авг. 06 2008

Hi, Stela – краткият поглед на случаен чужденец в България

Днешният пътепис ще ни покаже България, така както я е видял един англичанин, който по стечение на обстоятелствата минава с кола транзит през китната ни родина. Та англичанинът се запознал със Стела през форум за пътешественици (за тези дето не помнят — Стела е една от авторите в този сайт и моя много добра интернет-позната). Тя му помогнала със съвети за подготовката на пътуването от Англия до Гърция през Румъния и България — а той ѝ пише мейли по пътя. Та Стела преведе и обработи (нейните бележки и коментари са в курсив) тези писма-отчети и сега ще имаме възможността да се запознаем с:

Кратък поглед на случаен чужденец в България

Въведение от Стела:

За любителите на прагматичния подход, въведението към настоящия пътепис би изглеждало така.

Това е мой превод на извадки от писма на приятел. Отнася се до пътуване с кола Лондон-Солун, и в частност- впечатления от преминаването през Румъния и България. Пътуването започна на 2 април призори от Лондон. Не знам точно на коя дата е било пристигането в Солун. Относителна база за изчисления е факта, че завръщането в Лондон е било някъде около 1 май, като обратния път е изминат с ферибот от Гърция, покрай Албания, Италия и т. н. (Албания- 20 април, Анкона- 21 април сутринта, за нататък не знам). Имам писменото позволение на автора да публикувам което аз преценя за уместно. Представила съм му сайта като насоченост. Предоставила съм линк към сайта, ако пожелае да провери чрез независим превод. Ще получи и линк към пътеписа, щом бъде публикуван. Пак с цел да му предоставя възможност да верифицира писанията ми чрез независим превод.

Специфики на текста:

  • всички мои писания са в Italic (включително вместените в текста на автора);

  • пропуснатите абзаци в писмата са обозначени с […]

  • пиша безпланово и обичам да се отклонявам, много, нелирично, (?неприлично)

Това е.

А сега може да прескочите Italic текста… а може би и това след него

(втората част на въведението можете да прочетете накрая, като епилог, сега продължаваме с писмата на пътешественика — бел. на Стойчо)

Видин, България

Писмото в резюме- NP ми пише, че започва пътуването си, сега, въпреки въпросните случки.

Hi, Stela:

Англия

[Wed, Apr 2, 2008, 12:13АМ]

Само няколко бързи реда, преди да яхна шосето за това мое авантюристично пътуване.

Напускам Лондон много рано сутринта. Реших да тръгна въпреки върволицата проблеми, появили се в последния момент и накуп- сякаш за да препятстват отпътуването ми.

[…]

Реших при все това да тръгна и нека… (английският аналог на „каквото сабя покаже“)

Какво пък, в най-лошия случай поне ще преживея „интересни времена“, които после да ти разкажа.

Даде ми много кураж и увереност (надявам се- не прекомерна увереност).

А сега ми пожелай успех.

N.

(Бел.на Стела: На фона на (а може би за баланс на) прословутата ми каръщина, когато иде реч за собствените ми дела, някакси нося късмет на повечето хора.

Благословията“ ми към когото и да е спонтанно отключва наличие на постоянна мисъл („do care for“) за въпросния човек, без значение какви и колко други приоритети имам. Може би това по някакъв начин „носи късмет“. Не знам. Но е приятно чувство, взаимно.

(драсвам в материално несъществуващите си „To do„-бележки: „Да се науча да care for самата себе си, та да си нося късмет“)

Обратно към настоящата история. Пратих благословията:“ Subject: ON your way! Message body: go. :)„

Първото писмо от пътуването на NP получих 11 дни по-късно. Съдейки по вметки в по-късни писма, е писано откъм Атина или някъде у гръцко преди NP да отпътува обратно към Англия с ферибот.

Румъния

[Sunday, April 13, 2008 1:51 AM]

Най-после съм онлайн и с добавка от малко свободно време за писане

Пътуването протече много добре […] БЛАГОДАРЯ

Прекосяването на границата и закупуването на винетка мина добре, макар и по-скоро бавно. Нямаше камиони при преминаването през Cenad, но унгарците проверяваха всички коли, натоварени на ремаркета и возени от румънци и българи към Румъния, така че наличието на 3—4 такива пред мен отне известно време.

Шосето към Тимишоара бе в добро състояние. Имаше няколко полицейски патрула по пътя и един от тях ме спря. Всичко мина добре, тъй като имах всички необходими документи със себе си. Полицаите изглеждаха наистина прецакани, след като им предоставих всичко, което ми изискаха (изброяваха документ по документ, с постепенно намаляваща надежда да поискат такъв, който да не успея да предоставя).

Обядвах в Тимишоара.

Стори ми се красив град. Разходих се надълго и спокойно там, тъй като и времето бе хубаво и предизвикваше. Със сигурност бих останал тук и за през нощта, ако бях успял да пристигна по-рано. Но като цяло вече бях назад с времето спрямо планираното време за пристигане в Солун и се наложи да продължа.

