Днес ще завършим предколедната разходка на Емилия из Виена. Започнахме тук, а последния път бяхме в Албертината. А сега: приятно четене:

Моята предколедна разходка до Виена

част трета

От витрините на виенските магазини, човек може само да се учи на композиция и естетика . Това е лично мнение.

А и така човек може да си купи вестник или списание.

Пуска си монетката, отваря се достъпа до плика и човекът си взема каквото е платил. Аз не видях точно как действа, но на път към моста на хубавия син Дунав, видях няколко „приключили вече с продажбите” такива торбички, окачени на стълбчета.

А да знаете само какъв студ и силен вятър ме подгониха, когато отидох на един от мостовете, по които минава и метрото, да погледам малко  „хубавия син Дунав”!

Добре, че  аз не бях Йохан Щраус. При този кучешки студ и вятър, човечеството можеше да се размине с удоволствието да танцува под звуците на валса „По хубавия син Дунав”. На снимките не личи колко е студено в края на ноември, ама вятърът ме пронизваше и през кожуха.

Ето го мостът, в средата на който минават линиите на метрото. От терасите на този мост само дето не ме издуха вятърът.

По този булевард се стига до увеселителния парк „Пратера».

А тиде човек във Виена , все едно през кой от сезоните, и да не види Пратера, е все едно да идеш в Рим и да не видиш Колизеума. Взех метрото за една две спирки и нарочно слязох по-далече от целта към която се запътих, за имам възможност да почувствам красотата на улиците в дъждовното време. Възхитих се на една красива  сграда и реших да снимам красивата й  бяла „дантелена” фасада.  Както отстъпвах назад, за да побера в кадър цялата фасада, се спънах в едно от онези ръбчета, които отделят тротоара от алеята за движение на велосипеди, загубих контакт с асфалта  под стъпалата си и паднах. Това даже не беше падане, ами направо “се смацафрацах”, какъвто е най-точният израз в случая. Точно в една локва с чадър в едната ръка и с фотоапарат в другата. Чадърът се изпотроши като да беше направен от солети, пешовете на шлифера ми веднага попиха и “дръпнаха” всичката  вода от локвата, а обективът на фотоапарата се накриви, малко нещо като кулата на камбанарията в Пиза, от което фотоапаратът престана да ми служи. С усилия и натиск успях да прибера телескопичния обектив, след което по никакъв начин не успях да го накарам да се задвижи и да проработи. Поне за известно време.
И да не си помислите , че много се разстроих? Даже ми стана смешно, като се сетих хората отстрани каква гледка са видели. Казах си, че дори и да не заработи „Практиката”, пак ще извадя заснетите вече снимки от картата и няма да ги загубя. Върнах се няколко метра назад и влязох в магазин, в който продаваха компютърни аксесоари и фотоапарати. Разказах на продавача какво ми се случи, и той се опита да задейства блокиралия фотоапарат, но не успя. Поразгледах витрините на магазина. Имаше огромно многообразие , но и цените си бяха “многообразни”. Посочих на продавача един дигитален фотоапарат „Сони”, който ми се видя поносим като цена и го купих. Веднага след, това  от следващия магазин си купих  чадър, като онзи, който изхвърлих в кофата за боклук и тутакси ми стана бодро, па и весело.

И смело закрачих по посока на “Пратера”. Да, ама той не бил функционирал по това време на годината. Е поне отидох да видя отблизо „Виенското колело”.

Видях го как не работи. И както не работи, пак изглежда много внушително.

Валеше студен дъжд, духаше студен вятър и само няколко японски туристи с чадъри, също като мен бяха решили, че вали не вали ще се «прошътат» по алеите на неработещия увеселителен парк. Но пък сувенирните магазини в рамките на комплекса работеха и предлагаха голямо разнообразие. Работеха и кафенетата, което си беше голямо облекчение за премръзналите ентусиасти.

