мар. 23 2010

Китай – един подарък за рожден ден (1)

Днес започваме един пътепис за новото чудо на световната икономика – Китай. Страната ще ни представи Левена. Приятно четене:

Китай – един подарък за рожден ден

част първа

Пекин

Не знам кой и кога е казал, че четиридесетият рожден ден не се празнува. Не знам и защо го е казал. Навярно е бил доста уморен от безкрайните пожелания или почерпки; възможно е и да е нагазил дълбоко (макар и твърде рано, според мен) в така наречената криза на средната възраст. Но знам, че за мен това беше едно от най-тъжните поверия, които трябваше да спазя. Аз, която твърдо вярвам в идеята, че живот без празници е като дълъг път без страноприемници и не само не пропускам отбелязването на някой празник, но и когато броят им осезателно намалее, винаги намирам повод да си създам такъв – я ден на бездомните кучета, я рожден ден на гълъба върху перваза на съседката, я някой Световен ден

Глобуси

Светове

Обещах, че няма да празнувам 40-годишнината си.
И тогава получих Подаръка. Най-Подаръка.
Точно за него искам да разкажа:

11 дни в Китай

Китай

11 дни в Китай


Вярвам, че ви е познато усещането да сте в центъра на някакво случване и въпреки това да сте убедени, че то изобщо не се случва на вас. Нещо повече – от деня на връщането ни измина точно една година, два месеца и двадесет и три дни, а аз все още не съм убедена в реалността на случилото се. И едва днес се почувствах готова да разкажа за това пътуване. Хм… случайно ли на един ден разтърсваща емоция се падат около 40 дни време за приемането ѝ?

Тръгнахме на 29 октомври от Аерогара София.

Съвсем скоро четох, че едни от най-ефективните стачки били тези във Франция. Май е вярно – точно поради една подобна ефективна стачка на френските авиолинии по онова време, се наложи да пътуваме до Франкфурт, откъдето трябваше да продължим до Пекин, а не както бе обявено първоначално – до Пекин през Париж. Много близка моя приятелка казва, че страда от пространствен идиотизъм. Е, страдаме от едно и също „заболяване“, поради което доста често използвам израза „През Париж за Дървеница“ (просто няма такива засукани пътища, по каквито успявам да стигна от точка А до точка В). „През Франкфурт за Пекин“ ми се стори подходяща замяна.
Бях подготвена психически за повсеместното „No smoking“ или поне така си мислех. Постепенно, като хрътка на лов, се научих да откривам местенцата, на които безнаказано да унищожа една-две цигари. Неуместно е да ви занимавам с терзанията на един заклет пушач и няма да го правя повече, обещавам (едно изключение – когато по-нататък стане дума за Хонг Конг).

Франкфуртското летище е най-голямото в Европа.

Всяка минута излитат по два самолета нанякъде. А преди да кацнем… попаднахме в задръстване. От което и прозорче да надникнех, се виждаше самолет. Започнах да се оглеждам за летящи катаджии и никак нямаше да се учудя, ако видех някой.
Най-после кацнахме. Портали, гейтове, секции, гишета, Терминал 1, Терминал 2, Sky-line между двата… След диво препускане и неколкократно „Excuse me, can you tell us where is…“ открихме гишетата на China Air. Симпатичен младеж с приличен английски ни заобяснява, че нямаме потвърдени резервации, а места в самолета няма. Предлага ни да ни впише в листата на чакащите, а ние да виснем пред гейта и да се молим някой от вече записаните пътници да не дойде.
Групата ни се състоеше от общо 30-ина души. Разделихме се още в София и една част заминаха за Мюнхен, друга за Москва, а ние – прелитащите през Франкфурт – бяхме точно 10. Петима от малката ни групичка решиха да рискуват и зачакаха пред гейта. Останахме петима, между които двама – с перфектен френски, един – с достатъчен немски, един – с много добър гръцки и руски, а всички общо – с приличен английски. По-късно се оказа, че ако не знаехме толкова езици и си бяхме останали да чакаме, щяхме да пристигнем в Пекин навреме, с останалите. Но след няколко градиращи телефонни разговора с фирмата-организатор, хукнахме да търсим гишето на Air France и обяснение за липсата на резервации. Гишето, с извинение, се оказа на франкфуртска си майна. Затова и не успяхме да се върнем за полета, когато останалите да чакат пред гейта ни звъннаха и ни казаха, че места в самолета има и те се качват.

