Крайно време беше да продължа и аз с писането на пътеписи – няма само да лежа на лаврите на другите автори, я! 😉 Днес в две части (защото ме е хванала логореята и първата част е почти само празни приказки) ще ви разкажа за моята Нова година в Берлин. Знаете, че имам навика много да се отклонявам в странични наблюдения, и ако усетите, че много бия встрани, прескачайте абзаца. Приятно четене:

Берлин по Нова година

част първа

Имам особено отношение с Германия.

Т.е. страната едва ли има изобщо някакво отношение към моята персона, но моя милост от малък имаше положително отношение към страната на Гьоте. А всичко започна просто – когато играехме на „страни“ (Играта беше модификация на стражари и апаши 😉 на улицата на баба ми, никой не искаше да бъде фашист: останалите участници обикновено избираха България, СССР, Щатите, Англия, че даже и за Франция имаше кандидати, на мен ми ставаше жал за горките фашисти и по този повод аз си избирах да играя за Германия. Като се замисля в днешно време – абсолютно правилно пазарно поведение: да бъдеш единствен там, където другите не могат (или не искат), но тогава го правех само от съчувствие, че никой не иска да играе за тях. Може би по тази причина, когато наш′те ме записваха за предучилищната в Алианса, отговорих „немски“, когато ме попитаха какъв език да ме запишат (изобщо не ме питаха дали да ме записват, но поне ме питаха в коя паралелка да ме запишат ;-)). Така започна по-сериозното ми запознанство с немците и културата им – а знаете, че ученето на кой да е чужд език (а и запознаването с хората) е сериозна предпоставка, човек да не се поддава на предразсъдъците и заблудите, които имаме към всякакви различни от нас нации (като се замислиш – отнася се не само за чужденците, но и за всички, различни от нас) И така лека-полека разбрах и продължавам да го знам, че немците се различават доста от общо приетата представата за тях (като за задръстеняци, например – това е тотално невярно. Иначе като цяло наистина са коректни и работливи)

Като гимназист една от мечтите ми беше да направим екскурзия до ГДР, но точно за нашия випуск, не помня защо точно, ни се размина ежегодната екскурзия до там. А толкова бяхме изучавали забележителностите на (Източен) Берлин в училище… Е, Западния не съществуваше даже и в мечтите ни, както си спомняте 😉

Точно, когато пък баща ми се нави да заминем семейно на екскурзия до ГДР и стана време да влизам в казарма и не ми дадоха паспорт – помните как беше при соц-а.

По-късно вече почна Шенгенския кошмар и първият път, когато влязох в Германия (вече обединена) беше с автобус на път за Холандия, където отивах на гости на холандски приятели.

Първото ми впечатление от Германия

бяха … магистралите, разбира се. Действието се развиваше в 1 или 2 часа през нощта, а по тези магистрали беше по-натоварено, отколкото на Орлов мост в пет следобед– и това в продължение на стотици километри. Това впечатление още не мога да забравя, още повече, че оттогава досега магистралите им продължават да ме изумяват. Няма да ви разказвам пък за потреса, който изпитах, спирайки в Кьолн на автогарата – както знаете, тя се намира под жп гарата, която пък се намира непосредствено до Кьолнската катедрала – още не мога да я забравя…

Във всеки случай тези две първи впечатления още са ми в главата.

По-късно бях известно време на стаж в Дортмунд и всяка събота и неделя обикалях целия регион и можех редовно да виждам катедралата и да се возя с регионалните влакове на Deutsche Bahn (не се смейте, но с регионалните влакове можете за един уикенд да пропътувате от Хамбург до Мюнхен и обратно с един–единствен евтин билет). Стажът ме запозна с готини германци, които знаеха и как да работят и как да се забавляват.

Тогава за пръв път ходих и до Берлин.

Така се случи, че първото ми влизане в столицата на Германия беше от към западната част на тогава вече обединената столица, но т.к. това ми посещение имаше доста неуспешно-сексуален (добре, де – нерелевантно–любовен 😉 оттенък, то и от града нищо не видях 😉

Веднага след стажа започнах работа в една немска фирма в София, която бързо–бързо стана австрийска, но т.к. над нашите ширини все още владееше Шенгенския студ, то и не ми се случи да имам клиенти в немско-говорящото пространство на Европа, въпреки че фирмата ни беше австрийска.

