мар. 29 2010

От Никагуа до Хондурас на мотор (1)

Идва пролетта и затова и ние днес откриваме мото-сезона. Разбира се, няма да се ограничаваме с близките 2-3 хиляди километра, а направо ще прескочим до Америките, където освен мото-сезона, ще открием за пръв път на нашия сайт и Хондурас. Наш водач ще бъде Георги Лозев, автор на книгата „Аз, легионерът“. За похожденията му във френския Чуждестранен легион ще прочетете в книгата му, а днес той ще ни разкаже за вече мирния си живот като мирен „пенсионер“ в Никарагуа, пътуващ за Тегусигалпа, столицата на Хондурас. По моторите и приятно четене:

От Никагуа до Хондурас на мотор

част първа

Какво да правим с журналистките?

Бях се опънал на хамака и дремех, когато Армандо ми звънна да ме предупреди, че е поканил една журналистка да ни придружи на събора в Тегусигалпа.

На мотор към Тегусигалпа (Хондурас)

По моторите!

Аз бях ковчежника и държах касата на „клана”, така че  трябваше да предвидя пари и за още една стая.

– Стая ли ще и плащаме? Що бе толкова ли е зле, че никой не иска да спи с нея? – запитах аз прозявайки се.

– Напротив, гаджето е супер, ама събуди се и ме чуй! Тя е журналистка от вестник „Ла Пренса“, които издават всеки две седмици едно луксозно списание „Магазин“. Те са най-четените в Никарагуа и искат да пишат за нас. Аз им казах, че ако искат да пишат, трябва да пратят журналистката да попътува с нас, за да усети атмосферата, иначе нищо няма да стане. Гарантирах им, че ще се грижим за нея и че никой няма да я притеснява.

– Добре, добре почвам да схващам, искаш да си влезем в ролята на наполовина рицари, наполовина бохеми. Кой ще я вози?

– Ти каза, че ще пътуваш сам и си мислех…

– Не си го помисляй, реших да пътувам без „раница“ (в нашия жаргон „раница“ е гаджето ти, което се залепва за гърба ти), защото ме избрахте за лидер, а и така се чувствам по-спокоен. Ще пътувам със „Сянката“ (моторът ми Хонда Шадоу 1100СС), който е така преобразен, че няма много място за втори човек.

– Да знам, друго си е да пътуваш без „раница“, но повечето от нас са решили този път да вземат жените си. Организираме нещо като семейно пътуване и ще бъде по-спокойно.

– Добре, нека я качим при Джовани, той се раздели с гаджето си миналата седмица, а и обича да му топлят гърба. – настоях аз.

– Добра идея, той ще кара мотора на Чарли, един Harley Street Glide, където задната седалка е доста удобна.

На мотор към Тегусигалпа (Хондурас)

Какво да ги правим журналистките? Ами возим ги! 🙂

Джовани Мора бе механикът на единствения гараж на Харли в Никарагуа. Той често ни придружаваше при пътувания зад граница. Тегусигалпа не бе далеч, но след военния преврат предната година, не бяхме посещавали Хондурас. Знаехме за опасностите по пътя, за бедността и за групировките Лас Марас, които вилнееха из тази страна. В Централна Америка, сред мотоклубовете цареше приятелство и братска солидарност, а ние бяхме „Буталата“ – кланът на Никарагуа и когато запалехме моторите си, чувствахме че пътищата са наши.

Решихме да  поканим журналистката да обядва с нас преди пътуването, за да се отпусне и да погледне на нас като на нормални хора. Искахме да й обясним, че сред нас има инженери, адвокати, бизнесмени и хора от всякакъв тип, всеки си имаше своята история, но едно нещо ни обединяваше – моторите и страстта към пътуването. Не знам, какво усети тя, по време на този обяд, но определено си тръгна по-притеснена, отколкото дойде.

На мотор към Тегусигалпа (Хондурас)

На Харли – Дейвидсън

Две седмици след пътуването прочетох нейния пръв коментар в списанието „Магазин“:

…Мислех, че съм готова за това приключение: ботуши, яке, каска и дънки. Бях сбъркала. Повече от една показна одежда, имах нужда от смелост, нещо, което със срам признавам, ми липсваше през по-голямата част от пътуването.

Пътят чакаше. Джовани потегли. Направи го така силно, че почувствах как сякаш нещо ме издърпа.

