май 22 2010

Около света наляво (околосветско пътешествие на автостоп)(8): Пустинята Атакама

Продължаваме с околосветското пътешествие на Иван, тръгнал да обикаля света наляво, като единственото му средство за транспорт ще бъде автостопа. Той поддържа сайт за това околосветско пътешествие, а ние ще следим избрани части от неговото пътуване. Започнахме с пътуването от Миндя до Мюнхен. Бяхме във Франция и Испания и пообиколихме Аржентина , Огнена земя и Torres del Paine в Чили и за последно минахме по националния път Каретера Аустрал, свързващ цялостно Чили, а за последно се върнахме малко в Аржетина

Днес ще се минем през пустияната Атакама, отново в Чили. Приятно четене:

Около света наляво (околосветско пътешествие на автостоп)

част осма

Иа пустинята Атакама

Продължих напред, докато стигнах до някакъв пазар плод-зеленчук, който беше досами шосето. Там продаваха и папая, но вече ми бяха казвали, че не може да се яде сурова, защото съдържала нещо, което изгаря устата. Трябвало да се свари на компот и така да се яде. След като почаках малко на това място усетих, че наблизо има кръстовище и се изместих след него. Почаках и там малко, но явно имаше още едно кръстовище напред. В крайна сметка стигнах и до него.

Беше вече късен следобед, а никой не спираше и започнах да обмислям къде ще спя. Внезапно обаче, след като ме беше подминала, една спортна кола спря. Вътре беше един мустакат чичка, който отиваше към Huasko и можеше да ме закара до Vallenar на 200км на север. През целият път караше доста бързо, сякаш да ми демонстрира възможностите на колата си. В началото пътят се движеше баш по крайбрежието, на места доста високо, разкривайки красива гледка – огромни вълни се разбиваха във високите скали под златистото сияние на вечерното слънце.

Атакама, Чили – Околосветско пътешествие на автостоп

Пустинята Атакама

По-нататък навлязохме в пустинята.

В продължение на 150км имаше не повече от 2-3 миниатюрни селца, съществуващи единствено заради мините наоколо. В далечината на запад се редяха вълнообразните гънки на планината и всичко това изглеждаше направо магическо в оранжево-червената светлина на залеза. Искаше ми се да извикам “спри, искам да сляза тук”, но знаех, че мястото не е подходящо нито за нощуване, нито за стопиране. Почти по мръкнало стигнахме до Вайелар и представите ми за спретната, тиха бензиностанция на кръстовището преди града бяха напълно разбити. Мястото беше шумно, мръсно, прашно, тотално непригодно за спане. Освен това видях за пръв път в Чили да искат пари в тоалетната на бензиностанцията. Явно наистина северът беше различно място. Тръгнах да се оглеждам за място, но изглеждаше, че ще е трудно търсене. Градът се падаше от дясната страна и беше сравнително далеч. След кръстовището с бензиностанцията шосето продължаваше на север, като след двеста метра имаше мост, който минаваше над долинката на река, около която имаше жп линия и широко място запълнено с камари песъчлива пръст.

Беше вече тъмно и осъзнах, че единственото читаво място беше именно сред тези камари, колкото и противно да изглеждаше. Съвсем скоро по линията мина и влак, теглещ огромно количество вагони. Очевидно идваше от мините край града – там където блестяха един-два ярки прожектора, силно напомнящи ми на окото на Саурон от Властелина на пръстените. Най-лошото обаче беше звукът от минаващата композиция. Никога не бях чувал толкова силен шум, звук сякаш предвещаващ края на света. Земята вибрираше в очакване на разпада си.

Пустинята Атакама, Чили – Околосветско пътешествие на автостоп

Пустинята Атакама

Когато заспах, сънувах кошмари за влак, с който пътувам за някаква ниска долина, в която не мога да стопирам. Имаше и други подробности, но не ги бях запомнил. По някое време през нощта, кошмарният влак отново мина, разрушавайки вселената. А когато най-накрая нощта отмина, бях крайно доволен, че ще се махна от това противно място. На дневна светлина околността изглеждаше не по-приятна. Всичко беше сиво и прашно, липсваше всякаква зеленина и усещах, че северно Чили няма да ми хареса.

