юни 14 2010

От Назарет до Витлеем по Западния бряг

Един мой сурат-тефтер приятел (фейсбук 😉 преди време беше линкнал един мой въпрос по география, свързан с последните събития между Израел, Хамас и конвоите на свободата. Коментарът му беше многозначителен: „Стойчо налива масло в огъня“ (или нещо подобно). Така е – харесвам да наливам масло в словесния огън, затова днес ще прочетем един пътепис за Западния бряг (там, където на власт е Фатах, а не Хамас), като авторът едва ли може да бъде обвинен в безпристрастност. Но както знаете на нашия сайт приветстваме именно пристрастността! Безпристрастни хора има само в Орландовци, Малашевци и Бакърена фабрика (ей, комшии, знаете какво имам пред вид, нали? 😉

Затова се радвам да ви представя пътеписа за едно коледно пътуване с магаре из Палестинската автономия. Пътеписът се публикува с любезното съдействие на Руслан Трад. Приятно четене:

От Назарет до Витлеем по Западния бряг

Четвъртък вечер, 18 декември, бежански лагер „ал-Фара”


Днес изминах една част от трасето, което чаках с нетърпение, и не съм разочарован. Градчето Аз-Забабда започва да се разбужда, срещам двама души, които ще придружат мен и моето магаре през хълмовете и долината през следващите няколко часа. Недал ще бъде мой водач през следващите два дни. Джордж Ришмауи обича много да се разхожда из областта и е извършил задълбочени изследвания относно библейските места: двама палестински приятели, свързани от очевидната им любов към земята. „Вървим по същите пътища, по които са минавали керваните хиляди години,” казва Джордж. „Да се върви из тези места и да се разговаря с хората е единствения начин да се разбере това място.” Ние правим това: възрастен овчар, облегнат на своята гега, седнал на скалистия връх на хълма; шестте момчета от бежанския лагер, които са вървели мили наред, за да съберат картофите, останали на полето след събирането на реколтата; възрастната жена в традиционна палестинска носия, която простира прането си, заинтригувана от новите лица, минаващи през селото й. Между всичко това са огромните полета от спокойна, сякаш недокосната, провинция. През деня има период, когато не виждаме нито шосе, нито кола, за повече от три часа, нещо, което мислех за невъзможно в Западния бряг. На един хребет, в близост до борова гора, убеден съм в това, магарето се спира няколко пъти и вдига глава високо, за да се възхити на гледката. Разбира се, разговаряме за политическата ситуация и конфликта, но и Недал, и Джордж с удоволствие сменят темата, за да обсъдят подробно някое необичайно дърво, покрай което сме минали, показват ми останки от ханаански селища, или обясняват защо дадена ферма е разположена точно по този начин. В късния следобед стигаме до дома на Недал в „ал-Фара” (където ще прекарам нощта), и се разделям с Джордж. Лагерът „ал-Фара” е основан преди около 60 години, като е приютявал в палатки някои палестинци, или избягали от домовете си, или принудени да напуснат, в годината на създаването на Израел. Но с течение на времето тази временното е заменено с усещане за нещо постоянно, както и другите бежански лагери на Западния бряг, които сега изглеждат случайни бетонни градове. Домът на Недал е уютен, оживен от шестте му деца. Ако пиша в дневника си твърде късно, то това е защото имах приятен (бил той и неразбираем) разговор с 13-месечно дете, докато цялата ми апаратура за запис е системно разхвърляна из всекидневната от 7 и 10 годишни деца, които настояват да им бъде обяснен всеки компонент. По-рано, когато пристигаме, най-големият син на Недал, който е на 15, замислено ми подарява  mp3 файл на рапър от Дженин, Абу Хатта, наречена „Къде ми е магарето?”

Петък сутринта на 19 декември: бежанския лагер „Ал-Фара”

Алем отговаря на въпроси, получени на уеб сайта от читатели по целия свят

В: Искаме да те питаме дали ще си вземеш друго магаре, след като магаре номер две бе върнато обратно на пропускателния пункт. Вероятно ще можеш да си вземеш местно магаре, както Исус е направил на Цветница? Успех! Ще те следваме по целия път! (Клас 4С (на възраст 8-9 год.) Основно училище Frith Manor, Северен Финчли, Лондон

О: Скъпи клас 4С, благодаря за предложението. Както вече виждате, имам си ново магаре. Тя е от село Ябад, и работи във ферма там. Изглежда е доста специална, защото ми казват, че когато я натоварят с плодове и зеленчуци във фермата, сама върви половин час до пазара, и когато свалят от гърба й цялата продукция, се връща отново сама до фермата! Надявам се, че заедно ще стигнем чак до Витлеем , ще видим!

