май 11 2010

До Хърватска и обратно

Днес ще се разходим до есенна Хърватска. Наш водач из Трогир, Сплит и Дубровник ще бъде Страхил. Приятно четене:

До Хърватска и обратно

17-23.10.2009г.

Предговор

Какво си представя човек щом чуе Хърватска? Слънце, море, Дубровник, Загреб, а може би и още нещо. Едно е сигурно, в Хърватска има за всеки по нещо.

Тази държава се е разпростряла в западната част на Балканския полуостров, подобно на подкова, сякаш за да подскаже, че да си държава на Балканите си е чист късмет. И как няма да е късмет като се има в предвид колко империи и императори са я владели и искали за себе си. От Диоклетиан, та чак до Йосиф Брос Тито. Но нека погледнем към съвременна Хърватска и нейните достижения и красоти.

Идеята

Отдавна си мечтаех за пътуване. Просто пътуване, без значение къде и с кого. И не случайно хората казват, че когато се стремиш към нещо, то непременно се случва.

Идеята за пътуване до Хърватска се бе зародила трайно в главата ми от много време насам. Просто се чудех как да я осъществя и къде точно да отида.

Отговорът на този въпрос дойде с едно предложение от приятели. Предложението беше за една седмица в град Трогир, на брега на Адриатическо море. Предварително се постарах да науча повече за местата, които ще посетя и разбрах, че градчето е обявено за паметник на културно-историческото наследство под защитата на ЮНЕСКО. Но за Трогир и околностите му малко повече в следващите глави.

17.10.2009г. Пътуването – студът, крайпътната кръчма и Хърватската провинция

И така, решено е! Тръгваме за Хърватска! Решихме, че ще пътуваме с автомобил от София. Не е най-евтиният вариант, но със сигурност е най-удачния, ако искаш да видиш повече места.

Отправната точка бе Софийската автогара. Часът на тръгване беше неприлично ранен – 4.30ч., но все пак имахме в предвид, че ще трябва да минем около 1200 км. На всичкото отгоре и температурата беше крайно ниска за този период от годината – само 2 градуса над нулата, и ледената прегръдка на зимата се усещаше с пълна сила. Затова – парното на max и със средна газ към Калотина.

Гранично-контролно пропускателния пункт Калотина ни посрещна със сънливи, но вежливи митничари и никакъв трафик. Оставихме митническите формалности и родината зад нас и поехме по познатия на много български автотуристи маршрут Пирот-Ниш-Белград.

Сръбската столица Белград ни посрещна с лека мъгла, но и с упорито опитващо се да я пробие слънце. В крайна сметка слънцето успя и в резултат температурата се покачи до около 4-5 градуса над нулата. След около 2 часа вече бяхме на сръбско-хърватската граница. И тук имахме късмет и преминаването в Република Хърватска стана бързо.

След кратки шеговити реплики от страна на хърватския митничар, по повод моето отрицателно поклащане на глава в отговор на въпроса му “дали имате нещо за деклариране” съответно по българския и световен начин, смело поехме по магистралата за Загреб.

След около 2 часа пътуване и постепенното покачване на температурата до към 12 градуса, около обяд групата се почувства гладна и решихме да спрем на крайпътно заведение, където да опитаме специалитетите на местната кухня. С влизането ни веднага се появи пъргав и бъбрив хърватски сервитьор, който ни запозна с менюто за деня – “чорбанец” (чорба), плескавица и шницел, но от месо, а не от кайма или бог знае от какво, както е у нас.

След вкусното похапване дойде ред и на сметката, а тя си беше съвсем европейска. Само за пример ще кажа, че вкусното телешко варено а-ла гулаш, струваше 35 хърватски куни или около 5 евро.

Преглътнахме този “солен”залък и понеже почуствахме прилив на свежи сили, решихме да обсъдим маршрута ни по-нататък. Първоначално беше решено да пътуваме само по магистралата през Загреб и после към Сплит. Този маршрут беше най-сигурен и най-бърз, но и най-скучен, а и освен това по-скъп заради тол таксите. И така имахме два други варианта – първия да минем през територията на Босна и Херцеговина, а втория да преминем през първокласни и второкласни пътища през Хърватската провинция.

Решихме да се посъветваме с нашия нов познат – хърватския сервитьор, а той разпалено ни увещаваше да не минаваме през Босна заради ужасното състояние на пътищата там. И понеже никой от нас не беше минавал през Босна по-рано, сметнахме, че ще е добре да се доверим на хърватина и да минем по второстепенните пътища. След преглед на пътните карти стана ясно, че пътят ни ще мине през най-известния Хърватски национален природен парк – Плитвички езера. И така окрилени от мисълта за красивите гледки, които ще видим, продължихме пътя си.

След около още 20 км по магистралата, най-накрая слязохме от нея и се вляхме в Хърватската провинция. За радост и времето беше с нас и температурата навън постоянно се покачваше. Хърватската провинция ни посрещна с чудесни пътища, уютни и приветливи градчета и селца, където сякаш времето тече по свои собствени закони и никой, никога не бърза. След като за кратко се полута из полупланински села и пътища, наслаждавайки се на тучни ливади и спретнати селски дворове, групата ни най-после излезе на главния път, който щеше да ни отведе до парка Плитвички езера. Времето напредваше и трябваше да побързаме ако искахме да хванем последните светли часове от деня, за да се насладим макар и за кратко на природните красоти около нас.

На залез слънце стигнахме до

Националния парк “Плитвички езера”.

Паркът е най-големия такъв в страната и се състои от 16 езера и 41 водопада разположени на надморска височина от 514 до 648 метра. Плитвичките водопади и езера са обявени за национален парк през 1928г., а от 1979г. паркът е под закрилата на ЮНЕСКО. Ясно беше, че няма да успеем да видим кой знае какво, което беше жалко разбира се, но след кратка фотосесия с фон едното от езерата, аз си пожелах да се върна на това място отново и да му отделя необходимото време и внимание.