Честно казано, не искам дори да си представям в какво състояние са били шосетата преди подобрението им, за което ми бе писала — особено отсечката Тимишоара- Лугож (Timisoara-Lugoj в област Timis) бе наистина ужасна.

Сам по себе си

Лугож

се оказа наистина много приятен малък град и спрях там за почивка и кратка разходка. След Lugoj на юг към Caransebes, шосетата бяха в твърде добро състояние и природата бе впечатляващо красива. Наслаждавах й се въпреки промяната във времето- стана натегнато като пред буря, слънце и дъжд се редуваха на кратки интервали.

Веднъж щом се озовах в долината на Bale Herculaneum (езерото Херкуланеум), шофирането стана изключително трудно и досадно бавно, протичайки по начина, който си ми описвала: спираш, тръгваш, едното платно затворено, после пък другото; и пак тръгваш, и пак спираш, и светофар, и пак…; повърхността на шосейната настилка- кошмарна и подходяща вероятно само за 4×4. Признавам, те очевидно работят по подобряване на шосетата, но…

Спрях пътем и купих прекрасен мед и няколко недотам прекрасни ябълки от една старица, продаваща край шосето. После настъпих към

Дунав и Оршова (Orsova)

Пристигнах в Оршова в специален момент от денонощието- залез, простиращ се до планините и разливащ се над и по реката. Красота!

Шофирах успоредно на реката до Turnu Severin, който се оказа малък и някак развеселяващ градец. Не останах там- вече валеше непрекъснато, а и бях изгубил доста време поради лошото шосе до Оршова, така че само заредих гориво и продължих към Видин. Междувременно се обадих в тамошния хотел, който бях резервирал и попитах мога ли да се настаня късно през нощта. Отговориха, че няма проблем.

От Турну Северин до Калафат

шосето бе добро в началото, но впоследствие прогресивно се влошаваше. В допълнение, практиката на хората в селата да се разхождат покрай шосето и да го пресичат ненадейно и спокойно, направи шофирането доста стресово при преминаването по тъмно из неосветените села. Постоянно се притеснявах от недостатъчната видимост, осигурявана от автомобилните фарове и се боях, че бих могъл да ударя някого.

Както и да е…

Калафат — Видин

За ферибота платих пристанищна такса (25 леи) и билет за ферибота (23 евро), след което се наложи да чакам тръгването на ферибота около час.

Междувременно, граничната полиция откъм румънска страна бе опитала всеки възможен трик… Например, казаха, че тъй като застраховката ми е изтекла предходния месец, сега трябва да платя шестмесечна румънска застраховка. Обясних им, че съм обсъдил този въпрос със застрахователната си компания преди заминаване, както и с румънското посолство, и от двете институции съм получил отговор, че имам нужда единствено от стандартната UK застраховка за кола и дори Зелена карта не ми е необходима. Опитаха и други подобни трикове, но всичко приключи с това, че ме пуснаха да продължа… и -боя се- отново причиних разочарование.

~~~

Пътуването с ферибота бе фантастично преживяване насред тъмната река, прегърната от светлините откъм двата бряга. В течение на близо 10 минути при прекосяването на реката двигателите бяха угасени и това бе прекрасен момент.

България: Видин

Служителите откъм българска страна бяха наистина бързи. Купих винетка и платих 2 евро за нещо като туристическа такса, тъй като според тях не пътувам транзит, а ще прекарам поне 1 нощ в страната. Както и да е, не е голяма работа.

Открих хотела си, който се оказа точно зад Истанбулската порта на Стария град. Собственичката бе будна и ме отведе в много приятна стая, уверявайки ме, че мога просто да паркирам колата пред външната врата на хотела и това осигурява пълна безопасност. Хотелът бе много приятен, въпреки, че изборът на тапети например определено не бе по мой вкус. Банята бе чудесна и много чиста, леглото- удобно и чисто, и като цяло хотелът бе много спокоен. Бе твърде късно да търся тепърва място за вечеря, така че „вечерях“ в стаята с няколко от ябълките, които купих от старицата на шосето в Румъния, както и няколко „truffi??“ с месо, които бях купил още в Тимишоара.

Спах чудесно и след сутрешен душ се насладих на огромна и прекрасна закуска (варени яйца, наистина много вкусна шунка, някакво сирене между рикота и фета, както и някакво по-твърдо сирене, страхотен хляб и мед, масло и невероятно еспресо…, също така кисело мляко, плодове и някакъв не особено лош плодов сок). След липсата на нормална вечеря всичко би било добре дошло и удовлетворяващо, но -и извън това- закуската бе наистина чудесна.

Собственичката на хотела и съпругът й, които говореха добър английски, ми разказаха за града и ме посъветваха какво откъде мога да купя, кои места да посетя и т. н.

Разходих се покрай Дунав до крепостта Баба Вида, минавайки през старата джамия и катедралата, после- унищожената синагога, парка покрай Дунав, старите турски казарми, после главния площад в Стария град и бетонните „Soviet buildings“ (така и не съм питала NP какво нарича „бетонни сгради в стил СССР“; звучи като да е видял обикновен жилищен комплекс- нямам идея дали това е възможно откъм центъра/стария град на Видин).

От някаква закусвалня взех някакви много вкусни и интересни закуски- приличат на focaccia, пълнени с пикантно мляно месо и гарнирани с резенчета краставица и домат.

Видин ми хареса, въпреки очевидната необходимост от възстановителни дейности на някои негови части, които изглеждаха рушащи се буквално пред очите ми; въпреки очевидната липса на пари, за да бъде поправено това. Хората бяха като цяло мили и приятелски настроени, макар комуникацията помежду ни да бе като цяло трудна. Хотелът (онзи, към който ти пратих линк) със сигурност е един от „best value for money“, в които някога съм бил („best value for money“ e нещо, за което лично аз нямам кратък аналог на български- нека ме поправи, който има. Смисълът е, че получаваш нещо, максимално адекватно на платените пари).

Като цяло за Видин- помоему този град е далеч от представата за място с дори и малък потенциал да бъде туристическа дестинация.

Но нещо ме очарова тук… не зная точно какво.

