах на 3-4 метра. Но пък колите вървяха.  След 3-4 км в прахта излязохме на асфалт (дори го имаше и в картата на iGo-то). Та поне не се притеснявах вече за въздушните филтри.

Но след 2-3 км по тези малки пътища настана друг проблем : един Мерцедес Вито и едно Пежо Партнер спряха едно до друго, шофьорите излязоха и започнаха да се разправят. Дотук нищо непознато за България. Единия шофьор беше един 50-на кг. юнак с бяла риза и вратовръзка, а другия беше към 100 кг с шапка на Ферари и фанелка. Интересното започна след това : вратовръзката извади отверка или нещо такова и замахна с нея към шапката. Шапката бръкна в баничарката, извади едно парче арматурно желязо (към 80 см) и подгони с него вратовръзката. Вратовръзката избяга 20-на метра (минавайки покрай нашата кола) доста бързо. След това обаче пак се върна и започна да говори нещо бързо. Шапката пак го подгони с желязото. Пак бързо избягване. И пак приказки на висок глас. На Шапката му писна и реши да го гони повече този път. Вратовръзката се хвърли да прескочи канавката покрай пътя и да търти по поляната, но се спъна и падна на тревата. Добре че успя да се изправи и да избяга преди шапката да го докопа с желязото. След това шапката се върна и счупи с желязото огледалото на вратовръзката. Явно удовлетоврен ( и другите пътници в колоната пред нас започнаха да му приказват нещо) се качи в баничарката и освободи пътя.

След този инцидент се включихме в магистралата,

след доста пъплене на 1-ва (че всички коли от формулата се опитваха наведнъж да се изнесат), но от там нататък си хванах пак 120 и така докато излязохме от Истанбул. Спрях на една отбивка на магистралата да изпием по едно кафе (а аз чай и сандвич че бях гладен) и след това се понесохме към Одрин (и границата). Бяхме само български коли, а и започна да се стъмнява. Аз пак си карах само на автопилот на 120, но ми писна да ме задминават разни ренца и пежа и „хванах“ на автопилота 160. Муч бетер. По едно време в тъмнината примигаха мигалките на полицейска кола, но аз с моя рефлекс от българските магистрали успях да намаля и минах край полицая както се полага.

Спряхме преди границата в онова хотелче/ханче/автомивка/магазинче (нещо на лъвове се казва) да си купим баклава и прах за пране. Кефи ме това място : взимат каквато валута имаш (включително и лева), работят винаги когато минеш и говорят на какъвто език ги заговориш. Мислех и колата да измият, но точно бяха спряли 3 рейса туристи и не ми се чакаше.

На границата спряхме в турската страна да си купим цигари. Може да се внасят само по 2 кутии на човек, та се наложи да си делнем един стек четиримата. Турците са направили един магазин като в летище : голям хамбар със парфюмериите и т.н. магазини. Но не взимат български лева. Платих с карта.

На самата граница имаше малко опашка,

но не ни отне повече от 1 час. Нафтата тамън ми стигна да мина границата. Заредих догоре на Shell-а. След границата по тесния двулентов път имаше около 10-на км опашка от тирове. Завалиите. Не е лесно да напуснеш милата ни родина явно. За радост пак нямаше кой знае какъв трафик : малко тирове, но нарядко и некаращи бързо. в 01:00 бях оставил всички по къщите. Погледнах си километража : 450 км от пистата до нас.  Значи бяхме взели 900 км, бяхме яли пили и се веселили и всичко това за един ден.

И после Истанбул бил далече. Я пробвайте това да го направите примерно с Балчик ! Да, ама не ! 🙂

Автор: Георги Кодинов

Снимка: авторът


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

en.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


2 коментара

2 коментара to “За един ден на Формула 1 в Истанбул”

  1. Ema каза:

    Жоро, страхотен разказ си „барнал“. Толкова ме изкефи. Направо като сценарий за кратък филм. И „йекшън“ има . А на историята на онези двамата, с отвертката и с металната тръба, направо се смях наглас. Хубаво е когато в разказа се вмъкват и по някоя и друга цена, за да може човек да си направи приблизителни изчисления какви пари трябва да пази като неприкосновен запас, за да си има да си плаща тук-там, докато е на чуждата територия. И ти си споменал така какво се е налагало да даваш по пътя и за леките закуски и напитки.
    „Браво“ от мен, Жоро.

  2. Иво каза:

    Як разказ!
    Да ме извиняват, но 15 лири за сандвич е много. Дефакто тази писта няма никаква история, че да са такива цените. Дори вече няма интерес към нея от другите автомобилни състезания. Хубавото е, че септември месец започват полети до женското летище, което на няколко километра до пистата.

Leave a Reply


Switch to mobile version