“Ех, Пратер, Пратер!” Невеселата гледка на съоръженията от увеселителния парк извън „сезона”

Излязох от комплекса на Пратера и пак пеша в дъжда , като поглеждах отвреме навреме в план-картата на града, вървях по посоката  на онова прочуто ъгълче, познато ми с името „Хундертвасер”. Премръзнах и влязох в едно кафене. Зад бара стоеше една жена на средна възраст  с разпилени пепеляворуси коси, гледаше в екрана на лаптопа си  нещо и с половин уста, на немски ме попита какво ще си поръчам? Разбира се “виенско кафе” и чаша вода.  Докато чакам да ми поднесат кафето, заоглеждах кафенето, което имаше много приятен стилен виенски интериор, но беше във видимо неподдържан вид. Под една от масите в салончето, направо на пода имаше разпиляна купчина стари вестници. Подът имаше нужда от една бърза метла и парцал. Сепаретата бяха с меки седалки и облегалки, които имаха вопиюща нужда от подмяна на протритата овехтяла дамаска. На столчетата около бара имаше двама-трима, облечени с работни комбинезони и престилки, със следи от бои и строителни смески. Пиеха си нещо и мълчаха. По едно време се заговориха нещо с “кафеджийката” и тогава разпознах сръбска реч. Това ми стигаше , за да придобия смелост и на моя си български език да отида до бара с картата в ръка и да помоля да ми кажат как оттук нататък да продължа пътя си и да стигна до Хундертвасер. И съвсем кротко, без никакви възклицания или превземки, на техния си сръбски език те ми казаха точно как да стигна. Не беше далече. На две трамвайни спирки от спирката  ей там, от отсрещния ъгъл. Нито те  ме попитаха откъде съм, нито аз тях откъде са и какво работят и как живеят там във Виена. Като да бяхме  всички от едно и също място и като да си говорехме  на един и същи език.

Ето го прочутият ъгъл с уникалната сграда , дело на художника, дизайнер и архитект , известен с името Хундертвасер.

Фриденсрайх Хундертвасер е австрийски художник, скулптор и архитект, познат с уникалния си стил.

Роден: 15 декември 1928  във Виена, Австрия.  Починал: 19 февруари 2000  на борда на “Куин Елизабет II”.

Барчето в центъра на сувенирната галерия.

Пак на този ъгъл, но в отсрещната сграда е построена единствената и неповторима по стил и по красота сувенирна галерия, пак с името “Хундертвасер”, във вътрешността с много магазинчета за сувенири, някои от които не може да се срещнат никъде на друго място.

А така изглежда входът към тоалетните в подземния етаж . И той в стил “Хундертвасер”

Невероятно красиви са всичките интериори на търговската и художествена  сувенирна галерия. Нямаше как де се пропусне това удоволствие да изпиеш едно кафе и да купиш сувенири за близките си .

Още малко наслада от картинката на фасадата, която е като излязла от приказките и не може да се забрави !

На връщане от “Хундертвасер” реших да сменя обичайната ми посока на прибиране , по улицата улицата, на която се намираше хотелът.  Вървя си аз и зяпам разсеяно, а срещу мен, на един ъгъл, гледам нарисувана картина на витрина на някакъв клуб “Мини”. Ама и отстрани на вратата имаше монтирани малки червени фенери, а и вкопаният в стената правоъгълник, светеше в червено.

Те сега, на това „Клуб Мини” му били казвали. Това ако е “клуб”, то аз трябва да съм Мая Плисецкая.

Много исках да видя зоопарка във Виена. Много бях чела и чувала за това колко богат и добре поддържан бил той. Наскоро преди това бях посетила зоопарка в София и останах отвратена от безличния, мизерен, скучен и полупразен зоопарк в София. Вървиш, вървиш, очакваш да видиш някой от животинските видове от табелката, а се оказва празно пространство, обрасло с брезови фиданки и магарешки бодили – пълен пущинак. Имаше хипопотами, ама пуснати да се разхождат на място много отдалечно от погледите на децата, заради които главно хората отиват на онова място наречено „Софийски зоопарк”. Малкият ми внук не можа от разстояние да ги ги разпознае като какъв животински вид се явяват и ме попита с думите: „Какви са там онези тъмните чували”?

Поразпитах малко за мястото, където е разположен “Императорският зоопарк на Виена” Казаха ми да го потърся  в далечния десен ъгъл на дворцовия  парк зад сградата на двореца “Шьонбрун”. За мен беше много наблизо, на няколко трамвайни спирки от хотела ми.

Предколеден базар пред фасада на двореца Шьонбрун

Красивият парк на двореца Шьонбрун.

Пластичната украса на шадравана с Нептун в центъра на композицията.