Е, всяко зло за добро (с присъщия ни оптимизъм си казахме ние), поне ще си починем. Резервирахме си места за полета на следващата сутрин и пренощувахме в съвсем приличен хотел, любезно предоставен ни от стачкуващите френски авиолинии.

Пекин

Велика китайска стена

В подножеието на Великата китайска стена

Предстоеше ни деветчасов полет. За хората от компанията, с която пътувах заедно, преживяването не беше ново. Но аз бях, меко казано, стресната. Не се плаша от самолети, не страдам от клаустрофобия, но и не съм голям любител на екстремните преживявания (децата ми така и не успяха да ме качат на кулата във вече закрития София Ленд). За проблема с пушенето обещах да не говоря повече.
Минахме успешно през поредното задръстване на Франкфуртското летище и ето ни във въздуха, на път към Пекин.
Едно меко предчувствие започна да гъделичка стомаха ми – май наистина ще се окажа в Китай? Колкото и да не ми се вярваше, всичко около мен успешно ме опровергаваше – повечето от пътниците в самолета бяха китайци, стюардесите – също, както и храната, музиката, йероглифите… да, пътувам към Китай.
Иска ми се да отворя една голяма скоба на това място, макар и с риск да се отклоня от маршрута на този разказ. И така: аз не съм физиономист. По-точно, аз изобщо не съм физиономист. И знаете ли, това е огромен проблем. Доста често съм попадала в неловки ситуации, когато се запознавам по няколко пъти с един и същи човек. Успявала съм някакси, с чувство за хумор, да се измъкна от тях. Но често ми се е случвало да поздравявам, дори да заприказвам непознати хора на улицата. Сещам се за една случка, когато преди доста години, по времето на Златните момичета, голяма компания от съученици се шляехме по Орлов мост. Видях позната физиономия и нали съм си добре възпитана и комуникативна, веднага хукнах да я поздравя. Говорихме си, момичето дори ме почерпи с някакви бонбони, казахме си „хайде, до скоро“ и се разделихме. Въпросът „кое, по дяволите, беше това момиче?“ не спря да ме измъчва, докато не се върнах при компанията и всички в един глас, със завидна доза респект, възкликнаха „Ама ти познаваш Лили Игнатова?!“ Сами разбирате колко нелепо съм изглеждала, когато на свой ред извиках „Боооже, ама това ТЯ ли беше?“.
Та ето един такъв изобщо-не-физиономист съм аз. По тази причина трудно гледам филми изцяло с азиатски актьори – така и не разбирам до края им кой кой е. Разбира се, положението не е чак толкова трагично. След известно време и по-продължителна комуникация, задължително запомням. А запомня ли един образ, свържа ли го с разни общи случвания, той се запечатва трайно, почти завинаги, в съзнанието ми.

Момче – Китай

Момче

За мен, 11 дни бяха абсолютно недостатъчни, за да се науча да разпознавам различията в чертите на азиатското лице. Но и напълно достатъчни, за да се убедя, че то е много красиво и по някакъв свой, неповторим начин – уникално.
Освен това се оказа, че „пространственият идиотизъм“, за който споменах в началото, не е и „времеви“ и лично аз нямах никакъв адаптационен проблем с прескачането на шест часа напред във времето. Случваше ми се за първи път, но преживяването си струва. Ей така – хоп! и си с цели шест часа напред. И така, когато пристигнахме в Пекин, часовниците показваха 6.30 сутринта, за разлика от българските, които съвсем логично смятаха, че часът е тридесет минути след полунощ. Сверих моя часовник и времето продължи да си тече по познатия ми начин.

