апр. 14 2010

От Никагуа до Хондурас на мотор (3)

Днес ще завършим пътуването на Георги Лозев (автор на „Аз, легионерът“) из Никарагуа и Хондурас. Започнахме с фундаменталния въпрос какво да правим с журналистките, а за последно го оставихме пред границата на Хондурас.

Приятно четене:

От Никагуа до Хондурас на мотор

част трета

На мотор към Тегусигалпа (Хондурас)

Понякога трябва и да се почива 🙂

Ето как журналистката бе видяла нещата през своя поглед:

Какво чувстваш, когато пътуваш на мотор с пълна газ? 140 километра в час… 160… 180… Ръцете ми се изпотяват, кожата ми настръхва, а вятърът се блъска в лицето ми с такава скорост, че бузите ми се дръпват назад и танцуват със звука на скоростта. Когато влизаме в завой, светът застава на една страна, а аз съм почти паралелно на земята, сякаш изведнъж гравитацията е изчезнала и ме обзема това ужасно чувство, че ще се размажа по асфалта, като масло върху филия хляб.

Стискам силно зъби, за да задържа колкото се може по-стабилна челюстта си. Вместо крака чувствам два хамака и ме е страх, че сърцето ми ще изскочи през устата от толкова туптене.

Няма връщане назад. Един път качена на Харли, трябва да продължа пътуването. Вече бях казала „да”, за да премина 470 километра заедно с клуба на „Буталата“ до Тегусигалпа, където те щяха да участват във „Biker fest 2010”.

Бях почти убедена, че няма да стигна жива до Естели. По пътя всеки завой ме оставяше без дъх. „Само трябва да се отпуснете и ще видите, че ще изпитате удоволствие“ – ми повтаряше непрекъснато Джовани. Само че да пътуваш на мотор със скорост 160 км в час и на завои, вярвате или не, ми изглеждаше абсолютно самоубийство.

– Това е любимият ми участък. Обожавам завоите. – викаше Джовани.

Той накланяше тялото си с такава лекота, че всичко изглеждаше нормално. За разлика от него аз се бях вдървила и стоях като кол. Отказвах да наклоня тялото си, тъй като чувствах, че падам върху асфалта. Пътувах напрегната до крайност. Ръцете ми се потяха. Чувствах че ще глътна оная жълта ивица, която разделя шосето. Беше нещо странно -да се чувстваш жива, а да си толкова близо до смъртта.

Джовани увеличаваше скоростта, а аз си измислях разни историйки. Всичките за катастрофи, смърт и трагедии. Нито една позитивна мисъл.

И ето че отново идваше поредния завой. Джовани беше толкова ентусиазиран. Изведнъж видях една кола, която изпреварваше и влезе в нашето платно. Затворих очи, притиснах крака и се хванах с всички сили. Сякаш щеше да послужи за нещо да се хванеш за някои, когато пътуваш със 160 км в час на мотор.

Без да трепне Джовани се отклони и мина се размина между двете коли на едно разстояние, което изчислено според моите опънати нерви не бе по-широко от метър.

На мотор към Тегусигалпа (Хондурас)

По бензиностанциите



– Можете да викате – каза ми спокойно той.

И изведнъж из дълбините на дробовете ми се изтръгна един толкова освобождаващ писък. Благодарях, че съм все още жива. Сърцето ми щеше да изскочи и не можех да контролирам треперещите си ръце. Дишах дълбоко и изведнъж се появи един идиотски въпрос:

– Имал ли си катастрофи с мотор?

Джовани се засмя:

– Имал съм осем катастрофи за 31 години около моторите. Никога на път. – успокои ме той. – Това, което почувствахте преди малко, не беше страх. Това е чист адреналин. Обещавам, че няма да ви се случи нищо.

Моят живот бе буквално в неговите ръце. Трябваше да повярвам в момчето с голямата усмивка. Нямах друг избор.

Когато пристигнахме в Естели, вече си бях спечелила една болка в гърба идваща, от първия и стигаща до последния прешлен. Също така имах и бонус изтръпнал задник”.