~~~

Монтана — Белоградчик

Тръгнах си малко преди времето за обед и по пътя за Монтана спрях в Белоградчик. Минах покрай винарна „в скалите“ и си помислих, че вероятно е тази, за която ми бе писала. Усещането да съм тук бе прекрасно. Все по-рядка е възможността да бъдеш на място със съхранена (засега?) природа.

На фона на прекрасните природни пейзажи по пътя за Монтана, гледката на впечатляващата бедност из някои села бе шокираща.

Иначе пътят бе в отлично състояние и шофирането бе истинско удоволствие след предизвикателствата на шосетата в Румъния.

След Монтана продължих към София по-скоро през планински път вместо по магистралата (магистралата ми се стори по-дългия път), през Берковица и Петроханския проход (бел. Стелаизписано в оригинала като Peterhan pass; цитирам тук, защото ми звучи приятно- като място от приказките).

Спрях в някакво крайпътно кафене някъде по средата между Берковица и Петрохан. Никой не говореше английски и осъществяването на комуникация с цел получаване на удовлетворителен обед обещаваше да е „мисията невъзможна“. Но в крайна сметка по някакъв начин се сдобих с прекрасна храна: таратор, някакви печени наденички и фантастичен пресен (даже още топъл!) селски хляб. Обядвах навън, за да се радвам на пейзажа. Гората бе прекрасна, с все още топящ се сняг. Завърших обяда с (отново) отлично еспресо… Финалния акорд бе сметката- оказа се, че всичко това струва около 4 лева…[…]

По пътя надолу след прохода спрях и купих още мед и някакъв вид кисело мляко… и отново не бе особено лесно да осъществя комуникация.

~~~

София

След времето, прекарано сред толкова красива природа, околностите на София изглеждаха така мръсни и отблъскващи, че реших да пропусна града и продължих право на юг.

Бях много (и много приятно) изненадан от наличието на двойни платна в по-голямата част от пътя. Бе изумително да проследявам как — с напредване на юг от София- околностите изглеждат все по-различно, с все по-южен (жив) облик, с все повече и по-нагъсто разположени магазини, ресторанти, грилове и динамичен уличен живот.

~~~

Благоевград — Сандански

Спрях в Благоевград, но за кратко. Вместо да остана там, само пих кафе, заредих гориво и тръгнах към Сандански. Воден натам от нещо, което не мога да дефинирам. Просто го последвах.

Пътят покрай реката ме водеше през величествени гледки. През целия път до Сандански спирах за кратки и всъщност неналожителни почивки, излизах от колата и просто стоях или се раздвижвах за кратко наоколо.

Пристигнах в Сандански по залез. От момента на навлизане в градчето, у мен нахлу някакво много приятно чувство… и остана. Изпитах невероятно и всъщност необяснимо удоволствие дори само от изминаване на шосето, водещо към центъра. Оставих колата близо до главния площад и отидох да се разходя. Мястото е чудесно- толкова живо, „жужащо“, „happening“…: с хората, щъкащи напред-назад из пешеходната зона и седящите по площада и околните улички…, и кафетата, и ресторантите, и местата, и хората- така добре облечени и красиви…

Също- удивително силно и несъмнено усещане за средиземноморски дух на едно място без излаз на море…

Видях на главния площад хотел, който изглеждаше ОК („Свети Никола“) и реших да остана там- стаите изглеждаха добре и цената също бе „ОК-ска“, а в добавка имаше удобен паркинг… Налага се да добавя и нежеланието си да обикалям наоколо в търсене на други хотели. Накратко- останах. Не бе така „добра сделка“ както хотела във Видин, но при все това- достатъчно добра. След душ, смяна на дрехи и прочие пътнически рутинности, вечерях с някакво печено месо и салати, изключително вкусни. Отново, нямаше много англоговорящи, но пък бе изумително да установя, че с повечето хора тук мога свободно да говоря на гръцки, което допълни удоволствието да бъда на това място.