В: Като мюсюлманин (съдя за това от името ти, извинявам се, ако греша), какво е Коледа за теб? Мо, Лондон, Обединеното Кралство

О: Здрасти, Мо. Моето семейство винаги е празнувало Коледа с пуйка, коледно дърво, подаръци (включително чорапите за подаръци), и др. Исус е основна фигура в исляма. Чета въпроса ти на Недал, моят домакин (мюсюлманин) тази вечер в бежанския лагер „ал-Фара”. Казва, че за него Коледа е като послание за мир, и напомняне за общите неща между нашите религии.

В: По колко мили на ден изминаваш? Сюзан, Уест Мидландс, Великобритания

О: Здрасти, Сюзан. Зависи, но по план обикновено са 10-13 мили (16-21 км) всеки ден. През първия ден малко се поувлякох и изминах около 17 мили (над 27 км) и на следващия ден съжалявах за това. За щастие, болката не трая много дълго, и сега съм добре. Решен съм да извървя пеш (и много рядко да яздя магарето) всяка стъпка, дори и ако трябва да съм на обезболяващи инжекции на Бъдни вечер.

В: Хората добри ли са с теб? Или дали усещаш негативни емоции някъде? Раян Пол, Кенора, Канада

О: Хей, Раян! Като цяло хората по целия път са фантастични. Минавайки през някои малки селца, където чужденците са рядкост, понякога ме гледат доста странно, но хората са винаги много гостоприемни, щом започнем да си бъбрим. В Дженин имах случай, когато един мъж започна да ми крещи, мислейки че ще представя градчето му като изостанало (вероятно заради магарето с мен!). Имахме и малко спречкване в израелските власти при преминаването на Западния бряг, затова трябваше да оставя магарето.

В: Дали Йосиф и Мария биха разпознали нещо по пътя през 2008 г.? Сали Дандо, Норфолк, Англия

О: Сали, този въпрос и аз съм си го задавал многократно по време на пътуването. Ако говорим за постройки, изградени от човек, според вярванията в църквата „Благовещение” има останки от дома на Дева Мария, а в църквата „св. Йосиф”, останки от дърводелската му работилница. В църквата Буркин, наричана още църквата „св. Георги” е пещерата, в която се предполага, че Исус е изцерил прокажените. Говори се, че пещерата е била изцяло запечатана, с изключение на една шахта, през която са спускали храна на болните, и това може да се види и днес. Мнозина вярват, че Исус е минал по този път, и вероятно и Йосиф и Мария. Но за мен пейзажа ми дава най-осезаемата връзка с историята. Когато вървя в ден четвърти, през хълмове и маслинови насаждения от християнското селище аз-Забабда до място, наречено „ал-Фара” (изминали са няколко часа, без да видя кола, че дори и път), това е най-добрият пример, и е страхотно изживяване.

В: можеш ли да видиш звездите вечер? Това е важно за пресъздаването на нощта с Витлеемската звезда, не мислиш ли така? Хорхе Енрике Телес Москера Хулиа, Перу (от ВВС Мундо)

О: Здрасти, Хорхе! Голям късметлия съм. Небето е безоблачно всяка нощ, и звездите се виждат ясно. Абсолютно си прав, наистина е допринася за преживяването. Не съм голям астроном, и идея си нямам какво гледам. Обещавам да го проуча.

В: Какво очакваш най-много с нетърпение? След като свърши, моля те, кажи ми какво беше най-интересното нещо. Том Римър, Вирджиния Уотър, Великобритания

О: Том, за мен без съмнение  най-важни бяха двата прехода от аз-Забабда до Наблус, през „ал-Фара” и малките селца между тях, малки градове, без натоварено движение, без някакви особени политически пречки. Не бях разочарован от първия, и се надявам да не се разочаровам и от втория. След Наблус вече ще е „по-трудно”. Надявам се да ти отговоря на втората  част от въпроса скоро.