Продължихме пътя си следвайки табелите за Сплит, на които беше указано разстоянието от 250 км. Слънцето очарователно залязваше, покривайки с вълшебни багри гористите склонове на околните планини. Шосето започна плавно спускане и скоро отново се качихме на магистрала и вече очаквахме да видим една от следващите забележителности на Хърватска, този път създадена от човека – дългият почти 6 км. тунел Свети Рок. Още на няколко километра преди тунела се появиха знаци предупреждаващи за приближаването му. И ето го и него, влизаме. Тунелът е идеално осветен, с изградени отбивки на всеки километър. Още преди да излезем от Свети Рок, забелязах предупредителните знаци за появата на силен страничен вятър На изхода ни очакваше още една от хърватските забележителности – бората!

Бората

е силен, поривист северен вятър, духащ по крайбрежието през студената част от годината. Този пакостник създава най-големите проблеми на местното население, като се явява една от основните причини за появата, макар и крайно рядко, на зимни пейзажи по Адриатическото крайбрежие.

В момента, в който излязохме от тунела, аз благоразумно намалих скоростта до препоръчителните 60 км/ч. И добре, че го направих, защото иначе рискувах вятъра да издуха колата от пътя.

Останалите около 150 км до Трогир изминахме на един дъх, изморени, но в същото време развълнувани от срещата с новите впечатления. И ето го най-накрая изхода от магистралата. Скоро започнахме да се спускаме по стръмен и криволичещ път и пред очите ни се разкри великолепна гледка към нощния бряг на Адриатика. Благодарение на указателните табели лесно намерихме вилното селище, където ни предстоеше да пребиваваме през следващите седем дни. И така в 21.30ч. местно време благополучно пристигнахме. Настанихме с в кокетни двуетажни вили, практически на брега на морето, сред вечнозелени средиземноморски борове и маслинови дръвчета.

18.10.2009г. Трогир – или назад в Средновековието

Сутринта на следващия ден, топлите слънчеви лъчи и ласкавата синева на морето ни подканваха за разходка. Заредени с положителна енергия и жадни за нови впечатления, ние решихме първо да се запознаем с Трогир, градчето, което се намираше на около 3- 4 км от нашето вилно селище.

Трогир е едно от най-древните селища на хърватското крайбрежие. Следите от човешко присъствие тук датират от праисторически времена. Миниатюрният стар град на Трогир се е разположил уютно в пролива между континента и острова Чиово. Лабиринтът от тесни улички, където едва се разминават двама души, малките къщички с прозорчета с неизменните дървени капаци, красивата и чиста крайбрежна алея, безброй кафенета и ресторантчета разположени непосредствено в дворовете на къщите и в уличките, всичко това те пренася неволно в едно друго време със съвършено друг ритъм на живот. Известният писател Бърнард Шоу, който посещава Трогир през 30-те години на миналия век го нарича “Венеция в миниатюра”. Въобще усещането, че е някъде в Италия не напуска пътешественика през цялото време.

Както споменах в началото на разказа си, днес Старият град на Трогир е част от световното културно-историческо наследство на ЮНЕСКО. Забележителностите, които днес могат да бъдат разгледани в градчето не са много – крепостта Камерленго, намираща се на западния край на острова, построена от венецианците през XV век за нуждите на техния гарнизон, която днес служи за открита концертна сцена. От върха на кулата й се разкрива чудесна гледка към Стария град и морето. Освен крепостта, в центъра на Стария град се издига и катедралата “Sv. Lovre”, със своята 47-метрова камбанария.

Въпреки чудесното слънчево време, северният вятър духаше с такава сила, че създаваше усещане за много по-студено време, отколкото беше всъщност. Обрулени от вятъра, ние решихме да се скрием на завет в едно кафене на крайбрежната алея. Сякаш по поръчка и вятърът поутихна и ние с удоволствие седнахме под открито небе, наслаждавайки се на слънчевите лъчи. Поръчката ни дойде за броени минути, но каква беше изненадата ни, когато сервитьорът донесе поръчания коняк, с лед в чашите. В отговор на логичния въпрос защо в коняка има лед, сервитьорът каза усмихвайки се – “Защото е зима”. Ето това се нарича хърватски кръчмарски хумор. Както разбрахме в последствие, в Хърватска конякът се сервира винаги с лед.

На връщане, решихме да се отбием на градския пазар, за да си купим пресни зеленчуци. Цените бяха като в България, а бабите и дядовците, които ги продаваха също приличаха на нашите, и ни подканваха да си купим по нещо от тях – зеленчуци, смокини, нарове, стафиди и др. вкуснотии домашно производство. Завършихме този чудесен ден всички заедно около трапезата на домашна българска ракия и салата от хърватски домати и краставици.

И понеже настроението ни бе приповдигнато, решихме да посетим дискотеката на вилното селище за да завършим вечерта подобаващо. Дискотеката беше в стил началото на 90-те години, но пък ние бяхме единствените й посетители и DJ се стараеше изключително и само за нас със солидна доза ретро парчета от същия период.

Съгласно екскурзионния план на следващия ден ни предстоеше да се запознаем с родината на император Диоклетиан – град Сплит.

19.10.2009г. Сплит – Императорския дворец, рибената чорба и кестените

Сплит се намира на около 30 км от Трогир и след 20 минути вече преминавахме покрай промишлените райони и новите жилищните квартали на града, търсейки табелите за центъра. Сплит е най-големият на крайбрежието и втори по големина град след столицата Загреб с население около 200 хиляди жители. Градът ни посрещна с оживен понеделничен трафик, чисти и подредени улици и усмихнати и отзивчиви жители. Благодарение на тях бързо намерихме централната част на града, където оставихме колите на платен паркинг срещу 4 куни на час, т.е. около1,50 лв.

Центърът на града не се отличава особено от тези на други градове в западна и централна Европа – чисто, спретнато и приятно. Архитектурата определено е сходна с тази в италианските градове, но това е нормално имайки в предвид многовековното присъствие на италианците по тези земи. Понеже от закуската беше минало доста време, решихме да хапнем нещо, и тъй-като вече бяхме видели на няколко места местни фурни (пекарни), се насочихме към една от тях. За наше удивление там се продаваха много вкусни бюреци, банички от бутер-тесто с различен пълнеж, рогчета и кифли. Оказа се, че и на хърватски бюрек си е бюрек!