Когато паднаха визите изведнъж се оказа, че в Австрия и Германия имат нужда от подкрепата на българския си офис и така почти година и нещо пътувах почти всяка седмица до някоя от двете страни. Стигна се дотам, че старият ми паспорт преждевременно свърши страниците си без да има и една виза в него – беше запълнен само с печати влязъл-излязъл. От тогава са и пътеписите от Австрия и Виена, но точно Германия някак не ме подкарваше да я опиша (не че не исках, не че няма какво да се разкаже, но всеки път започвах и не можех да продължа – не знам защо).

Тогава успях да се запозная с провинциалната, извън големите градове, Германия (така и не стигнах до града Мюнхен, а сигурно съм бил стотина пъти на летището му. За сметка на това съм бил в доста малки градчета и села на Бавария). И т.к. бачкането в Германия е една идея по-интензивно отколкото в други страни и по този повод не ми оставаше много време за обикаляне. Предполагам, че това е една от причините да не мога да си напиша желаните пътеписи от там – напр.имах клиент, който беше в непосредствена близост до замъка Нойшванщайн (буквално в съседното градче) и за цялото време, което работих за този клиент успях да отделя само два часа, за да видя замъка – и то след края на работното време на последния ден, в който бях там! Аз, естествено, уплътних двата свободни часа, отивайки до замъка, като се качих до мостчето над водопада, т.к. работното време на замъка отдавна беше минало и вътре вече не пускаха Това е положението – немски клиент, акъла ти се взима и нямаш време да се усмихнеш даже 🙂

 

Имах и една подобна командировка в самия Берлин (това ми беше второто ходене до столицата след онова нерелевантно-сексуалното) – бях две дена там (и още 3 в Хановер) тогава, но, докато бях в Берлин, ситуацията беше: от 8 до 8 в офиса, а после вече е тъмно. А офисът беше в единия от двата (тогава) небостъргача на Потсдамер платц, а хотелът ми беше точно срещу българско посолство (т.е. на 5 минути пеша от там). Та след работа се поразхождах из центъра (цели две вечери!! 😉 ), но общо взето останах с едно недовършено усещане, че нищо не съм видял, а то си беше и вярно. (Тогавашните снимки слагам в настоящия разказ, маркирани с ‘2006г’. Може да се познаят и по липсата на сняг по тях, въпреки, че са си съвсем на място и време, защото онова пътуване беше в навечерието на Нова година. Тазгодишните снимки са маркирани с ‘2010’ и по тях има и сняг) Та общо взето от две ходения до Берлин бях останал меко казано с доста повърхностни впечатления.

Както ви казах, не можех да разбера защо ми е трудно да пиша за Германия и за цялото това редовно ходене успях да спретна едно късо разказче и то за да разкажа историята, как си изпуснах всички самолети и как ми помагаха местните тогава. Но истински пътепис се появи едва миналата година, когато ходихме с колата до Нойшванщайн – тук вече си бях турист па макар и самостоятелен и можах да видя и един непознат до този момент за мен аспект на Германия: това е страхотна туристическа страна със страхотно обслужване 🙂 Когато човек ходи по работа там, някак този аспект се изпуска от внимание.

Готиното обаче да ходиш в командировка до там и да работиш заедно с местните е, че те започват да се държат с теб като с германец. Няма да забравя как (май беше в Хановер) с няколко колеги (немци и австрийци) сме отишли на кръчма: лаф-моабет, бири-мири, това-онова и по време на разговора някаква дума или израз излетя от главата ми, та се наложи да го обясня заобиколно и се извиних, че видите ли съм чужденец. Реакцията на компанията беше: че какъв чужденец си ти??? (те много добре знаеха, че не съм местен, нали специално ме бяха викали да идвам от България и работехме заедно вече месеци наред). Тогава реших, че никак не е лошо човек, да пътува, да знае езици и навсякъде да бъде местен, особено в Германия 🙂

Та с чиста съвест мога да кажа, че немците са доста читав народ, поне колкото българите (сериозно говоря)

Цялото това въведение беше нужно, за да ви подготвя за обосновката, която имах пред себе си, когато решихме да посрещнем Новата 2010 година в Берлин, Германия.

Първият довод ЗА Нова година в някой европейски град е,

че новогодишните екскурзии обикновено са 3-4 дена, точно подходящия срок за разглеждането на някой голям град. Доводът в полза конкретно на Германия е, че според мен този празник трябва да бъде прекарван на студено и желателно със сняг (Египет и Венецуела отпадат автоматично)

В Прага, Будапеща и Виена сме били – нека е нещо ново този път.

