май 20 2010

Из Анадола (Турция)

Много страшно звучи заглавието, нали? Е, сега дойдоха едни читаци, извадиха ятаганите и ни взеха момите! Да, ама нееее 🙂 Всъщност, приятно четене :

Из Анадола (Турция)

Когато започнах да пиша пътеписите си за пътя към Сирия не един път споменавах Анадола. И с право, няма как да не ти направи впечатление тази огромна земя, която на пръв поглед е безжизнена, но ако останеш повече време там осъзнаваш, че това изобщо не е така. За първи път минах през Анадола 90– те години, когато пътувах за първи път до Сирия. Но оттогава не помнех нищо. Вторият път беше през 2006 на път към Сирия и бях много удивен. До момента, в който през септември 2007 година заминах с моя приятелка в Турция на семинар за дискриминацията.

От Истанбул до Кършехир

Самият семинар вече съм го описвал, сега искам да опиша самото пътуване. Взехме билети за автобусите на фирма METRO , излезе ни по 80 лв, отиване и връщане до Истанбул. Тъй като семинарът беше в град Кършехир (Kirsehir) трябваше да пътуваме първо до Истанбул, а след това да вземем автобус до самият град, в посока Анкара. Честно казано нямах представа къде отиваме – за първи път чувах името, и да съм го чувал, не ми е правело впечатление. Знаех само, че е в Централна Турция. И така, започнахме нашето малко приключение.
Късно вечерта потеглихме от София, за да бъдем сутринта в Истанбул. За пореден път се убедих , че Истанбул е огромен. Поне час мина докато стигнем до автогарата. Признавам си, не очаквах да видя това, което видях. Автогара „Осман Паша“ е огромна. На четири етажа, доколкото видях, подземни гаражи за автобусите, многобройни гишета за билети. Ако не си от Истанбул, или нямаш опит– край. Просто ще се загубиш. Попитахме все пак шофьора, който ни даде някаква информация накъде да отидем за някоя фирма. Беше почти 9 без 20 сутринта. Спеше ни се. И все пак трябваше да намерим билети, тъй като трябваше да стигнем най– късно на другия ден до Кършехир. Тръгнахме навътре в огромната гара. Ако не беше един човек, който разбираше малко английски, щяхме да се загубим. Той ни насочи към гишето на фирма , която водеше точно до града. Някак си се оправихме, билетите излязоха евтино поне за толкова километри, пък и двоен билет. За наш късмет автобусът заминаваше в 9:00.
Наистина нарочно избягвам подробности , за да не ме обвинят в туркофилство, но тук е време да разкажа за удобствата на турските вътрешни линии на автобусите, които щяхме да срещнем неведнъж в пътуването. на първо място – широки автобуси; няма прагове до седалките, направо сядаш, аз съм едър, но нямах проблем с пространството, като добре се чувстваше и моята приятелка. настанихме се удобно. На второ място – напитките , придружени със закуски; плащаш си– но знаеш за какво– стюардеса минаваше през час– два, за да предложи храна или питие, чай, кафе. Така се чувстваш човек през пътуването. А нас ни чакаха много часове път, около 10. На трето място – аудио системите; повечето турски автобуси са модерни, със сателит към телевизията, това го имаше включително и в автобусите на МЕТРО , които също са турски, и ако искаш да слушаш радио, имаш ли слушалки ги слагаш в жака и нямаш проблем, само си избираш радиостанция. Така, в прекрасна атмосфера, което включваше и пътуващите, които бяха тихи, приятни хора, потеглихме към Анкара.
Денят течеше спокойно. Минахме и гара Измит, веднага след Истанбул, която беше и по– голямата гара през целия път до Анкара. Не исках да заспивам, макар да се унасях. Пътят беше толкова подържан, че чак опасен – спокойно можеше да заспиш при липса на дупки, които да ти пречат. Бях оставил чашата си кафе и нито веднъж не се мръдна встрани. Около нас се точеха къщи, малки селца и градчета. Но през повечето време беше огромна земя без поселение. Турция е толкова голяма , че в моменти се чувстваш напълно сам. Спирахме за хапване в известните крайпътни паркове , които предлагаха място за ядене, заведения, тоалетни и паркинг. Починахме добре и продължихме. Благодарим на хората в автобуса, които разбраха, че сме от България и винаги ни изчакваха, ако закъснявахме. При втория ни път спиране за почивка се запознахме по– добре с един човек, служител в банка в Истанбул. Бяхме се запознали с него още на гара „Осман Паша“, но чак сега можехме да поговорим. седнахме на чаша чай и той ни разказа историята си. Повечето време говореше приятелката ми Валя. Разказа ни , че работел в Истанбул , но сега се връщал в родния си град, близо до Кърсеир, за да види майка си. Беше симпатичен човек, а за наше щастие разбираше английски и щеше да слезе на спирката след нашата. Което беше късмет!
Малко по малко навлизахме сред възвишения, а в далечината се виждаха планини. Не знаех къде се намираме, знаех че е магистралата за Анкара. Тук– таме се мяркаха селца, а белите минарета се извисяваха и открояваха сред сивата пустош. Аз като мюсюлманин се почевствах странно, защото беше странно да гледам джамии сред планини, бях свикнал да ги виждам сред пустинята. Но във всичко това имаше нещо мистично. Голите зъбери, малките селца, в същото време модерните паркове за почивка…Турция беше страна на контрастите, типично за всички ориенталски земи. А аз за първи път минавах по този път, тъй като за Сирия се отбиваше от Анкара. Сега щяхме да навлезем в града, като останем за 20 минути на гара Анкара.
След цялата пустош , дойде време на столицата Анкара. От малкото, което успях да видя – градът беше красив. Добре подреден, без излишни сгради. Хората също бяха по– различни, личеше им , че бяха столичаните. Докато в Истанбул имаше безпорядък и хората бяха повече търговци и имаше много чужденци, то тук повечето бяха много модерно облечени и градът беше много организиран. За мое съжаление трябваше да потегляме към крайната си цел.
За пореден път отпивах от чая си, Валя пиеше кафе. Изглежда кръвта си казваше думата, тъй като не можех без черния чай, винаги поръчвах това на стюардесата, която беше много симпатична, но това е друг въпрос. Чаят привършваше, както и пътят. Вече беше вечер, бяха минали вече почти девет часа път. Девет часа, които ми се сториха много повече и вече се унасях. Щом настъпи и вечерта започнаха да пускат филми, които ни разсейваха.

