Кои са признаците на настъпващата пролет? Птичките, пчеличките, цветенцата, късите поли…

Ще ви кажа още един признак – по пътя се появяват мотористите :). Днес, като един предвестник на пролетта Георги ще ни разкаже за едно негово миналогодишно пътуване  до комшиите ни по западните граници и ще видим какво правят хората, отишли на мото-събор в Сърбия (че даже – два!) Приятно четене:

С мотор през Сърбия, Босна и Херцеговина и Черна гора

7 август.

Времето неумолимо напредваше, бях изпратил момчетата от мотоклуба  още на обяд,   а аз продължавах да се мотая по задачи. Все така ми се получаваха нещата – до последният момент нищо не беше сигурно. . . Планът беше да отида

до Зайчар, на местния мотосъбор,

да преспя там, а на другият ден сутринта да се отправиме с Гоши (щеше да дойде от Монтана) към Златибор, който се намира на другия край на Сърбия, и където имаше също мотосъбор. В крайна сметка към 17 ч още се размотавах около багажа, даже прибрах малкият звяр от детската градина, обяснявайки му че тръгвам на работа с мотора, да не се мръщи, и въпреки че ме гледаше подозрително, ме пусна без рев.

В 18 ч. бях на митницата, където ме осведомиха че съм закъснял, другите били минали преди мен – „Е ,   ще изпият бирата зер”.

Зайчар

е град на 10 km от границата, с около 50 000 жители, ходил съм доста често, този път мястото на събора беше леко изместено в парковата част, близо до много хубав комплекс със тенис кортове,

а не както преди на една поляна до стадиона. На входа ме посрещна облечен в кожи класически рокер, подавайки ми малка чаша ракия, каквато е традицията, глътнах я на екс, направо ми запали гърлото, а малко по късно ми завъртя и главата, не бях ял нищо още. Входа е около 5 евро равностойност. Побързах да намеря моята група, и да разпъна палатката, защото се беше смрачило, даже леко започна да капе. За моя изненада българското присъствие беше значително, да не кажа че нашите мотори бяха повече от сръбските за момента.

Тук да отбележа, за тези които не са присъствали на подобни мероприятия в съседната ни държава, някои характерни особености – гостите обикновенно идват, но не остават за през ноща, посещаемоста от местните е много голяма – целият град се исипва на събитието, музикалното оформление е на супер ниво, свирят много групи, на обяд се раздава „доручак” – безплатна храна , цените са сравними с нашите, не е проблем да се пазарува с евро – курса на обмяна е коректен, никога не съм имал проблеми. Сещам се как първият път като идвахме, ставайки от сън, направо зяпнах – бяха останли само 3-4 палатки на една поляна с размерите на стадион и сцената, от снощната лудница и многото мотори нямаше и следа. Прекъсвачите почти липсват, но това не попречи на някои от нашата група да покажат за какво става въпрос, докато председателя на сръбският мотоклуб не дойде при нас и най-учтиво ни помоли  да се прекрати шума ( Когато посети нашият събор след това с дъщеря си, беше буквално стресиран от „дивият” купон, в пряк и преносен смисъл, и си тръгна очарован, дано да е бил искрен). Аз се поразходих по града малко, докато се стъмни, после се понаслаждавах на музиката, и приятни разговори в международна компания, след което си легнах.

8август
Станах в 8 ч, събрах си нещата, в 9 ч бях на центъра – спрях до група таксита, взех си кафе и баклава от близкото барче, оставих си нещата и обиколих центъра с апарата, снимайки каквото си харесам.

Гоши го бяха забавили на митницата, и малко преди 10 се появи с червеното Дукати. Решихме да не се бавим, затова направо тръгнахме, или по точно се опитахме.