Берлин, освен всичко друго, трудно може да бъде посетен случайно – т.е. гледан от България е някак „встрани от пътя“ (освен, може би, ако пътуваш за Дания), докато примерно Виена и Мюнхен са на пътя (дет′ се вика) за почти цяла Западна Европа. Венеция също може да бъде посетена на път за Рим (или Барселона) или на връщане от Париж и Лондон, но до Берлин човек трябва да иде специално.

Париж отпада поради безсмислието да се ходи там, когато е студено, пък и за три дена там нищо не може да се види, а за Лондон – важи другото: трябва да отидем специално до там, но там пък едва ли ще има сняг по Нова година.

И така: Берлин.

Решението беше взето и някъде през октомври започнах да търся оферти. Оферти за организирани пътувания – нямаше. За разлика от миналата година, когато ми беше попадала една оферта за Нова година в Берлин, през тази нямаше нито една. А октомври-ноември вече е късно, за да успееш сам да си я организираш.

Малко пояснение: Знаете, че обикновено сам си организирам пътуванията, но не съм фанатик на метода – т.е. действам според обстоятелствата, а организирането на Нова година в чужбина в общия случай е по-евтино (лесно) да се организира през агенция, отколкото самостоятелно, поне в тези срокове, в които аз го направих. Естествено, че и самостоятелно може, но специално за Нова година сроковете за подготовка обикновено са по-дълги, отколкото е нормално – един приятел си организира самостоятелно Нова година 2010 във Виена, но той си направи резервациите на хотели и билети още през май месец – само в този случай цената става приемлива. Пък аз преди края на септември изобщо не можех да предвидя даже и приблизително дали ще имам време около Нова година за нещо повече от едно напиване в къщи 😉 (Работата ми обикновено изисква наличието ми в дните около зимните празници – по този повод отдавна мисля да предложа краят на финансовата година в държавата да се премести за 1-и април или май или за 1-и октомври, а не точно в дните около Коледа и Нова година – мисля, че всички счетоводители и банкери в страната ще се съгласят с мен) Както и да е: мисълта ми е, че обикновено си организирам сам нещата, но ако усетя, че усилието не си заслужава, се обръщам към агенция.

Reichstag building, Platz der Republik 1, 11011 Берлин, Германия

Както казах предварителна оферта за Берлин нямаше, затова писах на posoka.com да ми направят индивидуална оферта, като ставаше дума да ми намерят хотел (за 2-3-4 нощувки) със закуски, самолетни билети и новогодишен куверт. В общия случай повечето оферти за организирано посрещане на Нова година в някой европейски град съдържат гореизброеното, като обикновено съдържа още трансфер от/до летище и обиколка с българоезичен екскурзовод на града. Офертата, която ми направиха беше от тези, на които трудно се устоява, особено в ценово отношение – горе-изброеното плюс трансфер от/до летище за трима беше към 3000 лв (което си беше много добра цена, още повече, че „конкурентните“ оферти с група за Прага, Виена или Париж надвишаваха 4100-4200 лв (както казах: става дума за трима човека с всичко гореизброено с включена обиколката на града с екскурзовод). После си мислех защо се получава така – да не би Берлин да е по-малко посещаван от Прага, да речем? (Вече на място установих, че няма нищо подобно – Берлин е доста по-туристически град от Прага и повече прилича на Виена, отколкото на чешката столица в това отношение. Усещането за многото туристи в Прага идва от сравнително малкото място, на което се събират туристите там – докато Берлин е доста по-разлат град и огромното множество от хора там просто разполага с повече място отколкото в Стария град на Прага)

И така, мина есента, дойде декември с поредицата си празници и на 30 декември се занесохме до летище София, за да се качим на самолета за Берлин. Полетът мина нормално –е, тръгнахме с 15 минути закъснение, но това било заради големия трафик над Берлин и липсата на навременно разрешение за кацане. Е, все пак летим с Балкан (така де – България Еър 😉 ) – закъснения от този порядък не се броят. Иначе самолетът беше новичък Аеробус 319 (на връщане беше даже Аеробус 320) без опознавателна маркировка – чисто бял. Взели са ги очевидно съвсем скоро, а си и изглеждат новички. Иначе можем много да си чешем езиците за гордостта на българската авиация, но трябва да признаем, че стюардесите са учтиви и приятни. Дават ядене на борда – някои хора си го изядоха цялото, че много обичат да се возят на самолет и да ми изяждат сандвичите, гледайки облаците през прозореца 🙂 Пък ние им изпихме полагащото им се кафе ;-). Не, не е толкова зле да се лети с Балкан, особено когато всичко е наред.