Мелник

Опитах местно вино с вечерята (и виното, както вечерята, бяха чудесни), така че реших отново да се възползвам от информацията, която ми бе дала и сутринта да отскоча до Мелник за няколко бутилки вино.

Шофирането дотам и дегустацията на вината бяха прекрасно преживяване. В момента не помня наименованията на вината, които в крайна сметка купих (все още имам няколко бутилки в колата), но помня;) твърде добре, че бяха изключително добри вина.

От Мелник се върнах отново в Сандански. Разходих се този път из парка и из други части на града. Все още имах няколко лева и реших да потърся онзи мавруд, за който ми бе писала (Асеновградски, 1989). Но се случи да открия друг мавруд, а именно онзи, чиято снимка ми бе пратила откъм Будапеща, така че купих няколко бутилки от него в твоя чест, макар че местните изглеждаха малко озадачени от факта, че някой би поискал да купи вино от кое да е друго място извън техния регион!!! (бел. Стела-този пък мавруд не помня от кой регион или реколта беше- бях купила бутилката от нашето летище за подарък на унгарския преводач, и -докато бях в Будапеща и писахме с автора на пътеписа за български вина- просто използвах случая, че имам подръка бутилка, снимах я и му пратих снимката. Помня, че той коментира нещо за евентуална връзка между цвета на виното и значението на думата „мавруд“ на гръцки- „тъмен“. Не успях да се засрамя от некомпетентността си, може би някой друг път;) Втора бележка- трите удивителни в края на текста просто следват пунктуацията на оригинала, не са добавени от мен, както и намигането, което ще последва надолу в текста… само след секунда).

😉

Сандански продължаваше да ме привлича силно и бях много изкушен да остана още един ден тук.

Но бях също така силно изкушен да видя дали ще мога да превърна в реалност прословутото непланирано „случване“ на събитието в Солун, така че (макар и някак неохотно) потеглих към границата.

Преди да приключа, струва ми се би било интересно за теб да чуеш нещо, което -по друг начин- ми бе споменавала в мейл. Помниш ли, че ми писа за Сандански като за някак „лекуващо“, „спасяващо“ място? Знаеш ли, права си… и това не се отнася само за човешките същества!!

Помниш ли, че ти писах за проблемите с колата ми, които възникнаха буквално в деня на отпътуването ми от Англия, сякаш да препятстват това пътуване?

Е, ето какво се случи в Сандански. Сутринта (преди да потегля за Мелник), когато отидох до паркираната кола и превъртях ключа, светлината, която от началото на пътуването и до този момент не работеше, просто сработи; колата тръгна и броячът (това може би не превеждам правилно, понеже не съм шофьор- в оригинала е „the rev counter“), който дотогава се държеше напълно откачено, от само себе си се върна към нормално функциониране. От този миг нататък и досега, и двете работят нормално. Там, в Сандански, имах чувството, че сякаш дъжда, който прелетя над града през нощта, е излекувал колата ми. Дъждът, въздухът, мястото?

Какво ще кажеш за това?

Н.

[Wed, Apr 2, 2008 at 12:13 AM]

Може би ще ти е интересно да узнаеш, че някои от идеите, които си споделила относно това как заобикалящите ни предмети се превръщат в част от нас и реагират като такава, бяха навремето фокус на някои мои теоретични изследвания. Може би ще ти е интересно да прочетеш (ако вече не си чела) работите на Bruno Latour относно науката и технологиите и как обектите са съчетание на човешки и нечовешки същности и как „хората“ (с всички присъщи им концептуални и физически същности) са също и технологични обекти точно както „нещата“. Ако се поровиш из това, езикът също е и технология, и интегрална част от това кои и какви(какво) представляваме- като „човешки същества“ и като индивидуалности (отделни същности).

Както и да е, нямам за цел да развивам това… Просто исках да кажа, че си права в мнението си, че не е случайна нуждата ми да ти разкажа за историята с повредената и „самооправила се“ кола, както и не е случайна самата история.

[…]

Общи впечатления от Румъния и България

Всъщност преживяванията си из Румъния не бих определил като неприятни. Да, някои от шосетата бяха лоши, неравни, даже твърде лоши в някои свои отсечки. В резултат на забавянето в лошите участъци, се редуцираха възможностите ми да спирам по-често или да оставам на някои места, където бих искал да поостана. Но все пак това е само неудобство и нищо повече. Хората в Румъния винаги бяха мили и приятелски настроени, и комбинацията от моя италиански и техния румънски в крайна сметка осигуряваше някакво разбиране помежду ни.

