апр. 23 2010

Около света наляво (околосветско пътешествие на автостоп)(7):Отново в Аржентина

Продължаваме с околосветското пътешествие на Иван, тръгнал да обикаля света наляво, като единственото му средство за транспорт ще бъде автостопа. Той поддържа сайт за това околосветско пътешествие, а ние ще следим избрани части от неговото пътуване. Започнахме с пътуването от Миндя до Мюнхен. Бяхме във Франция и Испания и пообиколихме Аржентина , Огнена земя и Torres del Paine в Чили и за последно минахме по националния път Каретера Аустрал, свързващ цялостно Чили.

Днес ще се завърнем отново в Аржентина.

Приятно четене:

Около света наляво (околосветско пътешествие на автостоп)

част седма

Отново в Аржентина

След 5 километра вървене едно пикапче ме хвърли до чилийската граница, след което пеш минах и аржентинската. След около 20 дни по Каретера Аустрал отново бях в Аржентина. Първата ми кола обаче беше чилийска. Цялото семейство – мъжът, жената и двете им около 5-6 годишни деца отиваха към Тревелин да пазаруват. Във Футалеуфу няма бензиностанция, затова всички ходят да зареждат в Аржентина. Неудобното обаче е, че не могат да изнасят повече от един резервоар, тоест – никакви туби. Така използват и случая да напазаруват евтино в Аржентина. Купували един чувал брашно и после правели цял месец хляб. Въпросът колко струва чувал брашно в България обаче ме затрудни – кой в България купува брашно в такива количества.

На автостоп около света

Из Аржентина

Около света на автостоп

Из Аржентина

От другата страна на планината пейзажът рязко се промени. Стана равно и жълтият цвят започна да доминира. Скоро

влязохме и в Тревелин,

където ме оставиха.

Погледах сергиите на центъра, където се продаваха разни сладкиши и сувенири, след което отидох до туристическата информация. Бях свикнал да ходя в чилийските, където обикновено няма никой, затова с влизането в аржентинската останах шокиран. Вътре беше пълно с народ и за да се добереш до каките трябва да чакаш на опашка.

Ог Тревлин до Сан Матрин де лос Андес е аржентинската Швейцария.

През лятото де що има народ из Аржентина се юрва да летува в района и по пътищата се точат върволици от коли, пикапи и каравани пълни с цели семейства. Как да е, разбрах каквото ме интересуваше и без да питам. Входът на националния парк струваше 30 песос, което заедно с отдалечеността му от 30 км го правеха не особено привлекателна дестинация за мен, още повече, че снимките, които видях не ме грабнаха хич. Имало езеро (аржентинците се кефят на езера, защото са удобни за пикник), но аз бях вече видял толкова езера, че две-три повече или по-малко все толкова.

Из Аржентина

Из Аржентина

Из Аржентина

Из Аржентина

Хвана си чукалата и тръгнах да се изнасям от града. Времето отиваше към икиндия, а слънцето огряваше жизнерадостно жълтите полета и хълмове. Ако пропуснем поезията, искам да кажа, че мястото плачеше за снимки. От едната страна имаше един привлекателен хълм и с малко налучкване и питане намерих път.
Скрих раницата в шубраците и тръгнах нагоре. Пътят свършваше при една къща, където една жена още отдалеч ми извика “какво търсиш”, на което отговорих “нищо, обикалям си”, след което запраших през тревите нагоре. Чак по-късно, след като се наснимах и слязох към пътя, разбрах, че всъщност съм бил в нечие имение, защото пътят започваше със затворена порта. Аз обаче на отиване, упътен от един човек, бях минал през една странична ограда и не знаех, че има врата. Това обаче въобще не ми попречи след като си напълних вода от бензиностанцията да се върна и да си опъна шалтето, и спалния чувал под няколко дървета встрани от този вътрешен път.

На сутринта се изнизах по някое време и се инсталирах на пътя. Има няма 5 минути и едно бусче с мъж и жена спря и ме откара до Ескел на 25 км северно от Тревелин.