Пътят ни минаваше покрай рибния пазар, където продавачите се надпреварваха да рекламират прясно уловените дарове на хърватско море – риба, скариди, октоподи, раци и какво ли още не.

Скоро излязохме на площад “Република” обграден от трите страни от сгради във Венециански стил, където се отдадохме на традиционната фотосесия. Централната улица ни отведе до крайбрежната алея с неизменните палми и кафенета и магазинчета за сувенири. Не след дълго се отзовахме и пред портите на стария град и двореца на Римският император Диоклетиан. През 305 година сл. Хр., след абдикирането си от властта в последствие на дълго боледуване, роденият в Далмация Диоклетиан се завръща тук, където живее в самота и уединение и умира след 8 години. Съгласно историята след завръщането си в Сплит, императорът се захванал с градинарство. Когато го помолили да се завърне на престола, той категорически отказал с думите: “Само да видите какво зеле съм отгледал”!

До наши дни сравнително малко се е запазило от предишния разкош на двореца, но въпреки това все още си личи неговата грандиозност. С течение на времето, напомнящия по скоро крепост дворец е бил неколкократно надстрояван и сега може да се видят прозорчета и тераси надничащи от древните стени. От времето на Диоклетиан от двореца са се съхранили вестибюлът, подземията и столовата. До Мавзолея днес се издига катедралата на Сплит от чиято камбанария човек може да се наслади на панорамата на града. Естествено, искрящо белият камък добиван на остров Брач, от който е бил построен двореца, днес е потъмнял и е изгубил блясъка си, но с малко въображение, човек би могъл да си представи миналото величие на императорския дворец.

И тук, както и в Трогир и в другите стари градове по цялото Хърватско крайбрежие, очарователните тесни улички създават една неповторима атмосфера и уют.

Срещу т. нар “Златна порта” се издига бронзовият паметник на епископ Гргур (Григорий) Нински, който е един от най-видните борци за независима Хърватия. Много от посетителите хващат големия пръст на голия крак на фигурата за късмет, в резултат на което пръстът е излъскан до блясък. Времето отново беше с нас, но разбира се със задължителното присъствие на вездесъщия вятър.

След дългата разходка вече се почувствахме огладнели и трябваше да потърсим едно определено заведение, намиращо се на крайбрежния булевард. Не след дълго вече разгръщахме с интерес менюто. Повечето от нас се спряха на рибена супа или уха на хърватски. Разбира се всички бяхме чували за прекрасната хърватска кухня и особено ястията от риба, затова и с нетърпение очаквахме да ни донесат супичката. И ето я и нея, но не мога да ви опиша какво разочарование изпитахме, когато видяхме какво представлявяше тя – бульон с няколко късчета риба и малко ориз за цвят. Е, бульонът беше вкусен, пък и след като го подправихме с малко лютив сос табаско нещата придобиха приемлив вид. А цената както можете да се досетите никак не беше малка – 16 куни или около 4 лева. Пърленките, които взехме към супичката обаче, бяха много вкусни и изгладиха общото впечатление.

Вечерта бавно се спускаше над Сплит и залезът озаряваше в невероятни багри крайбрежната алея над която се носеха много и различни аромати, но сред тях се открояваше този на дървени въглища и още нещо. Това още нещо се оказаха печени кестени. Продавачът веднага ни попита откъде сме след като с интерес слушаше разговора ни. Оказа се, че той е македонец и на моя въпрос дали винаги е толкова студено през октомври, той отвърна, че такова е времето през зимата, а през октомври обикновено е топло и приятно. Да, определено имахме късмет с времето. Скоро разбрахме, че печените кестени са вкусни, но трябва да се ядат докато са топли.

На връщане към паркинга се натъкнахме на забавен знак, на който ясно беше нарисувано, че облекчаването по малка нужда на обществени места е забранено. Може би си струва идеята да бъде предложена и на нашите български местни администрации, не че някой би спазвал подобен знак. Изморени, но доволни и след известно лутане из улиците на вечерен Сплит се отправихме обратно към Трогир.

20.10.2009г. Национален парк Крк и град Шибеник – приказното царство

На третия ден от нашето пътешествие ни предстоеше да посетим един от най-известните Хърватски национални паркове – (Nacionalni park Krka), както и град Шибеник. Утрото беше обещаващо, с много слънце и без никакъв вятър.

Натоварихме се в колите и поехме по изключително живописен крайбрежен път по посока на град Шибеник, откъдето трябваше да се отклоним за парка. След около един час се озовахме пред входа на парка, където ни очакваха усмихнатите и спретнати служители. Входът на човек в парка е 80 куни или около 11 евро. Тесен и криволичещ планински път, от който се откриваше приказна гледка ни отведе до паркинг, където трябваше да оставим автомобилите.

Река Крк се счита за най-красивата река в Хърватска, и това твърдение е напълно основателно, като се има в предвид, че по нейната дължина са се разположили седем водопада и безброй езера. Именно тази пленителна красота дава основание тук през 1985г. да бъде основан национален природен парк.

Реката тече през живописни каньони, а после се разлива в широко езеро между водопадите Скрадински бук и Рошки слап. Интересно е, че по средата на езерото на мъничкия остров Висовац се намира францискански манастир, където се помещава ценна библиотека, съхранила басните на Езоп. За да попадне човек на острова е нужно да се качи на малко корабче. И понеже това удоволствие не влизаше в цената на билета за вход в парка, а се заплащаше допълнително още 100 куни или около 14 евро, ние решихме да оставим острова и манастира за следващия път.