Относно молбата ти за позволение да преведеш част от писанията ми и да ги публикуваш, аз съм ОК с това. Всъщност бих бил щастлив, ако малкия ми опит би представлявал практически интерес за други хора. Ако желаеш да направиш някакъв мой профил с оглед публикуването, нямам против това, но наистина предпочитам просто да ползваш инициалите ми вместо пълното име.

Прегледах някои разписки от пътуването и осъзнавам, че онази „непозната такса“ от 2 евро, която платих на българския бряг на Дунав, е всъщност “ здравна застраховка за 2 дни„.

Две евро са никакви пари, и при все това е някакси цинично и неуместно да се изисква заплащане на „здравна застраховка“, доколкото България е в ЕС, а моята ЕС здравна карта ми дава права в рамките на общественото здравеопазване, аналогични на тези на местните страни-членки, които посещавам. Така че, тази допълнителна „здравна застраховка“ наистина не е никак необходима, но предпочитам да приема, че това е едно от тези неща, за които в Италия казват, че е „по-добре да имаш повече, отколкото недостатъчно“.

А, и накрая- за храната (отново)!

Онези „trufi“ в Тимишоара

бяха просто малки печива с различен пълнеж (сирене или мляно месо). Продаваха ги на килограм в малък магазин на шосето, водещо към главния площад откъм източната страна на кръговото (това с трамвайните линии в долния край). Останах с впечатлението, че въпросните „trufi“ са типична закуска за местните хора.

Халвата с мед и тахан

ми е позната — има подобна и в Гърция. Но не видях да продават такава покрай шосето, когато спрях за кисело мляко и мед при слизане от планините към София.

Относно закуската, която си купих във Видин — не мисля, че става въпрос за онова, което ти описваш (подобното на дюнер). Не беше като тестено печиво, в което след изпичането му се поставя пълнеж (като shwarma). Продаваха го в пекарна, имаше го и с пълнежи от сирене и други. Приличаше да леко сплескано (но хубаво) хлебче, сгънато наполовина и помоему пълнежа се поставя в тестото преди изпичане на хлебчето, а не след това, тоест тестото и пълнежа се изпичат заедно.

Продаваха тези закуски през едно странично прозорче на пекарната, гледащо към улицата, докато хлябът и другите „насъщни“ неща се продаваха вътре в самата пекарна. Следващия път като мина, ще бъда по-внимателен

Оставям края ей така внезапно провиснал

Така всеки е свободен да си съчинява изводи от видяното през краткия поглед на случаен чужденец в България. Или да не си прави никакви заключения.

От себе си ще кажа само това, обичайното- да бъдем където и да е open (virgin) minded– всеки в степента, която му понася. „У дома“ е също една „чужбина“ ако имаш девствеността на explorer

Бележките на Стела:

Italik текста продължавам за свое лично удоволствие и за leisure-readers (бих искала да има аналогичен израз на български…- ама израз, не обяснително изречение)…

В израза влагам акцент по-скоро в духа на италианското „колко е хубаво да не правиш нищо“, отколкото непременност на изпитването на удоволствие.

И така…

Нямах ясна идея какво ще се получи, когато ми хрумна да попитам N.P. дали може да преведа и публикувам части от писмата му до мен, писани по време на и след пътуването му. Мога лесно да видя изненадано-развеселената му усмивка при получаване на въпроса ми, макар да не съм виждала никога въпросния човек (не се отнася само за него, явно такава способност се развива спонтанно като резултат от непрекъснато и „с-искрен-интерес“ общуване с твърде много и твърде различни хора)

Сега, след като всичко е селектирано, преведено, някакси-сглобено и можеБи-завършено, на мен поне ми изглежда като епистоларен щрихов пътепис. С много „пори“, които се надявам да осигуряват свобода на дишането/възприятието на четящия. Нека всеки приема (или пък не) писанието както му дойде- всякак би било адекватно на написаното, доколкото и то, и идеята за създаването му, са все в духа „it just came like this“ (неособено успешен опит да изразя на английски „`ми ей така ми дойде“)

Опитвайки да напипам нещо достатъчно отчетливо, за да послужи за приемлива отправна точка, стигам до 1 март 2008, когато насред получените лични съобщения в tripadvisor-форума се изкипри едно, подписано от „panic“ и изпратено от потребител с едноименен ник.

За разлика от всички останали податели на лични, този ми бе непознат- с всички останали вече бях комуникирала пряко форумно, но явно има определени хора, които някакси вярват, че „насаме“ (на ЛС) бих споделила повече от (и без това многото) написано във форума.

Оказа се, че въпросният ник се е регистрирал буквално същия ден и няма никакви постинги. Изглеждаше, сякаш човекът се е регистрирал само, за да получи достъп до опцията изпращане на ЛС (което се потвърди от последвалата кореспонденция).

