Когато Жоро ми предложи настоящия разказ приложи към него и албум със снимки. Мдаааа болеше ме сърцето, когато ми се налагаше да ги смалявам, за да успея да ги кача тук – страхотна красота, направо като за картичка. Пълната колекция снимки е в галерията в края на разказа.

Приятно четене с югославския Великден:

Великден из бивша Югославия (Черна гора, Дубровник, Мостар, Сараево)

Пътуване до перлите на Адриатика

Едва завърнал се от шеметния концерт на Рамщайн в Белград, вече трябваше да стягам куфарите за ново завръщане в пределите на бивша Югославия. Този път идеята дойде спонтанно, с Девора решихме, че искаме да отидем в Хърватска за Великден. Беше ни омръзнало едно и също всяка година – козунаци, яйца, роднини и нищо вълнуващо. Така и направихме – след кратко ровене в интернет изникна чудесна оферта за автобусна екскурзия. Засуках мустак само като прочетох за какво иде реч. И така, пет дни в Будва и Котор (Черна гора), Дубровник (Хърватска), Мостар и Сараево (Босна и Херцеговина).

Предимствата на автобусните екскурзии са малко, но са съществени.

Едно от тях е възможността да се отпуснеш напълно и да забравиш всички организационни въпроси, свързани с такси, резервации, места, хотели и прочее досадни глупости. Плащаш си накуп цената на екскурзията и оттук насетне драгият екскурзовод има грижата да се чувстваш добре. Оттам и второто предимство – винаги, колкото и да си предварително подготвен фактологически, е полезно да имаш под ръка бъбрив екскурзовод, който да обяснява на драго сърце коя е реката, покрай която преминаваш, каква е историята на града в който влизаш и всякакви полезни факти. Малка част от тях дори да ти се набият в главата, пак е от полза.

Недостатъците са повече.

Но при една хубава екскурзия с много положителни емоции дори те остават на заден план и не позволяват да се помрачи картината.

Пътуването започна по добре познатия маршрут. От Калотина към Ниш, многото тунелчета и автобусът закриволичи из централна Сърбия. Само че вместо да продължи към Белград, се изхлузи през Кральево и Крушевац на юг в посока Черна гора. Живописни гледки се отвориха по пътя. Пролетта тъкмо разцъфваше на Балканите и за радост на очите пейзажът изобилстваше от пасторални гледки – отрупани с цвят дръвчета, цветни градини, ярко зелени полета. На юг обаче картината постепенно се промени. Издигнаха се Динарските планини и стръмните им каньони, които оставиха зелените полета само в пожелателното. Не че гледката не си струваше де – река Тара, покрай която пропътувахме известно време, е страхотно нещо – изумруденозелена вода на дъното на страхотив каньон, заобиколена от огромни зъбери и остри завои. Предстоеше ни да видим и друга такава река с още по-чудноват цвят – Неретва. Но за това – по-нататък.

В Черна гора

пристигнахме смазани от път.

Около 750 км. лежаха зад гърба ни и близо 17 часа, убити в път, безсмислени пиш-паузи и висене по граници. В това е и една от трагедиите на бивша Югославия, както щяхме да видим съвсем скоро. Не пиш-паузите, разбира се, а именно границите. Точно в този район те са особено много и пораждат недоумение. Черна гора, след нея граница с Хърватска, изведнъж нова граница, за да може Босна да се порадва на своите 20 км. крайбрежие и само след миг – о, граница – отново Хърватска. Едва се окопитиш и ето ти Босна – ръждива бариера, ламаринена барака и двама умрели от скука полицаи. Но бавенето си е бавене – гледат се паспорти, както си му е редът.

Черна гора

се появи в целия си блясък пред нас едва на сутринта. След мощна вечеря в хотела изтерзани се излегнахме да спим и чак когато слънцето се издигна на идния ден се решихме да ходим на първа среща с Адриатическо море. А то ни се показа в изключително гальовна светлина – в още пустия от туристи

град Будва

изтичахме на обезлюдения плаж и пред нас се разкри невероятната красота на Адриатика – блестящи гладки води с мек синкав цвят, много бистри и чисти. През Средновековието Будва се е наричал Бъдин и е бил част от българската държава. Почувствах се някак странно приятно, като се замислих, че в малкото си излизания из чужбина досега почти винаги съм обхождал все места, принадлежали в даден момент на България. Затюхках се при вида на това море – не знам за Бялото, ама барем да си бяхме оставили късче от Адриатика!

По пътя за Стария град спираме за кратка фото-пауза на пътя над

остров Св. Стефан.

Едно мъничко петънце, съединено със съвсем тънка ивица суша с крайбрежието, но отрупано с цял куп масивни старинни каменни здания. Обясниха ни, че преди години целият този комплекс бил луксозен хотел, но после занемарен. В момента островът е затворен за туристи. Носят се слухове, че е купен от частни лица. Чудно. Да си имаш остров, при това като този тук, никак не е зле.