След като изучихме на картата маршрута на придвижване в парка, поехме към неговата “визитната картичка” – водопадът “Скрадински бук”. Пътеката се виеше сред гъста гора, като току преминаваше в дървени платформи и мостчета пресичащи безброй поточета и езерца и водни прагове. Ромоленето на водата и тихия шепот на тръстиката ни караше да забравим за настоящето и неусетно ни пренасяше в друго пространство и време. Гората сякаш беше омагьосана и неволно ни подканваше да се оглеждаме в шубраците в търсене на приказни герои. Постоянно увеличаващият се шум на спускаща се от високо вода ни подсказваше, че наближаваме великана “Скрадински бук”. И ето го и него – величествен и невероятно красив, със седемнадесет каскади с най-висок пад на водата от 45 метра. Панорамната площадка над водопада беше идеалното място за снимки, и ние с удоволствие се отдадохме на фотосесията.

Пътеката продължи надолу и скоро пред очите ни се разкри водопада в цялата си красота. От дървен мост прокаран през средата на езерото се откриваше приказна гледка към водопада, който оттук изглеждаше още по-внушителен, потвърждавайки името си, което на български може да се преведе като Скрадински водовъртеж. Снимането на водопада от различни ракурси разбира се продължи с пълна сила.

Покрай пътеката се бяха разположили местни пенсионери, предлагащи на туристите сувенири, домашно приготвени ракии, ликьори и вина. Те охотно даваха да опитваме с надеждата да си купим нещо от тях.

Пътеката ни отведе до малък етнографски комплекс подобен на “Етъра” в Габрово, където бяха представени бита и живота на хърватите в старите времена.

Пътят ни продължи към другата част от парка, до която ни предстоеше да изминем още около 20-25 км. Скоро пейзажите зад прозореца на колата невероятно се промениха и нямаха нищо общо с пищната зеленина в парка. Пожълтели поля, ниски изсъхнали храсти и каменни късове, всичко това напомняше по скоро на някоя полупустинна местност в американския среден запад например. Районът явно беше каменодобивен, защото минахме покрай няколко каменоломни и кариери. Шосето плавно започна спускане надолу и ето, че отново се озовахме в горист пояс. Предстоеше ни да се срещнем с втория голям водопад – Рошки слап.

Тръгнахме по маркирана пътека, която криволичеше между карстови скали и малки поточета. Тук реката се разливаше в хиляди прагчета и мини езерца. Направихме пълен кръг около езерцата и праговете, но така и не открихме голям водопад. Явно нещо се бяхме объркали и понеже времето напредваше, ние продължихме пътя си към Шибеник. Шосето трябваше да мине през град Скрадин. Градчето се е разположило там, където река Крк тече вече по-спокойно след каньоните и водопадите за да се влее след около 30 км в Адриатика. Може би трябваше да спрем и да се насладим на атмосферата на Скрадин, но нашата цел беше Шибеник и така продължихме напред като аз поне си обещах, че ще се върна отново тук.

Не след дълго вече се спускахме към

град Шибеник,

уютно разположен на брега на залив в който се влива река Крк. Следвайки крайбрежния булевард скоро се озовахме в централната стара част на градчето. Оставихме колите на паркинг срещу 5 куни на час и се отправихме на обиколка. Първа разбира се беше

катедралата Св. Яков датираща от 15 век.

Катедралният храм е истински шедьовър на средновековната Хърватска архитектура. В строежа му са участвали много именити майстори, такива като Юрий Далматинец и Никола Фирентинац. Срещу катедралата е разположена сградата на градската лоджия (ратуша) или кметство.

Над града извисява снага крепоста св. Анна, до която ние не се качихме, защото решихме, че с приближаването на вечерта вероятно ще бъде затворена за посетители. За пореден път се озовахме в лабиринт от тесни и много симпатични улички. Скоро отново излязохме на крайбрежната улица, където залезът и огледалната повърхност на водата в залива създаваха невероятни картини, които ние побързахме да съхраним с помощта на фотоапаратите.

Продължихме разходката си на фона на залязващото слънце и сякаш омагьосани от вълшебните гледки не желаехме да се разделим с Шибеник.

21.10.2009г. Остров Хвар – “Хърватската Мадейра”

Наричат Хърватска “страната на хилядата острова” и това не е случайно. По Хърватското крайбрежие са разположени 1185 острова с различна площ и разнообразна природа. Ние се намирахме в Далмация и ни предстоеше да посетим един от най-големите среднодалматинските острови – а именно остров Хвар. Островът е най-дълъг – 68 км и четвърти по площ в Адриатическо море. Заради чудесните климатични условия наричат о-в Хвар “Хърватска Мадейра”. Слънчевите лъчи огряват острова в продължение на 2718 часа годишно. Освен с чудесния си климат остров Хвар е известен и с гъстите си гори, заради които в миналото се е наричал Лесина.

Сутринта станахме рано защото искахме да се качим на ферибота за остров Хвар, който тръгваше в 9.00ч. от пристанището на Сплит. И ето ни на кея в 8ч. и 30 мин. След като си закупи билети на на стойност 38 куни в едната посока, нашата групичка се качи на борда на ферибота на компанията Jadrolinia. След като разбрахме, че ще пътуваме в продължение на 2ч и 45 мин., ние побързахме да заемем места в пътническия салон.

Ето че корабът даде прощален сигнал, отблъсна се от кея и навлезе в леко бурните води на залива на Сплит. Излязъл от прикритието на пристанището скоро плавателния съд беше подхванат от вълните на Адриатика. Времето беше мрачно и ветровито, но въпреки това мнозина от нас се качиха на откритата палуба за да се насладят на вятъра и солените пръски на вълните. Цветът на водата беше приел сивото на небето и нямаше нищо общо с тюркоазения, познат ни от пощенските картички. Вятърът обаче скоро ни принуди да се приберем в салона на топло. След като премина покрай най-големия от среднодалматинските острови Брач, корабът навлезе в по-спокойни води и вятъра поутихна, а слънцето свенливо започна да наднича зад сивите облаци.

Не след дълго навлязохме в малък залив обграден от спускащи се към морето гористи склонове. Слънцето вече се усмихваше и скоро нямаше и помен от мрачното и ветровито време в Сплит. Корабът се приближаваше до фериботния пристан на град Стари град. Цветът и прозрачността на водата еднозначно ни припомниха къде се намираме и ние не можехме да откъснем поглед от невероятната гледка. Дълбочината на водата на пристана беше около 5-7 метра и дъното се виждаше съвсем ясно, нямаше и следа от каквито и да е отпадъци.

