Ндебеле (Южна Африка)

Днес ще отидем до Южна Африка. Домосед ще ни заведе на местен празник, който всяка жена от народа ндебеле трябва да отбележи веднъж в живота си. Приятно четене:

Ндебеле (Южна Африка)

Празник в Ндебеле, Южна Африка

Празник в Ндебеле, Южна Африка

С трупани през годините връзки в Южна Африка получих изключително рядка за покана да присъствам с фотоапарат на традиционно домашно празненство отвъд расовата бариера. Шансът е още по-голям, защото става дума за женско гости и то у народа ндебеле, който далеч не е най-многобройният, но пък се слави с най-тежките и яркоцветни традиционни женски носии в региона. И характерните геометрични мотиви, с които на теория разкрасяват къщите си.

Мпумаланга, Южна Африка

Мпумаланга, Южна Африка

Мпумаланга, Южна Африка

Мпумаланга

„На теория“ е ключова фраза, защото въпросните къщи съществуват само в един-два етнографски музея на открито, край които по две-три навлечени цяло африканско лято с дебели вълнени кафяво-жълто-синьо-червено-зелени одеяла жени се опитват да продават мънистени ръкоделия на туристите.

Мпумаланга

А след работа захвърлят одеялата и се прибират в нормалните си безлични обиталища в съседния тауншип. Че има нещо гнило в традиционността на стила на изписване на къщите, вече ми беше станало ясно. А именно, че оригиналните мотиви са събирани и подложени на обработка от бели художници в старата Южна Африка и наложени като „традиционна“ култура в рамките на някаква държавна политика. Затова са и останали само в музеите. Подобно на Филип Кутевския принос в българското „народно“ хорово пеене. Не, че е лошо, но не е автентичен фолклор.

А носиите?

Празник в Ндебеле, Южна Африка

Ндебеле с шарени носии

Добре, че не се отказахме след порядъчното лутане рано (наистина рано!) да намерим мястото. 50 километра път се оказаха сериозно предизвикателство в ориентирането. Другите бяха склонни да се откажат. Добре, че и бях аз бях там, че да поддържам огъня на любопитството. Защото нямахме идея дали 50-те километра не са 5 или 500. Единствените напътствия бяха да се тръгне по пътя за Молото и да се завие след моста на реката след супермаректа. Като че ли в Африка има само един супермаркет и само една река. Дали на отклонението има табела и какво пише на нея не беше обяснено, по причини на неграмотност на домакинята. Но в Африка и да не можеш да четеш, мобилен телефон имаш. Което помага. Но не веднага. В крайна сметка стигнахме точно навреме – около 8 сутринта. Кравата беше още жива, а гостенките се суетяха около докаралите ги микробусчета в донатъкмяване на тоалетите.

Кравата за празника в Молото (Ндебеле), Южна Африка

Кравата за празника

Носиите не са от музеите!

Всяка уважаваща се и уважавана жена на положение от народа ндебеле пази тежката си носия в гардероба. И я вади за празненства като това. А за да си жена на положение, не означава да си съпруга на вожда или да членуваш в самодейна читалищна фолклорна трупа. Това са жени с най-нормални градски професии от сферата на сините якички – работнички, продавачки, пощенки, медицински сестри.

И на празника якичките са сини. Но с друга форма.

Чернокожа дама в народна носия – Празник в Молото (Ндебеле), Южна Африка

Чернокожа дама в народна носия и синя якичка

Чак следващото ниво, за напреднали, в носенето на якички влиза в леко противоречие с градския начин живот:

Чернокожа дама в народна носия – Празник в Молото (Ндебеле), Южна Африка

Чернокожи дами в народни носии

Празненството няма директно съответствие по европейските обичаи. От жената се очаква да го прави веднъж в живота си. Курбан за здраве и почит към предците, след като се ожениш и нанесеш в новия дом на съпруга си. В случая домакинята е Лизи – домашната работничка у бяла госпожа.

Домакинята – Празник в Молото (Ндебеле), Южна Африка

Домакинята

Горката е закъсняла с 25 години, докато успее да си го позволи. През което време са починали и мъжът и, и синът и, а внуците и има време да ги гледа само прабаба им. Не че сега може да си го позволи. Напротив. Разчита се на големи дългове и благоволение на госпожата. Но е крайно време! Приятелките и очакват да бъдат поканени да похапнат, а по-активните (абсолютно малцинство) – и да потанцуват.

Тук ключовата фраза е „очакват“. Поднесе се бира. Тоест – разнесоха се бутилки бира и раздадоха на гостите. Оглеждайки се само няколко минути по-късно забелязах, че са изчезнали. Под одеалата! Вярно, много от гостенките бяха донесли в замяна подаръци.