Обобщено, писанието обясняваше защо точно към мен се обръща и поставяше въпроса за всевъзможна информация относно планирано пътуване с кола по маршрута Лондон-Солун. Въпросите към мен бяха в частност относно следната част от маршрута: „Cenad (border crossing with Hungary), Sannicolau, Timisoara, Casansebes, Turnu Severin, Calafat, Vidin, Sofia, Blagoevgrad, Thessaloniki“.

Точно тази част от Румъния ми е 90% непозната, във Видин не съм била никога, а до Солун съм пътувала само със самолет. Накратко- компетентността ми да давам информация или -недай Боже- съвети по този маршрут е почти нулева. Писах това на „панираният“… както и, че при все това ми допада и бих приела предизвикателството да разработя този маршрут теоретично, ако на него пък му стиска да експериментира на практика подобно емпирично „познание“.

И така се започна едно ровене, проучване, мислене и писане.

От целия този дълъг процес, тук бих представила само „профила“ на N.P., какъвто се оформи по време на кореспонденцията, и доколкото е удачно да бъде представен накратко автора на пътеписа.

N.P. е със смесен гръцко-английски произход. Мое усещане- по-скоро Mediterranean отколкото British. Детството си е прекарал в Гърция, а от началото на юношеството си и понастоящем живее в Лондон. Гърция, Западна и Средна Европа изглежда да са му добре познати- от (къде повече, къде по-малко битнически) пътувания с онези международни влакове през годините на студентстването и от служебни (предполагаемо- „цивилизовани“) пътувания впоследствие. Битническите пътувания изглежда да са му по-любим спомен и по-приятно преживяване от „предполагаемо-цивилизованите“. Мое усещане.

Описанията на пътуванията му са белязани от същия дефект, присъщ на моите (при мен- неприлично ясно изразен): графичност до прозаично груб релеф на фактите и детайлите им и неконтролирано акварелно разливане на емоционалното отношение на пътуващия и мисловните му асоциации, провокирани от някакъв прост детайл или елементарна ситуация.

Комуто това не понася, няма смисъл да чете каквото и да е, публикувано от мен (второ и последно предупреждение).

Късно през нощта на 2 април 2008.

Апартамент под наем точно зад Unirea mall, на кратко (пешеходно) време от двореца на Чаушеску в Букурещ (дали има друг(-аде)?), където часове по-рано стартира Срещата на върха на НАТО. До късно съм разхождала полската колежка из булевард Unirii и тя вече спи изтощена и от полета, и от кръженето над летището в очакване да приключи посрещането на Буш, и от първия си досег с румънски сервитьори (допълнително овкусен от факта, че аз по-скоро се забавлявах да я наблюдавам, отколкото да й съдействам в опитите да получи храна… или поне меню), и от неособено тактичното ми премълчаване в течение на няколко часа на факта, че „Искаш да видиш утре двореца на Чаушеску?- `ми гледай сега- ей там зад гърба ми, твачка дето свети“ („Отвратително от твоя страна… и никога няма да ти простя това преднамерено небрежно махване с ръка към двореца“)

У мен обаче все още има твърде много остатъчен адреналин покрай ранносутрешното тръгване от Пловдив с кола, преминаването за нула време на разстоянието Пловдив-Букурещ през Шипка, търсенето на кисели краставички в Русе (само и само да бъда адекватна на една шега, пратена мейлово от букурещката агенция за апартаменти под наем), впечатленията от pre-NATO-summit– Букурещ (един напълно нов за мен Букурещ), сцената с подаряване на краставичките, спешното осигуряване на ютия и сешоар в апартамента (установих, че само това липсва там… и бе наистина важно да осигуря- дори и хич да не ги ползваме- щото без никой да ме пита, бях писала само преди ден на колежката „И -важно?- недей да се гърбиш с ютия и сешоар, винаги в тия апартаменти има“… Е, точно в този нямаше, и това ми се случваше наистина за пръв път… смятам, че точно с „кой те би по главата да пишеш това“ го провокирах), проследяването по местната телевизия на пристигането и настаняването на участниците в Срещата на върха (доколкото скоростта на всичкото това имаше значение за своевременно пристигане на колежката, респективно- часът, в който ще вечерям най-после) и т. н.

Та, бях все още наадреналинена и спонтанно не предприех нищо, с което да балансирам достатъчно, за да си легна да спя. Усещането ми бе, че ще се случи „от само себе си“ нещо, което ще ми „хапне“ излишния адреналин и после и да се насилвам, няма да мога да будувам.

Заех се да се подготвям за работата на следващия ден, макар това принципно да не е необходимо. Просто съзнателно „убивах време чрез относително полезна дейност“ до случване на нещото. Помоему въпросното „нещо“ бе именно този мейл, а основанията за тази ми позиция са в текста, който съм премахнала, където се описват в детайли поредица от неприятни и (някои) драматични случки, концентрирали се в няколко дни. В контекста на премахнатите абзаци от писмото, то звучи решително, но някак напрегнато… и търсещо „благословия“ (дано да не звучи като голяма дума… за мен е просто човешка дума).