В Стария град на Будва

човек се чувства като в куклен свят. Тесни, изцяло каменни улички, прозорчета с бели и морско сини капаци, статуи и кули. Абсолютен средновековен град, при това толкова добре запазен! Хората си живеят в това нереално място, от прозорците виси пране, но за мое учудване то не загрозява картината, а напротив – придава някаква живост. Сякаш бяхме в реклама на прах за пране. Но по-аристократично. Излизайки извън стените на своеобразната крепост, човек сякаш е прекосил границата на два свята. Аристократичният студен отблясък на масивните камъни отстъпва място на палми, добре поддържани градини, лъскави яхти и над всичко това…огромни планински масиви. Изумителна гледка – стръмната планина се спуска изведнъж надолу, оглежда се в гладкото море и позира за фотолюбителите като нас. Истинска наслада за нашия Nikon D60, който самоотвержено ни придружи на това пътуване.

След разходката в Будва ни предстоеше поредното нереално изживяване. Този път в

Котор

На пръв поглед, същата история – дебели каменни стени опасват стар средновековен град. Отново огромни канари пъчат гръд над града, само че погледът лесно може да различи как крепостната стена не свършва около града, а започва да криволичи нагоре в ската, материализирайки сложна отбранителна и наблюдателна система от стени, стъпала и кули. Китайска стена в джобен, черногорски вариант! Близо 1500 стъпала до финалното кале, на което гордо се вее червеният байряк с двуглав орел. Да влизаме! На влизане – ново пет. Плаче за Nikon! Фантастични площади, напомнящи за някой италиански град, страхотни часовникови кули, катедрали и навсякъде прозорци със синьо-зелени капаци. Влюбих се в този град! Красота! Не можем да смогнем да разглеждаме, да се любуваме, да слушаме какво ни говорят и да снимаме в същото време (а аз и да цъкам с език и да възклицавам постоянно: “Тююю! Леле!”). 14 църкви, 9 дворци, един куп укрепления и какво ли още не. Впускаме се нагоре по стотиците стъпала, заобикаляйки дръвчета, отрупани с портокали. Местните си ги държат така, някой каза, че били диви (не вярвам много, може би просто искат да ги запазят от тъмни балкански субекти). Пропуснах да спомена в началото, че Котор е разположен в дъното на живописния Бока Которски залив – една причудлива хрумка на природата, наричана от мнозина най-южният фиорд в света. И наистина прилича на фиорд. Катерейки се нагоре, човек не вижда морето, а само залива – толкова криволичещ е той и заобиколен с масивни планински заграждения. Естествена крепост срещу нападатели. С Девора пъплим нагоре и гледаме как постепенно целият залив и града, скътан в него, се разкриват пред очите ни. Червени покриви, яхти и гладка като стъкло вода. Вълшебно!

Катеренето продължава 20-30 минути. Отгоре гледката е спираща дъха. Спираме си дъха естествено и продължаваме надолу, защото ни предстои още пътуване и още места за опознаване.

Пътуването всъщност не е чак толкова много – натоварваме се заедно с автобуса на ферибот, прекосяваме залива и потегляме към

Дубровник

Дубровник

Той не е кой знае колко далече. В късния следобед сме там и е време да опитаме вкусотиите на Средиземноморието на уютната шведска маса в хотела. Странни рибки, разкошни специалитети и прочее глезотии убиват всяка умора в петите и зареждат душата с енергия да поеме още и още емоции. А емоциите едва сега започват.

След Будва си помислих, че съм видял райското кътче на Адриатика. Котор ме накара да осъзная, че греша. Дубровник и островите около него напълно ме шашардисаха и престанах да правя крайни квалификации. Просто тук природата е рекла “Ей ви рай!”. И ей ви рай наистина.

Величествен Дубровник! Майсторска четка има тая природа

Толкова синьо, а сред него фини петънца зелени островчета, за да изникне отстрани една издатина в брега, покрита гъсто с еднакви червени покриви.

От древни дни градът е крепост на спокойствието, културата и мира. Успява да избегне дори турското робство. С пари, разбира се – едно от най-смислените им приложения, като се замисли човек. Само човешката глупост няма край. При обявяването на независимостта на Хърватска в началото на 90-те сърбите обстрелват града с артилерия и флот. Хърватите после бързо възстановяват всичко и днес единствените белези от разрушенията могат да бъдат открити по покривите – на някои личи колко нови са керемидите.