Предварително бяхме решили, че ще посетим само Стари град – в миналото най-големия, а днес втори по големина град на острова. За да обиколим главните градове на острова щяха да ни потрябват и автомобилите, а стойността на билета за автомобил за ферибота беше доста висока.

Градът дължи името си на гърците, които основават тук своята колония Фарос. В градът има още останки от римско време, църкви на Доминиканския манастир основан през 1482 година, който е бил изгорен от турците през 1571г., а по-късно е възстановен и укрепен. Градът отстоеше на около 2 километра от пристана и ние поехме по асфалтирана алея покрай брега.

Времето се подобряваше с всяка изминала минута и слънцето все по-смело поглеждаше през облаците. Да, наистина сякаш за да оправдае “слънчевата” си слава, островът ни посрещаше подобаващо. Минавахме покрай малки заливчета с тюркоазено зелена и прозрачна вода. Не се стърпяхме и проверихме температурата й, и тя се оказа съвсем приемлива. Постепенно навлязохме на територията на Стари град, където времето наистина беше спряло и беше останало там някъде в Средновековието, а може би и някъде още по-рано.

Алеята по която влязохме в града се превърна в крайбрежна улица, която ни отведе до центъра. Градчето беше изключително спокойно и тихо и дори на централния градски площад не се забелязваше особено движение. След като обиколихме основните забележителности, ние се върнахме на централния площад, където седнахме в едно от кафенетата да отдъхнем. Оставаха ни около 2 часа до тръгването на ферибота за Сплит, затова решихме да побродим още малко.

Стари град е разделен от плавателен канал от двете страни на който са акостирали яхтите, рибарските лодки и просто лодките на местното население и туристите. Градчето и всичко наоколо излъчваха спокойствие и безметежност, които за пореден път ни пренесоха в един друг свят. Така се отнесохме, че в последния момент си спомнихме, че трябва да тръгваме за пристанището. По обратния път вече толкова се беше стоплило, че едва се сдържах да не вляза в кристалните води в едно от заливчетата.

Разбира се отново си обещах, че задължително ще се върна на остров Хвар, но следващия път ще взема и велосипеда с мен за да обиколя повече места на Хърватската Мадейра. И ето ни отново на откритата горна палуба на ферибота, откъдето се прощавахме с остров Хвар и Стари град. Скоро слънцето отново се скри от погледа ни зад плътната облачна пелена и корабът се залюля по вълните на Адриатика.

Обратният път до Сплит премина неусетно в игри и смях, а останалите пътници ни наблюдаваха с нескрит интерес. Слава Богу, въпреки сериозното вълнение морската болест ни се размина, но не и обикновената настинка, която събори по-голямата част от групата ни. Решихме, че вечерта ще се лекуваме по стар български обичай – с греяна ракия и ситна трапеза.

Късният следобед в Сплит премина в бродене из уличките на стария град и централния пазар. Изморени, но изключително доволни от разходката и преживяното потеглихме за Трогир. Вечерта премина под знака на греяната ракия, доброто настроение и дружното изпълнение под съпровода на китара на известни български и световни шлагери. Но трябваше да си лягаме по-рано, защото на следващият ден ни очакваха едно дълго пътуване и една вълнуваща среща.

22.10.2009г. Дубровник – Перлата на Адриатика, кафе-пауза в Босна и дъждът

5ч и 30 мин. – в тишината на утрото групата ни се приготвяше за едно вълнуващо пътешествие. Тръгвахме за град Дубровник – перлата на Адриатика, визитната картичка на Хърватска, място с богата и интересна история и ценно културно-историческо наследство.

Разстоянието от Трогир до Дубровник е към 270 км, затова без да губим време, ние поехме в полумрака на утринното небе. А то беше невероятно красиво, обагрено в ярко червено от изгряващото слънце. По всичко личеше, че ще се радваме на хубаво време, а ние много разчитахме на това.

Да ама не! Нали така казваше Петко Бочаров. Малко след като минахме Сплит започна да вали – отначало леко, а след това дъждът постоянно се усилваше.

Шосето за Дубровник почти през цялото време следва бреговата линия. Можете да си представите на какви пейзажи станахме свидетели, за наше съжаление обаче, те често бяха скривани от пелената на дъжда.

Южно от Сплит започва Макарската ривиера, която е известна с привлекателните си курорти и приказни плажове. Дъждът и вятърът се усилваха, но ние все пак се надявахме, че в Дубровник няма да вали.

Появата на портокалови дръвчета недвусмислено ни показваше, че се движим на юг. Пейзажите навън бързо се сменяха като преливаха един в друг – скалисти брегове, зелени долини с плодови градини, планински гори и езера. Предварително на пътната карта бяхме видяли, че пътят за кратко минава през територията на Босна и Херцеговина.

По силата на международните спогодби след последните войни на Балканите, и по-конкретно т.нар. Дейтънско споразумение от 1996г., младата новосъздадена държава Босна и Херцеговина получава излаз на Адриатическо море с дължина 10-15 км. На нас ни предстоеше да преминем през точно този участък. (авторът е в известно заблуждение – участъкът от брега край град Неум в Босна и Хрецеговина е продаден от Дубровнишката република на турския султан, като част от защитната стартегия срещу Венецианската република. Оттогава е част от Босна и Херцеговина. – бел.Стойчо)

Скоро се появиха и пътни знаци указващи приближаването на държавна граница. Докато приближавахме границата, ни се прииска да заснемем този момент и направихме една снимка, но забравихме факта, че на граници и митници да се снима е забранено. Наблюдателният босненски митничар обаче не беше забравил за това и при преминаването на граничния контрол, учтиво, но строго ни помоли да му предоставим фотоапарата, за да изтрие снимката. Като се замисля, той можеше да изтрие всички снимки, но не го направи, за което му бяхме благодарни. След като се извинихме най-вежливо, влязохме на територията на Босна и Херцеговина. И понеже бързахме за Дубровник, ние решихме да спрем в градчето Неум на връщане. Изходен граничен пункт към Хърватска нямаше, а само граничен камък, флаг и табела.