Малко отклонение: покрай статията на Радан за неговата Нова година в Прага възникна лека дискусия кой къде е от източно-европейците. Тезата на Радан беше, че Чехия въпреки всичките си напъни си е истинска Източна Европа. Пък на мен ми идва на ум още един пример, свързан със съответните национални авиокомпании – Луфтханза, ЧСА и България Еър. В последните няколко години ми се наложи честичко да ги ползвам:

• с Луфтханза е най-добре, както при нормални обстоятелства, а особено ги препоръчвам в кризисна ситуация (затворени летища, загубен багаж).

• С чехите е добре само при нормални обстоятелства – даже може да си помисли човек, че е по-добре от германците (напр. стюардесите са по славянски красиви), но … пази Боже криза да те застигне, когато ползваш услугите на чешките авиолинии – зарязват те насред Прага без пари и загиваш прав.

• Докато с България Еър ситуацията е следната: в нормална ситуация закъсненията са нормални, в ненормална – ненормални, НО… те докарват до София, та ако ще жаби да валят от небето. Т.е. в нормална ситуация винаги има някакъв проблем или нещо, което да те дразни (но това дето се вика се отразява и в по-ниска цена на билетите като цяло), в критична ситуация – не очакваш и без друго да кацнат навреме (както например ми се е случвало с Луфтханза да ме докара в София точно, като по часовник, в ден, в който националният отбор по футбол кацна във Варна, защото в София не можаха да кацнат. Чехите в такава ситуация издишат тотално, Лухтханза – каца в София, Балкан – и той, но във Варна. Т.е. ако трябва да избирам: винаги Луфханза (но то си се плаща), чехите – само ако всичко е наред, с българите – става, заради цената в нормална ситуация. В случай на криза: само Луфтханза или България Ер. Чехите – само не в криза. Отклонихме се 🙂

Та, полетът беше с нормалното за Балкан закъснение, но това изобщо не беше фатално, защото на летището ни чакаше Тихомир с колата си, за да ни откара до хотела. Споменах ли, че имахме включен транфер?  Тишо – студент и работещ, е готин младеж, живеещ от няколко години в Берлин и освен следването – поработва. Дъра-бъра, обясни ни къде-какво в града, докато ни караше. Готин тип 🙂

Хотелът ни се казваше Alexander Plaza

– в една от малките улички на Александер плац, – центърът на бившия Източен Берлин, а всъщност и в идеалния център на града. Доста добър 4(вероятно) звезден градски хотел. На рецепцията се изкефиха, че някои от нас са немско-говорящи, а ние се изкефихме на нелошата стая с огромни легла и изглед към улицата. (Ще изкажа наистина специална похвала за този хотел, но това ще стане в края на разказа – ще има специална секция Похвали и оплаквания 😉

Вече беше тъмно (изобщо по тия северни ширини в 4 следобед си е истинска нощ, а сутрин – чак към 8-9 часа се показва светлина – ужаст), когато решихме да излезем, за да проверим дали не можем да намерим нещо за хапване. Не разчитахме на друго, още повече, че знаехме правилото за затворените магазини в Германия и Австрия (а правилото е (т.е.беше) следното: магазините са отворени само в работно време, т.е. нищо след 18 часа не работи 🙁 ). Та с този предварителен уплах тръгнахме да търсим, ако не някоя отворена закусвалня или ресторантче, то поне на намиращия се наблизо Ostbahnhof (гара Изток) евентуално да намерим някой отворен магазин (магазините по гари и бензиностанции по принцип имат по-различно от нормалното за Германия работно време – и оттам идват и чувствително по-високите им цени). Да, де, ама видяхме една Galeria Kaufhof – отворена! До 22:00 часа! Изненадаааа – Германия е сменила законодателството и сега магазините вече работят до късно! (даже на другия ден – 31.12 – работеха до два следобед) Мога да кажа вече с чиста съвест, че Германия е станала наистина хуманна държава.