Оставих за няколко секунди списанието и си припомних за миг моето първо докосване до моторите през далечната 1991-а година в родна България. Тогава смених стария Москвич 12, за един МZ и от онзи момент моторът стана част от мен. Далечната ми юношеска мечта да препускам волно върху Харли се превръщаше в реалност. Само месец преди събора в Тегусигалпа си бях купил на старо един Харли Дейвидсън 1340сс, изработен през далечната 1990-а – годината, в която този мотор се бе превърнал в моя мечта. Все още карах „Сянката“ тъй като новият ми мотор-мечта, го приготвях за едно легендарно пътуване по ROUTE 66. Смятах да осъществя това приключение преди 2012-а, тъй като според календара на маите, после не се знаеше точно какво ще стане с Америка.

„Буталата” ме приеха сред тях през 2004-а, когато бях с една Хонда 600сс, която не отстъпваше по нищо на повечето от моторите в клуба. Кланът приемаше всеки мотор в стил чопър или къстом, с двигател над 600сс. Това, което се ценеше бе пилотът, без значение откъде е и колко пари има. Точно това правило ми бе допаднало най-много от устава на    ,,Буталата“ и така намерих нещо сродно между тях и Чуждестранния Легион. Важен бе човекът, а не произходът му или материалното му положение. Сред нас освен никарагуанци имаше рокери от Франция, Испания, Германия, Салвадор, Коста Рика, Щатите, Канада и за капак един кореец.

На мотор към Тегусигалпа (Хондурас)

На път

Отново се замислих за пътуването към Тегусигалпа и за това как въпреки напрежението след случката с бика, отново бях застанал на чело на групата рокери.  Отварях си очите на  четири и бдях за всяка дупка по асфалта. От Естели до Тегусигалпа, дадох всичко от себе си, за да пътуваме безопасно. Сред планините се натъкнах няколко пъти на цели стада, които бяха задръстили пътя и в двете платна, но всеки път успявах да предупредя хората си навреме и да намаля скоростта. На двайсетина километра от Тегусигалпа, тамошният клуб бе изпратил хора да ни посрещнат и моята задача се улесни значително. Когато слязох от мотора, за пръв път усетих, как товарът на отговорността се смъкна от плещите ми. Гийермо се приближи към мен и ме тупна по рамото:

– Браво бе пич, ти успя да ни докараш всички заедно. За пръв път групата не се разцепи. Спечели си лидерското място и за обратния път.

– Когато започнете да разбирате какво означава дисциплина, може и да се получи нещо по-добро – засмях се аз.

– Стига глупости, по-добре от това едва ли може да се получи. Извадихме и късмет с кравата. Оцеляхме всички.

На мотор към Тегусигалпа (Хондурас)

Добър ден!

Никой не спомена, за случилото се докато пътувахме, но като слязохме от моторите, първият тост бе за късмета, който ни бе спасил. Ние, които обикаляхме постоянно на две колела, осъзнавахме риска, който сме поели и неведнъж бяхме усещали някаква сила, която бдеше над нас. Журналистката бе мъртва от умора и се затвори в стаята си. Трябваше да я извадим оттам, за да хапне нещо и да сподели поне част от купона с нас. Всички я успокояваха и се опитваха да я въодушевят, но когато рок групите застъргаха по китарите си и паркингът на хотела се превърна в сцена за спонтанен рокмаратон, тя отново настоя да се прибере в стаята си. Бе пълно с момичета, които искаха да се снимат с нашите мотори и да се слеят с ритъма на купона, но нашата журналистка определено не бе от тях. Тя като че ли наистина се чувстваше на работа.

Към два през нощта, коремът ми застърга по-яко от жиците на китарите, тъй като се бе освободил от напрежението и искаше своето. Запалих мотора и без каска и документи излязох по улиците на Тегусигалпа. Най-младият от клана Хосе Кахина, който също бе умрял от глад, ме последва. Той винаги искаше да участва във всичко ново.

В Хондурас бяха пристигнали поне 200 мотора за събора и по улиците на столицата бръмчаха огромни двигатели от всички страни. Разбира се, останахме в централната част на града, тъй като по покрайнините животът нямаше стойност и рискът бе огромен. Сирената на полицейска кола запищя зад нас и усетих как Хосе намали скоростта. Махнах му да не спира и продължих спокойно към бензиностанцията. Тази нощ бе наша. Полицията бе тук, за да ни пази, така че Хосе нямаше от какво да се плаши. С купона, който вдигнахме, показахме на света, че Хондурас отново е поел по пътя към демокрацията и няма нужда да се измислят истории, че в тази бедна страна има военна диктатура.