Ескел

е един от най-големите градове в района и рекох да пообиколя из центъра. Минах през нета, позяпах магазините за колела, екипировка, часовници…Тука е добро място да отворя и дума за часовниците. От началото на пътешествието ми, вместо часовник използвах телефона си – Nokia 1101, който обаче ми служеше единствено за часовник и аларма сутрин, тъй като в Аржентина и Чили ползват друга честота. На коледа обаче, точно преди блъскането па Лаго О’Хигинс реших, че 100гр телефон и 200гр зарядно са ми малко в повече за едното време, и зарязах зарядното. От този момент вече близо месец пусках телефона единствено, за да спра алармата сутрин. Това обаче, съгласно разни вселенски закони не би могло да трае вечно и дисплеят го показваше недвусмислено – батерията отиваше към 1 чертичка. Точно затова все по-често се оглеждах за часовник. Някакъв евтин и с аларма. В един магазин видях някакви евтини, но алармата им беше толкова тиха, че не бих я чул буден, камо ли ако спя. Явно нямаше да е сега.

Из Аржентина

Из Аржентина

После намерих и супермаркета. След оскъдицата по Каретера Аустрал, Ld Anonima-та ми се стори като пловдивския панаир (не че съм го виждал, ама не мога да измисля друго сравнение). На всичкото отгоре тая анонима беше по-голяма от другите, които бях виждал в други градове. Тук имаше дори щандове с електроника и дрехи. След половин час мотаене, излязох от магазина с две торби в ръце и шапка на главата. Бяла, с голяма периферия. Направо фешън. Навън беше горещо и слънцето печеше неумолимо, така че шапката беше важна придобивка. Когато стопираш срещу слънцето е направо ужас, ако нямаш сянка на очите.

Намерих градинката в центъра, хапнах и тръгнах да търся туристическата информация. Рекох си – тука няма езера, белким има по-малко хора. Какво ти малко, тука с влизането си вземаш номерче за опашката. Пак разбрах всичко каквото исках без да чакам и питам. Стария патагонски парен влак, една от главните атракции на града тръгваше всяка сутрин в 10, а също така и видях картата на града и разни снимки.

Ескел е град,

разположен в равнината между няколко хълма. Този на север дори не е хълм, а си е истинска планина, висока над 2000 м, по склоновете на която има дори ски писти. Естествено сега всичко беше сухо и оранжево – по склоновете растеше единствено бодливият нисък храст “койрон”. Аз обаче реших да се кача на източния хълм, по който в далечината се виждаха пътеки. От близо обаче, това което смятах за пътека изобщо не беше такова, поради което тръгнах да издирвам път през квартала, който се намираше по склона. По всичко личеше, че това е бедния (нещо като циганския) квартал, което хич не ме радваше, защото имах намерение да си търся място за спане някъде гори. Исках да снимам града по тъмно, защото хълмът беше висок и гледката отгоре беше много добра. Духаше силен вятър, което в комбинация със стръмния наклон правеше издирването на място за спане трудна задача. Някъде горе имаше постройка, която ми приличаше на резервоар за вода и едната и страна беше заслонена от вятъра, така че явно това щеше да е мястото.

Из Аржентина

Локомотивът на патагонския експрес Трончилата

Из Аржентина

Из Аржентина

Времето бавно напредваше – цветовете ставаха все по-наситени, а луната скоро изгря над планината. Накрая се мръкна и градът светна. Времето не даваше признаци за валежи, а и като цяло районът изглеждаше сух, с характерната степна растителност, затова реших да спя само с чувала.
Само се надявах никой да не пристигне посред нощ. Мястото определени не беше добро – на не повече от 100 метра от последните къщи на беден квартал, с черен път водещ до него и до върха на баира, където имаше мирадор и сума пътеки, които по всичко личеше, че се използват активно. Не беше добро, но по-добро нямаше наблизо. Основната последица от това беше насечения ми сън. Спах неспокойно и от време на време в просъница се будех с усещането, че има някой край мен. Естествено нямаше никой и се опитвах да си наложа да мисля, че никой няма да дойде , но не се получаваше добре. На всичкото отгоре някой дойде. Не знам кое време беше, може би около 12 или 1, една кола избръмча наблизо и след малко ме осветиха фаровете и – само от около 3 метра. Не знам какво търсеха тук – може би искаха да погледат града от високо, но когато ме видяха се върнаха назад и продължиха нагоре по пътя. Остатъка от нощта мина без инциденти.