Изглежда наближавахме града

Кършехир,

защото в далечината се виждаха светлини. Още малко и щяхме да пристигнем. Там щеше да ни посрещне нашият гид , организатора на семинара, на който също по– добре да не казвам името.
Ето че дойде време да слизаме от автобуса, град Кършехир беше пред нас. Сбогувахме се с нашия приятел банкера, също и с хора от автобуса, които ни пожелаха успех и слязохме. С раници, куфари и много ентусиазъм. Там вече ни чакаше кола – хубаво Рено, от което слезе елегантен мъж, симпатичен по думите на Валя и ни се представи. Говореше добре английски, което беше голям плюс. Качихме се и навлязохме в града…

Магията на бекташите

След като заминахме от София и минахме през Истанбул , стигнахме в град Кършеир, Централна Турция. Видяхме големите пространства на Анадола, мистичните селца и минаретата, извисяващи се сред планините, отбелязахме, че имаме добро обслужване. И така нагълтани с чай, сладки, кексчета и подобни, вярвахме, че всичко интересно започва да намалява обема си. Но грешахме…

Из Анадола, Турция

Из Анадола

Разбрахме, че ще сме във временен хотел, тъй като на другия ден отивахме в друг град, заедно с цялата група. Тук е мястото да кажа, че това беше именно семинара за дискриманцията на работното място. В него участваха хора от Франция, Малта, Полша, Турция, Испания(които се бяха разделили на валенсианци и галисийци!) , ние и Румъния, самият семинар няма да го обсъждам много, тъй като съм писал вече за него. Предстоеше вечерята в един местен ресторант, по традиционен стил.

Тук хапнахме ДОСТА добре. Имаше традиционна музика, традиционна храна и много веселие. Дойдоха и хора от самия си град, които се оказаха големи веселяци. Музиката беше завладяваща. Онази тежка и тъжна турска музика, която показваше духа на Анадола…Слушах докато отпивах от прекрасно вино, местно производство, и си мислех, че тепърва ме очакват интересни неща. за жалост знаех, че нямаме много време, колко ли можех да видя за тези дни?
На другия ден, вече опознали се с другите от групата за семинара, от които станахме приятели с румънците и малтийците. се качихме на автобусчето специално за нас и потеглихме. В разговори за езици, разни думи, вицове, стигнахме нашият нов дом за следващите дни – град Юргуп. Наистина ще се пренасям върху определени моменти, защото повечето неща от семинара, познанствата и всичко друго, ще е много голямо, което може да опиша в друг разказ.

Град Юргуп беше малко градче, насред историческата област Кападокия.