Автор: NP

Адаптация и превод: Стела

Други разкази свързани с Кухня на народите – на картата:

Кухня на народите

   Изпрати пътеписа като PDF   


16 коментара

16 коментара to “Hi, Stela – краткият поглед на случаен чужденец в България”

  1. пламен каза:

    от толкова бележки по форматирането пропуснах съдържанието…

  2. Стойчо каза:

    Чети всичко, което НЕ Е КУРСИВ 🙂

  3. Stel' каза:

    Съдържанието е там, където поискаш и можеш да го откриеш
    (понякога това значи- никъде 🙂 Пламен, забележката ти е 100% коректна… – търсещите полезност и пътепис биха били винаги справедливо разочаровани от мои писания.

    Стойчо, очарована съм, ще си пиша мейлите в курсив изцяло

  4. Biliana каза:

    Прекрасно написано! Ето пример за човек, който гледа позитивно на живота. :-)) Убедена съм, че е спестил доста сиви моменти, или пък наистина пожеланието на Стела си е свършило работата. Във всеки случай, от целия пътепис лъха дружелюбност и доволство. Чак ми се дощя да отида в Румъния! 🙂

    Също така, явно англичанинът е добре запознат и с Италия, или поне с кухнята й.

    А Стела – спор няма – пише чудесно!

    Поздрави за нея и за автора на този блог.

  5. Stel' каза:

    Биляна ме подсеща, че съм пропуснала да благодаря и аз на автора на блога и участниците в него- именно от тук взех информация за преминаването на Калафат-Видин при планиране на пътуването.
    Благодаря 🙂

  6. Vlado каза:

    Ехх..което доказва че англичаните могат да бъдат изключително любезни и дипломатични хора когато искат. Много ме развесели израза „преживяванията си из Румъния не бих определил като неприятни“. Това е еквивалент на „Бих си изял собствения черен дроб преди да отида отново там“. Пътеписа ме заинтересува защото съм минавал по описания маршрут два пъти. Постапокалиптични картини, плашеща крайна мизерия и цигания. Трябва да си невероятно позитивна личност за да откриеш красота по тези места. Сандански прави изключение, ама то ние си го знаем. Предпочитам отзивите за България да бъдат честни пък макар и отрицателни. Навремето един англичанин ми каза: „Абе много грозни и мръсни квартали из тази София! Трябва да ги оправите.“ Викам му „Ти у Манчестър да си бил скоро? Ливърпул, Глазгоу?“

  7. Стойчо каза:

    @Биляна, Стела – мерси, мерси (каква е иконката за изчервявване?)

  8. Стойчо каза:

    @Владо, на сайта има един репортаж от македонистки журналист по повод евроинтеграцията – прочети го, за да намериш това, което търсиш:-)

  9. Стойчо каза:

    евроинтеграцията на България става дума

  10. Стела каза:

    Владо, неизбежно е известно изкривяване на „посланието“ поради орязване на части от писмата и непубликуване на моите междинни.
    Репликата за Румъния е в отговор на мой коментар, че съжалявам за неприятните преживявания из Румъния, тъй като поне моя опит из Румъния винаги е един баланс между връхлетелите ме (или самонатресени) лудости и положителни преживявания.
    Та изречението на НП категорично не е английският маниер да кажеш, че не би стъпил повече там. То е просто опровержение на моя коментар.

    Аз по този точно маршрут не съм минавала. Освен в миниатюрна негова част. Но съм минавала (и „живяла“) из цяла Румъния, включително много области с наистина потресаваща мизерия във всеки смисъл. Аналогични в България и в други страни.
    Има красота и още как… Имаше я и в апокалипсиса на наводненията в Румъния през юли 2005 (от майските видях само завръщането на временно изселилите се). Може би успях да я видя благодарение на неописуемото чувство да осъзнаеш крехкостта и уязвимостта си- включително менталната такава, когато си изправен пред природната. И чувството, че си оцелял. По-добър отколкото си бил преди това.
    Не бих се самоопределила като положителен човек. За автора- слабо го познавам, но не мисля, че става въпрос за някаква учтива авторедакция, съобразена с факта, че съм българка, обичам Румъния и съм му дала някакво рамо за пътуването.
    Както сам отбеляза, има си индиректни начини да се внушат негативни впечатления. Пропускането на София е помоему по-показателно от каквото и да е описание. А и не би било честно да ми оплюва София предвид състоянието на „задния двор“ на английските градове (лично аз не бих се ограничила само до „задния двор“ например- не съм никак фен дори на централната част на Лондон)

    … Иначе и аз предпочитам когато англичаните точно са директни… и много повече ми хареса реакцията „Smoking? oh how disgusting!!!“ на една дама, когато я известих, че ги оставям, за да си направя smoke break. Малкият проблем е, че ми идваше да й се изплезя и да й намигна в отговор, което бе меко казано неудачно. Та съм приела, че индиректността на людете наоколо е някакси призвана да ме спасява от (адекватни, но) неуместни мои реакции.