Слизайки от бордюра с мотора чух че някой вика, обърнах се, един от таксиджиите ми сочеше гумата – беше спаднала. . . Усетих как си сменям цвета от яд , егаси началото на пътуването. Питах къде има гумаджия, упътиха ни към началото на града, напомпах гумата, не се виждаше от къде спада, и реших да рискувам да тръгна така, не ми се връщаше. Имах и един лепещ спрей за гуми, та бях спокоен до някъде. Поради ремонт на тунел на централният път обиколихме до Болиевац по 2 ро класен път, на Парачин минахме над магистралата и

поехме към Крагуевац, през Ягодина

И двамата бяхме пътували доста по района, и избирахме непознати пътища, та да не се чуди някой на зиг-загоообрания ни маршрут. На бензиностанцията на която заредихме, използвах спрея за гуми, омазвайки се здраво, тъй като гумата осезаемо омекна, и в интерес на истината, до ден днешен нямам проблем  – егаси спрея за 6. 50 лв от ОМВ то, не го и запомних какъв е. . . Спускането към

Крагуевац

бе по някакав разкопан път, даже чакахме да натоварят един камион, че нямаше как да минем.

Самият град е голям и приятен ( http://en. wikipedia. org/wiki/Kragujevac ), пресякохме реката по един от двата успоредни моста, и по широк булевард тръгнахме към изхода , движението стана по сериозно, а когато наближихме Чачак, направо си имаше задръствания, по мои спомени, това е участъкът от Сърбия с най-натоварено движение. На едно стеснение с конуси, имаше полицейски пост, и станахме свидетели на следната ситуация – на моторист, изцяло екипиран, със пистов мотор ( Р1, да съм конкретен ), беше пусната палка да спре, последва сваляне на няколко предавки, изправяне на задна гума и демонстративно преминаване покрай поста, и огомната колона от коли. . . някога такова нещо щеше да ме изкефи, че даже и имам подобни изцепки, но сега просто изгледах безпристрано случката, съжелявайки дори за публичното поругаване на власта. Най – вероятно следващият с мотор, който спре, ще отнесе всичко. . . Веднага след града е отбивката за Гуча, там в момента се провеждаше най-големият фестивал за балканска музика, за който аз научих по-късно обаче. . . От тук и пътя започва да се вие около каньонче, в гориста местност, около язовир/река, със много крайпътни комплекси, и така до Ужице ( Сръбският Хонг-Конг ), – разположен е по хълмовете, под централната част тече река, спряхме и пийнахме по кафе там.

Тук затвърдихме мнението си че сръбските жени са хубави, а модата в момента е носенето на впити клинове, почти всички млади момичета (или които благоволихме да забележим. . . )  бяха облечени по този начин.

Златибор беше близо,

на някои карти е отбелязан със старото име „Партизанске воде „, представлява нещо като курортно селище – луксозни къщи, централен комплекс със езерце, ски писта, влекове, писти за АТВ та, коне и тем подобни.

Мотосъборът обаче беше от другата страна, малко по нагоре от пътя, на една оградена поляна, в близост до борова горичка. Наредихме се чинно на голямата опашка, платихме си входа и влязохме.

Спряхме на центъра да се огледаме, и след кратко колебание си избрахме място за палатките в долният край, максимално далече от сцената ( това не помогна, апаратурата беше толкова мощна, когато  си легнах, имах чувството че тонколоните са пред палатката ). Разхвърлях ме багажа и излязохме да позяпаме – мотопарка беше огромен, имаше впечатлявщо разнообразие от нови мотори, а и тези които не бяха, изглеждаха безупречно подържани, не бях виждал до сега такова нещо. Не липсваха и колоритни изцепки, но без тях не може.

Пазаруването ставаше по интересна система – купуваш си бонове, с които пазаруваш на всякъде – доста хитро. Кухнята – невероятна – изядох два различни вида плескавици, а можех и още.

Тук имаше wheelie  уред, гледал сам такова нещо само по клипчета, изглежда забавно.   Доста сергии с интересни стоки и дрънкулки. Качихме се на моторите и слязохме до курорта – много приятно място, кипеше живот, стотици мотори се мотаеха насам-натам, момичетата отново бяха с клинове. . . Обиколихме целият комплекс – красиви къщи, хубав асфалт, Гранд Бетон строителство липсваше – то си е някакъв наш патент, убедил съм се, поне на друго място не съм виждал.