Сутринта рана рано станах и заслизах надолу. Планът беше да намеря подходящо място, където да издебна

Трончилата – стария патагонски експрес.

Това е една теснолинейка, която тръгва от Ескел и пътува до Ел Майтен единствено с туристическа цел. Не запомних подробностите, които прочетох в туристическата информация, но основното беше, че локомотивът е парен и доста стар. Всички резервни части се правят на ръка от ентусиастите, които го поддържат. По пътя на влака има спирки, където влакът се презарежда с вода, а максималната скорост е 40 км/час.

Аз първа намерих къде релсите пресичат улицата на изхода на града, след което тръгнах по тях и скоро намерих добро място за снимане. Засякох колко се бави апарата с една снимка и изчислих, че имам право на 3 снимки. Една в далечина, една когато влакът е почти пред мен, след това три крачки нагоре по хълма и още една снимка с отминаващия влак. В 10 чух парната свирка на локомотива и след 5 минути чух и тракането.

Беше интересно, защото не правеше “татак татак” като нашенските влакове, а правеше “така така така така”, точно като в каубойските филми. Смешното е, че аз видях влака долу горе толкова колкото и вие – тоест на снимките. Докато изпълня процедурата с трите снимки той отмина и не можах да го разгледам извън визьора на фотоапарата.

После продължих малко по линията в търсене на моста, през който да се върна към шосето край града. Имаше ограда, която лесно можех да премина, но постройките от другата страна нещо не ми харесваха. Изглеждаха някак странно. Малко по-нататък стигнах до гробището, където се промуших през теловете и тръгнах надолу. На гробището имаше хора, но аз избрах да попитам за посоката трима работници, които копаеха гроб. Те ми казаха, след което взеха да се бъзикат – умрелите отдавна не били виждали мочилеро да минава от тук (мочилеро идва от mochila – раница). Точно като излязох от гробището, разбрах защо постройките са ми изглеждали подозрително. Това беше военно поделение и в двора му един войник се беше изпъчил с автомат на гърдите.

Очаквах да ми спрат бързо, но шофьорите явно бяха на друго мнение и упорито ме подминаваха, докато сенките на редицата тополи край пътя бавно се скъсяваха. Най-накрая един пич с пикап ме съжали и ме откара до кръстовището 10 км напред. Там пейзажът беше чисто степен – жълти треви и койрон и високи голи хълмове с оранжев цвят. На това кръстовище пък изобщо не чаках. Тъкмо си сложих раницата на земята и едно камионче, което не си знаеше годините ми спря. Караше го младо момче, което обаче не беше много приказливо. Въпреки това, през цялото време се усмихваше, дори когато бензинът ни свърши на 20 км преди дестинацията ни – селото Епушен. Взех да се чудя как така не е съобразил количеството нужна гориво, но после ми присветна, че в тая комионетка едва ли работи датчика за гориво. Проблем обаче нямаше. Пича звънна на майка си и тя, заедно с още един мъж дофтасаха с една кола след двайсетина минути. Носеха нафта естествено, само дето явно целият горивопровод се беше изпразнил и таратайката не искаше да запали, в резултат на което падна акумулаторът. Последва отново “Обади се на приятел”, но аз не дочаках развръзката, защото се качих в колата и заедно с майката продължих към селото. Пейзажът отново се промени. Зеленината се върна, а хълмовете се покриха с гори. Какво хълмове, това си бяха направо планини. Край Епушен дори имаше голямо езеро, което ни видях, защото беше 12 км встрани от пътя. Жената ме стовари на кръстовището, а от там ме взе едно камионче, което разкарваше стоки по магазинчетата в околните села. Навлизахме в туристическа зона – зачестиха табелите рекламиращи хотелчета и бунгала, а край пътя се мяркаха хора по бански, младежи с раници и всякакави други персонажи. Само не разбрах как тоя човек си избива разходите за гориво – в единия магазин стовари две кашончета, а в другите два по едно кашонче. И всичките бяха малки. Ами че то в моето село зареждат по повече стока.