Петък следобед, 19 декември: близо до Наблус

(свалено от клипа в статията) На петия ден от нашето пътуване за Рождество христово се наслаждавам на още прекрасни гледки. Магарето ми и аз сме следваме пътя от лагера за бежанци „ал-Фара” през хълмовете на Западния бряг до Наблус, един от най-големите градове за Западния бряг, където надявам се ще можем да завършим нашето пътуване за този ден. Може би гледката е идилична, но местните хора споделят с мен, че основният проблем е свързан с недостига на вода. Казват, че нямат контрол върху водоизточниците, а ги контролира окупационното израелско правителство. Вече сме изминали половината път. Магарето ми се държи доста добре. От тук искаме да стигнем до Наблус и след това през контролни пунктове до Рамала и Йерусалим и накрая, надявам се, да успеем да стигнем до Витлеем за Бъдни вечер.

Петък вечерта, 19 декември, Наблус

Това е може би най-изтощителният ден от цялото ни пътуване. Но съм щастлив да кажа, че ние (магарето и аз) сме преминали благополучно, това, което местните успокояващо наричат „Пътуването на смъртта”. Затова празнувам, като си позволявам да ме нападне борец. Но за това по-късно.

Денят ми започва със страхотна закуска в дома на моя водач, Недал, в бежанския лагер „ал-Фара”. Всичко, което ядем, боб Фава, хуммус, мащерка, домати, краставици, яйца, се произвежда в близката ферма. Недал говори за работата си като координатор в център за инвалиди. „В тази част на света много хора се срамуват, ако детето им е инвалид”, споделя той. „Преди пет или шест години, когато стартира проектът в „ал-Фара”, хората не искаха да си признаят, че имат дете-инвалид, дори и да бяха наясно с това. Не позволяваха на никой да види детето. Слава Богу, вече сме обучили хората тук и нещата се променят, но получаваме малко подкрепа”. След закуска, синът на Недал, Абед се присъединява към нас, когато се отправяме към хълмовете в посока Наблус. Нашата първа спирка, след няколко часа ходене, е селцето ал-Бадан, където, както са ми казали, има планински извор и красив водопад. Операторът, Джими, често е ходил на извора като дете със семейството си (от Витлеем) и ни посреща там. Разочарованието се изписва явно на лицето му, когато виждаме, че изворът е бил ограничен до тънка струйка, а не водопад. Поканени сме на гости от един от селяните Абу Реяд, да пием кафе на терасата му. Колкото и идилична да изглежда областта, недостигът на вода е огромен проблем, особено когато засяга основния източник на препитание тук, земеделието. Абу Реяд и зет му Абу Хафиз, са прекарали целия си живот тук, и ни разказват че недостатъчните валежи и лошото стопанисване са причината за техните беди. Оплакват се, че Израел, като окупатор, контролира по-голямата част от водните ресурси на Палестина, и взема по-голямата част от водата. Това ми напомня, че водата е един от ключовите въпроси в конфликта, и ако сегашните климатични промени в региона продължат в същата посока, проблемът може да се задълбочи, тъй като Израел разполага само с няколко водни източника. От ал-Бадан започва нашето „пътуване на смъртта”. Нарича се така не само защото е дълъг, стръмен, обсипан с камъни, с много изкачвания, а може би и защото израелски снайперисти често използват планинските върхове (Недал споделя, че преди няколко години един от неговите приятели Закария – шофьор, е бил застрелян на това място, когато е спрял, за да слезе от автобуса в полите на най-голямата планина), но има и исторически причини. Пътят покрай билото на планината минава покрай много странна бяла скала, която стърчи от склона, подобно на огромен триъгълен трамплин. По време на Османската империя, според вярванията, тази скала е била използвана за екзекуции, карали са хората да отидат до края на скалата, след това били бутани и посрещали ужасната си смърт върху скалите в долината, далеч под тях. Смрачава се, когато с последни усилия стигаме до Наблус, един от най-големите градове на Западния бряг, и един от най-старите по света, наречен Сихем в Библията. Скоро минаваме покрай разрушен, опожарен храм от сив камък, причина за напрежение дори днес. Това според евреите, но не мюсюлманите и християните, е мястото, където е погребан пророка Йосиф. В средата на 90те години ужас предизвиква факта, че Израел все още контролира достъпа до областта, независимо, че е предадена под контрола на палестинската автономия. През 2000 г. палестински младежи използват мястото като център за демонстрации срещу израелската окупация, което води до сблъсъци с израелските войски там. През октомври същата година, срамен за историята епизод, 17 палестинци и един израелски войник са убити. Скоро след това армията се изтегля и няма постоянно присъствие на мястото, което група палестинци опожаряват и ограбват. С помощта на фенерче успявам да видя восък от свещи на малките стойки близо до центъра на гробницата. Израелската армия все още редовно ескортира еврейски поклонници късно през нощта. Недел се чувства неудобно на това място и затова тръгваме. Тук се сбогувам с него. Той е чудесен водач през хълмистия път през последните два дни. Отправям се към стария квартал на Наблус, и една от на-старите постройки – банята. Според надписа над вратата това място е построено 150 години преди раждането на Христос. Какво по-подходящо място от това да отбележа изминаването на половината път и да си починат добре уморените ми крака от баня и салон за масаж, които може би са били там по времето на Йосиф и Мария при тяхното пътуване на юг? Завързвам магарето и след минути вече си почивам в изградената от камък баня. Излизам от басейна и отивам за масаж при Хазем, мъжът, който ме посреща с арабско кафе при влизането ми. Масажът е малко повече от пет минути, но през това време ръцете на този кротък на вид възрастен човек със светкавична скорост успяват да накарат всяка става от гръбнака ми да изпука, и да предизвикат болка от главата до петите. Когато по-късно пия чай с моя мъчител, 61 годишния Хазем ми казва, че е бил шампион по борба и е бил на върха на славата си през 1970 г., когато се е състезавал из Близкия изток, представлявайки Палестина. Прелистваме албумите му със снимки и изрезки от вестници. „Младите хора вече не се интересуват от спорт”, казва той. „ не осъзнават, че спорта може да им даде достойнство в ситуация, когато е трудно да бъдеш достоен. Нищо не се постига само със седенето в кафенетата и по улиците”. Когато излизам от банята, магическото заклинание на Хазем започва да действа и мускулите ми се чувстват отлично.