Хванахме по един панорамен път, да разгледаме и местноста – мястото е красиво – огромни окосени ливади, горички. . .

Батерията на апарата ми се предаде и я оставих на един пункт за бира да се зарежда, а аз наблегнах на бирата, и така, докато почуствах нужда да поспя, часовник не съм гледал. . . .

9август
Златибор сутрин е изключително красив – стеле се мъгла, която се оцветява в златисто, докато изгрява слънцето, и постепенно се прояснява. Изкарах палатката на слънце, да поизсъхне от конденза, и пак се разходих с апарата.

Днес програмата беше сериозна – трябва ше да тръгнем на запад,

да влезем в Босна  и Херцеговина, от там след един кръг в Черна гора,

по почти неизползвани пътища, и прекосявайки я, да навлезем отново в Сърбия, от където да се приберем – и това – днес. Заредихме на бензиностанцията в курорта и потеглихме – беше слънчево, но хладничко, поради ранния час.

Пътят перфектен, с плавни завои, през красиви местности  – минахме през гарата на Костурица в парка „Мокра гора”, но изпуснахме отбивката за Дървеният град – за втори път  минавам, и все не се отбивам. . . , пада се от дясно на пътя, има си и табела, официалното му име е Мечавник.

На границата ни мотаха нещо, не разбрах защо, май някакво недоразумение имаше, но минахме за 5 мин – нищо, в сравнение с нашите граници. Отново прекрасен път през през красиви места до Вишеград, там спряхме за малко снимки на прочутият мост, после започна и участъка с много тунели, а пътя се вие около езеро с наситено син цвят. В един от тунелите ми се вида че присветкват фарове, отдадох го на неравност, но сгреших – на излизане от тунела, на около 100 метра фронтално, беше паркирал полицейски патрул. Уредите които ползват са на стойка, приличат на фотоапарати, и са лазерни, привикаха ме да ми покажат за какво става въпрос на екранчето – даже и не видях добре, аз си знаех че съм в нарушение, чудех се само с колко ли е. Оказа се 20 км/ч отгоре – глобата в тия граници беше евро=км, плаща се на място. Три различни листа писа единят, през това време се заговорих с другия, пита за къде сме тръгнали – викам му „ България”. Изгледа ме странно и каза, че това е пътя за Сараево, на което аз отвърнах „Знам”, сигурно така са ги гледали и типовете в средновековието, които са твърдяли че земята е кръгла – недоверчиво. Яд ме беше, че ми пишат фиша точно на едно красиво  място, на което бях спирал предишният път, на същата отбивка, за да снимам малко скалисто островче, оградено от тюркоазената вода на язовира. Потеглихме, отново с превишена скорост, Гораздже го минахме транзит, мястото е известно с боевете, които са се водили в близкото минало, следи от куршуми и снаряди има още по сградите, а пътя който търсехме се оказа мижава отбивка наляво, след индустриалната зона. Пътят беше тесничък, с постепенно изкачване, което плавно премина в голямо такова, и много завои. Движение – никакво, местноста все по дива и планинска, а ние търсехме селце със звучното име Чайниче. То се оказа разположено на билото на голяма гориста клисура, стъпаловидно – красиво място, но лъхаше някакво страно чувсто за обреченост. От там насетне вече населено място нямаше, шосето лъкатуше между вековната гора, катерейки постепенно планината.

Спрях да снимам една интересна ливада, и тъкмо тръгнах, когато се оказа че границата е веднага зад дърветата – босненската, обаче. Къща, с бариера пред нея. Излезлият от нея ни хвърли изнадан поглед, направи се че гледа паспортите и ни кимна да минаваме. Не си сложих ръкавиците, защото очаквах че след малко е другият граничен пункт – да, ама не  – оказа се че е на 8 (осем ) км по нагоре. Пътят със серпентини и изкачване, ръцете ми замръзнаха и си сложих ръкавиците, чудейки се какво става, и що за граница е това. Черногорският пункт изникна от нищото след поредният завой, и се успокоих, че не сме объркали ние нещо. По пътя до там минахме билото, на него имаше няколко къщи, мястото на картите е означено като  с. Mеteljka – ей на това му викам аз ничия земя, да живееш между 2 гранични пункта. А да им се чудиш и на тия от бившето СФРЮ защо са им толкова граници, като пак ще ги махат. . .