Поне през първите два часа от пътуването не можех да спра да си спомням колко лесно се съгласих, когато моят издател ме попита: „Записваш ли се за едно пътуване до Хондурас с мотор?“. Аз без въобще да помисля с кого и как му отговорих: „Нямаш грижи. Отивам!”. Тези думи звучаха като ехо в главата ми, която бе притисната в една голяма черна каска. Мислех си, как можах да направя това…

Спомних си, че за мен това пътуване също започна вълнуващо. „Буталата“ ме бяха избрали да ги поведа към Тегусигалпа. Щях да водя групата от двадесет и три мотора, тъй като вече бях един от старите в клана. Бях пътувал към Хондурас поне десетина пъти и познавах пътя като дланта си. Пристигнах пръв на мястото на срещата и зачаках. Бях напълно спокоен и се чувствах в отлична форма, за да поведа мото клуба на Никарагуа към този пръв за 2010-а година събор. Бе също така и първият събор на Хондурас след военния преврат и след падането на президента Селая. Шумът на мощните двигатели Харли Дейвидсън разцепи тишината и паркингът започна да се изпълва. С Армандо или по прякор Д-р Фийлгуд, президента на клуба, бяхме решили да не чакаме никого. Стартът беше точно в осем сутринта. Големият проблем на Никарагуа бе, че никой не спазваше уговорения час и това важеше и за нашия рокерски клан. Винаги потегляхме поне с един час закъснение, тъй като все някой се тътреше, докато друг си допиваше спокойно бирата, която трябваше да пребори махмурлука му. Този път обявихме определени точки по маршрута, в които групата ни щеше да спре, за да се регрупира и тези, които закъснееха трябваше да ни догонват именно на тези места. В осем без пет всички бяха на линия с пълни резервоари, освен моят скъп приятел и президент на клуба, Д-р Фийлгуд. Не исках да тръгвам без него, но в същото време бях решен да не чакам повече от десет минути. Качих се на мотора си и запалих двигателя, приканвайки със знак останалите да се приготвят. След две минути двадесет мотора запалиха двигателите си и очакваха от мен да дам старта. В този момент изневиделица се появи Армандо и спря огромния си Харли Електра Глайд пред мен.

– Молитвата! Не можем да потеглим просто така, братле.

На мотор към Тегусигалпа (Хондурас)

Потегляме!

– Добре, но побързай. Колкото за теб е важна молитвата, толкова за мен е важно да потеглим в уговорения час.

Знаех, че повечето от клана бяха практикуващи католици и за тях „молитвата“ преди път бе нещо свято, така че колкото и да не ми се искаше, слязох от мотора и викнах на останалите да ме последват. Всички от братството се събрахме около Армандо, който призова господ да ни пази по пътя. Жените или „раниците“ стояха отстрани и чакаха мирно да привършим с този ритуал. Настрана от всички и съвсем сама забелязах журналистката, която изглеждаше притеснена. Приближих се към нея и й представих Джовани.

– С него ще пътуваш безопасно. Отпусни се! – викнах й аз и я тупнах по рамото. След това се обърнах към нашия механик. – Ти отговаряш за нея.

– Да, сеньор. – захили се охотно той. – Знаете, че е в сигурни ръце.

Продължението:

От Никагуа до Хондурас на мотор (2)>>>

Автор: Георги Лозев

Снимки: авторът

PDF Converter    Изпрати пътеписа като PDF   


4 коментара

4 коментара to “От Никагуа до Хондурас на мотор (1)”

  1. Ема каза:

    Ей богу, жена съм и не би трябвало така да се вълнувам от разкази на рокери и на рокери, ама този пътепис така ме грабна и толкова ми хареса, че когато стигнах до края на тази първа част, ми се искаше той вече да е продължил. Стегнат, пестелив и уплътнен със съдържание и вътрешно напрежение разказ си направил г-н Лозев. Чакам продължението.

  2. […] с мотор от Никарагуа до Тегусигалпа в Хондурас. Започнахме с въпроса какво да правим с журналистките, а сега продължаваме […]

  3. […] и Хондурас. Започнахме с фундаменталния въпрос какво да правим с журналистките, а за последно го оставихме пред границата на […]

  4. Павлина каза:

    Завладяващ разказ, наистина се насладих на това, което прочетох.

Leave a Reply