Пустинята Атакама, Чили – Околосветско пътешествие на автостоп

Пустинята Атакама

В чакането на кръстовището имах конкуренция, но в крайна сметка един пич спря и взе и двама ни. Отивахме към Copiapo, а конкурента стопаджия слезе някъде по средата на пътя, където имаше разклон за към някаква мина.

По протежение на 150-те километра между Вайелар и Копиано нямаше нито едно населено място,

нито една колиба дори. Известно разстояние преди Копиано, човекът сви по един път надясно и аз взех да се чудя накъде отиваме. Оказа се, че той не отива точно до града, а до някакво село близо до Tierra Amarilla. Самото градче Тиера Амарийя се намираше в долината на една река и наоколо имаше много лозя – според шофьора ми, повече отколкото във Valle de Elqui. През целия път полагах неимоверни усилия да разбирам за какво ми говори, защото речта му достигаше невъобразими висоти по скалата на неразбираемост. Малък пример: “Paquipo pasan muchosautog”. Може да се потрошите от търсене в речника за думата Paquipo, но няма да намерите нищо, защото всъщност дешифровката e: por aqui po и в превод изречението звучи “От тук минават много коли”. Думата “por” бива съкратена до “p”, а думата “po” или “pu” на практика не значи нищо, но е една от най-използваните.

Пустинята Атакама, Чили – Околосветско пътешествие на автостоп

По пътищата на пустинята

В края на краищата се озовах на 7км от

Копиапо и скоро един пикап с много любезни мъж и жена, ме вкара в града.

Самият град, въпреки че беше насред пустинята, изглеждаше по-добре, отколкото очаквах. По улиците кипеше сериозна търговия и много хора сновяха наоколо.

Купих ядене и хапнах в централната градинка, след което лека полека се насочих към един хълм в северозападния край на града. По хълма имаше изградена каменна пътека със стъпала, а на върха се извисяваше голям кръст. Мина ми през ума идеята да пренощувам горе, но вече знаех, че мирадорите край градовете не са добро място за спане – много хора ходят по вечерно време. А това доказват десетките надписи по камъните, както и повсеместно нахвърляни и натрошени бутилки от алкохол на пътеката. Отгоре се откри обширна гледка към града и всички планини наоколо. Когато слязох, минах край една къща и си поисках вода. Откакто минах на север от Сантяго винаги питах дали водата е добра за пиене и винаги ми отговаряха – “да, добра е, питейна вода”. Този път обаче имаше супер гаден химически вкус, но нямаше друга, трябваше да се примиря.

Тръгнах да излизам от града без ясната представа до къде искам да стигна. Пътьом един човек ме видя и ми подвикна. Тъкмо щеше да тръгва към Caldera, на 74км по на север. Това беше добра възможност да ида до Bahia Inglesa, което е малко селце на брега на океана, където ходят много хора заради хубавия плаж. Освен това тази вечер закривали сезона и щяло да има фойерверки.

Пустинята Атакама, Чили – Околосветско пътешествие на автостоп

Пустинята Атакама

Слязох на плажа с идеята да се изкъпя в океана, но още след първите няколко метра, някакви хора седящи край едно малко камионче взеха да ми викат. “Здрасти, как си, ела тука, искаш ли пиле, вино.” И така се присъединих към компанията им. Бяха двама около 45-50 годишни мъже и едно момче на 20 и няколко години. Били заварчици и имали работа в Copiapo, ама решили да дойдат на плажа. Връчиха ми един голям пилешки бут, една чаша с вино и нарязаха домати, и се заговорихме. Беше весело, защото явно бяха пийнали и разговора на момент отиваше към “ти сега мене уважаваш ли ма”, само че в местен вариант: “Слушай puta, аз съм квалифициран заварчик, единствения във фирмата, нищо че съм млад. Разбираш, нали?” После донесоха бира и последваха доста “Salud” и “Наздраве”, което им беше малко трудно за произнасяне. Накрая, когато приближи залеза, след сума прегръдки и сбогувания, те се качиха на камионетката и си тръгнаха, надявам се успешно, предвид градуса им. Аз също си тръгнах – само на 200 метра беше пустинята, където имаше някакви скали, които предлагаха заслон от силния вятър, идващ от океана.Някъде около полунощ започнаха фойерверките – бяха по-дълги от новогодишните и третомартенски фойерверки в София взети заедно; дори повече. Чак ми доскуча да ги гледам и си легнах отново. Някъде към сутринта усетих, че чувалът се е навлажнил от росата – гъсти облаци покриваха цялото небе.