На летището ни чакаше автобус с останалата част от групата, които бяха пристигнали предишния ден, свежи и отпочинали, готови за предстоящата обиколка.
Не бяхме съвсем отпочинали, още по-малко – свежи, но в този ден щяхме да видим част от Великата Китайска стена, площад Тянанмън, да влезем в Забранения град, да посетим фабрика за обработка на нефрит, да присъстваме на чайна церемония… Умора? Няма такова нещо!

ВЕЛИКАТА КИТАЙСКА СТЕНА

Велика китайска стена

Великата китайска стена

Един от символите на древнокитайската цивилизация, често оприличаван на гигантски дракон, дълъг цели 5660 километра, се е излегнал по дължина от изток на запад в Северен Китай. Строителството на Стената продължава около 2000 години. През 221-ва година пр. н. е. император Цчин Ши Хуанди, Обединител на Китай и Пръв император, заповядал да се съединят укрепителните съоръжения, построени в отделните тогава царства – Цин, Ян и Чжао – в една линия. Така се е появила Великата китайска стена, с първоначална дължина от 5000 км. По-късно много династии продължават строителството ѝ. Видът, в който тя днес съществува, е дело предимно на династия Мин. По цялото ѝ продължение са разположени кули и укрепления, които са охранявали основните пътища. Кулите обикновено са на две нива, като горното ниво е наблюдателна площадка, а долното – място за почивка на воина, който е бил на пост. От тези кули воините са предавали сигнали за тревога, с помощта на запалени огньове.

Това, което знаех за Великата китайска стена, се основаваше на информация предимно от някои пътеводители и интернет. Докато пътувахме към ЦзюЙонгГуан – най-близката до Пекин част от Великата Китайска стена, се сетих за онова стихотворение на Геров „Айфеловата кула. Отблизо е ужасна!“; и за поговорката „На прехвалени ягоди не се ходи с голяма кошница.“; и за… С две думи – уплаших се. Ами ако се окаже, че не е нищо особено? Ако едно от чудесата на света излезе просто някаква купчина тухли? Затворих очи.

Велика китайска стена

Великата китайска стена

Времето беше превъзходно. Един от онези студени, но слънчеви есенни дни, които сами по себе си са изключително красиви, а когато са и фон на нещо колкото неочаквано, толкова и величествено, усещането е наистина неописуемо.

На тръгване от София, много приятели ми заръчаха да им занеса

камъче от Великата стена. Нямаше камъчета.

Поне тук, в тази част, където се изсипваха туристи не само от цял свят, но и от цял Китай. Нямаше камъчета, нямаше боклуци, нямаше фасове, дори не беше прашно. Необикновено чисто. И навсякъде. Това беше едно от нещата, които не спряха да ме изумяват по време на цялата екскурзия.

Изкачването до една от кулите се оказа доста трудно и задъхващо. Тъй като стената следва естествения релеф на планините, стъпалата са абсолютно несъразмерни и непредвидими. Тъкмо вземеш две-три стъпала с една крачка, защото са необичайно ниски, тъкмо си помислиш – хе, че то е съвсем лесно! – и се налага да свиеш крака си така, че почти успяваш да си удариш брадичката с коляно, за да изкачиш следващото стъпало. Поради същите причини, слизането беше още по-трудно.

Дишах неистово, вкопчвах се във всяка глътка въздух и се опитвах да я задържа максимално дълго. Невероятно беше, че стъпвам по каменни плочи, поставени от човешка ръка преди цяла една вечност. Беше вълшебно, красиво и толкова величествено!

Градини – Китай

Градини

На следващия ден, екскурзоводът ни в Си Ан (за него ще разкажа по-нататък) ни каза, че един от големите проблеми на китайското правителство бил фактът, че в някои части селяните взимали тухли и камъни от Стената, за да си строят къщи. Сигурно е така. И наистина е проблем. Но местата като ЦзюЙонгГуан и останалите части от Великата китайска стена, които се посещават от туристи, се поддържат наистина великолепно.