На нас ни беше ясно, че на другия ден няма да имаме време за шопинг и затова моментално се ориентирахме и похарчихме достатъчно пари при достатъчно ниски (в сравнение със София) цени, така че, дето се вика да си изплатим половината самолетни билети с делаверата. Не, не мога да кажа, че беше по-евтино от Виена, примерно – колкото в Мюнхен беше, но нали се сещате, че щандовете с намаления си бяха пълни, а намаленията са такива, че май не си купихме нищо, което в София да е по-евтино. Нали ви казах – делавера. Накупихме си и разни работи за вечеря от супера на първия етаж – беше 9 часа вечерта и нямаше сила, която да ме накара да тръгна да търся нещо друго за ресторантстване още първата вечер.

На другия ден тръгнахме да щурмуваме

Берлин

Как да обиколим за два дена една европейска столица,

ако сте там практически за пръв път и искате да получите бързо обща представа за града и забележителностите?

Отговорът е: лесно 🙂 В почти всеки читав европейски град има обиколни туристически автобуси – които правят точно това: развеждат заинтересувани посетители из по-важните забележителности и предлагат беседа по въпроса на различни езици. Досега съм ги ползвал в Барселона, Виена и Мюнхен и трябва да ви кажа, че са много добро средство за първоначално запознаване със съответния град. Колкото и да се подготвяте предварително с четене – никога няма да постигнете ориентацията кое къде е, без някой да ви го покаже, в един нов за вас град. Тези автобуси често имат и едно неочаквано предимство – билетите им важат за определен период от време (ден или два даже) и след като си направите първата обиколка можете да си ги ползвате като градски транспорт 😉

Е, ако сте за втори или трети път в града – вече ще знаете кое къде е и какво е и можете да си ползвате и обичайния градски транспорт.

Обикновено тези обиколки ги прави една фирма, но в Берлин няма монопол на една или две подобни фирми, ами те са доста повече. Т.к. от предварителния преглед на интернета не можах да си съставя мнение, коя точно фирма да избера, изходих от презумпцията, че като видя автобусите – тогава ще преценя. А даже не знаех от къде точно тръгват (т.е. то си пише къде са им спирките, но нали се сещате, че като идете там на място, все още не знаете къде е това написаното място). Затова на другата сутрин питахме в близката книжарница (книжарниците в Германия заслужават специално посещение – от мен да го знаете). Та похарчихме малко–много пари за книги и книжки и питахме, упътиха ни и с бодра крачка се отправихме към близкия Радисън, пред когото минавали обиколните автобуси. Намерихме им офиса, от където си взехме билетите. Цената беше 20 евро на възрастен и 10 за детето, като важеха за два дена – т.е. на другия ден можехме да си го ползваме за повторение на екскурзията!

Въпреки това, трябва да ви кажа и алтернативата – през Александерплац, вкл, и покрай Радисън минават и два градски автобуса – линии 100 и 200, които минават по същите маршрути, по които и туристическите автобуси. Е, там не ти разказват, но минават практически по същия маршрут, а и билетите са по 1,50 евро (нещо такова)

Берлин и (част от) неговите забележителности

Сега ще се опитам да ви разкажа нещо за географията и историята на Берлин, както и за забележителните за мен забележителности на града, които си заслужава да се видят и може би ще посетя отново.

Градът е доста разлат и заема сравнително голяма площ,

което позволява височината на сградите в центъра да бъде сравнително ниска – примерно колкото на Витошка, че и по-ниски. Естествено има маса (почти)небостъргачи в центъра, но като цяло височината и гъстотата на сградите не е голяма. Това впечатление се засилва още повече от факта, че в самия център на града има огромен парк – Tiergarten, който е бил направен от пруските курфюрсти и крале и, където, подобно на Ловния парк в София, графовете и кралете ходели да стрелят дивеч там.

Градът е основан някъде през 13 век,

като обединение на два по-малки града Кьолн и Берлин на бреговете на река Шпрее. Вече след Първата световна към града се включва и Шарлотенбург – дотогава отделен град в днешната северо-западната на града. Не помня кога точно, но става столица на Прусия, която до началото на 18 век е графство, а през 1701 (плюс минус една-две години) става кралство Прусия (т.е. маркграфът на Бранденбург получава титлата крал на Прусия). По-късно Берлин става столица на обединена Германия (при Бисмарк). После следват Първа световна война, унижението от поражението, което има и като ефект, че Хитлер идва на власт с печални за страната и ужасяващи за Европа резултати.