Макар и началото на април, в Дубровник гъмжи от хора. Наближава Великден, народът почива и тълпи туристи изпълват тесните улички на Стария град. Разхождаме се и ние, зяпаме с благоговение, дивим се. Истинска Венеция! Истински Рим! И цените едни римски… Куни да има човек в изобилие и това е. Ама нейсе… След една прилична обиколка на града решаваме да се повозим до съседния остров Локрум. Корабче ни отвежда там за 15 минути. Попадаме в друг свят – растителността няма нищо общо с нашенската, всичко е като някаква джунгла от средиземноморски растения, палми, щъкат пауни, жужат насекоми. Какво посрещане на пролетта само! Разглеждаме някакъв притихнал манастир. За миг се почувствах като герой на Елин Пелин и дори се размислих за черното и бялото зърно. Идилия и спокойствие сред природата само на километър от града. Табелки “Мртвото езеро” ни водят към най-прекрасното кътче на острова – едно мъничко езерце с идеално бистра вода в най-разнообразни нюанси на синьото, с надвиснали над него дървета и примамливо напечени камъни. Събувам се набързо, няма как. Сърце юнашко трае ли, какво като е април! Предвидливо съм се стегнал с бански, прехапвам език и хайдее на тези 12-13 градуса… Блаженство! След малко идват и други сенки от нашата група – пъхтят морно под тежестта на излишното си облекло. Така е то… малко мисъл, ама на място!

В Дубровник оставаме пълни два дни. Пълни три нощи. На втория ден е

Великден

Мързеливият хърватски народ е затворил и последната хлебарница, пуснал е кепенците на де що има магазин или обществена сграда и се е пременил като за празник. Цвърчат момиченца с кошнички с яйца, дядовци с кепета, младежи с девойки… Отзивчива служителка в туристическото бюро ни подарява писани яйца с надпис “Sreten Uskres!” и ни казва да не пропуснем изявата на някакъв певчески състав край брега. Тичаме с Никон-а. На алеята се е подредил кръг от облечени в традиционни дрехи младежи – свирят на струнни инструменти и пеят песни. Красиво. Застрелваме ги на няколко кадъра и блажено се отпускаме на припек, слушайки песнопенията.

Наближава краят на вълшебната приказка. Омитам внушителни количества пъстърва, телешки език по средиземноморски, панирана пуйка и всякакви други храни в хотела, така любезно включени в цената, че човек да го е грях да не си хапне. Запазвам си скъпи спомени от тези блажени кулинарни мигове и на другия ден, въоръжени с търпение за дълъг път, с Девора и групата се отправяме към автобуса. А той –

към Босна.

Колко мислих за тази Босна преди да тръгнем. Бях много ентусиазиран. Мислех, че ще видя някакво особено очарование в тази почти неизвестна балканска страна, едвам съживила се от кървавия конфликт. Навлизайки в нея обаче очакванията ми в известен смисъл не се оправдаха.

Босна е интересен природен феномен.

Зверски планини навсякъде, стръмни урви и на дъното им разлята като адска диря величествената река Неретва. Изумрудено зелен цвят, сякаш някой е пуснал особен химикал и е видял сметката на цялата река. Но уви, напълно естествен! По пътя минаваме през множество къщи без покриви – думнал ги е снаряд, разпръснало се е домочадието и така са оставени вече 20 години. Къщи без покриви. Но за сметка на това с дупки като швейцарско сирене. Така ще запомня Босна.

Спираме за разходка в

стария османски град Мостар

Известен с моста над река Неретва, съборен от хърватите през войната и после наново възстановен със същите камъни, извадени от дъното. Масивни каменни постройки и сергии на всяка крачка. Ориенталщина, която така и не видях в Хърватска. Джамии се издигат навсякъде, по кафетата седят и си приказват местни хора. Туристическото потребление е още слабо.

Мятаме се в автобуса и продължаваме пътешествието

към Сараево

Там решаваме, че ще се концентрираме в историческата му част. То друго и няма какво толкова да видим. Сараево е още един странен град. Живее си все още с емоцията от Олимпийските игри, провели се там през 1984 г. Навсякъде надписи „Сараево – олимпийският град!“, дори минералната вода е „олимпийска“. На фона на този спортен дух се издигат панелени блокове с надупчени от куршуми фасади, а три големи етнически групи съжителстват в този нереален полис, по стечение на обстоятелствата станал столица на цяла една държава.

Все пак

ще запомня Сараево с добро

И доброто си има име – чевапчици! Босненският специалитет е това – късички кебапченца с една пърленка отгоре, а отстрани лучец и една топка нещо средно между масло и извара. Благослових момента, в който кракът ми стъпи в Сараево. Пометох и половината порция на Девора. После едва живи излязохме от ресторантчето с единствената мисъл, че ни трябва баклава! Босненска радост – ето ти сладкарница точно до ресторанта. Там всичко свърши с чаша турско кафе, толумбичка и баклава. Нужно ни беше, за да превъзмогнем леката форма на културен шок, която изпитахме на това място.

Препълнени от емоции се запътухме обратно през множеството граници за България. Пребродихме една немалка част от някогашна Югославия, за да разберем какви величествени красоти се кипрят току пред прага ни. Наснимахме куп снимки, за да покажем на близки и познати тези красоти. А сега и написах тези думи, за да съпреживеете и вие някои от тези моменти. Че вече сте решили да се метнете към Черна гора и Хърватска, не се съмнявам. Едни чевапчици за разказвача, ако минете през Босна, ей!

Автор: Георги Грънчаров

Снимки: авторът

Всички снимки от това пътуване:

Други разкази свързани със Западни Балкани - Общо – на картата:

Западни Балкани - Общо