Велика китайска стена

Катинари по Великата китайска стена

Забелязах тези катинари още като пристигнахме. Но едва на тръгване разбрах какво представляват – това са тайните желания на хора, дошли до тази част на Стената. Нещо като хартийките в пролуките между тухлите на къщата на Жулиета във Верона, само че предполагам, че тук този обичай се спазва единствено от китайци, които знаят за него. Защото едва ли другите туристи си носят в багажа специално предназначени за целта (или ей така, случайно) катинари. Но в моя багаж, съвсем неслучайно и напълно преднамерено, имаше две книжки: първия брой на списание „ГЛОСИ – есен 07″ и „Квадриги“ на Валентин Дишев. Оставих ги там. Две мънички на вид, но огромни (по скромното ми мнение) книжлета, сгушени във вековния шепот.

“He who does not reach the Great wall is not a true man“.

Не знам доколко докосването до Великата Китайска стена ме направи истинска, но знам, че дори това да беше единственото ми преживяване в Китай, щеше да ми бъде напълно достатъчно.

Впрочем, това се отнася за всеки следващ миг от това пътешествие.

Книга за щастие – Великата китайска стена

Книга за щастие

Ако „ущипах се, да не би да сънувам“ не беше толкова износено клише, щях да го използвам поне една дузина пъти. Но няма, защото освен, че е клише, би било и абсолютна лъжа. Бях сигурна, че не сънувам и от момента, в който видях първия йероглиф, отворих широко очи, уши, дробове и лакомо гледах, чувах и дишах всичко наоколо.

Китай

Дворец

Екскурзоводът в Сиан, който беше изключително чаровен и общителен човек, завършил висшето си образование в Русия, със завидно търпение и на прекрасен руски ни обясняваше всичко, за което се сещахме да попитаме. Казваше се Уъ Коо Чин, но тъй като името му – Коо Чин (което означавало Ден на китайската независимост) – за руските му колеги било много трудно за произнасяне, а във филма „Москва не вярва на сълзи“ героят Гоша бил много симпатичен човек, той се съгласил да го наричат Гоша и така ни се представи и на нас. Избързвам с разказа си за Гоша, защото именно той ни каза, че така се пише Китай. Йероглифът, който много прилича на квадратно Ф, се чете „Чун“ и означава „център“, а другият йероглиф се чете „Го“ и означава „свят“. Оттук и Чун Го (China), а именно – център на света.
Но да се върна в автобуса, който вече ни отдалечаваше от Великата Китайска стена и ни връщаше

към Пекин (или Beijing – Северна столица).

Фогура от нефрит и порцелан – фабрика за нефрит, Китай

Преди да стигнем до Свещения път на императора, ни предстоеше разглеждане на фабрика за обработка на нефрит и обяд. Бях чувала, че

китайската храна в България няма нищо общо с китайската храна в Китай.

Не знам дали слуховете бяха грешни или имаше значение туристическият характер на заведенията, в които се хранехме, но това, което ни сервираха, отговаряше напълно на представите ми за китайска храна. Е, не ми стигна волята да опитам карамелизираната сланина, за която другите твърдяха, че била много вкусна. Така или иначе, макар и колоритна част от цялото преживяване, храната далеч не беше между съществените (поне за мен) неща.

Кълбо на щастието – Китай

Кълбо на щастието

Предполагам, че сте виждали така нареченото Кълбо на щастието? Не знам дали, че освен украсява домовете, наистина носи и щастие, но се изработва по невероятен начин! Взимат, значи, едно почти квадратно парче нефрит. С помощта на нещо като зъботехнически микромотор, под непрекъснато течаща вода, започват да го оформят като кълбо. Пробиват отвори в него, така че вътре остава друго, свободно движещо се кълбо, в което също пробиват отвори, под което също остава друго, по-малко от предишното, освободено кълбо, в което също пробиват отвори… а после резбоват украси отвътре навън и полират, докато не се получи тази красота на снимката вляво, в която всички вътрешни части се движат и въртят съвсем свободно. Нямам идея каква е твърдостта на нефрита по Бринел, Викерс или Моос, но тази изработка на Кълбо на щастието ми се видя толкова трудна и невъзможна, че не бих повярвала, ако не го бях видяла с очите си.