След още около 70 км, пред погледите ни се появи Перлата на Адриатика – Дубровник. Град Дубровник е разположен в крайния юг на Хърватска. Населението на областта, в която е разположен, съставлява около 47 хиляди души. Днес градът и околностите му посрещат милиони туристи, и няма да сгрешим ако наречем Дубровник една от най-популярните туристически дестинации в Европа. За наше съжаление един от най-слънчевите градове в Европа ни посрещна с необичайните за това време от годината дъжд и вятър. Преди моста, по който ни предстоеше да преминем по посока на центъра на града, на електронни табели беше отбелязана скоростта на вятъра, а тя в момента на нашето преминаване беше 84 км/ч! Да, определено бяхме “късметлии”.

Без да губим време, ние се отправихме към центъра на града. Бързо открихме място за паркиране под стените на Дубровнишката крепост. Цената за 1 час беше 5 куни и ние решихме, че ще платим за 4 часа. Дъждът не спираше и ние, екипирани с дъждобрани и чадъри, навлязохме на територията на стария град през източната порта “Плоче”. Целият стар град е обявен за музей под открито небе под закрилата на ЮНЕСКО.

Днешния си вид крепостта придобива в края на XVII век. Мощните крепостните стени, калдъръмените улички и въобще цялата атмосфера за пореден път ни пренесе в Средновековието.

Не след дълго излязохме на централния площад “Луже”. Тук в стари времена се разполагал и градския пазар. Оттук започва и главната търговска улица “Страдун” или “Плаца”, която пресича стария град по права линия. Интересното е, че някога тук е текла вода, която е разделяла островната част на града от материка. Днес, улицата е покрита с гладки полирани до блясък от милионите туристи каменни плочи. Дъждът и лошото време не бяха изплашили хилядите туристи дошли да се полюбуват на красотите на стария Дубровник. И така, лавирайки между капките и неизменните японски туристи със святкащи светкавици на фотоапаратите, ние също поехме по излъсканите каменни плочи. В другия край на търговската улица се намира знаменитата “Онофриева чешма” или Онофриев фонтан с 16 чучура, по името на архитекта строител Онофрио дела Кава от Неапол. Фонтанът изгубил красотата си след голямото земетресетие през 1667 г. Днес, това е място за срещи и отдих на туристите.

Скоро стигнахме и до западният вход на града при главната градска порта “Пиле”. Това е един от символите на Дубровник и може да се види на много картички с изгледи от града. Тук групата ни се раздели и двама от нас решиха, че задължително ще се качат на крепостните стени. Това удоволствие ни струваше 50 куни на човек. Купихме си билети и ето ни скоро на крепостната стена. Дъждът като по поръчка спря, но не и вятъра, под чиито доста силни пориви ние започнахме нашата обиколка на крепостните стени. Предстоеше ни да преминем почти 2 километра за да направим пълна обиколка на крепоста.

Стените са широки до 5 метра, а височината им е 25 метра. След като се озовахме на крепостната стена, пред погледите ни се разкриха спиращи дъха гледки, които е трудно да бъдат описани. Ансамбълът от приказни сгради на фона на мрачното небе и разбушувалото се море придаваше особено очарование на пейзажа. Отвесните крепостни стени издигащи се от самата вода и яростната игра на вълните разбиващи се в тях представляваха вълнуваща и завладяваща гледка, а разположения срещу крепостта остров Локрум беше потънал в пищна зеленина, която се открояваше на фона на сивите море и небе. Дълго не можех да откъсна очи от това зрелище.

Веселите възгласи на поредната групичка японци ме извади от унеса и ние продължихме напред по стената. Разходката по крепостните стени ни предостави прекрасната възможност да обхванем с поглед целия исторически център на града. Погледнат от високо, градът изглеждаше така, сякаш е излязъл от приказките. Това усещане се усилваше с приближаването ни към „Минчета“ – най-величествената и най-високо разположената кула от ансамбъла на крепостните стени. Оттук разбира се гледката беше умопомрачителна. Целият стар град се виждаше като на длан. За съжаление обиколката на крепостта приключи и трябваше да слизаме.

В момента в който излязохме на главната улица, дъждът отново заваля дори по-силно отпреди. Трябваше да се подслоним някъде докато отмине, затова се присъединихме към останалата част от групата ни, които се бяха приютили в едно уютно кафене на централния площад “Луже”.

След като се поизсушихме отново излязохме навън под неспиращия дъжд и нестихващ вятър за да продължим разходката си из стария град. От двете страни на главната “Страдун” е разположена мрежа от улички, толкова тесни и стръмни, че на места за двама души ще бъде трудно да се разминат. Те ни погълнаха и неусетно ни омагьосаха с атмосферата си за пореден път. Надвисналите над главите ни малки балкончета, пищните корони на смокинови дръвчета и багрите на различните видове цветя – всичко това създаваше невероятно настроение напук на лошото време.

В много от къщите и сградите се разполагат и безброй хостели и частни квартири, които несъмнено през лятото гъмжат от гости. Когато си на такова богато на забележителности място за кратко време, винаги ти остават много неща които не успяваш да видиш. И с нас беше така, знаехме, че не сме успели да видим всичко. Но както се казва, нали трябва да си оставим нещо и за следващия път, когато дойдем в Дубровник.

Времето напредваше и трябваше да се връщаме при колите за да поемем наобратно. Заради мрачното небе вече беше започнало да се стъмва, а нас ни очакаваше обратния не малък път. Сбогувахме се с Дубровник с мисълта, че непременно ще се върнем отново тук някой ден, но задължително при по-хубаво време.

След като излязохме от града, дъждът продължаваше да вали все така силно. Сравнително бързо изминахме разстоянието до границата с Босна и градчето Неум, където решихме да спрем за по едно бързо кафе. Дъждът вече се лееше като из ведро и за секундите в които прибягахме от колата до вратата на крайпътното заведение станахме вир вода. Влязохме в нещо като нашенски хоремаг, понеже вътре имаше и кафене и ресторан и няколко магазина.