След края на Втората световна война

не само Германия, но и самият Берлин е разделен на 4 окупационни зони – точно както се договарят великите тогава сили доста преди победата. Получава се така, че Червената армия превзема Берлин с щурм, в който под ръководството на Жуков по улиците на Берлин загиват две съветски танкови армии, а насреща си имат практически само опълчение. Мда, танкове по улиците на град е самоубийство за танковете, но това в съветската военна академия не са го преподавали очевидно – важното е било градът да бъде превзет с щурм, а не да се предаде сам – победителите са искали червено, а не бяло знаме на Райхстага. Естествено, целият Берлин е превзет от руснаците – американците в този момент са превзели Тюрингия (районът около Дрезден и Лайпциг в южната част на бъдещото ГДР), която се е падала „по право“на руснаците. В крайна сметка двете територии се обменят между победителите, точно каквато е била договорката преди края на войната: руснаците си получават Тюрингия, а в западен Берлин идват американски, британски и френски гарнизони. И т.к. секторите са били разпределени приблизително по равно, по този начин се получава, че бъдещият Източен Берлин заема ¼ от Голям Берлин, а в бъдещия Западен – останалите ¾ от града (може и да е друга пропорцията, но Източен определено е по-малката част). После винаги съм се чудил, защо границата между двете части е била начупена линия – можеха да си ги разделят с правил линии, като парчета от торта, нали? Политическата география на някои континенти (а и страни) познава и идеално правите линии като граници 😉 Това, разбира се е доста неуместна забележка от моя страна, но границата между секторите буквално е минавала през сградите, а не само по улиците – може би течението на река Шпрее е давало шанс за по-обли линии.

Всъщност всичкото това нямаше да прави впечатление, ако градът, въпреки отделните окупационни зони, е останал единен – а точно такава е била и предварителното споразумение между победителите: единен град с общо управление, а окупационните зони са имали роля по-скоро, за да се знае кой гарнизон за коя територия носи отговорност. Друга важна договорка е била, че всяка от великите сили е имала право да се придвижва свободно из другите зони, с изключение на някои предварително дефинирани участъци (примерно без казармите на комшиите или пък военните им полигони). Между другото това последното важи и за територията на цяла Германия – т.е. когато Путин е работел в Лайпциг (или беше Дрезден?) теоретично е имал правото свободно да ходи до Западна Германия униформен. Същото, разбира се са правили и американците на територията на ГДР. Не съм съвсем сигурен как се е спазвало това споразумение (за свободно придвижване) в течение на Студената война, но във всички случаи това е било първоначалната договорка.

И така веднага след войната народът си е щъкал наляво и надясно из града, като през 1948г са били предвидени градски избори за берлински сенат (общински съвет) и кмет. Едно от забележителните свойства на световните войни на миналия век е, че след края им масово в Европа настроенията на населенията стават про-комунистически (или про-социалистически). Не е обект на този разговор, но про-капиталистически настроения се получават след мир, докато комунизмът като идея печели именно от войните в Европа.

Същата история се получава и в Голям Берлин – за тези избори с най-голям шанс е Ернст Ройтер бивш генерален секретар (1921г) на Германската комунистическа партия (освен това е бил кмет на Магдебург, два пъти е бил в концлагер по време на нацизма и даже успява да избяга в Турция по това време, а през войната е работел за общината в Анкара). Интересен факт е, че той е политически активен още преди Първата световна война, тогава попада в руски плен, след Октомврийската революция става представител на съветската власт сред немските пленници и … отговорен за политическата лоялност на волжските немци към новата власт (т.н. Wolgakommissariat). Изобщо, като се замислиш – комунист до мозъка на костите си. (още за него http://de.wikipedia.org/wiki/Ernst_Reuter)

Мда, обаче… съветското ръководство през 1948г очевидно не го одобрява и прави всичко възможно да провали изборите, които той е имал шанса да спечели честно. И не ми говорете, че не е бил достатъчно убеден левичар, нооо явно вече е бил извън контрол (за разлика от Маркус Волф и Георги Димитров не е бил в СССР през 30те години, когато се подготвят бъдещите ръководни кадри) – а и през 48-а вече е започнал да тече процеса по пълното затваряне на нашата част от Европа. Пък и самият Ройтер по това време е член на Германската социал-демократическа партия и от Турция се връща в Германия, като убеден антикомунист (на някои хора все пак има идва акъла в главата) – така че др. Сталин е знаел какво прави.