Из Аржентина – Околосветско пътешествие на автостоп

Из Аржентина

Мястото където ме стовари обаче ми хареса. Беше вече късно да продължавам, а и само след 9 км се намираше

градчето Ел Болсон.

Селото изглеждаше, че е пръснато на голяма площ, а къщите, или по-скоро именията бяха свързани с черни пътища. Използвах остатъка от следобеда и хубавото време да се разходя и поснимам. Мястото беше обградено от планини – на запад и юг покрити с гори, а на изток съвсем наблизо се издигаше много висок скалист хребет, който ми напомни силно за доломитите в Италия. Чувствах се щастлив – за пореден път се замислях колко ме кефят малките селца, където природата е на една крачка разстояние.

Нощувах в една барака в едно обявено за продан място, а на сутринта излязох на шосето. Трафикът беше голям, но чаках доста преди един човек да спре с пикапчето си. Откара ме до Бокан, където първо минах през интернета, а после през супермаркета, сред което хапнах в една градинка доста стабилно. Този град нещо не ми харесваше – изглеждаше прекалено хаотичен и се чудех, защо е една от израелските спирки. После си спомних – имало наоколо някаква ферма, където се пушело яко трева. Мен това обаче не ме грееше, затова се ориентирах към изхода.

Из Аржентина – Околосветско пътешествие на автостоп

Из Аржентина

Там чаках над 2 часа и никой не се сещаше да спре. Аз пък глупаво упорствах и не отивах на бензиностанцията 300 метра напред. Накрая обаче ми писна и надвих ината си. Попитах няколко човека накъде отиват, като най-оригиналния отговор беше “В къщи”. Там обаче имаше и един спрял голям камион, и когато шофьорът му – съвсем младо момче се появи го попитах накъде отива. Беше към Барилоче и ме взе. Пътьом си поприказвахме – бил на 23 години и имал бебе, а жена му го тормозеше с дълги разговори по телефона. Накарах го да ми спре до едно селце – Виша Маскарди. Беше около 11 вечерта и той се почуди, като видя, колко миниатюрно е селото. То всъщност май трудно би се класирало за село. Попита ме сигурен си съм, че искам да сляза там, на което отговорих утвърдително. Пътят към Серо Тронадор започваше от там, а и в картата ми имаше отбелязани някакви пътеки из планината, така че исках да видя каква е хавата. В тъмното намерих едно хубаво окосено място под няколко дървета и си опънах шалтето и чувала, хапнах надве натри и легнах да спя.

Аржентина – Околосветско пътешествие на автостоп

Пътят

Парк Nahuel Huapi

На сутринта беше облачно, но изгледи за валеж нямаше – май бях извадил късмет през нощта. Първата работа беше да се огледам наоколо, защото вечерта беше тъмно и сега за пръв път виждах пейзажа. Наоколо се издигаха два планински масива. Съвсем близо трябваше да има и огромно езеро, но явно се криеше зад хълма. Мъничко по-късно разбрах, че пътят към

Серо Тронадор (Cerro Tronador)

започва около 300 метра надолу по шосето и тръгнах да видя какви са цените. Входът беше малко по-надолу и там се бяха наредили няколко автобуса в очакване да си платят 30 песос. Не ме изкефи цената. Също така не ме кефеше и че върхът беше на 50 км навътре, което значеше, че трябва да стопирам туристически коли, които обикновено са фрашкани с народ и багаж. Трябваше да се върна по същия път, което също не ми харесваше. Явно нямаше да се ходи нататък. Една рейнджърка ми каза, че пътеката в близката планина, отбелязана на картата ми, не съществува и ми даде друга карта – по-точна. По всичко личеше, че ще продължа напред към Барилоче (Bariloche) и ще се кача до рефухио (хижа) Фрей (Refugio Frey). Вила Маскарди (Villa Mascardi) обаче беше на свръхкофти място за стопиране – баир и остри завои, и след като почаках двайсетина минути без резултат, измислих едно от най-глупавите неща, които мога да измисля. А именно – да ида до въпросната хижа пеш. Естествено, в планинските хижи се ходи почти винаги пеш, но аз имам предвид петнайсетте километра по шосето, които ме деляха от началото на 9-километровата пътека, заобикаляща едно голямо езеро. Рейнджърката ме беше предупредила, че този път е дълъг и е по-добре да ида до Барилоче, от където да ида до Виша Катедрал (Villa Catedral) в подножието на Cerro Catedral и да хвана нормалната пътека, но аз вече си бях наумил да мина по дългата. Купих един голям самун хляб и едни кренвирши и тръгнах.