Местната валута (босненска марка), се оказа с фиксиран курс към еврото също както и лева – 1.95 марки за евро. Това обясняваше защо цените на всичко ни се струваха някак си близки и понятни. Поръчахме си 4 кафета и две парчета торта, за които заплатихме малко повече от 7 лева. Народни цени! Всъщност и кафето и тортите бяха вкусни ние им се насладихме на фона на отиващия си ден над босненския бряг на Адриатическо море.

Излазът на Босна и Херцеговина на море е само в рамките на 10-15 км., и по тази причина цялото крайбрежие е застроено по подобие на нашето, макар и не с толкова уродливи и грандомански постройки.

Мракът на нощта се спусна и пътят ни продължи сред вятър и дъжд и мъгла. Вече можехме да кажем, че сме били и в Босна и Херцеговина, страна, която несъмненно заслужава да бъде посетена като отделна дестинация. Скоро и граничният пункт се появи и след като преминахме транзит отново се “върнахме” в Хърватска.

Обратният път до Трогир и нашето вилно селище мина с неизменното присъствие на лошото време, което на место прерастваше в истински порой с ураганни пориви на вятъра. Благодарение на отговорните хърватски пътни служби и идеално поддържаните пътища се прибрахме живи и здрави. Изморени, но в добро настроение, ние отново седнахме на трапезата, за да си припомним още веднъж видяното през този наситен с впечатления ден. Следващият беше последен и колкото и да не ни се искаше, трябваше да се сбогуваме с Хърватска.

23.10.2009г. Ден последен. Трогир под дъжда

Последният ден някъде, където ти е било добре и си изживял прекрасни мигове винаги е тягостен. И когато идва моментът на раздялата винаги е тъжно Поне за мен е така. И започналият още от сутринта дъжд сякаш валеше в унисон с моите чувства. В същото време изпитвах невероятно удоволствие от факта, че видях места, за които бях само чувал и мечтал.

Последният ни ден премина в шопинг тур из близките магазини и хипермаркети. Една част от нас останахме в Трогир, а останалите прескочиха до Сплит. Неспиращият от сутринта дъжд бързо превърна Трогир в една истинска Венеция в миниатюра. Видимо беше че градската дъждовна канализация не се справяше със задачата си и на места градчето просто плуваше. Независимо от това ние с удоволствие прекарахме голяма част от деня си бродейки из тесните улички на стария Трогир.

Вечерта настъпи и дойде време да стягаме багажите и да се прибираме у дома. Очакваха ни дълъг път и една непланувана среща с още едно интересно място.

24.10.2009г. Обратно към България през Белград

Време беше да се разделим с гостоприемна Хърватска и да потеглим към родината. Със сълзи на очи под формата на проливен дъжд, далматинското крайбрежие ни изпращаше за да ни посрещне отново някой ден. Близо 400-те километра до Загреб преминаха неусетно в разговори и приповдигнато настроение. З

а съжаление нямахме време да спрем в хърватската столица, и затова продължихме по магистралата по посока на Сърбия. Докато пътувахме времето се оправи и дори слънцето се показа и повиши температурата навън. След кратко чакане на хърватско – сръбската граница, преминахме на територията на западните ни съседи. Още преди да поемем назад, бяхме коментирали, че ще е интересно да спрем в столицата на Сърбия. И наистина, макар, че пътят минава през самия град, Белград винаги остава някак си незаслужено встрани от интересите на всички пътуващи през Сърбия за и от Европа.

И така решението беше взето и ето ни сред усиления трафик на столичния град. Първите ни впечатления след като слязохме от магистралата бяха противоречиви. Да, определено си личеше, че сме близко до София – същия хаотичен трафик, липса на знаци, неработещи светофари, дупки и мръсотия. Дори сградата на централната гара поразително ни напомняше за нашите родни гари. След продължително лутане вече в центъра на града в търсене на място за паркиране най-накрая намерихме закрит паркинг.

Тръгнахме да търсим градската крепост Калемегдан, която се извисява над града. По пътя си срещнахме вежлив сръбски “полицаец”, който успя да ни упъти, обяснявайки през това време на един младеж как не бива да се пресича. Благодарение на указанията на полицая бързо намерихме целта си.

Белградската крепост се извисява над града, заобиколена от красив зелен парк с изглед към влива на река Сава в Дунав. Крепостта датира още от римско време като след това по време на Средновековието многократно е разширявана и надграждана до завладяването и от Османската империя през 1521г. Интересното е че в превземането й през 1867г. основна роля изиграват участниците във Втората българска легия.

Направихме бърза обиколка на част от крепостта и продължихме разходката си в есенен Белград. Насочихме се към централната пешеходна улица, която поразително напомняше на Стария Арбат в Москва. И тук, примамени от аромата им, похапнахме печени кестени, вливайки се в съботната тълпа местни жители.

Времето напредваше, а и умората си казваше думата и трябваше да тръгваме за България. В търсене на изхода към магистралата минахме покрай най-голямата катедрала в Сърбия – Св. Сава.

Излизането ни от Белград можеше да се сравни единствено с лутането на чужденци дошли за първи път в София. След няколко кръгчета, най-после успяхме да намерим верния път и да продължим по магистралата за Ниш, а после Пирот и Калотина. В 22.30ч. благополучно пристигнахме в София.

Заключение

И така, нашето малко 7-дневно хърватско приключение завърши. Спомените за него са се запечатали в съзнанието ми, и ме връщат постоянно на Хърватското крайбрежие – в средновековните градчета Трогир и Шибеник, на приказния остров Хвар, в омагьосаната гора на Кркския национален парк, в подножието на водопада Скрадински бук, и разбира се в Дубровник – перлата на Адриатика.

Сигурен съм, че при първа възможност отново ще се върна в Хърватска, още повече, че в тази прекрасна страна има толокова много места, които си заслужава да бъдат посетени. Надявам се, разказът ми да накара и много други любители на пътешествията да включат Хърватска в своите желани и любими дестинации.