По това време започва и изпълнението на плана Маршал, който по никакъв начин не пасва на идеите на СССР за развитието на Източна Европа, руснаците практически налагат вето на избора на Ройтер (решенията на Съюзническата комисия се взимали с консенсус – абе, като постоянните членки на Съвета за сигурност). Към този момент обаче той вече е предпочитан контакт между немците и западните съюзници, най-малкото защото е убеден привърженик на американския план за стопанско развитие на Европа. Освен това започва и обединяването на западните зони в единна зона и… се въвежда едно от любимите на източно-европейците творби – германската марка (DM) 🙂 Разбира се, една обединена Германия, в която влиянието на др.Сталин се свежда до ¼ не е по вкуса на СССР и в този момент др. Сталин решава да спретне една

блокада на западните зони на Берлин,

като част от убеждаването на Германия (а и останалата Европа) да се откаже от плана Маршал, от единната държава и от … германската марка (а какво щяхме да правим ние, източноевропейците, без нея ??? акълът не ми го побира)

Блокадата се състои в това, че сухопътните и речни граници на западните зони на Берлин са затворени за движение на стоки. Добре де, а хората не са ли могли да минават – могли са :-), обаче купоните им за храна са били регистрирани в различните комендатури. В западните части на града започва яка мизерия – без храна, гориво и енергия, а от източните части започват да се излъчват филми, рекламиращи възможността купоните за храна от всички сектори да се регистрират в източния сектор – СССР и Източна Европа осигуряват доставките.

Е, точно тогава се разбира значението на думата ЗАПАД…

Нито западните берлинчани поддават на натиска (на тях нищо не им е коствало, освен сделката с дявола, разбира се, да си регистрират купоните на Изток), нито американците (и англичаните, и французите). Тогава, вече избраният в западните зони кмет Ернст Ройтер по време на реч пред разрушения Райхстаг (на полянката от западната му страна, а източният сектор е започвал на 10 метра от източната (задна) фасада) казва: „Народи на света, вижте този град! Не можете да го предадете!“ (Ihr Völker der Welt, ihr Völker in Amerika, in England, in Frankreich, in Italien! Schaut auf diese Stadt und erkennt, daß ihr diese Stadt und dieses Volk nicht preisgeben dürft und nicht preisgeben könnt!) http://www.berlin.de/rubrik/hauptstadt/geschichte/ernstreuterrede.html

Та братята американци (и англичани, и французи) организират една от най-брилянтните военно-транспортни операции в историята – започват да снабдяват западен Берлин по въздуха. С всичко, вкл. въглища. Сега си представете, че трябва да снабдявате Варна само по въздуха? (предполагам, че по това време Западен Берлин не е бил с по-голямо население). Представихте ли си го? А? С въглища, дамски превръзки, брашно, копчета, гащи за цялото население? Кошмар, нали?

Главен логистичен организатор е един британски генерал (забравих му името), който по време на войната е организирал въздушен мост през Хималаите за снабдяване на анти-комунистическите партизани в Китай. Бил е човек с опит ;-). Организацията е била такава, че самолетите са летели на пет нива (ешелона – т.е. височинни коридора) през 3 минути един от друг. Тръгвали са от юг и север на западна Германия през два от трите разрешени коридора за полети над източна Германия, имали са време само за един опит за кацане на летище Темпелхоф, стоели са там по максимум половин час и се връщали по третия (централен) коридор към базите си в Западна Германия. И така, берлинчани се стягат, съюзниците се стягат и, след година и нещо блокада, др.Сталин вижда, че работата няма ефект и вдига блокадата. За пореден път се потвърждава приказката „Пази, Боже, от английска дипломация, руска окупация и американска авиация!“ А и не можеш да се бориш с хора, готови да умрат за свободата си. (В този ред на мисли съвременен Китай не може да бъде проблем за нас – той не се бори за свобода и не виждам дългосрочни шансове пред него, ако не си промени стратегията). Междувременно всички улични дървета в западните сектори на града са отрязани за огрев, и много германки се сгодяват за американски пилоти и военни. Така си е – войните често са последвани от бейби-бум 🙂

Няколко години след блокадата в Източен Берлин избухват бунтове срещу властта, усмирени с помощта на окупационните танкове на ГСВГ (Группа советских войск в Германии), режимът постепенно се затяга, но границата със Западен Берлин все още е сравнително рехава (към 1961г почти 50х човека от Източен Берлин са ходели на работа в Западен). Точно от това се възползват и маса източно-германци и намират начин да забегнат в западните зони Стига се до там, че този поток от хора започва да заплашва самото съществуването на ГДР (по някои оценки около 3,5 милиона човека са избягали в западните зони между 1945 и 1961г). И, твърде вероятно, именно по вътрешна източно–германска инициатива и (чак после) с подкрепата на съветското ръководство, на 13 август 1961 се построява стената, която