Около осем и нещо излязох на шосето и скоро един човек ме закара до Caldera, което се оказа почти на пешеходно разстояние – само 3-4 километра. Самото градче изглеждаше съвсем безлично и безинтересно. След нощта край Вайенар взех да се отвращавам от пустинните чилийски градове. На изхода на Caldera, малко след мен, се курдисаха още хора да чакат на стоп. Бяхме поне 6-7 човека. Явно стопирането в близост до плажовете не беше добра идея. Повисях доста дълго, когато от някъде се появи една кола с мъж и момиче, които приличаха на европейци. Спряха до мен и ме взеха – бяха от Германия и отиваха към Chanaral (Чанярал). Човекът ми каза, че е спрял по желание на дъщеря си – каква чест само :)

Още с качването ми казаха – пътуването няма да е много бързо, защото щели да спират да събират лишеи. Лишеи, също като испанеца и германката, които ме качиха по Ruta, но в Аржентина. Когато му казах за това , мъжът се заинтересува много – той бил преподавател в университет и смятал, че познава всички хора, които се занимават с лишеи в Германия, но аз не можах да си спомня имената.

Пътьом спирахме на няколко места да снимаме, а те да гледат за лишеи. Пустинята тук беше различна – изцяло камениста. Вдясно се издигаха скалисти планини и хълмове, а вляво мощните вълни на океана се разбиваха в черните скали на брега. Все още беше облачно, така че сивото преобладаваше в пейзажа и създаваше едно особено тягостно усещане в мен.

Пустинята Атакама, Чили – Околосветско пътешествие на автостоп

Пустинята Атакама

По обед стигнахме Чанарял – още един пустинен град, който обаче не удостоих с честта да разгледам. Германците ме оставиха директно на изходната бензиностанция, където имаше цяло стълпотворение от камиони, зареждащи за дългия път към Антофагаста. Също така обаче имаше и други стопаджии. Прекарах известно време в лутане от камион на камион, но или ми отказваха или бяха по двама души. По едно време един автовоз отби малко по-напред на пътя и се втурнах да питам шофьора. Веднага след мен се лепнаха две нахални чилийски момчета, които се опитваха да убедят шофьора да ги вземе, въпреки, че той твърдо им каза, че ще вземе само мен, защото съм сам. В крайна сметка потеглихме по дългия пуст път на север. Камионът отиваше към Iquique (Икике), но нямаше да стигне чак до там тази вечер. Тук започна истинската пустиня – в продължение на стотици километри нямаше нито стръкче зеленина – единствено пясъци, камъни и красиви хълмове оцветени в различни нюанси на жълтото, оранжевото и розовото. Шофьорът ми разправи за някакъв човек, който продавал сладолед на шосето насред пустинята. Докарвали го сутрин и вечер го прибирали. И по едно време наистина забелязахме човек в далечината, но беше друг. Стоеше край пътя с протегната ръка, в която държеше тубичка. Попитах – “А този какво, вода ли продава?”, а шофьорът ми отвърна – “Не, проси вода”. След което ми разказа, че тоя образ живее от 5 години на това място. Построил си нещо като мъничка къща-храм, с много странна форма, която не можах да огледам добре, изцяло с подарени материали и камъни от пустинята. Живеел само от подаянията, които минаващите коли му оставят – вода и храна. Попитах “Ама луд ли е?”, на което шофьорът ми отговори “Ами от наша гледна точка може да се нарече луд, твърди, че господ го е пратил да живее на това място, но дали наистина е луд? Той живее без да плаща за ток, вода и храна. Кой тогава е лудия – той или ние?” Аз не знаех кой е луд, но ми беше крайно интересно какво прави този човек по цял ден – само стои край пътя в очакване на храна и вода? Ако е така, това може ли да се нарече живот?