Събота вечер, 20 декември: Шило

Решавам, че днес ще бъде денят, в който аз и магаре номер три ще се разделим. Гледката през последния етап от нашето пътуване е прекрасна, с изключение на няколкото трудни изкачвания през хълмовете до тук. За магарето територията също е непозната и се налага да върви в близост до оживени магистрали, нещо, на което не е свикнало. Нашата последна сутрин заедно ще ни отведе на юг, през един от най-известните военни контролно-пропускателни пунктове на Западния бряг. Пунктът Хауара е един от малкото пътища, излизащи от Наблус, и по които на палестинците се налага да минат, ако искат да отидат в градове от Западния бряг като Рамала, Витлеем и Хеброн. Ако искате да минете през пункта с кола, често се чака час, може би два, понякога дори повече. И преминаването пеша също става бавно, тъй като хората се редят на опашка  (мъжете от едната страна, жените от другата) под голям железен навес. След това, което сме преживели на първия израелски пропускателен пункт през ден втори, пресофиса на армията е осведомен за нашия маршрут и график, за да се опитат да улеснят преминаването ни през пунктовете. Тъй като има опашка от коли и хора, ни отвеждат настрана и сме разпитани накратко от въоръжените войници. Щом като разрешението ни за преминаване е потвърдено от военната база, нас (магарето и аз), ни позволяват да минем без особени трудности. Да имаш чуждестранен паспорт, издадена от израелското правителство журналистическа карта и директна телефонна връзка с армията са привилегии, с които е трудно да разбереш какъв би бил животът тук без тях. Д-р Гасан Хамад, който е завеждащ  Комитета за медицинска помощ в Наблус, ни посреща в Хауара. Казва, че палестинските лекари, линейки и пациенти често са задържани на контролните пунктове около града. Добавя, че са много случаите на жени, родили, докато чакат да им бъде разрешено да преминат, а преди шест седмици новородено бебе е починало в Хауара. Според израелската армия тези пропускателни пунктове са необходими, за да се осуетят опитите за атаки срещу израелски цивилни лица. Често залавяли потенциални нападатели (с тръбни бомби например) в опит да преминат през пункта Хауара. След като повдигам въпроса, отговорът на д-р Хамад е,  че няма никаква причина да бъдат поставени контролни пунктове в средата на Западния бряг, и повтаря мнението на палестинците, което често съм чувал, че единствената причина те да бъдат там, е да направят живота по-труден и да ги принудят да напуснат страната в търсене на по-добър живот. Време е да се сбогувам с моя спътник, най-добрият до сега, и да продължа на юг сам. След около час се натъквам на друг контролен пункт, за който съм чувал, че на никой не е разрешено да минава пеша. Отдалеч един войник ми изкрещява и аз вдигам високо паспорта си в ръка (операторът ми вече е тръгнал напред с кола и ги е предупредил за моето предстоящо пристигане, разтревожен от факта, че с раница на гърба си могат да ме вземат за нападател и да ме застрелят). Млад и строг войник ми кимва да се приближа. „ Тук може да се премине само с кола”, ми казва той рязко. „Никога не се е случвало”. Обяснявам му цялата история и виждам слисаните изражения на лицата на другите войници, дошли наблизо. Войникът ми казва да изчакам за потвърждение от военната база, отново. Стоим там умълчали се за малко, докато разгръща паспорта ми.