цяла Източна Европа искаше (и сега иска) да прескочи – Берлинската стена

Човек трябва да отиде физически, на място, за да усети унижението и несправедливостта към жителите на града – Стената минава по улици, площади, сгради, минава по единия тротоар, после пресича улицата и минава на другия…

Представете си, че по единия тротоар на паметника Левски минава стена, която те спира да идеш до Александър Невски и стълбите на старото МЕИ (пак там) да бъдат от другата страна? После стената да минава по диагонал на бул. Васил Левски и да се озове пред стълбите на Ректората: Евлоги и Христо Георгиеви са от едната страна, а Ялта – от другата? Или минава по Патриарха и на Раковска прави ляв завой покрай Френската гимназия – на Изток остава гимназията, а Първа градска – на Запад? После прави чупка при изхода на тунела под НДК и стига до Фритьоф Нансен – тротоарът на НДК – на Запад, самият Фритьоф Нансен – на Изток??? Ужас, ужас, ужас…

(сега се сетих, че ако беше точно както ви го представям, осмоъгълният петохуйник в градинката на НДК можеше да не съществува изобщо – винаги трябва да виждаме позитивното 😉

В началото стената е просто ограда от бодлива тел (в първия месец успяват да избягат още триста човека, вкл. и граничарят, който си хвърля пушката, сещате се за тези кадри). Постепенно стената нараства, излива се от бетон, получава предзонник, наречен по-късно зона на смъртта, минни полета и автоматични пушки, стрелящи без участие на човек зад мерника. Имах учител в гимназията, който беше служил граничар на Стената, но организацията е била такава, че даже самите те са нямали достъп до „браздата“ (това той не разказваше директно, а човек можеше да се досети от това, което все пак разказваше). Та Стената постепенно нараства, а междувременно ситуацията в ГДР започва да се стабилизира – т.е. следващите 3,5 милиона човека остават в лагера 🙁

Е, ГФР (Западна Германия) по това време изживява икономическото си чудо, довело ги до първо място в света по износ (чак сега Китай ги измества, но май нещата са тотално несравними ;-). Точно затова източно-германците бяха по-добре снабдявани от други източно-европейци. Ако си спомняте ГДР-шките туристи можеха да идват с колите си на къмпинг на Черно море. Все пак беше ГДР беше Западът на Изтока 😉 Интересно, това се дължи на факта, че все пак са германци (т.е. работливи и акуратни) или и на факта, че те можеха да гледат доста свободно западна телевизия и се налагаше да бъдат хранени по-добре отколкото другите източно-европейци? Може би и в Чехословакия беше по-добре, защото от терасите на Братислава се вижда Австрия? Не знам.

„Най-страшното на Стената е, че постепенно започваш да свикваш с нея“ – не помня чия е мисълта, но е вярна. Хубав албум със снимки от живота при Стената. http://www.dieberlinermauer.de/

Едно малко отклонение: цялата тази история се опитвах да разкажа на щерка ми, когато бяхме в Берлин. Детето правилно разбра за какво става дума и зададе един сериозен въпрос: А защо добрите не са направили нищо? 🙂 Аз, разбира се, имам отговор, но ми ще да да чуя и вашия 🙂

Тук естествено ще се появят коментари, че и сега има стени – между Мексико и Щатите, между Палестинската автономия и Израел. Разликата между крепостната и затворническата стена знаете ли я? Ако охраняващите стената и бягащите са от една и съща страна на стената – това е затвор, ако са от различни страни – тогава това е крепост. Гледайте посоката на наклона на бодливата тел накъде е 🙁 Иначе е ясно, че там, накъдето се бяга, е хубавото, а там, откъдето се бяга, е кофти място и това е общото между двата вида стени.

Стената пада вечерта на 9 ноември 1989г,

след грешка вероятно на езика на тогавашния ръководител на ГДР, че ab sofort (незабавно) всеки ГДР – гражданин може да пътува на Запад. И става една… 🙂 Всъщност свободата си до известна степен ние дължим именно на немския народ, трябва да им го признаем – за щастие германците не очакват от нас вечна благодарност, атомни централи и газопроводи.

Както и да е 🙂

Продължението:

Берлин по Нова година (2)>>>

а всички снимки от разказа можете да видите в галерията

Още разкази от Берлин – на картата:

Берлин