Юргуп – Кападокия, Турция

Юргуп в Кападокия

Време да разкажа горе– долу как изглеждаше хотелчето. Малко, уютно, бяхме само ние. В традиционен стил , с килимчета по стените, стаите бяха добре подредени, с всичко необходимо, чисти, с хубав изглед. Спомням си, че всяка вечер сядахме и пиехме чай в приземието на хотела, което беше направено , като нашите изби, и на малките масички едни играеха карти и табла, други спореха, като мен – обикновено с един от французите говорехме за Кръстоносните походи, магията на Лангедок, средновековието и Бретан, тъй като той беше оттам. вечер обичах да излизам на прозореца, когато бях в стаята и да гледам пейзажа, докато в далечината се чуваха мистичните гласове на ходжите, огласяни сред възвишенията на Кападокия. за момент помислих, че съм попаднал някъде далеч във времето, когато Кападокия е била център на велика култура…В следващите няколко дни започнахме обиколки сред Кападокия. За нея ще пиша в отделен разказ, тъй като е невероятна. Когато нямахме семинари, домакините ни показваха местни забележителности.

Много интерeсно селище посетихме. Казва се

Хачибекташ. Намира се в Централна Турция.

Защо предизвика толкова интерес? Там живееха шиити. От сектата на бекташите, които се срещат и в България. Това беше техния исторически център, насред Анадола, отдалечени от всички. Но в крайна сметка бяха оцелели малко, тъй като османците ги гонят много, поради сунитската си същност. Както се знае сунити и шиити винаги са спорели, а бекташите имат участта да са на противоположния бряг по отношение на политиката и вярата. А бекташите са наистина интересни, трябва да отидеш до там, за да ги видиш по– отблизо, да говориш с тях, за да видиш колко са различни. В края на този разказ ще сложа видео, което заснех в това градче, изпълнени на традиционен танц на бекташите. Тук беше изпълнено с магия. Снимките ще говорят вместо мен. Знам само, че се почувствах нищожен, в сравнение с културата, с обичаите им, с това което излъчваха. Те бяха стари, а аз се чувствах никой. За моя късмет това, че съм мюсюлманин беше много интересно за местните, защото знаех молитвите им, знаех и типичните им „текета“, гробниците на техните светци. Просто трябваше да дойдат в България, за да видят техни събратя. Едва ли знаеха за тях. Историята беше интересно нещо – събираше и разделяше хора, в един момент не знаеш, че на 1500 км от теб има и други с твоята вяра. Бях решил, че един ден пак ще посетя бекташите.
Хачибекташ, Турция
Хачибекташ, Турция
Хачибекташ, Турция
Хачибекташ, Турция
Хачибекташ, Турция

Смятам , че това са крайно недостатъчни снимки, но показват много от Хачибекташ. Пък и мястото е ограничено, кой ще иска да чете нещо безкрайно? 🙂 така аз преживях страхотен ден в този малък град. Свободното време в него ми помогна да обмисля много неща. Да позная още повече. Аз мога да кажа още много, мога да разказвам за случките с часове. Мисля, че това, което съм пуснал за снимки и видеото ще ви кажат другото. Насладете се на бекташите, а нашата екскурзия продължава напред, към необятната Кападокия!

Да разбереш съседите си

Казват , че народът е сърцето на всяка държава. Така е. В Турция видях различни хора, с различен статус в обществото. Като започнем от Истанбул и търговците му, и стигнем до столичаните от Анкара. Жилищните комплекси напомнят тези, които сега строят у нас– ниски блокчета от тухли с градинки пред тях. Улиците са добре подържани, с качествен асфалт. От тази гледна точка Турция е много напред. Но имаше друг проблем – манталитетът. Точна затова беше и този

семинар в Кършехир – за дискриминацията на работното място.