Фабрика за китайски вази – Китай

Фабрика за китайски вази

Интересно беше да видя и как изработват прословутите китайски вази (не порцелановите, а тези за търговски цели, разбира се). Върху готовите и чисти форми залепват тънка медна жица, с която, всъщност, рисуват и оформят най-различни фигури, а после запълват и оцветяват полученото пространство с течни боички. По същият начин се правят и картините.

Китайски рисунки – Китай

Рисунки

Спомних си как като съвсем малка, видях баба да меси хляб. И колко по-вкусен ми беше след това, когато знаех как е приготвен. Нещо подобно се получи и сега. Като видя в магазин нефритена фигурка или такава изрисувана ваза, отношението ми към тях вече е много по-различно от предишното „харесва ми – не ми харесва”.

Слонове по Свещения път на императора – Китай

Слонове по Свещения път на императора

Свещената алея или Свещения път на императора е алеята,

по която носят императорското тяло към последния му земен дом, към Гробницата. От двете страни на алеята има най-различни каменни фигури, общо 36 на брой, издигнати в периода 1436-1438 година. Фигурите са два вида – на животни (камили, слонове, коне и различни митологични същества) и войници, които имат не само декоративна функция, но и са пазители на честта на живия монарх. И много плачещи върби, за чиито клони и до днес съм сигурна, че някой ги подрязва съвсем старателно. Сега се замислям, че тогава не попитах дали императорите са се разхождали и живи по тази алея или са изминавали този път само веднъж? Но когато толкова непозната и екзотична култура нахлуе в съзнанието ти, не смогваш да зададеш всичките си въпроси, камо ли да намериш отговорите им…
След чайната церемония, която (въпреки че се отдалечаваше от представите ми за изискаността на ритуала) беше много интересна, ни заведоха в нещо, наподобяващо клиника, в която щяха да ни направят масаж на стъпалата. Едва тогава си дадох сметка, че след деветчасовия полет, изкачването на част от Великата Китайска стена, обиколките на различни фабрики, дългата разходка по Свещената алея и изобщо, след цялото почти осемнадесетчасово препускане, щях да си събуя обувките. Като си представих, че не бях единствената, тихичко започнах да се моля: „Дано в тази зала има добра вентилация!” Колкото и невероятно да звучи, но дали от големината на залата, дали от чая, в който предварително натопихме отмалелите си нозе или от умората, притесненията ми се оказаха напразни. А масажът беше толкова чудотворен, че ако някога отидете на такава екскурзия и в програмата ви е включен такъв масаж, не го пропускайте за нищо на света!
Може и да е странно, но след такова денонощие е напълно разбираемо, че от хотела, в който отседнахме в Пекин, нямам никакъв спомен.

Площад Тянанмън

Площад Тянанмън – Пекин, Китай

Площад Тянанмън

„Огромен!” – първото нещо, което си помислих, когато се оказах на него.
Беше доста студено и ветровито, но веднага ни наобиколиха търговци, предлагащи освен всякакви сувенири, и шапки. Още тогава екскурзоводите ни предупредиха, че ако не искаме да си купуваме каквото и да било от уличните търговци, в никакъв случай не трябва да питаме „колко?” – докато не си купим нещо, няма да ни оставят намира. Но откажеш ли категорично, повече не те закачат. И наистина беше така, навсякъде.
Докато се опитвах да обхвана с поглед целия площад, нямаше как да не се сетя за студентските протести през 89-та, да не се впечатля от огромната опашка пред мавзолея на Мао Дзедун, предизвикала разбираема асоциация с мавзолея на Ленин в Москва. И с голямо нетърпение поглеждах към входа на Забраненият град.