Пита ме: „От къде от Великобритания си?”

„Нотингам. Защо, бил ли си в Обединеното кралство?”

„Няколко пъти в Лондон, но мечата ми е да отида в Ливърпул.”

„Защо?”, питам аз.

„Заради футболен клуб Ливърпул, разбира се.” И докато чакаме да ми бъде позволено да мина, тонът на войникът се променя, става по-мек, бъбрим си приятно за футбол, за дългото пътуване, на което съм се отправил, за живота, парите … Това е като напомняне, че зад контролните пунктове, през които минавам почти всеки ден, зад тези униформи, зад изкрещените заповеди на иврит, зад оръжията, се крият личности, млади хора, вършейки си работата, както им е заповядано. Разрешено ми е да премина, и се изкачвам на хълма до еврейското селище Шило. Освен Израел, останалият свят счита подобни селища като това, нагоре и надолу по Западния бряг, за незаконни, тъй като са построени на окупираните палестински територии. Но именно тук ще прекарам нощта. Стигам до охранявания вход на селището. „Ти от BBC ли си?”, ме пита пазачът, и аз кимвам. „Че къде ти е магарето?” ме пита леко разочарован. Срещам Исраел Медад в синагогата. Със своя нюйоркски акцент (роден и израснал там) и шеги прави разговора интересен и се харесва незабавно. Отсядам при Исраел и неговата съпруга. Неизбежно ще заговорим и за политика по-късно.