Кършехир, Турция

Кършехир, Турция

Кършехир, Турция

Кършехир

Искам да подчертая , че снимките са от крайни квартали, при влизането в Кършеир. За градовете не е нужно да се казва повече. На семинара, който продължи няколко дни, имаше задачи. Всяка вечер по една. В една от тях – трябваше да направим резюме на страната си пред другите. Тук дойде интересното. Признавам си , не мога да правя добри карти.
Карта на България
С тази карта трябваше да представим страната си. Момичето с мен, Валя , се справи доста добре с основните факти, за наше щастие бяхме в край на презентациите, тъкмо можехме да се подготвим по– добре. Интересното дойде, когато тя изръси : „И сега Руслан ще ви разкаже малко история!“ Аз се стъписах – пред нас имаше турци, румънци, французи, все народи, които малко или много бяха свързани с историята ни, по– точно…с лошата част от нея. Запитах я какво изръси, но вече беше късно, те очакваха нещо да разкажем. Аз започнах дипломатически отдалеч, от 681г. , Второто царство, азбуката ни… докато не започнаха въпросите от „публиката“ . Един от домакините ни попита за Османската империя. Причерня ми, не исках да говорим за това. И все пак говорих. Накрая човекът просто каза, че това е част от историята , с която не се гордеят. Изглежда наистина разбират с какво око ги гледат на Балканите, и знаеха , че скоро няма да го променят. Докато те вървяха напред, ние оставахме назад в спомените. Това е истината. Спомних си, че никой революционер не е казал да се обича народа, като мразиш друг. Разбрах колко смисъл имаше в това. След презентацията, на която обясних и на румънците за Добруджа (там също се притесних, тъй като се бяхме сприятелили) дойде време да представим нещо типично за страната си. Нашата маса беше най– пълна. Носихме си сиренето, лютеницата и други продукти чак от София. С малко фантазия успях да скалъпя това :
България представена на семинар в Кършехир, Турция
Всичко се изяде, (радвам се, че ние си изядохме знамето) научих много от домакините ни. Разбрах, че Турция много напредва във финансово отношения, можеше да се види и без да го кажат. Но още ги притеснява манталитетът им. Искаха да се промени това, точно затова свиквали такива семинари, заедно с хора от ЕС, за да им разкажат за това какво правели с проблема в техните страни. С течение на семинара разбрах, че и в други страни, като Малта също има още дискриминация на работното място.
Както неведнъж казах, запознах се с много интересни хора, а французинът ми стана и приятел. Както и двама от турските ни домакини – един студент, и един преподавател. Той работеше в гимназия за дървообработване. Показа ми невероятни негови изработки от дърво, съжалих , че не можех да взема някоя. Студентът, Юмер, най– добре се разбираше с нас. Една година по– голям, учеше в Кършеир. Беше от Бурса, затова се отнасяше с нас като към близки (в Бурса живят близо 1 000 000 български турци) . Обсъждахме разни теми – религии, политика, спорт. Веднъж го запитах : “ Толкова е чисто тук, няма никакви боклуци по улиците на града, ти явно не би хвърлил нещо на улицата“. Той ме погледна озадачено и ми отговори : “ Руслан, но какво казваш? Как бих хвърлил нещо, та нали това е родината ми. “ Често да ви кажа – стъписах се. При положение, че аз самият хвърлях на улицата без да искам, само защото е нормално вече, реагирах смутено. Не можех да повярвам, че това го казва студент на моите години. А както се виждаше – боклуци нямаше…
С риск, че може да бъда обвинен в туркофилия от някои хора , ще прекъсна дотук. Само ще сложа една снимка на нещо сладко, което може с удоволствие да опитате в Турция, а и всеки ще е готов да ви обслужи :
Баклава, Турция
Край
Автор : Руслан Трад
Снимки : авторът
Още снимки от това пътуване :


Още снимки от Турция :

Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

en.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


3 коментара

3 коментара to “Из Анадола (Турция)”

  1. Генко Велев каза:

    Тъжната истина че не знам дали ще ги стигнем някога американците, но много път има да извървим докато стигнем не американците, ами турците. У нас в БГ има едно пренебрежително отношение към Турция – „ма’ни ги тия, те са диви и изостанали“, но всъщност дивите и изостанали сме ние, а не турците.
    Разбира се вина за това има и историческата ни обремененост, която е подсилвана с манипулациите на българските власти (не само комунистическите, в и от предишните периоди) и разбира се наглостта, арогантността, алчността, безпринципността и демонстративната корумпираност на Доган изобщо не помага по въпроса.

  2. motiv каза:

    Присъединявам се към горното мнение .Мога само да кажа ,че много губим като не приемаме турците като съвременен народ .Аз не бих обвинила автора в туркофилия .Все пак когато има нещо хубаво то трябва да се подчертае …пък да даде господ кьоравия да прогледне че нещо да види и тои да научи…Извинете за диалектното отклонение.Имам само един въпрос към автора -мюсюлманин с име Руслан .Любопитно ми стана ….Не държа на отговор де :)Успех и много приключения

  3. Мариана каза:

    Много се развеселих от това, че виждам във Вас типично българската черта да гледате на командировката като на екскурзия.
    Не би трябвало да се притеснявате, че не сте успели да представите на слушателите си историята на България – домакините Ви, убедена съм, я знаят по-добре от Вас. 🙂
    Темата на семинара ми се струва безсмислена – няма база за сравнение.
    За дискриминацията – всеки я разбира по свой начин, но проблемът е негов.Когато сме се събрали да вършим някаква работа по някакъв начин ако не си помагаме, поне гледаме да не си пречим – има хора с различно възпитание и култура, по-важно е да са образовани и да работят с желание, има някакви етични правила, които се спазват и т.н.

Leave a Reply


Switch to mobile version