Забраненият град – Пекин, Китай

Забраненият град в Пекин

Един път надникнах зад стените му, чрез филма „Последният император”, но не съм си и помисляла, че някога ще вляза вътре и ще го видя с очите си. 800 двореца, 75 административни сгради, библиотеки, храмове, павилиони, беседки и свързващите ги пътеки, градини и дворове, 9999 стаи… невъзможно беше да надникна навсякъде, да видя всичко. Не знаех, че броят на фигурките върху покривите отбелязва статута на съответната сграда – колкото повече фигурки, толкова по-високо в йерархията е нейният обитател.

Из Забранения град – Пекин, Китай

Из Забранения град

Почти навсякъде в градините и по пътеките имаше съоръжения (на мен лично, ми приличаха на огромни самовари), чието предназначение е било чрез специални масла да ароматизират въздуха. И на всеки праг – едно доста високо стъпало, със същата функция като ниските порти на старите чорбаджийски къщи у нас – да не забравяш, че влизаш в имението на големец и почтително да наведеш глава.

Олимпийският стадион Лястовиче гнездо – Пекин, Китай

Олимпийският стадион Лястовиче гнездо

Разбира се, Пекин не беше само екзотична красота и история.
Пекин беше и столицата на Китайската народна република, придобил днешния си изглед по времето на династия Мин; градът-домакин, в който на следващата година щяха да се проведат ХХІХ летни олимпийски игри; дом за повече от 11 милиона жители…

Пекин беше и дребните хорица зад стъклата във фабриката,

изпод чиито вечно мокри ръце излизаха красиви фигури, носещи щастие; и забързаните сервитьорки в ресторантите, и уличните търговци, и продавачът на печени картофи…
И врата. Към един непознат и безумно интересен свят, до който тепърва предстоеше да се докоснем.

Печени картофи по улиците на Пекин, Китай

Печени картофи по улиците на Пекин

Търговци и сергии по улиците на Пекин, Китай

Търговци и сергии по улиците на Пекин

Транспорт по улиците на Пекин, Китай

Транспорт

Продължението:

Китай – един подарък за рожден ден (2): Сиан>>>

Автор: Левена Филчева

Снимки: авторът

Всички снимки:


   Изпрати пътеписа като PDF   


4 коментара

4 коментара to “Китай – един подарък за рожден ден (1)”

  1. Ема каза:

    Левена, благодаря ти! Толкова си умна и интелигентна! Имаш прекрасен дар слово, чувство за хумор, забелязала си интересни факти, направила си превъзходни снимки и си имала добрината да ги споделиш с нас. Бог знае дали някога и на мен ще ми се усмихне щастието да отида някога до Китай, ама вярвай ми и аз „преживях“ неудобствата от стачката на авиолиниите. И „се задъхах“ при изкачването на стъпалата по Великата Китайска Стена, и се насладих на масажа на стъпалата по китайски и зобщо не спирах да се радвам и да се смея , докато четях пътеписа ти. А това озназначава, че си успяла да ме заинтригуваш, да ме накараш „да попътувам“ и да изпитам почти същите емоции въобразявайки си, че и аз сам там, като твоя невидима сянка. Имаш прекраснана харизма да правиш хората щастливи.

  2. Левена Филчева каза:

    Ема, искрено се надявам, че един ден лично ще се насладиш на цялото това вълшебство.

    Благодаря ти. 🙂

  3. Ema каза:

    Левена, както старите хора казваха, „от твоите уста, в божиите уши“. Със сигурност Китай е една от най-интересните дестинации на света, ама пусто като не ми познават числата онези некадърници от Спорт Тото! А и не вярвам, че ако си помечтая, ще ми се случи. Нито съм на възрастта, нито на манталитета, нито на визията на гърлите от попфолка, та май ще си остана с прочетеното и видяното на снимките.

  4. […] с пътуването на Левена из Китай. Вече бяхме в Пекин, а днес ще продължим към Сиан (не сте го чували? мда, има […]

Leave a Reply