Това вече е входът на “Императорската Зоологическата градина”

Самотният носорог в заснежен ия и кален двор

Пресрещнаха ме едни хора, които  говореха помежду си на полски език и на  развален руски език ми предложиха да ми продадат входен , неизползуван билет от 12 евро.  Това беше точно пред касата за билети  на входа. И продавачката отвътре ги виждаше.  Явно, поляците че  си бяха купили редовни билети от касата, но се бяха разколебали да влязат и да разгледат зоопарка. Искаха да си върнат парите за неизползуваните билети.  Като погледнах колко тъжни и празни „дворове”, без никакви животни в тях,  се виждат в дълбочина, направо се отказах да купя билет и да вляза,   не защото не можех да платя 12-те евро за вход, а само защото точно в този си вид, началото на Виенския зоопарк ми напомни за празните „дворове” в Софийския зоопарк. Аналогията ме смаза и дадох “заден ход” . Нищо, ще мина друг път, по друго време, когато ще има какво да видя.

Шьонбрунски паркови красоти. Студ, студ, ама в това езерце в парка имаше красота и живот.

Не видях животните от зоопарка в Шьонбрун, но пък отидох в ето  тази висока сградата на «Аква Тера Зоо», в която освен аквариум има една секция, в която са създали нещо като тропическа гора.  Там вътре, зад дебелите стъкла е много топло, влажно и също има интересни животни.

За  този интересен “обект” прочетох от рекламата на едно улично рекламно платно. Потърсих го и го намерих на една малка улица , първата успоредна на “Мария Хилфер Щрасе”, като си спомням че с метро  от Вестбанхоф по посока към центъра на града трябваше да сляза на втората спирка, която ми звучеше нещо като “Нойбау Гассе” и да тръгна надясно. Моля да ме извинете ако нещо греша в правилното изписване, ама немският език, който ми се струва извънредно много труден,  съм учила отдавна и почти всичко съм забравила, защото никога не съм го ползувала.

Сградата е много интересна, защото на фасадата, която в момента не виждаме, е монтирана есна изкуствена стена, с много различни по големина цвят и конфигурация позитивни и негативни “копки” и халки за “сухи тренировки” на алпинисти.  Много е висока и у нас не съм виждала такава.

Клетка от терариума на Зоокъщата

Отделните аквариуми са пъстри, чисти и подредени. Октоподът си имаше шарена пластмасова играчка, а медузите се рееха във водата и ми изглеждаха щастливи. Водните кончета там бяха едри, а акулите дребни и безобидни.

Аквариумът с водните кончета

Октоподът с играчката

Красота и феерия в аквариума

Но не друго ме впечатли в аквариума, а този рак, “сърцераздирателно” син. Такъв си е. Когато за първи път го видях на една от снимките които донесе от Виена  малката ми дъщеря, си казах „не е истина” Няма  такъв рак.  Няма, ама го има. Истина е и аз го видях и го снимах. И е истина и то точно толкова, колкото е истина, че когато аз си пожелах да напусна работа, да си взема куфара и замина, както на шега го казвам „да меря улиците” на Виена като свободна личност, го направих. А един месец преди това дори и не си го бях помечтала. Давам си сметка, че Ван Гог е „виновен”, в крайна сметка.

Добре, че при заминаването , като имах предвид кой е сезонът, предвидливо си бях понесла и кожух с качулка и топли обувки, защото, когато в един от дните влязох да разглеждам един от музеите в „Двора на изкуствата”, излизайки видях пейзаж, много по различен от пейзажа, който оставих на влизане. Валеше сняг и за два-три часа всичко беше побеляло навън.

Така изглеждаха улиците на Виена, когато заваля първият сняг, в последната десетдневка на Ноември.

И накрая, весело-премръзналите музиканти във фургона, които озвучаваха предколедния базар.

Беше отвратително студено, което от снимката изобщо не може да се усети, а тези хора свиреха, та свиреха и създаваха прекрасна предпразнична атмосфера, а това караше  хората да се задържат по-дълго време около отрупаните със сувенири павилиони, да не бързат да си тръгнат и да накупят подаръци за близки и приятели за предстоящите светли празници.

Предколеден базар на малък площад в центъра на Виена.

И сега трябва да кажа няколко заключителни думи, но пък аз каквото имах да кажа, го казах.

И затова, вместо заключителни думи, ще ви кажа за онази смешка, която си казвахме когато бяхме деца. Някой  от по-нахитрелите задаваше въпрос :”Защо слонът има хобот и опашка?” Ние разбира се не знаехме.  А отговорът бил прост: ” За да не започва как да е и за да не свършва ей тъй, изведнаж”. Та тази смешка я написах, за да не свърши разказът ми за Виена , ей тъй изведнаж.

Край

Автор: Емилия Попова

Снимки: авторът