Аржентина – Околосветско пътешествие на автостоп

Аржентина

Аржентина 21 Околосветско пътешествие на автостоп

Вървене, вървене...

То не бе вървене, не бе чудо. Едно слънце като пекна – жега, жега, не се върви. На всичкото отгоре по страничната лента на шосето имаше сума камъчета, които правеха ходенето направо неприятно – ако изобщо може да бъде приятно с 25 кила на гърба. А по шосето летят ли летят аржентинските отпускари…

Най-накрая (след не знам колко часа) стигнах мястото, от което трябваше да започне заветната пътека. Това хубаво, само дето нея я нямаше. На нейно място имаше един черен път, преграден с мрежа, на който се кипреше табела… не, две табели, с надписи “Частна собственост” и “Не влизай”. И сега каквооо?? Дори съществуването на пътеката беше под въпрос. Да продължа към Барилоче? Или да попитам в къмпинга, чиято табела бях видял 200 метра назад? Хайде към къмпинга. Той се оказа на почти половин километър навътре. Разпитах човека, който стоеше на входа и той ми каза, че имало пътека, която водела към някакъв водопад, и че в началото трябвало да мина през къмпинга по брега на езерото, след което да продължа да вървя по брега. Все още не се чувствах никак сигурен дали има цялостна пътека или не, но въпреки това тръгнах. Началото беше лесно – плаж, вълнички, къмпингари, пясък и камъчета. Когато стигнах обаче до ръба на езерото, тоест там, където вече оформилата се от конски копита пътека завиваше, за да го заобиколи, нещата се влошиха. Започнаха едни стръмни изкачвания, слизания, промушвания през тесни участъци, вървене по ръба на каменни ръбове над езерото (тия 2-3 си бяха направо опасни)… почти досущ като онова обикаляне на Lago Desierto, само дето тук беше сухо. Пътеката нямаша край, а раницата вече ми тежеше като труп на гърба. Като добавка към умората се прибавиха болки в глезените и дори слаба болка в дясното коляно – нещо, което не се беше случвало никога. Бях извървял около 21 км и трябваше да спра. Направих го на едно място, където брегът се изравни, образувайки полуостров с много хубави места за палаткуване. Не знам защо в началото си представях заобикалянето на езерото като разходка по черен път, но оттук насетне едва ли ще тръгна повече около някое езеро. Поне гората беше красива – високи койуе (coihue), под които растеше онова растение от бамбуковото семейство, което за простота ще наричам бамбук.

Аржентина – Околосветско пътешествие на автостоп

Кондор?

Аржентина – Околосветско пътешествие на автостоп

Планини и долини

След известни колебания реших, че е опасно да опъвам само мрежестия слой на палатката, и не сгреших. По някое време на сутринта заваля. Ама здраво. С много вятър, който за щастие не връхлиташе с всичка сила върху палатката, защото бамбуците и дърветата наоколо го спираха. Към обед слънцето взе да си пробива път през облаците и сметнах, че е време да продължа, колкото и да мразя да опаковам мокра палатка.

Оттук нататък пътеката трябваше да започне да се изкачва. Бях предвидил това вечерта и сега бях подготвен – имах две идеални бамбукови щеки, с които да си помагам нагоре. Краката ми се бяха възстановили, с изключение на леката болка в коляното и единственото нещо, за което съжалявах от предния ден, беше изгубеният хляб. Той се лангъркаше в една найлонова торба, вързана за раницата, но при някое от многобройните промушвания между дърветата тя се беше съдрала, а хлябът – паднал.