Полезна информация:

Документи

За пътуване с автомобил до Хърватска е необходимо наличието международен паспорт и на т.нар. зелена карта, към застраховката “Гражданска отговорност” на автомобила. Издава се абсолютно безплатно в случай, че застраховката е платена изцяло.

Разстояние

От София до Сплит (през Загреб): ок 1200 км

Местна валута:

KUN Хърватска куна, 1 евро = 7 куни

Бензиностанции

Основните бензиностанции са на местната петролна компания INA, но присъстват и добре познатите ни Lukoil и OMV. Цени: около 1 евро за литър бензин или дизел. Има два вида дизел – Eurodiesel и Plava. Вторият е по-евтин почти два пъти, но не е препоръчителен за съвременните дизелови двигатели.

Тол такси

Сърбия:

Ниш – Белград : 7 евро Белград – до границата с Хърватска: 4 Евро

Хърватска: Средната цена е около 7 евроцента на километър.

Автор: Страхил Попов

Снимки: няма снимки 🙁

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


11 коментара

11 коментара to “До Хърватска и обратно”

  1. Ivan каза:

    Великолепен разказ за едно прекрасно пътуване! Мечтая да имам възможност да посетя местата описани в този пътепис!

  2. GIBI каза:

    Прекрасно пътешествие сте си направили!
    И ние планираме нещо подобно през юни месец. Искам да попитам – има ли газстанции в Хърватска?

  3. Страхотен пътепис, който те прави съпричастен с преживяванията на писателя. Само ми е чудно как без навигация сте се оправяли – доста трудности Ви е създало това! И аз си мечтая за такова пътуване !

  4. go6o каза:

    Супер описание, жалко че лиспват снимки ! Върнах се на някои приказни места. Най-странното е че Западните Балкани си остават табу за нашите туристи , поради недоизживяни предрасъдъци , а са нещо уникално и в световен мащаб .

  5. Стойчо каза:

    Да, Западните Балкани абсолютно незаслужено са пренебрегвани от българите. И тук пак става дума за Хърватска (все пак с „цивилизован“ имидж), ами ако знаете Босна и Херцеговина какво е чудо! Забележката на хърватина по отношение на пътищата в Босна е тотално заблуждаваща – много са си хубави пътищата там, строи се много – и пътища и мостове, и може да има проблем само там, където се строи. Иначе е много красива страна с хубави хора (и душевно – също ;-), с достатъчно добри пътища

  6. Petkan каза:

    Благодарности за труда на автора!
    Все повече българи отиват в Хърватска, а и в другите страни от бивша СФРЮ като туристи, а не само като транзитно преминаващи. Правил съм го и аз на няколко пъти вече. И пак ми се ходи. И пак ще ходя! Има толкова места, които още не съм посетил, а с удоволствие бих се върнал и на вече посетените.

  7. Ема каза:

    Имам един „интернетен приятел“, Джейк от Нова Зеландия. Преди година Джейк ми изпрати един прелестен клип със заглавие „The Heaven“. То едни прекрасни водапади, една свежа зеленина, едни божествени езера! И хора, които вървят по едни тесни пътеки, заобиколени отвсякъде с тази красота. Рай, ама истински рай. Идва дъщеря ми на гости и аз й пускам този клип с гордос и й казвам : „Гледай какви райски кътчета виждат там някъде по Нова Зеландия“. А тя ме изгледа засмяно и каза: Дабе, да, Нова Зеландия, ама друг път. Това са “Плитвички езера”. Аз съм гледала много снимки оттам, защото преди време Цонка и Фиви /семейство, приятели от детинство/, бяха на есккурзия там. Някой ден и ние ще отидам там, защото това е място уникално красиво“.
    Така, че Страхил е бил в самия Рай и добре е, че го е разказал. Дай боже всекиму.

  8. doc каза:

    Благодаря на автора за страхотното описание.
    През есента ми предстои командировка в Сплит и имам един организационен въпрос. Къде мога да обменя левове/евро в хърватски куни? Възможно ли е да се плаща в евро и да не е необходимо да разполагам с хърватски куни?
    Благодаря предварително.

  9. Ани каза:

    И аз благодаря на автора за прекрасния пътепис, надявам се да ми позволи да го цитирам в социалната мрежа Facebook, целта ми е единствено да запозная няколко любопитни читатели с разказа му за Дубровник, като естествено ще изпиша и линка към този сайт 🙂

  10. CrnoVino каза:

    Прекрасен пътепис! Хърватска ни е малко далечко, но си заслужава всеки изминат километър. Аз, лично, мисля да се преселя там за няколко години, но ще изчакам да влязат в ЕС за да паднат разрешителните за работа. Това ми се струва единственият начин да видя поне половината от това, което ми се иска 🙂

    В момента вече може да се ходи до там само с лична карта.
    http://www.mup.hr/52.aspx

    Евро в куни се сменят там в банките. Чейндж бюра нямат. В момента курс – 7,55kn за 1.00€

    Препоръчително е плащането в куни. Взимат и евро, но рискувате да налетите на Трънския курс, а и последващата смяна за самите тях е малко проблемна, защото банките задължително искат документ за законно придобита валута. За чужденците това е документ за самоличност.
    Цените са около 2 пъти по-високи от нашите.
    kava – 5 – 7kn
    pivo, sok – 10 – 12kn
    vino – 70 – 80kn/but
    velika pizza – 30 – 40kn
    http://www.bribir.net/jelovnik.jpg
    http://www.restoran-dp.com/jelovnik/
    Тоест за около 7 – 10€ човек може да се нахрани много добре, ако не търси разни специалитети :))

    Živjeli i sretno svima, koji idu u Hrvatskoj! Bok! 🙂

  11. Liya каза:

    Много полезен разказ за човек, който възнамерява да мине по почти същия маршрут. Целта ни са двата парка в Хърватска – Крка и Плитвички езера. Но сега ще включим и още места по пътя си, защото са прекрасно описани в пътеписа. Маниаци фотографи сме, та дано не се удавим заедно с техниката в търсене на перфектния кадър :))

    Още много щастливи пътешествия Ви желая!

Leave a Reply