Привечер спряхме по средата на нищото да хапнем. Отидох да изщракам няколко снимки и като се върнах, шофьорът ме попита дали имам храна в малката раница, която можела да бъде развалена. Усетил лоша миризма. И аз я бях усетил, но не подозирах, че може да е от пилето, което бях купил предния ден в Копиано. Преди бях държал пиле цели три дни без да се развали. Този път обаче наистина се беше развалило и едно куче, навъртащо се около камиона намаза. Аз пък ядох сандвичи с полта.

После продължихме по тъмно. Човекът ми разправи, че проблемите на много хора в Чили идват от това, че харчат повече отколкото позволяват възможностите им. Комшията си купил кола, ние трябва да си купим по-хубава. Комшията взел телевизор, ние трябва да вземем по-голям. Само дето това ми се струва, че не е само проблем на Чили, а го има и в България.

Към 11-12 минахме край едно място, което направо ме ужаси. Два завода – единият за преработка на руда, а другият за цимент. Осветени от хиляди лампи и прожектори, огромните им конструкции се извисяваха в нощта като същински мордорски кули, а в подножието им прахта беше неизмерима. И съвсем близо имаше нещо като населено място, чиято главна улица пустееше призрачно, когато минахме. Денем имало доста хора обаче, хора на чието място не искам да бъда.

Около 1 и половина през нощта спряхме да пренощуваме на един кръстопът. Ремаркенцата на пикапите в Автовоза не бяха достатъчно големи, за да мога да спя в тях, поради което намерих наблизо едно място на земята, което беше заслонено от вятъра от една купчина пръст. През целия следобед мислех за решението, което трябва да взема – да продължа към Икике и да видя какви са цените на велосипедите в безмитната зона, за да продължа евентуално към Боливия на колело, или да се насоча към Calama и San Pedro de Atakama, след което да вляза в Аржентина и да се помотам около Salta и Jujui, където исках да отида още от началото на престоя ми в Аржентина. Оставих решението за сутринта.

Пустинята Атакама, Чили – Околосветско пътешествие на автостоп

Пустинята Атакама

То дойде бързо, отново с роса. Огромните далекопроводи, които минаваха над мястото където спях, издаваха тихо жужене и заедно с гледката засилваха потискащото чувство, което тази пустинна част на Чили създаваше в мен. Решението дойде само – не бях още готов за Боливия, трябваше да продължа към Калама и Аржентина. Малко по-късно камионът продължи на север, а аз застанах да чакам към Калама, макар, че точно този път не беше най-добрият. По-добрият беше стотина километра на юг и го бяхме подминали вечерта. Трафик почти нямаше, но все някой щеше да мина. Пътят водеше към най-голямата открита мина в света – Chuquicamata (Чукикамата).

Из Атакама, Чили

Из Атакама

По едно време един камион спря на главното шосе и от него слезе една жена, силно приличаща на сънена проститутка, която мина покрай мен, и застана да чака 50-100 метра напред. После от една кола слезе един друг човек, с който се заговорихме. Бил инженер и работел в една от мините, които общо били 12. И това само в региона на Калама. Повечето мини били основно за мед, макар, че се добивали и други метали, като субпродукти. Въобще една огромна част от икономиката на Чили се градяла върху мините, които изобилстват в северната част на държавата. А някога точно тази част е била част от Боливия, но след една война сменила притежателя си. Човекът чакаше на стоп, защото преди няколко дни извършил някакво нарушение, вследствие на което му взели шофьорската книжка. Сега трябвало да отиде до Калама да си плати глобата.

Не след дълго едно пикапче мина и ни взе към града.

Калама,

която преди две години бях видял само от летището, се оказа по-голям град отколкото очаквах. Центърът изглеждаше прилично, но въпреки това градът си носеше пустинния гаден привкус. Престоят ми се сведе до час-два в интернет и час, за да хапна. Дори чешмяната вода имаше отвратителен вкус на химикали. Въпреки, че един човек ме предупреди, че не е много добра за пиене, аз си напълних бутилката, след което се запътих към изхода на града да стопирам към Сан Педро. Още едно място, което познавах от преди две години.