След два дена купон, отново запалих двигателя на своята Хонда и поведох обратно момчетата към Манагуа. Стресът от първия ден бе удавен в алкохол и бе забравен завинаги. Карах уверено по обратния път към Никарагуа, наслаждавайки се на моторите, които виждах в огледалото си.

Бе неделя и пътищата бяха празни. В последните километри всеки дръпна ръчката на газта и групата се поразцепи. Няколко мотора ме изпревариха, нарушавайки устава, тъй като по принцип никой нямаше право да изпревари лидера. Но все пак бяхме рокери, а не войници. Уставът бе направен, за да се нарушава. Не можех да спра жаждата им за висока скорост просто така. На свой ред дадох газ и след преброени минути надминах всички и отново заех мястото си на лидер. Завърнахме се невредими в Манагуа и пътуването завърши с поредния тост със студена бира. Всички бяха доволни, а аз се почувствах удовлетворен от това, че мисията ми да ги върна живи и здрави, бе изпълнена.

На мотор към Тегусигалпа (Хондурас)

Из Централна Америка

За учудване на всички журналистката бе усмихната и ни прегърна един по един за сбогом.

– Накрая усетих, какво е да си част от „Буталата“. – усмихна ми се тя.

– Струваше си значи да береш страх, залепена за Джовани. – засмях се аз и я прегърнах приятелски, след което я върнах на гаджето й, което я чакаше притеснено отстрани. Той бе дошъл да я посрещне и вече нямаше търпение да си я прибере и отдалечи от нас.

Докато четях „рокерските хроники“, които бе изписала си помислих, че наистина човек започва да изпитва удоволствие от лудите си постъпки, едва когато се освободи от страха.  Дори да е само за миг, си струваше:

„В тази група има французи, българи, чилийци и разбира се никарагуанци. Има млади и стари. Всъщност това, което ги обединява е страстта им към моторите и пътят. Те са като едно голямо семейство.

Най-младият от групата е Хосе Алберто Кахина, едно високо, мускулесто и мургаво момче. Докато кара не спира да се усмихва. Вдига шум с бръмченето на двигателя си и на лицето му се изписва най-заразяващата усмивка.

Това е неговото първо далечно пътуване и отзад в един пикап го придружават баща му, майка му и сестра му.

Сред групата Хосе изглежда доста срамежлив. Почти не говори и изглежда, че все още не е част от този откъснат свят, изпълнен с красиви жени и алкохол.

Моторите без съмнение привличат жени. Има и алкохол. По време на празника, организиран в хотел Флоренция, десетки момичета пристигат, за да се снимат с моторите и техните собственици. Някои от тях имат късмет и рокерите ги канят на един “ride“ на следващия ден. Други успяват да потанцуват и да пийнат бира с групата.

Към единайсет вечерта решавам да се отправя към леглото. Да се подготвя психически за пътя в неделя.

За връщането ще ви кажа само, че се научих да се наслаждавам на завоите. Този път реших да почувствам това усещане за свобода, за което толкова говорят. Реших да се наклоня заедно с Джовани на завоите. Реших да стана част от това, което изглеждаше като електронна игра.

Този път се насладих на планините и хълмовете, които сякаш бяха извадени от пощенска картичка. Този път разперих ръце и усетих, че се бях откъснала от този кабел, който ме свързваше с реалния свят.“

Край

Автор: Георги Лозев

Снимки: авторът

Свички снимки от Никарагуа и Хондурас:

PDF Converter    Изпрати пътеписа като PDF   


One response so far

One Response to “От Никагуа до Хондурас на мотор (3)”

  1. Ema каза:

    Георги, благодаря ти. Дочаках и продължението на разказа ти.
    Много сте ми интересни всичките, които имат смелосттта да яхнат тези „зверове “ и хукнат да се надбягват с вятъра. И въпреки това, че съм жена, при това на много години, не спирам да се възхищавам на вида им и да снимам интересни мотоциклети, де къде ги срещна паркирани по улиците на София. С тези снимки радвам предимно малкия си внук, който е на 10 години и не спира да рисува коли и мотоциклети. По Великден бях в Истанбул и там снимах три различни по дизайн огромни мотоциклета, защото ми бяха интересни и защото носят едно неповторимо визуално напрежение. А пък представям си какво е да си „водач“на мотоциклет, препускащ по невероятно красивите природни кътчета на света!

Leave a Reply