22 декември, сутринта: ал-Бира

„Ако хората смятат, че моите възгледи са крайни, няма проблем. Екстремистка съм”, заявява Батия Медад, живее в еврейското селище Сило, разположено в средата на Западния бряг (въпреки че Батия не използва този термин, а го нарича с библейското му име, Юдея и Самария). Навсякъде по света, с изключение на Израел, тези селища са считани за незаконни, построени на окупирана палестинска земя. Когато й го казвам, отговаря гневно. „Ние (евреите) сме единствените, които имаме история, дошли сме тук първи и сега трябва да сме тук. Изобщо не е морално да се казва, че не можем да бъдем”, заявява тя. „Не ме е грижа какво мисли светът. И тях не ги интересуваше, когато нацистите започнаха да избиват евреите. Защо сега аз да съм загрижена?” Батая и нейният съпруг Исраел са родени и израсли в Ню Йорк, преместват се тук през 1970 г. Никога, докато е живяла в САЩ, не е изпитвала чувство на принадлежност, но когато се преселва тук, моментално се чувства като у дома си. Израелските и палестинските политици, подкрепяни от международната общност, трябва да работят за прекратяване на израелската окупация тук и за създаването на независима палестинска държава. Според Батая мирният процес ще  стигне до задънена улица, и нейното бъдеще в Сило изобщо не е застрашено. От Сило се отправям на юг, като следвам пътя през долината, през която се смята, че Йосиф и Мария, и много пророци (включително Авраам) преди тях, са минавали оттам. За последните няколко десетилетия пейзажът се е променил значително. На много от върховете могат да се видят бляскавите, с червени покриви, домове на еврейски заселници. Долу, под тях, разпръснати и обикновено изглеждащи, са палестинските селища. Няма почти никакво взаимодействие между двете общности, само напрежение. Чувствам се неудобно, докато вървя, тъй като и заселниците, и палестинците ме гледат подозрително. Заселниците, покрай които минавам, един или двама от тях въоръжени, вероятно ме  смятат за палестинец, т.е. потенциален нападател. „Добър ден”, ми казва един от тях на арабски, като ме приближава, и това е тест. Решавам, че едно „Здрасти” на английски ще е по-добре от традиционния мюсюлмански отговор, имайки в предвид обстоятелствата. Отдалечава се успокоен. Палестинците, които ме чуват да говоря по телефона на английски, предполагат, че съм заселник-имигрант, а малко момче да изкрещява на арабски „Мустаутан, мустаутан” (заселник, заселник), докато бяга към къщи, след като ме е забелязал. Решавам да ускоря крачка и да вървя близо до главния път. Магаре номер четири ме чака малко по-надолу по пътя. Чисто бяло, освен тъмно неравно петно на левия му хълбок. Питам собственика от какво е. Казва, че магарето е от бежанския лагер Каландия, близо до Рамала. Преди няколко години, когато е имало чести сблъсъци между младежите и израелските войници, магарето минава покрай купчина горящи гуми и козината му се подпалва, но слава Богу, няма трайни увреждания. Магарето изглежда с доста добър нрав. Едва когато започваме да се движим, разбирам, че имаме проблем, извънредно бавно е. Обаждам се на собственика, и той ми обяснява, че е доста възрастно, някъде на 25, и нищо не може да се направи за тази бавна скорост. Аз обаче съм упорит. До вечерта, в крайна сметка успяваме да стигнем до Бир Зейт (بيرزيت), където ще отседна в семейството на Касис, християни (приблизително половината от градчето са мюсюлмани, а другата половина – християни). Вечеряме традиционното палестинско ястие „маклюба” (означава „обърната”), което се приготвя от месо, ориз и зеленчуци, и разговарям с г-жа Касис и с по-големия от двама й сина (другият е навън в приятели от университета). Казват ми, че предишната къща на семейството, заедно със земята около нея, е била конфискувана от израелската армия, тъй като е била точно до пропускателния пункт северно от градчето (през него влязох по-рано). Не са им били дадени компенсации, казва тя. По-рано тази година, по-малкият син е бил арестуван от армията в 3 часа сутринта вкъщи. Брат му ми казва, че е бил задържан за шест месеца, без да са му повдигнати обвинения (нещо, което израелските власти наричат „административен арест”), преди да бъде освободен. Докато вечеряме, се чука на вратата. Г-жа Касис отваря и се връща сияеща, с къс хартия в ръката. „Това е разрешителното ми от Израел да пътувам до Йерусалим за Коледа”, заявява гордо тя. Синът й не е толкова впечатлен и казва „Тъжно е, когато толкова незначителни неща ни радват, а нищо около нас не е в ред”. Прекарвам нощта в дома на семейство Касис и се отправям на юг към ал-Бира. Пиша доклада си от кафене там, пълно с възрастни мъже (някои носещи традиционния палестински шал), които играят на карти и пият чай. Магарето ме чака отвън. Ще видим как се справя, но изглежда, че ще изпуснем Коледа във Витлеем заради бавната му скорост, трябва да я заменя за по-младо животно.