    С горното нямам за цел да оспорвам или манипулирам разбирането ти. Само предоставям малко… ъммм, контекстност за евентуалното му разширяване.
    Весел ден

  11. Стела каза:

    Стойчо, иконката е онази, преялата с агнешко чеверме… да ти е сладко 😉

  12. Lora Nielsen каза:

    Прекрасно преведен пътепис. Ето това е пътепис – описва се пътя. За съжаление много малко от нас (включае и мен самата) успяваме да се придържаме към изискванията за писане на пътепис. Стела, умееш до съвършенство да пречупваш през призмата на българската реч написаното от един чужденец – страхотно е. Много приятно е да се осведомим, че има и много положително впечатлени хора от родината ни, макар и с прекалено кратък престой тук. За съжаление много хора ,като съпругът ми например, не са дори на стотна толкова „щастливи“ от престоя си в БГ. Всичко зависи и от къде се гледа на нещата. Но отново – поздравления и на теб и на него за усърдието и прецизността (описателността на детайлите много ми хареса!).

  13. Stela каза:

    Lora, още по-малко са хората, които се справят с моите текстове, при това без да ми приписват една или друга оценка- без значение дали са съгласни с нея или не.
    Вярвам, че в спора не се ражда истината, но пък добре се охранва суетата и на двете спорещи страни. Затова ме радва всеки коментар, който просто изразява позиция, без да повдига спор.
    Което ти виждаш като качество, други често третират като краен недостатък… и това му е хубавото на различността.
    Чела съм няколко твои коментара из сайта и признавам, че бих се радвала да прочета и нещо повече от коментар.
    Съдейки по фамилията ти, утре призори се запътвам май към/около „вилаета“ на съпруга ти… Предвид времето, повярвай, хич не съм щастлива да правя това точно сега. Но както винаги, ще тръгна с един въображаем Чаплин в главата, който непрестанно да ми подшушва „Красотата е лъч светлина върху кофа за боклук“… и интересностите просто ще ми се „появят“
    Разбирам съпруга ти… Началото на този януари получих пак от чужденец нещо съвсем различно от горното, във връзка с първото му оставане за само ден в страната (иначе минава транзит) „… но твоята страна ме плаши“… 🙂 Леле!- това само за ден… Какво ако живееше тук 🙂
    България не е за всеки… и това не съдържа нито положителна, нито отрицателна оценка

  14. Стойчо каза:

    Лора е автор на единственият пътепис от Шотландия до момента http://patepis.com/?p=4228 – а и предстои още един неин да се появи:-)

  15. Lora Nielsen каза:

    Съжалявам за късния отговор, но чак сега открих, че имало реплика на моя коментар;) Мерси, Стойчо, за рекламата:) Стела – права си, България не е за всеки – това включва и нас самите, българите. Не всеки успява да „оцелее“ в тази джунгла…Вилаетът на мъжа ми е в континентална Дания. Но не ходим често там поради ред причини…Все пак Дания е красива за почивка, също и за живеене на тези, които намерят положителната й страна (колкото и противоположна с БГ Дания има и много общо – точно това общо ме „плаши“)… Пътуването ни обогатява, а ако намерим по време на някое пътешествие „нашето“ място защо да не го превърнем в наше постоянно място за живеене?:) малко се отплеснах…простете! Приятен неделен ден…

  16. Bobby каза:

    Видин има своя потенциал на туристическа дестинация, но той е по-скоро ЛЕТЕН „курорт“…

    През студеното полугодие е доста студен, мрачен и сив, но през лятото градската градина се раззеленява, плъзват майки с колички, отварят летните открити кафета и „бирарии“ в парка край Дунава и 2 корабчета-заведения в самата река; на кея акостират кораби с чуждестранни туристи всеки ден, обикалят из парка и край Баба Вида, по алеята на дигата се разхождат или седят по пейките разни тийнейджъри, семейства с деца, ядящи сладолед, и възрастни двойки; по плажа долу се виждат рибари с въдици, а по-нататък разпускачи плажуват на пясъка, или пък отиват на крайградския къмпинг, возят се на лодка до острова насред реката, карат водни ски или джет; а привечер всички сядат на по бира и цаца в бирариите или гледат представлението на гостуващи групи от някой фестивал…

    На 10км от града пък, в с.Сланотрън, има (за съжаление запушен преди много години, поради смесване с питейната вода) уникален минерален извор с води подобни на тези в Карлови Вари – Чехия, но се търси подходящ инвеститор за развитие и на балнеотуризъм… 🙂

Leave a Reply