Продължих напред и скоро пресякох една река, която беше нещо като маркер – според картата, пътеката трябваше да завие нагоре точно там. И тя започна да завива, но много плавно. В началото настроението ми беше идеално – вървях си спокойно, спирах да снимам, въобще – кеф. После обаче пътеката подозрително продължи да следва линията на брега, макар че се издигаше във височина и се отдалечаваше от него. До настоящия момент нямаше кьорава маркировка и лееееко взех да се притеснявам, че може чисто и просто да зобиколя цялото езеро, без да стигна до хижата. Тъкмо когато притеснението ми започна да нараства, стигнах един кръстопът с табели. Ура – на прав път бях! Прав, прав, ама баир… и с всеки метър все по-баир ставаше. Очакваше се да се издигна с около 1000 метра. Според табелата ми оставаха 3 часа. По-нататък стигнах до друг кръстопът – там се включваше нормалната пътека, идваща от Виша Катедрал. Тъкмо го подминах и застигнах мъж и жена аржентинци, с които общо взето продължихме заедно нагоре. После срещнах и една групичка от 5 пича, живеещи в Барилоче, които бяха нарамили палатките и се качваха също нагоре. За щастие, палаткуването около хижата беше напълно безплатно. Остатъкът от пътя направо ми взе здравето. Слизащите казваха, че остава малко, но това малко за мен беше повече от много. Най-накрая със сетни сили се добрах до заветната цел на 1700 метра надморска видочина. Горе духаше много студен вятър и беше почти облачно, но пък гледката беше жестока. Хижата се намираше на брега на неголямо езеро от типа на нашенските езера в Рила и Пирин, а зад него се издигаше една стена от множество скални върхове и игли. Явно точно този вид на върха е дал името му – Серо Катедрал.

Argentina – Околосветско пътешествие на автостоп

Хижа под зъберите

Аржентина – Околосветско пътешествие на автостоп

Зъбери

В хижата храната беше потресаващо скъпа, но поне можеше да се стои на топло без пари. Местата за палатките се намираха край хижата и бяха заслонени от ниски стени от струпани камъни. Аз си харесах едно място, което се намираше точно пред една колибка, в която имаше голям контейнер за вода. След като си инсталирах палатката, се изкачих по левия склон над езерото, за да поснимам. Мястото беше надхвърлило очакванията ми. Като слязох долу, заварих петте момчета от Барилоче да кладат огън, въпреки че беше забранено. Смятаха да варят ориз, тъй като носеха само това и спагети. Привикаха ме да постоя да си полафим и да хапна с тях. После извадиха и една китара, и тъкмо да направят второ огнище, се появи един пич, който им напомни, че е забранено да се пали огън и ги накара да го изгасят. Мен пък ме предупреди, че на сутринта ще кацне хеликоптер много близо до палатката ми и ще трябва да я махна преди 9 ч. После го поразпитах за продължението на пътеката нагоре, след което се ориентирах към заспиване. Беше се изяснило и очаквах да бъде студено, затова се навлякох добре преди да се намъкна в чувала.

Оказа се дори по-студено, отколкото очаквах. Всъщност, беше най-студената ми нощ до момента и не успях да спя нормално. На сутринта видях, че където е имало вода по земята, е замръзнала.

Аржентина – Околосветско пътешествие на автостоп

Аржентина

Аржентина – Околосветско пътешествие на автостоп

Горски цветя

Събрах багажа, оставих раницата до хижата и тръгнах нагоре. Храната ми беше недостатъчна, за да продължа до следващата хижа, затова бях решил да се изкача само до най-високата точка, откъдето се открива гледка към другата страна. След едно стръмно изкачване стигнах до друго, по-малко езеро, а след още едно, още по-стръмно изкачване, стигнах и до крайната ми точка. Оттам се откриваше мащабна гледка – на запад, наред с множеството планински върхове,

се белееше първенецът Серо Тронадор (Cerro Tronador), а на северозапад се синееха водите на Лаго Науел Уапи (Lago Nahuel Huapi),