Из Атакама, Чили

Из Атакама

Сан Педро де Атакама – Салта

Пътят до изхода на Калама беше всичко друго, но не и кратък. Пътьом бях подминат от две погребални шествия, които на време усетих да не стопирам. На едно място край пътя минаваше някакава рекичка – нещо рядко срещано в пустинно място като това, в резултат на което беше заприщена и в създалия се гьол се плацикаше малко и голямо. На изходящия пътен възел чакаха едно момче и едно момиче, чилийци, които слезли от Сан Педро до Калама само за да напазаруват храна, понеже горе като туристическо място е по-скъпа. Само дето си бяха избрали свръх неподходящо място да стопират, което им казах. След петнайсетина минути дойдоха до моето място, а след още петнайсетина още една двойка стопаджии увисна малко по-напред. Повечето коли отиваха към летището (явно имаше близък полет), но накрая се намери една кола, която ни натовари тримата за Сан Педро. Пътят нагоре минаваше през безжизнената пустиня и въпреки, че преди две години бях минавал по него сега ми изглеждаше напълно непознат. Спомнях си добре, че около 5км преди градчето шосето започва да се спуска надолу и от тази точка се открива невероятна панорама към розово-оранжевите ерозионни хълмове в ниското, за чийто фон служи редицата вулкани, най-забележителният от които е Ликанкабур. Когато наближихме това място вече беше привечер и светлината си плачеше за снимки. Казах на шофьора да спре, метнах раницата в една песъчлива долчинка до пътя и тръгнах да се връщам малко по-нагоре, за да търся добри места за снимане. Брулеше силен вятър, който от време на време вдигаше талази пясък и го хвърляше по мен. Нямах идея къде точно ще спя в тия гадни условия – наоколо всичко което имаше беше песъчливи хълмове и долини, на всичко отгоре, и солени. На едно място, където имаше мирадор открих някаква колиба, пристроена към склона на хълма. Най-вероятно беше входен пункт към платена туристическа пътека сред хълмовете и дюните, но в настоящия момент беше заключена. По-важното беше, че мястото пред нея беше покрито с покрив и заслонено от двете страни, и то точно тези от които идваше вятърът. Единственият кусур беше, че е на 10 метра от мирадора, което означаваше евентуално хора.

Из Атакама, Чили

Из Атакама

Оставих мястото да чака и продължих да обикалям и снимам, докато слънцето залязваше, оцветявайки всичко в различни нюанси на розовото, червеното и оранжевото. По пътя сновяха микробуси с туристи, които ми напомняха времето, когато и аз обикалях тези места с един такъв. Сега обаче бях сам и свободен , на всичко отгоре бях тук без да плащам. Замислих се колко известно и посещавано място е Лунната долина – десетки микробуси, пълни с хора се стичат там, за да гледат залеза, изкачени на една дюна. Почти като някакъв ритуал – не можеш да отидеш в Сан Педро де Атакама и да не видиш Лунната долина. В момента аз обаче стоях на едно друго, не по-малко красиво място, което гледа към същата долина, само че от друга посока. И мястото е почти на пешеходно разстояние до градчето, не се плаща вход и … няма почти никой. Само една две коли спряха пътьом да се насладят на гледката. Голямо нещо е рекламата и храни много хора.

Из Атакама, Чили

Из Атакама

Когато слънцето се скри отидох за раницата и се върнах до заслона, където си опънах шалтето, приготвяйки се за нощта. Още от Vicuna мъкнех в раницата си едно пъпешче и беше крайно време да го изям, още повече имайки предвид ограничените количества гнусна вода от Калама. Тъкмо беше притъмняло и разцепвах пъпеша, когато на пътеката се появиха две момичета. Малко се постреснаха като ги посрещнах и останаха бая учудени, като им казах , че ще спя там. Бяха дошли с кола и явно горе имаше и момчета, но за сега не се чуваха. Момичетата хванаха една пътечка и отидоха на едно хълмче, където прекараха почти час и половина, ако не и повече. По някое време и момчетата се разшумяха, крещяха нещо, свириха на тромпет, но най-накрая се разотидоха и настана тишина и звезди, много звезди. Задачата на идния ден беше да мина прохода Хама (Jama) и да вляза в Аржентина.