23 декември, сутринта: Йерусалим

В ал-Бира, северно от Рамала, където си сръбвам турско кафе, според вярванията е имало спирка за кервани по времето, когато Йосиф и Мария са извършили своето пътуване. Според Библията пак тук, но 12 години по-късно, семейството разбира, че са оставили Исус в Йерусалим. Сега на това място са руините на византийска църква, навсякъде има пластмасови бутилки и стари вестници. Отстрани се издига джамия. В евангелието на Лука (2:44 – бел.пр.)  това място е описано като „един ден път” от Йерусалим, и това е следващата ми спирка. Отправям се на юг, заедно с моето поостаряло магаре, през земи, които познавам добре. Живял съм в Рамала повече от година и половина. Сред целия този хаос и конфликти в другите части на палестинските територии, Рамала се опитва да се изолира и предпази от тях. Три бежански лагера са присъединени към града, еврейски селища се разширяват по хълмовете наоколо, достъпът до Йерусалим, Витлеем или територии от северната част на Западния бряг е затруднен, но въпреки това строителството на нови жилища из цяла Рамала свидетелства за началото на икономически прогрес. В социален аспект градът се опитва да остане гъвкав, една вечер навън в който и да е луксозен ресторант или бар привлича най-богатите жители на Рамала, все едно всичко по света е в розово. Много палестинци, например, поне привидно, изглеждат решени да не се занимават дори и с бедственото хуманитарно положение в ивицата Газа. Но в действителност, повечето признават, че бъдещето на Рамала е все още доста крехко и деликатно. Приближавайки пункта Каландия, през който трябва да премина, за да продължа пътуването си, забелязвам голям и нов графит на познатото сиво – „ROMANTIK/POETIK” започващ от израелската наблюдателница и продължаващ на високата бетонна стена, разделяща Рамала от Йерусалим. Трябва да се сбогувам с магаре номер четири, за което израелските власти искат разрешително, за да снимаме с него в Йерусалим, а издаването на подобно разрешително са необходими поне 30 дни. Не съжалявам, защото въпреки добрия си характер, е твърде бавно. Ще си потърся друго близо до Витлеем. Минавам през опашката, въртележките, рентгеновите апарати и се отправям към Йерусалим. Има още един, по-малък пункт, който е след този, но знам заобиколен път. Отклонявам се малко от стъпките на Йосиф и Мария, и се отбивам в моя любим ресторант за хуммус в предградията на Бейт Ханина (بيت حنينا‎) 6 км северно от Йерусалим (бел.пр.). Не след дълго се озовавам пред вратите на Стария град на Йерусалим, които са приветствали поклонниците векове наред. Тесните каменни улички на стария християнски квартал (където ще прекарам нощта), са украсени с цветни лампички. Не мога да спра да се усмихвам, въпреки умората. Тази сутрин Дядо Коледа е в Стария град, раздава безплатни коледни дръвчета. Всъщност това е Иса, известен бивш баскетболист, самият той от Стария град, който извършва благотворителност от името на Общината на Йерусалим. „Мир за цялото човечество”, весело казва той, докато помага на хората да си изберат елхата, която най-много им харесва.

Вечерта на 23 декември: Бейт Сахур (بيت ساحور) (място за будуване-бел.пр.)

В тая същата страна имаше пастири, които нощуваха на полето и пазеха нощна стража при стадото си.
И ето, яви се пред тях Ангел Господен, и слава Господня ги осия; и се изплашиха твърде много. (Евангелие на Лука, 2
:8-9)(бел.пр.)

Намирам се в селището Бейт Сахур, където се е случила гореописаното в евангелието на Лука, съвсем близо до Площада на яслите във Витлеем. Развълнуван съм, че приближавам до заветната цел, но умората ме обзема изцяло. Едва се влача из павираните, но трудни за вървене улици на Йерусалим, от които ме болят костите, и се опитвам да си припомня чувството, когато се разхождах из маслиновите горички преди няколко дни. Докато чакам на дългата опашка, за да премина през въртележките на последния израелски пропускателен пункт във Витлеем, разглеждам снимките във фотоапарата, направени по време на дългото пътуване: прекрасни хълмове и селца. Но на главния входен пункт за Витлеем за пешеходци попадам в съвсем различен свят, минавам покрай израелски войници, през отвор във формата на врата в дълъг отрязък от висока и сива бетонна стена. Това е част от бариерата, която Израел строи през последните години, за да се предпази от самоубийствените атентатори и нападателите. За палестинците така Израел заграбва повече земя. Хората във Витлеем често чувстват, че се задушават от тази бариера, която обкръжава части от града и незаконно навлиза доста навътре в неговите територии, а и от еврейските селища, строящи се на окупираните палестински територии наблизо. Късно вечерта се отправям надолу към ливада в Бейт Сахур, където ме чака не едно, а цяла дузина магарета. Всъщност това е пътуваща ветеринарна клиника, в която селяните са довели животните си да бъдат прегледани от специалист. Симон Лоу, от клиниката „Безопасен рай за магарета” по светите земи ми споменава за страховити случаи на малтретиране на животните, на които е бил свидетел, докато е бил тук (бити, подпалвани, но най-често изоставяни). Но в неговата клиника се грижат за тези животни до края на живота им. Никога до сега не съм предполагал, че ще кажа това, но днес, когато вървя, ми липсва магарето де мен. Може и да са инати, но тяхното смирение, премесено с доза упорство, ги прави прекрасни. Номер пет е готов да ме придружи в последния етап от моя преход.