осеяно с множество острови и полуострови. После се върнах до хижата, където петимата любители на огъня бяха впрегнати в “доброволна” работа – пренасяха строителните материали, които хеликоптерът донасяше вече за четвърти път. Хапнах и тръгнах да слизам към Виша Катедрал. Пътят беше дълъг и въобще не беше славен. Докато стигна до курортното селище, направо каталясах. А долу беше лудница – коли, туристи, джангър, врява… Купих храна и тръгнах да диря място за спане. Избрах си една посока и тръгнах по някакъв черен път, който изглеждаше, че се изкачва към антените на близкия хълм, който от своя страна беше част от масива на Серо Катедрал. Преди да стигна антените обаче намерих отбивка, която минаваше през хубава поляна, а от хълмчето до нея се откриваше хубава гледка към езерото долу.

Аржентина – Околосветско пътешествие на автостоп

парк Nahuel Huapi

Аржентина – Околосветско пътешествие на автостоп

Пътешественици

Аржентина – Околосветско пътешествие на автостоп

парк Nahuel Huapi

Нощта беше хладна, а сутринта росна и влажна. Чудех се какво да правя – дали да опитам да продължа на север по една пътека, която визуално изглеждаше, че води на север към едно друго селище до езерото, или да се кача на най-ниската глава на Серо Катедрал, откъдето се откривала идеална панорама на север. След дълго мислене избрах второто. Скрих раницата в храстите и тръгнах към антените, откъдето започваха ски лифтове, които не работеха по обясними причини. Тръгнах да се изкачвам под единия лифт право нагоре. След час и нещо и 800 метра денивелация, се добрах до върха. Гледката наистина си заслужаваше, дори 5-те часа, които чаках там. Горе нямаше никакви хора, с изключение на един американец, който беше там, когато пристигнах, след което тръгна надолу.

Около час преди да мръкне заслизах, но този път по серпентините на ски пистата, и за нула време бях долу и опъвах пак палатката.

На сутринта слязох в селището и се случи така, че имаше автобус от градския транспорт на Барилоче след 10 минути и го хванах, вместо да се занимавам да стопирам туристическите коли, които така или иначе бяха доста малко в тази посока.

Продължението:

Околосветско пътешествие на автостоп(8): Пустинята Атакама>>>

Автор: Иван Иларионов

Снимки: авторът

Разказът е със запазени права, включителното и правото по преценка на автора разказът да бъде изтрит от интернет

Авторът се нуждае от финансова подкрепаМожеш да пратиш колкото поискаш и колкото пъти желаеш. Дневният ми бюджет ще бъде едва 5 долара, така, че дори и дребните суми ще бъдат високо оценени.“ Вижте как да помогнете

Patepis.com не печели от този призив

Още снимки от това пътешествие:


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

en.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


2 коментара

2 коментара to “Около света наляво (околосветско пътешествие на автостоп)(7):Отново в Аржентина”

  1. Ema каза:

    Иване, Иване, къде чак си се забил!
    Прекрасен разказ и още по-прекрасни снимки. Благодаря за това че те има на този свят, за смелостта ти, за това , че упорито и с къртовски усилия успявяш да се до мечтаните цели и дестинации, през чукари, несгоди, и реални опасности.
    За първи път ми се случва да прочета нещо такова и много се разстроихза хляба. Ама да знаеш само как ме доядя за изгубения хляб! Поставих се за момент на твое място. А и се притеснявам за теб като си те представя по онези чукари и безлюдни пътища и стръмни каменисти пътеки, с този тежък товар на гръб, при това сам самичък!

  2. […] Продължаваме с околосветското пътешествие на Иван, тръгнал да обикаля цвета наляво, като единственото му средство за транспорт ще бъде автостопа. Той поддържа сайт за това околосветско пътешествие, а ние ще следим избрани части от неговото пътуване. Започнахме с пътуването от Миндя до Мюнхен. Бяхме във Франция и Испания и пообиколихме Аржентина , Огнена земя и Torres del Paine в Чили и за последно минахме по националния път Каретера Аустрал, свързващ цялостно Чили, а за последно се върнахме малко в Аржетина […]

Leave a Reply


Switch to mobile version