На сутринта станах рано, поснимах, па тръгнах към Сан Педро с мисълта, че стопа ще е лесна работа. Ще застана на кръстовището пред градчето, което си спомнях от преди и ще чакам някой от многото парагвайски камиони, за които няколко камионаджии ми бяха споменавали, да ме вземе.

Из Атакама, Чили

Из Атакама

То хубаво, ама нещата не се развиха като в представите ми. Когато след 5 км вървене стигнах въпросното кръстовище, установих, че почти никой не минава. Чаках, чаках, чаках, 1 камион бензиновоз. Чаках, чаках, чаках, 1 кола. Чаках, чаках, чаках, нищо. Отиде над един час, докато един човек с едно пикапче спря и ме попита накъде отивам. Викам към Аржентина. Той, заедно с един бензиновоз, малко по-назад, бил тръгнал към телескопите горе, но да ме остави на 4500-5000 надморска на средата на нищото не ми се стори добра идея. (Горе в Алтиплано се изгражда най- голямата сиистема от радиотелескопи в света, чиято цел е да се изследва Реликтовото лъчение останало от първите минути на живота на Вселената. За повече подробности виж ALMA project).

Та рече ми човекът- ще взема да те закарам до граничния пункт от другата страна на града, там всички коли спират. Въх, хубава работа. Аз даже не подозирах, че имало граничен пункт тук, та границата беше на 160 км нагоре. Ама на кого да му дойде наум, че никой нормален човек няма да сложи граничен пункт на 5000 надморска. Така осведомен, минах през пункта и ми удариха изходния печат. Сега оставаше да си намеря и превоз.

Из Атакама, Чили

По пътищата на Чили

Заблудата ми относно парагвайските камиони рухна, когато шофьорите на два камиона ми помахаха отрицателно с пръст. Същите камиони спряха и отбиха встрани и можах да ги попитам защо не искат да ме вземат. С ужасния си диалект ми обясниха, че било забранено да качват пътници, които не са вписани в документите и от аржентинската страна следели за това и глобявали здраво. Добре, здраве да е, някой друг ще спре.

Няма да описвам как точно пече слънцето на север от тропика на каприкорна на 2400 надморска. Няма да описвам как точно се чака цял ден под това слънце без никакава сянка, само ще кажа, че до залез слънце бяха минали едва 2 камиона, без да броим първите два, които все още си стояха отбити край пътя и има няма петнайсетина коли, които бяха препълнени с хора и багаж. Естествено и никой не спря. Дори един от шофьорите разклати ръката си със знака “ти луд ли си?”. Дотук бяха представите за лесно минаване в Аржентина.

Из Атакама, Чили

Из пустинята

Когато се отказах за деня, отидох да видя гьола, в който през деня се плацикаха някакви деца. Оказа се, че от там минава покрит с бетонни плочи канал, по който тече чиста вода, а на въпросното място капаците липсваха и имаше съвсем малко вирче в земята. За мое учудване водата не беше солена, но въпреки че отфилтрирах малко, за да я опитам, не посмях да я пия, защото в посоката, от която идваше имаше някакви мини и предприятия за преработка на кой знае какво. И за къпане не ставаше по това време – беше прекалено студена. Не ми оставаше друго, освен да намеря място за спане. Това поне беше лесно. Съвсем на кръстовището на което чаках, имаше голяма неизползвана площадка, оградена с бетонни стени, в които имаше пролука на едно място. Стените пазеха хем от вятъра, хем от лоши погледи. На сутринта още на разсъмване се курдисах да чакам на кръстовището. След около два часа, две-три коли и един-два камиона, реших да опитам нова стратегия – да ида да разпитвам на самия граничен пункт, който беше на 200 метра встрани. Там имаше спрени сума камиони, по-голямата част парагвайски %D

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


No responses yet

Comments are closed.