Не след дълго пътя излезе от гората , заредиха се окосени ливади, дървета постепенно намаляха.

Характерно за тия региони е ниската населеност, МПС та не видяхме почти никакви по пътя. Начупен и безлюден път до Plejvja. От там насетне нещата се промениха – шосето стана по широко, много добър асфалт, и тук там коли. Неусетно стигнахме до

каньона на Тара – невероятно място.

Мащабът се губи, и не може да се пресъздаде усещането – в далечината моста изглеждаше невзрачен, но когато спряхме на него, нещата се оказаха други – висок е 150 м – това е повече от най-високите наши виадукти, интересното е че е построен преди 2 рата световна война,
а докато се е воювало, и двете страни са се направили на разсеяни и не са го разрушили – просто друг начин за прекосяванеото на каньона наблизо няма.

От тук започва националният парк Дурмитор

(това име винаги ми е навявало асоциации с филма Властелина на пръстените, а и сега, гледайки природата, смятам че има за какво ). Целият път до Мойковац е панорамен, няма много коли, и си струва всеки метър, изминат по него. Някъде по тоя участък започна да ни настига и ДЪЖДЪТ. . . До Беране накак си успявахме да му се измъкнем, но след това небето сякаш се продъни. Колоната от коли стана почти непрекъсната преди границата, местноста е много интересна и красива, виждаше се дори през плътната завесавода, която ни заливаше. Дукатито на Гоши понеже е въздухар, отчита градусите по някакъв негов си начин ( може би на маслото), и като спряхме на митницата, ми се оплака че не показва – просто като се охлади под 40 г, не отчита, все едно не е достатъчно подгрят двигателя – толкова много вода се лееше, че и студена. Това беше и момента,  в който установих че ботушите ми не пропускат вода. От вътре на вън. Бяха станали малки легенчета. Митническият пункт беше под един ламарине покрив, скрихме се, с надежда да понамалее дъжда, но такива признаци нямаше.

Колоната от коли не спираше въобще, само намаляше пред гишето, което пак ме наведе на мисълта за безмислието от подобни граници. . . На другият пункт, от сръбска страна ( някакъв фургон ) вече бяхме жалка картина, стискайки с вкоченясали ръце паспортите, нямаше и къде да се скрием.   Дъжът престана малко преди Нови пазар, там  спряхме на една бензиностанция да се поосъзнаем. Изсипах излишата вода от ботушите, и ги оставих да се отцеждат, обух  си сухи чорапи, поне за малко да се почуствам по-добре.

Грейна слънце – нямаше и следа от потопа преди малко. Пътят до Кралйево е много добър, с перфектен асфалт, плавни последователи завои и хубави гледки, а някъде по средата му се намира отбивката за манастира Студеница, но нямахме време да се отбием. Участъка Кралйево-Крушевац е през равнина, почти без завои, но за сметка на това, имаш чувството че се движиш през непрекъснато населено място – и заради къщите от страни, и заради постоянното движение. Малко преди Зайчар отново се натресохме на отбивка, която ни удължи пътя с 15 км, през Бор,
и усетих че се дразня, което значеше едно – умора. Почти 800 те  км за деня до момента, през много трудни терени и натоварени пътища на места, си казваха своето, а  вече жадувах да се изтегна на креват и да се насладя на спомена от пътуването. На границата минахме без флашки, май ги били махнали – дано, ако е така, че беше уникална простотия. Разделихме се с Гоши преди  Кула, и останалите 30  км ги изминах като насън, вече се здрачаваше. . .

Автор: Георги Георгиев

Снимки: авторът