Подаръци – Празник в Молото (Ндебеле), Южна Африка

Подаръци – ето къде крият бирата

Но въпреки това усещам нещо криво в цялата тази култура на родовообщинен натиск – след като си погребал близките си да се погребеш и в неизплатими за цял живот дългове, за да могат „приятелките“ ти да измуфтят по една бира, ужким незабелязано, за вкъщи и по колкото бисквити още успеят да скътат в пазвата под синята якичка, за да облажат безделните си съпрузи вечерта. Въпреки (престорените?) усмивки голяма част от гостенките излъчваха едно солидаrно беземоционално отегчение от забавата и същевременно самодоволство, че гощавката им се полага по право.

Гостенки – Празник в Молото (Ндебеле), Южна Африка

Гостенки – муфтаджийки

Мъже не са канени,

ако не броим племенния вожд със свита от няколко пияндета (как иначе се нарича човек, който още в осем сутринта трудно се държи на краката си) и най-умелите в народните танци младежи. Но съм сигурен, че няколкото роднини и присъединили се към тях съседи, увлечени в коленето, одирането и разфасоването на говеждия курбан, щяха да получат и лъвския дял от готовата яхния.

Танцът се състои от стойка мирно на монотонен музикален фон от странно как успяващи да влязят в хармония пластмасови рогове и през неравномерни интервали време изключително добре синхронизирани отривисти подскачания на един крак и размахване на брадвичка, акомпанирани със също толкова добре синхронизирани писъци на свирки.

Танцът на мъжете на женско парти – Празник в Молото (Ндебеле), Южна Африка

Танцът на мъжете на дамското парти

Тактично реших да се заема с най-сериозна фотография, точно когато с периферното си зрение забелязвах, че

почват да сервират кашата. Не вдъхваше особено доверие.

Кравата вдъхваше, но етапа със сервирането и под формата на гювеч по ндебелянски изобщо не го дочакахме. Защото с просто око бе видно, че на гостито има много повече гърла, отколкото една кльощава кравичка може да засити. Не беше нужно и ние да участваме. А някои заявиха въздържание от яденето на животно, което били виждали живо. Глезотийки. Като че ли има разлика във вкуса. Но според мене по-силният аргумент на белите ми приятели да не се застоят повече от два часа е, че за ешафод на кравата бе избрана точно малката площадка пред тоалетната, с което достъпът до и без това съмнителното според тях от хигиеничена гледна точка помещение е отрязан.

Интересно защо се предполага, че тоалетната в дома на жена, която професионално се занимава с чистене на твоята собствена тоалетна, не е достатъчно чиста. Ако и в тауншипа да няма водопровод и канализация, имаше добре заредена специално поръчана водоноска. Жалко, че не дочакахме Лизи да си облече мънистената рокля, която я била бродирала 25 години. Ще чакаме снимките и видеото от официалния оператор. Макар да имам едно наум дали в камерата му имаше батерия и свободна касетка за запис. Във фотоапарата му батерия със сигурност нямаше.

Танцът на пияндето ;-)

Танцът на мъжете

Всъщност на мене ми е еднакво любопитно да наблюдавам, както черните, така и белите в тази неестествена за тях среда за среща. Изненадват се колко бедно живеели. Като че ли не могат да направят аритметиката спрямо надниците, които те самите им плащат. И че имало СПИН. Има! И е сериозен проблем. Умират най-много сред поколението на 20-30 годишните и оставят сираци за гледане на баби и прабаби, от които се очаква и да изкарват прехрана с работа в буржоазните къщи на 50 километра от техния собствен дом. Човек, който навремето си е воювал в Ангола, сега изпитва притеснения да свие от главното шосе в тауншипа. Като че ли черните ядат хора. Всъщност точно с това се опитваше да се шегува – дали вместо крава, традициите им не включвали и варене на попаднали им под ръка бели.

И тамам да си помисли човек колко безвкусна може да бъде една шега и чете в вестника, че в съвсем недалечна Танзания процъфтявала търговията с телесни части от албиноси. За по-силно мути*!

Танцът на мъжете на женско парти – Празник в Молото (Ндебеле), Южна Африка

Танцът на мъжете

Д.’09

Край

Разказът и снимките са със запазени права

Автор: Димитър Тодоров (Домосед)

Снимки: авторът

Илюстрации:

Забавата

Кравата (албумът не се препоръчва за деца и вегетарианци)

––––––––––––
* мути – магическата сила на африканските знахари.

Please follow and like us:
   Изпрати пътеписа като PDF   

Може да харесате още...

7 Отговори

  1. Лили каза:

    Здравей, Домосед!