24 декември, следобед, във Витлеем

Последният ден от нашето пътуване започва в спокойните и тихи околности на Полетата на овчарите, близо до пещерите, които овчарите са използвали за подслон. Колкото по-близо сме до центъра на честванията по случай Коледа по света, толкова по-шумно по-неспокойно става около нас. Изкачването на последната покрита с паваж улица в центъра на Витлеем ме кара да изпитвам страхотно облекчение. Сада (магаре номер пет) и аз си пробиваме път покрай маршируващи духови оркестри от бой-скаути и гайдари. От мястото, на което стоим, Площадът пред църквата „Рождество Христово” се вижда отляво, а Площадът на яслите е отдясно. Само няколко метра ни делят от мястото, където, след дългото пътуване на Йосиф и Мария, според вярванията, тяхното бебе Исус е било поставено в яслите. Стотици поклонници се събират тук няколко часа преди службата в полунощ – кулминацията от церемонии тук и моментът, когато моето пътуване ще е приключило.

25 декември, следобед: краят на пътуването

„Знаеш, че това пътуване ще те промени, нали?” Това ми казва отец Луис, енорийският свещеник в Назарет, преди да отпътувам. „Това, на което се отправяш, няма да е просто пътуване на тялото, но и на душата.” Усмихвам се, от любезност, но не му вярвам. Може би е от умората, а може би след известно време ще ми се струва нелепо и романтично, но сега, в края на пътуването, се чувствам извисен от последните десет дни. Ако това може да бъде наречено „духовно”, тогава отец Луис е бил прав. Определено имам усещането, че съм научил доста от хората, които съм срещнал и отсядал в тях по пътя от Назарет. И не само за конфликта или региона. Някои разговори за дълго ще останат в паметта ми. Тези с Недал, моят водач през хълмовете в северната част на Западния бряг, най-близкото същество до „Ент”-а от Средната земя на Толкин („Властелинът на пръстените”), което някога съм искал да срещна на живо. Говори за флората и фауната, сякаш са му приятели. Бъбренето с шампиона по борба от 1970 г. Хазем, в банята в Наблус, и неговото разочарование от младите хора, които са изгубили интерес към спорта. След това младият израелски войник на пункт в Западния бряг, с който разговаряме за страстта му по футбола, и който ме защитава от колегите си, казвайки, че наистина не биха разбрали защо просто не се кача в някоя кола и да шофирам по останалата част от пътя. По-голямата част от пътуването е да ми напомня, че, колкото и очевидно да е, хората в зона на конфликт са същите, както и навсякъде другаде по света. Има, разбира се, тъжни симптоми за напрежението тук: мълчанието на стотиците събрали се, с което е погребан 22-годишния боец от градчето Ямун след нападение на израелската армия, чувството колко далеч един от друг са двата свята – на еврейските заселници и на палестинците, колко малко си взаимодействат и колко силно вярват в своите убеждения, и да не забравяме контролния пункт, в който влизащите във Витлеем са поздравявани. Хората по пътя говорят за надежда, но не задължително с очакване, че един ден нещата ще станат по-добри. Няколко думи накратко и за магаретата. Всички пет са върнати обратно и стопаните им се грижат добре за тях. С риск да разстроя другите (въпреки чувството, че ще им е все едно), номер три е моят фаворит, предан и достоен спътник, с когото съм преминал през едни от най-красивите местности от нашето пътуване. Почти едновременно с идването на Коледа във Витлеем заваля. Думите на католическия патриарх, изречени в църквата „Рождество Христово”, успяват да надвият лошото време и са чути отвън, на Площада на яслите. Но традиционното коледно послание на патриарха за мир и благоволение тепърва ще води трудни битки. Въпреки  литургията в полунощ, има новини за нов конфликт някъде другаде в региона. Историята е доказала, че промените в тази част от света много често се случват неочаквано и драматично. Според Библията, едно пътуване на мъж, бременна жена и магаре, е променило света само за миг. Дори и след две хилядолетия, тяхната история все още оказва влияние върху живота на стотици милиони хора.

Край

Автор: Алим Макбул

За пръв път на български разказът е публикуван в списание Изток-Запад


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

www.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


No responses yet

Leave a Reply


Switch to mobile version