    По съвет на групата във ФБ поствам тук своето мнение. Както написах и там, на мен лично статията ти не ми хареса. Разбира се, това е мое лично мнение, с което не ангажирам никого от аудиторията. Смятам, че пътеписът, за да се нарече наистина пътепис, би трябвало да е безпристрастен и да показва събитието от различни гледни точки. В твоя “пътепис” предаваш своята гледна точка, която на мен лично внушава усещане за пълно безсмислие – някаква случка, която се е случила, пък не е имало смисъл да се случва. Африка е многолика, Домосед, там трезвата логика на европееца е доста омешана с местните вярвания, ритуали, традиции и прочие, които ние не винаги разбираме и ако искаме да я опознаем, е необходимо нещо повече от самодоволство и отричане (пиша го неслучайно – живяла съм и все още пътешествам до Африка, безкрайно много уважавам континента и смятам, че има много неща, на които можем да се поучим от неговите обитатели).

    Надявам се да приемеш коментара ми като приятелско намигване, защото смятам, че си доста талантлив разказвач и бих се радвала да прочета и други твои африкански истории.

    Поздравления за снимките! Много са интересни и според мен по-успешно предадоха духа на празника :)))

    С уважение,
    Лили

  2. Стойчо каза:

    @Лили, пък аз много ще се зарадвам да напишеш твой пътепис – както виждаш тук публикувам пристрастни (т.е.лични) гледни точки. Твоята също може да намери място тук – само трябва да ми я пратиш

  3. Таис каза:

    Изключително, поне за мен, която надали някога ще отида изобщо в Южна Африка, още по-малко мога да си мисля да присъствам на подобно нещо. Но някак недовършен ми стои разказа…. Няма ли още? 🙂

  4. домосед каза:

    Здравей, Лили,

    За съжалние категорично не съм съгласен с определенето ти за пътепис като четиво, което предполага безпристрастност и многостранчивост. Всъщност точно тази ми статия е малко спорно дали е пътепис, защото става дума само за кратка разходка на около 50 км от базата. Аз затова и предпочитам да използван завещания ми от един приятел за такива цели русизъм “сводка”.
    Във всеки случай – в тоя форум сме твърди привърженици на всичко пристрастно. Ако тябва да се показват различни гледни точки, просто трябва да се пратят различни репортери.

    Едно от хубавите неща на пристрастността е, че подбужда дебат по същество като този.
    Не е съвсем така, но да приемем, че аз съм възприел събитието от гледна точка на “трезвата логика на европееца”.
    Че “Африка е многолика”, в тази статия изобщо не споря. Най-малкото, че в нея се говори и за бели, и за черни африканци. Че културите са различни и че колкото по-добре се опознаят взаимно – толкова по-добре, също не подлежи на съмнение. В миналото (а и сега!) големи трагедии между европейците и африканците са можели да бъдат избегнати, със съвсем мъничко усилие да се разбере какво/как/защо мисли другият.

    Това, с което съм готов да споря, обаче е, че взаимното опознаване непременно трябва да доведе и до одобрение на културните практики на другия. Има си граници.
    “Абе вие не ни разбирате културата” е дежурното оправдание на черния африканец, като го хванат в издънка. Справка – избрани речи и интервюта на Южноафриканския президент Зума. След което ние се очаква да плеснем с ръце, да се поучим, и да възкликнем “Колко мило!”
    От какво да се поучим:
    – че вярванията им оправдават търговия с телесни части от хора (!) албиноси?
    – че вярванията им оправдават изнасилването на бебета (!) като лек срещу СПИН?
    – че е недопустимо да си признаеш, че си заразен с HIV, точно колкото е недопустимо да откажеш открит секс с мъж, за когото знаеш, че е заразен?
    – че за да те “уважават” се очаква да дадеш непосилен по джоба ти курбан за здраве на мъжа си и на семейството си, 25 години след като мъжът ти, а впоследствие и децата ти вече са умрели?
    А за снимките – благодаря за похвалата, но според мене те ни най-малко не си противоречат с коментарите ми 🙂
    Поздрави от Африка
    Домосед

  5. Стойчо каза:

    Изглежда известно време разказът е бил със забранени коментари – съжалявам за недоразумението, погрешка съм ги забранил при редакцията на географските координати. Пишете!

  6. Роси А. каза:

    Абсолютно пък аз съм съгласна с мнението на Домосед, а и със сводката му:) Пътеписите са си лични изживявания и това им е хубавото. Обикновено като тръгна на някъде изчитам купища пътеписи, после, ако имам сили пиша собствен и той по никакъв начин не прилича на останалит, защото са личните ми усещания и мисли и преживявания и възприемания на култури и традиции. Дори известни “пътеписци” като Пол Теру постъпват по същия начин, не че много одобрявам всичко написано от него. Но и аз имам усещането, че трябва още мъничко – може би роклята с мъниста на домакинята?:))

  7. домосед каза:

    Трябваше още мъничко, ама ме изюркаха да си ходим 😉

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.